Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 24.04.2017 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на деветнадесети април през двехиляди и седемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              Н. Я.

ЧЛЕНОВЕ:                                                          М. С.                                                                                                                                           

                                                                                 С.М.

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 184  по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 129/15.02.2017г. по гр.д. № 3876/16г. на СлРС, с което е разрешено при условията на чл. 127а ал. 2 от СК вр. чл. 76 т. 9 от ЗБЛД да бъде издаден паспорт за задгранични пътувания на малолетното дете Т.С. Т. само със съгласието на неговия баща С.Т.С., разрешено е при условията на чл. 127а ал. 2 от СК вр. чл. 76 т. 9 от ЗБЛД малолетното дете Т.С. Т. да пътува в чужбина – за участия в тренировъчни лагери и в международни турнири по борба, само със съгласието на бащата С.Т.С., за срока на валидност на задграничния паспорт, отхвърлен е като неоснователен искът в частта му, касателно претенцията разрешението да обхваща и възможността детето да напуска пределите на РБ придружавано от лице, различно от бащата, по преценка на последния, допуснато е предварително изпълнение на решението и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, обжалва цитираното решение на СлРС само в частта, с която е отхвърлено искането при пътуванията в чужбина детето да бъде придружавано и от лице, различно от бащата, по преценка на последния, като твърди, че в нея то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Развива съображения във връзка с това, че тази част от решението е напълно немотивирана, че това ограничение противоречи на разрешението единствено бащата да дава съгласие за пътуването и че при участие в тренировъчни лагери и турнири обикновено родителите отсъстват и децата са поверени на грижите на треньори и възпитатели. Предвид изложеното въззивникът счита, че решението е неправилно в обжалваната му част и моли въззивния съд да го отмени в нея и постанови друго, с което разреши малолетното дете Т. да напуска пределите на РБ, придружавано от лице, различно от бащата, по преценка на последния.

Във въззивната жалба няма направени други нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба, заявява, че атакуваното решение е правилно в обжалваната част и моли то да бъде потвърдено в нея. Развива доводи в тази насока. Няма нови доказателствени или процесуални искания. Претендира заплащане на определеното възнаграждение за особен представител в размер на 300 лв.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява и не се представлява.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява лично, за нея се явява особен процесуален представител, който оспорва въззивната жалба и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната част.  

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно в атакуваната си част, поради което следва да бъде отменено в нея.

Този състав, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята фактическа обстановка към формираната от първоинстанционния съд, доколкото я намира за правилна от фактологична и хронологична гледна точка.

Въззивният състав не споделя  правните изводи на РС в обжалваната част на решението.

Предявената молба по чл. 127а от СК има за предмет разрешаване на въпрос, свързан с пътуване на малолетно дете в чужбина, за който родителите не могат да постигнат съгласие. Детето е на 13 години и родителят, при когото то живее е бащата – молител, майката е с неизвестен адрес и от години се е дезинтересирала напълно от участие в отглеждането и възпитанието на детето. Безспорно установено е наличието на предпоставките за заместване волята на единия родител със съдебно решение, като първостепенният съд правилно е счел, че съществува обективна необходимост детето да пътува в чужбина и е невъзможно да се получи съгласието на майката, което го е мотивирало да уважи искането за издаване на необходимите документи и да даде разрешение малолетното дете Т. Т. да пътува в чужбина – за участия в тренировъчни лагери и в международни турнири, само със съгласието на бащата.

Неоправдано обаче съдът е ограничил тази възможност като е отказал да разреши при пътуването детето да бъде придружавано от друго лице, различно от бащата, по преценка на последния.

Тази рестрикция представлява крайно стеснително тълкуване на правната норма на чл. 127 а от СК и противоречи на разума на закона, доколкото не е посочена изрична и убедителна причина за това. Такова ограничаване е в разрез с чл. 2 от Протокол № 4 към КЗПЧ, съгласно т. 2 на който „всеки е свободен да напусне пределите на всяка държава, включително и на своята“, а според т. 3 – „упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност…“. Извън дискусия е наличието на широк и единодушен консенсус, че във всички съдебни решения, отнасящи се до децата, техните интереси трябва да бъдат от първостепенно значение. В тази светлина намесата на съда при разрешаването на въпросите относно пътуването на непълнолетно дете в чужбина, е допустима само ако преследва легитимни цели, които могат да бъдат разглеждани като „необходими в едно демократично общество“. Тази „необходимост“ предполага, че намесата отговаря на належаща социална необходимост и по-конкретно – че тя е пропорционална на преследваната легитимна цел. /В тази връзка Р. от 10.02.15г. на ЕСПЧ по ж.№ 77818/12г./

В случая не се наблюдава аналог между тази постановка и извършеното от съда ограничаване на правото на пътуване на детето, стеснявайки възможността за това до придружаването му единствено от неговия баща. Не е налице постигнат справедлив баланс между конкуриращи се интереси – тези на детето и на двамата родители, в рамките на упражнената от съда свободна преценка.

Както бе посочено вече, във всеки конкретен случай следва да се вземат под внимание висшите интереси на детето в пределите на предоставената на държавата свобода на преценката по този въпрос. Видно е, че в настоящия спор, с оглед заявените обстоятелства – молителят е описал конкретни ситуации, налагащи пътувания на детето в чужбина, свързани с тренировъчни лагери и състезания – е от водещо значение детето да бъде поверено на професионална и компетентна грижа на лицата, организиращи събитията, провеждащи транировките, състезанията и въобще организиращи процеса, на който бащата се явява странично лице. Елементарната житейска логика сочи, че неговото присъствие, не само че не е необходимо, но е и създаващо допълнителни усложнения и затруднения, свързани с период, възможност, практичност и т.н. Съобразяването на тези неудобства именно обосновава така посочената от молителя „преценка на бащата“ на кого да повери грижите за детето по време на пътуванията.

Този въззивен състав счита, че не може да се подлага на съдебен контрол тази преценка на родителя за всички отделни случаи, най-малкото понеже те не могат да се подведат под общ знаменател.

Поради това първоинстанционният съд не е провел задълбочен преглед на цялата семейна ситуация и на цялата поредица от фактори – от фактическо, емоционално, психологическо, материално и здравословно естество и не е направил балансирана и разумна оценка на съответните интереси на всяко лице, полагайки решаващата грижа за определяне на това какво би било най-доброто разрешение за детето.

Въззивната инстанция, водена от конкретния интерес на детето Т., отчита, че динамиката на обстоятелствата, свързани с описаните пътувания предполага по-гъвкаво отношение и допуснатото от РС ограничение се конфронтира с прекия интерес на детето, без да е обосновано с по-голям негов интерес, който да се защитава посредством него.

Така се нарушава фундаменталното право на свободно придвижване на детето, включително в чужбина и отсъствието на майката /респективно съгласието й/ не следва да го поставя в неравностойно положение спрямо другите деца. Правопрепятстващи доводи, извлечени от непосредствения интерес на детето не са релевирани и не са установени. /В този смисъл единственият отбранителен аргумент на ответната страна, че „има опасност бащата да изведе в чужбина детето и повече да не го върне“, е предотвратим с много по-голяма вероятност именно ако се даде възможност на детето да напусне страната, придружено от оторизирано лице, различно от бащата./

С оглед всичко изложено, настоящият състав, обсъждайки всички относими фактори, взети заедно, намира за неадекватна на най-добрия интерес на детето забраната, наложена от съда то „да напуска пределите на РБ, придружавано от лице, различно от бащата, по преценка на последния.“

Поради това въззивната жалба се явява основателна и следва да бъде уважена. В тази част първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено в нея и вместо това въззивният съд  постанови ново, с което уважи молбата, както е отправена.

В необжалваните части, с които се разрешава при условията на чл. 127а ал. 2 от СК, вр. чл. 76 т.9 от ЗБЛД, да се издаде паспорт за задгранични пътувания на малолетното дете само със съгласието на неговия баща и то да пътува в чужбина за участия в трениромъчни лагери и в международни турнири по борба, само със съгласието на бащата за срока на валидност на задграничния паспорт, решението на СлРС е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззиваемата страна, която следва да заплати на въззивника внесената от него сума в размер на 300 лв. за възнаграждение на особения процесуален представител и направените от въззивника негови разноски в размер на 25 лв. за платена д.т.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

                       

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 129/15.02.2017г. по гр.д. № 3876/16г. на СлРС,  В ЧАСТТА, с която е отхвърлено искането като неоснователно по отношение разрешаване на възможността детето Т.С. Т., р. 04.04.2004г.  да напуска пределите на РБ, придружавано от лице, различно от бащата, по преценка на последния, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

 

П О С Т А Н О В Я В А :

 

 

РАЗРЕШАВА малолетното дете Т.С. Т., р. 04.04.2004г., с ЕГН ********** да напуска пределите на РБ, придружавано и от лице, различно от бащата С.Т.С. с ЕГН **********, по преценка на последния.

 

ОСЪЖДА  Я.В.М. да заплати на  С.Т.С. направените разноски по делото в размер общо на 325 лв., от които – 25 лв. платена д.т. за въззивното производство и 300 лв. внесено възнаграждение за процесуален представител на въззиваемата по чл. 47 ал. 6 от ГПК за въззивното производство.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

                   

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: