Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  71

 

гр. Сливен, 18.05.2017 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на седемнадесети май през двехиляди и седемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                          мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 193  по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 120/14.02.2017г. по гр.д. № 2962/16г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан иска с правно основание чл. 26 ал. 2, предложение последно от ЗЗД, вр. чл. 17 ал. 1 от ЗЗД за обявяване на нищожност на договор за покупко-продажба, поради привидност, тъй като с него е прикрито дарение, като покупко-продажбата е обективирана в нотариален акт от 25.10.2005г., № 75, т. VІІ, рег. № 8697, д. № 1072 от 2005г. на нотариус Д.Н., с район на действие СлРС, предявен от М.С.Д. и Р.Г.Д., като наследници на Г.Ц.Д., срещу купувачите по договора за покупко-продажба на недвижими имоти Ц.Г.Д. и Л.А.А., за покупко-продажба на следните три недвижими имота, находящи се в с. Трапоклово, община Сливен:1. ЛОЗЕ в м. „Голям юрт“ с площ 1 дка, ІV категория, представляващ п-л 63 от масив 20, съставляващ имот 020063 по плана за земеразделяне, с описани граници, 2. НИВА в м. „Соленка“ с площ9, 616 дка ІV категория, представляваща п-л ХV от масив 37, съставляваща имот 037015 по плана за земеразделяне, с описани граници и 3. ЛИВАДА в м. „Бъзака“ с площ 1, 099 дка, ІІІ категория, представляваща п-л ХІ от масив 56, съставляваща имот 056010 по плана за земеразделяне, с описани граници, и са присъдени на втория ответник разноските по делото.

Въззивниците – ищци в първоинстанционното производство, обжалват цитираното решение на СлРС изцяло, като неправилно. Твърдят, че не е съобразена фактическата и правна обстановка, не са обсъдени в цялост всички приложени по делото документи и доказателства, не са взети под внимание твърденията и не са обсъдени задълбочено доводите на страните, както и техните обяснения. Въззивниците твърдят още, че съдът не е отделил спорните от безспорните факти, не е ценил правилно писмените доказателства, като е игнорирал значението на представената декларация от ответницата. Заявяват, че съгласно установената практика на съдилищата тя е следвало да се възприеме и цени като обратно писмо, а съдът е игнорирал това й качество. Освен това в противоречие със законовите разпоредби е счел за недопустими свидетелските показания, разкриващи симулативността на продажбата. Развиват детайлна аргументация във връзка с правното значение на декларацията, съдържаща признание на страна по сделката, заявяват, че свидетелските показания убедително са доказали действителната воля на страните и съдът необосновано и неправилно не ги е ценил. Също така без сериозни мотиви е счел за доказано плащането на продажната цена, отразено в н.а., не е отчел правилно значението на представения от ответника договор за заем и не се е съобразил с противоречията между твърденията му и показанията на свидетеля, които сочат, че договорът е създаден да обслужи целите на спора. Въззивниците считат също, че не са представени никакви годни доказателства от втория ответник за действителното плащане на продажната цена и начина, по който то е извършено, но въпреки това съдът е приел, че това е сторено. В обобщение въззивниците заявяват, че исковете им са подкрепени с годни и убедителни доказателства, поради което молят въззивният съд да отмени изцяло решението на СлРС като необосновано и неправилно и вместо него постанови ново, с което признае за установено по отношение на двамата ответници, че извършената на 21.10.05г. сделка за покупко-продажба на недвижими имоти е нищожна поради привидност на сделката, на основание чл. 26 ал. 2 пр. 5 от ЗЗД.

Във въззивната жалба няма направени други нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК  е постъпил писмен отговор от първата ответница, въззиваема в това производство, с който заявява, че счита въззивната жалба за основателна и моли тя да бъде уважена. Развива доводи, аналогични с тези на въззивниците. Няма процесуални или доказателствени искания за въззивното производство. Не претендира разноски.

В същия срок не е подадена от тази въззиваема насрещна въззивна жалба.

В срока по чл. 263 ал. 2 от ГПК е постъпил и писмен отговор от другия въззиваем – втория ответник в първоинстанционното производство, с която оспорва като неоснователна въззивната жалба. Заявява, че настоящият процес е симулативен, тъй като чрез него ищците и ответницата се стремели по неправомерен начин да създадат основание за отмяна на съдебно решение относно допусната делба между него и ответницата на прекратена СИО, в която са и процесните имоти. Развива подробни съображения, с които оборва последователно инвокираните с въззивната жалба доводи. Твърди, че имотите са придобити възмездно, сумата е заплатена чрез заем, получен от него по договор, сключен със сестра му, и това обстоятелство е доказано надлежно както с писмени, така и с гласни доказателствени средства. Освен това заявява и, че е придобил по давност имотите,  като е направил своевременно възражение както за кратката, така и евентуално – за пълната придобивна давност. . анализира събраните доказателства и счита, че от тях не може да се изведе категоричен извод за наличие на симулация, каквато ищците е следвало да докажат в условията на пълно главно доказване. Обратното, установява се, че сделката е действителна продажба. Преповтаря аргументацията си, изложена както в отговора, така и в защитата си по същество пред първоинстанционния съд. В обобщение моли въззивния съд да не уважава въззивната жалба и да постанови решение, с което потвърди атакувания съдебен акт. Претендира разноските за въззивното производство, представя списък.

В същия срок не е подадена оттози въззиваем насрещна въззивна жалба.

Представени са допълнителни писмени бележки от втория въззиваем, с които допълва отговора си по отношение на декларацията на Ц.Д., като заявява, че тя няма характер на обратно писмо, защото той не я е подписал и  изцяло оспорва симулацията. Представя съдебна практика.

 В с.з., въззивниците, редовно призовани,  се явяват лично, поддържат въззивната жалба и искат тя да бъде уважена. Оспорват отговора на втория въззиваем, молят атакуваното решение да бъде отменено и да бъде признат договорът за симулативен поради привидност на продажбата. Претендират разноски.

В с.з. първата въззиваема, редовно призована, не се явява и не изпраща процесуален представител, който да изрази становище. Представила е писмени бележки, с които моли да се уважи въззивната жалба и да се отмени атакуваното решение, като се постанови ново решение, с което бъде обявена симулацията на договора за покупко-продажба на недвижимите имоти, като прикриващ дарение.

В с.з. вторият въззиваем, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК и по реда на преупълномощаването, който оспорва въззивната жалба и отговора на първата въззиваема и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Развива подробна аргументация с доводи, аналогични на тези, поддържани в първоинстанционното производство. Претендира разноските за тази инстанция, представя списък по чл. 80 от ГПК и документи, установяващи направени във връзка с процеса разходи.

В дадения срок, съгласно чл. 149 ал. 3 от ГПК, вторият въззиваем чрез процесуалния си представител, е представил и писмена защита, в която изтъква идентични на горепосочените съображения относно неоснователността на исковете и стремежа на страните да създадат по неправомерен начин основание за  отмяна на постановено решение за допусната между ответниците - бивши съпрузи, делба на прекратена СИО. Излага подробни аргументи за недопустимост, неоснователност и недоказаност на исковете, които извлича от факта, че с прекратяването на брака между него и другата ответница, е утвърдено споразумение между тях, съгласно което придобитите по време на брака недвижими имоти ще бъдат поделени в отделно делбено производство. Споразумението обвързва страните и всички имоти придобити възмездно по време на брака се считат съсобствени и не може по-късно да се установява пълна трансформация. Поради това по-късно между тях е допусната делба върху процесните имоти при квоти от по ½ ид.ч. за всеки от тях. Преповтаря съображенията във връзка с придобиването по възмезден начин на имотите, посредством заем, получен от ответника от неговата сестра, че е направил възражение за изтекла кратка, а евентуално – пълна придобивна давност. Счита, че всички негови твърдения са надлежно доказани чрез събраните доказателства. Твърди, че заявената симулация не е доказана от ищците, доводите по тези въпроси са напълно тъждествени с тези в отговора и допълнителните бележки. Иска потвърждаване на обжалвания съдебен акт и присъждане на доказаните разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно, поради което следва да бъде отменено.

Този състав, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята фактическа обстановка към формираната от първоинстанционния съд, доколкото я намира за правилна от фактологична и хронологична гледна точка.

Въззивният състав не споделя  правните изводи на РС, тъй като те са необосновани и не са в хармония с приложимите материално и процесуалноправни норми.

Първостепенният съд е допуснал непрецизно извършване на правната квалификация на предявените искове. В доклада си той е квалифицирал исковете като такива с правно основание чл. 26  ал. 2  от ЗЗД, като в решението си е добавил и „във връзка с чл. 17 ал. 1 от ЗЗД“. Прието е в съдебната практика по реда на чл. 290 от ГПК, че исковете за обявяване на привидността по чл. 26 ал. 2 от ЗЗД и за разкриване на симулацията по чл. 17 ал. 1 от ЗЗД имат различен предмет – единият - нищожността на явната сделка, а другият - обвързващата сила на прикритото съглашение. От материалноправна страна разпоредбата на чл. 17 от ЗЗД урежда съотношението между привидната и прикритата сделка.  

Първият иск е винаги приложим когато се касае за абсолютна симулация, а при наличие на относителна симулация заинтересуваният може да упражни правата си, използвайки и двете възможности, съобразно целения резултат. Ако цели само прогласяване нищожността на привидната сделка - ще предяви иск с правно основание чл.26 ал.2 от ЗЗД. Ако обаче цели разкриване на прикритото съглашение и прилагане правилата именно на това съглашение, то тогава интересите му налагат да предяви и иск с правно основание чл.17 от ЗЗД. Но това не е задължително, доколкото вторият самостоятелен иск може да бъде предявен в отделно производство при наличие на правен интерес от това.  Изложеното до тук обаче не опорочава решението, тъй като съдът е обсъдил относимите към предявения иск факти и е отговорил на искането, макар неправилно.

Въззивният съд констатира, че предявените при условията на активно и пасивно субективно съединяване установителни искове са за обявяване на нищожност на договор за покупко-продажба на недвижими имоти като привиден, прикриващ договор за дарение, с правна квалификация чл. 26 ал. 2 изр. 1 пр. последно от ЗЗД.

С него не са съединени искове за обявяване действителността на прикрития договор за дарение на недвижими имоти по чл. 17 ал. 1 от ЗЗД.

При това положение съдът задължително следва да разгледа и обсъди въпроса за наличие на правен интерес от воденето на установителните искове, което е и абсолютна процесуална предпоставка за тяхната допустимост, както и тази на образуваното по исковата молба производство.

Двете ищци са майка и дъщеря, като първата е майка, а втората – сестра на първата ответница по делото. Вторият ответник е бивш съпруг на първата ответница, като обсъжданата сделка е сключена по време на брака им – през 2005г.

По договора за покупко-продажба на 3 броя недвижими имоти, оформен с н.а. №75 т. VІІ, рег.№ 8697 от 21.10.2005г. продавач е Г.Д. /поч. на 23.1.12г./ - съпруг на първата ищца и баща на втората ищца и първата ответница, купувач е само първата ответница, а имотите, предмет на продажбата безусловно са били лична собственост на прехвърлителя.

Тези факти, преценени в светлината на нормативната уредба на въпросите, касаещи собствеността и семейните отношения, обуславят следното правно положение:

Вещноправният ефект на прехвърлителната сделка се е разпрострял и върху съпруга, неучастващ в нея /втория ответник/. След смъртта на прехвърлителя наследници със запазена част се явяват съпругата и двете му дъщери /двете ищци и първата ответница/. Ако продажбата е действителна, собствеността върху имотите е в режим на съпружеска имуществена общност между двамата ответници и прекратяването й става по предвидения за това ред. Ако продажбата е абсолютно симулативна и като такава – нищожна, имотите се връщат в наследствената маса и правото на собственост се разпределя между наследниците /двете ищци и първата ответница/ според правилата за това. Ако продажбата е относително симулативна и прикрива действително дарение, при установяването по надлежен ред на дисимулираната сделка, надареният наследник /първата ответница/,  придобива в лична собственост целите имоти, а в патримониума на наследниците със запазена част /двете ищци/ възниква правото да искат отмяната на дарението или да искат намалянето му при накърняване на запазените им части. Във втория случай интересът на ищците може да диктува и само прогласяване нищожността на симулативната сделка, тъй като наследствените им квоти са по-големи от запазените им части, а това пък от своя страна може да породи самостоятелен интерес за ответницта да поиска обявяване на прикритата сделка за действителна, тъй като разполагаемата част ще надвишава наследствената й квота.

Както се посочи вече, твърденията в исковата молба, както и съответстващият им петитум, с който се определят рамките на търсената от съда защита, касаят единствено разкриване на релативна симулация по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, без да е направено искане за установяване със сила на пресъдено нещо на прикритата сделка /дарение/ по чл. 17 ал. 1 ЗЗД. От съда се иска само прогласяване нищожността на привидната сделка за продажба.

По аргумент от противното правният интерес на ищците се извежда от наведеното твърдение, че възмездните сделки не могат да бъдат атакувани като накърняващи запазена част при откриване на наследството, което е мотивирало страните по атакувания договор да афишират пред останалите намерение за продажба, без то да обективира истинската им воля за безвъзмездно прехвърляне правото на собственост.

Въззивният съд счита, че не може да се отрече наличието на правен интерес от провеждането на настоящото производство и то да бъде счетено за недопустимо, и съответно – прекратено, независимо, че няма кумулативно съединен иск по чл. 17 ал. 1 от ЗЗД за прогласяване валидността на дарението. Доколкото установителният иск по начало не се погасява по давност, няма пречка обусловената претенция да бъде заявена в отделно производство, в което да бъде упражнена и възможността на двете ищци, като наследници на прехвърлителя, с право на запазени части,  да предявят и искове по чл. 30 ЗН за намаляване на дарението до размера на тези части.  

Тъй като в утвърдената съдебна практика е прието, че за допустимостта на иска за разкриване на симулацията не е задължително да се предяви и иска по чл. 30 ЗН /без значение е и дали този иск е погасен по давност, тъй като давността не се прилага служебно и на нея може да се позове, или не, само ответникът - приобретател на имотите/, то в случая съдът приема, че  предявявайки и само исковете за нищожност на договора като привиден, двете ищци действат в свой собствен интерес, тъй като при уважаването му, ако се установи, че зад нищожния симулативен договор прикритата сделка е за дарение на процесните земи, макар и само в мотивите, без тези констатации да са скрепени със СПН, постановеното решението би се отразило на правното им положение, тоест – правната им сфера няма да остане непроменена. С уважаването на предявените искове ищците постигат правен резултат, касаещ техни материални права - за тях се откриват правни възможности, обусловени именно от успешното разкриване на симулацията – от една страна - да искат обявяване на дисимулираната сделка за действителна и да я атакуват като такава, накърняваща материалния им интерес, произтичащ от качеството им на наследници със запазени части на дарителя. От друга страна ищците, както вече бе посочено, могат да се задоволят и само с постигането на ефекта, както ако симулацията бе абсолютна – ако въобще не предявят иск по чл. 17 ал. 1 от ЗЗД – при отричане на съществуването на привидната сделка без признаване действителността на прикритата, имотът не се счита изобщо прехвърлен и те биха получили законовите си квоти от него по реда на наследяването. Ответницата е тази, за която това междинно положение може да създаде правен интерес от предявяване на иск по чл. 17 ал. 1 от ЗЗД, за да ограничи редуцирането на частта си само до разполагаемата, вместо до законовата си, като и в този случай отново се стига до пораждането на възможността на ищците да атакуват дарението – чрез отмяна или намаляване.

В обобщение – за ищците е налице интерес да предявят исковете за нищожност, поради привидност, тъй като искат да се освободят от привидната сделка, понеже твърдят, че действителната воля на страните, които са сключили договора, не е такава за покупко-продажба, каквато е отразена в него, а за дарение. Дали зад нищожния симулативен договор прикритата сделка е действително дарение, е предмет на иск по чл. 17 ал. 1 ЗЗД, като ищците имат интерес и от неговото предявяване, тъй като могат да претендират права от прикритата сделка - да се отмени дарението или да се възстановят запазените им части, но предявяването в това производство на тези искове не е условие за допустимостта на водещата претенция – достатъчно е откриването на правна възможност за това. Тоест – независимо дали и кой ще предяви иск по чл. 17 ал. 1 от ЗЗД – ищците имат интерес от разкриване на симулацията. Съдът не може да си позволи да обвързва предоставянето на търсената в това производство защита с вероятността ищците да се възползват или не от произтичащите от него и признати им от закона правни възможности, още повече, че и само отричането на явната сделка обслужва пряко имуществения им интерес.

В подкрепа на горното виждане на настоящия въззивен състав е и Р. №184/19.01.2016 по дело №6394/2014 на ВКС, ГК, III г.о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК, с което е прието, че „Съдът следва да отговори с диспозитив на искане за разкриване на относителна симулация на основание чл.26 ал.2 ЗЗД , като посочи вида недействителност и вида на прикритата сделка, когато има такава. …….В практиката на ВКС е изяснена разликата между иска за установяване на привидност по чл. 26 ал.2 ЗЗД, с предмет обявяването на относителна недействителност и иска, с който се претендират последици от прикритата сделка по чл. 17 ал.1 ЗЗД. Последователно е указанието тези искове да се разглеждат като самостоятелни, което не отрича връзката между привидно и прикрито съглашение при доказването на симулацията. ……..Утвърдено в практиката на ВКС разбиране е, че привидната сделка е винаги нищожна, независимо дали нищожността е абсолютна или относителна и съдът прогласява тази нищожност по иск или възражение съгласно чл. 26 ал.2 ЗЗД, независимо дали има да разглежда и иск по чл. 17 ал.1 ЗЗД. Със същото решение е посочено, че за установяването на симулацията като основание за нищожност по смисъла на чл. 26 ал.2  от ЗЗД, в случай, че не е предявен иск по чл. 17 ал. 1 от ЗЗД, не е необходимо изчерпателно, пълно и главно доказване на всички елементи на прикритата сделка, а е достатъчно да се установи привидността, определяна като съгласие за симулация.

Така в случая ищците твърдят, че сключеният през 2005г. между техния наследодател Г.Д. и ответницата Ц.Д. договор за покупко-продажба на описаните 3 броя недвижими имоти е привиден по отношение на вида сделка, но не и по отношение на транслативното й действие. Заявяват, че страните не са имали намерение правото на собственост да бъде прехвърлено възмездно, а безвъзмездно – тоест волята им е била отношенията помежду им да се уреждат на плоскостта на договор за дарение.

Както вече бе посочено, за евентуалното уважаване на иска по чл. 26 ал. 2 изр. 1 пр. 5 от ЗЗД не е необходимо доказването на вида на прикритата сделка, но доколкото в случая именно по този път страната се стреми да отнеме валидността на продажбата, противопоставяйки й воля за дарение, то този въпрос е поставен във фокуса на познавателната дейност на съда.

За да е налице симулация /независимо – абсолютна или относителна/ на една сделка, в случая – двустранна, е необходимо категорично и недвусмислено да се установи разминаване между действителните и афишираните отношения между страните, изразяващи се, най-общо, в разминаване между целения във вътрешните отношения и постигнатия, видим от всички останали, краен резултат, тоест – съзнателно се създава привидно правно състояние за пред трети лица, като външно се извършват изявления, които по съдържание и форма отговарят на изискванията за даден вид сделка, но зад обективираното изявление липсва адекватно вътрешно волево решение – вътрешната, съгласувана между участниците в симулативната сделка,  воля е да не се породят правните последици, съответстващи на външното изявление.

Тъй като е възможно правните субекти да не желаят изобщо да се породят каквито и да било правни последици, а да целят, по една или друга причина, само да създадат такова впечатление у останалите субекти, такава сделка е абсолютно симулативна, като такава – нищожна от момента на сключването и изобщо не поражда правни последици.

При втората разновидност на привидността, на каквато ищците се опират, страните манифестират като действителна пред всички останали прикриващата сделка, но са уговорили помежду си, че искат да породят правни последици от друга, прикрита сделка, за която имат интерес третите лица да не знаят, а да считат, че първата е предизвикала съответния, предписан й от правната норма, резултат. При релативна симулация нежеланата, симулирана сделка, е изначално нищожна, но дисимулираната, желана от страните, ако отговаря на изискванията на закона, е действителна и поражда между тях съответните правни последици, въпреки, че те са запазили в тайна волята си. При установяване на относителна симулация, само ако има и иск по чл. 17 ал. 1 ЗЗД, съдът постановява приложение на правилата относно дисимулираната сделка.

Ищците твърдят, че изявленията, направени от участниците в обсъжданата сделка – първата ответница и общият им наследодател, че вторият продава, а първата купува имотите, описани в н.а., са предназначени за третите лица /респективно - за длъжностното лице, оформило сделката/, а във вътрешните отношения целта е била надаряване на приобретателката. Тезата си подкрепят с писмена декларация с дата 25.10.2005г., изходяща от купувачката /първата ответница/, в която тя заявява, че обективираната в н.а. № 75, д. № 1072 от 21.10.2005г. е симулативна, не изразява действителната воля на страните по нея, че желанието и на двете е било бащата да надари дъщеря си и причината за оформянето на договора като такъв за покупко-продажба е след смъртта на прехвърлителя дарението да не подлежи на разваляне или оспорване от страна на сестрата на деклараторката – втората ищца по делото.

В писмения си отговор първата ответница /приобретателката по договора/ признава, че е автор на декларацията и че съдържанието й отговаря на действителността, докато вторият ответник – нейният бивш съпруг, неучаствал в сделката, твърди, че изявлението не е вярно и оспорва съдържанието на декларацията.

Докато първата ответница, най-общо, признава иска, вторият ответник го счита за неоснователен и в основата на защитната си аргументация поставя твърдението, че продажбата е действителното правоотношение, продажната цена е реално платена и то със средства, осигурени от него. Позовава се на писмен договор за заем на парична сума от 2000 лв., сключен от него като заемател и сестра му, като заемодател, на 15.10.2005г., в който изрично е посочено, че целта на даване на заетата сума е закупуването на описаните в н.а. имоти.

Първоинстанционният съд неправилно и в нарушение на разпоредбата на чл. 165 ал. 2 от ГПК, е открил производство по оспорване истинността на декларацията от 25.10.05г., счел е, че доказването не е успешно проведено, изключил е документа от доказателствената маса, а събраните във връзка с установяване волята на страните по атакуваната сделка свидетелски показания не е ценил, като недопустими, с оглед забраната на чл. 164 ал. 1 т. 3 от ГПК, тъй като законът изисквал писмен акт за доказване на тези обстоятелства. С аналогични аргументи РС е дискредитирал като недопустими и свидетелските показания относно договора за заем, представен от втория ответник, целящи да докажат по косвен начин липсата на симулация, и също го е изключил като доказателство.

Неправилната преценка на правната характеристика, правното значение и правния ефект на представената декларация от страна на решаващия съд и на качеството на  всяка от страните в спора, е довела до неправилно третиране на събраните доказателства, а оттам и до незаконосъобразни крайни правни изводи.

Налице е фигурата на начало на писмено доказателство, което само по себе си отключва възможността за допускане и събиране на гласни доказателствени средства за установяване привидността на съгласието за продажба, изразено в процесния договор.

Тук следва да се посочи изрично следното:

По принцип изискването да се представи обратен документ като на­чало на писмено доказателство, за да са допустими и сви­детелски показания за установяване на привидността, важи само за страните по сделката и за техните правоприемници. Когато искът се предявява от лица, чиито интереси сделката накърнява, включително и наследни­ци на праводателя по нея, изискване за представяне на писмен документ не се поставя, защото тези лица не се очаква да могат да разполагат с такъв. В случая двете ищци са преживяла съпруга и дъщеря на починалия прехвърлител и сделката засяга правата им. Но доколкото първата ответница признава основателността на претенциите, а вторият я оспорва – с оглед разноречивите интереси на двете лица, имащи еднакво процесуално качество, съдът следва да анализира представената декларация в аспекта, засягащ възможността и на втория ответник да ангажира гласни доказателствени средства по повод твърденията за симулация.

Недискутируемо и еднозначно е прието както в правната доктрина, така и в съдебната практика, че между страните по явната сделка може да бъде съставен обратен документ /по смисъла на чл. 165 ал. 2 от ГПК/, който представлява признание, че сделката не изразява действителните правоотношения и че съществува друга, прикрита сделка. Свидетелски показания са допустими тогава, когато страната, която твърди симулацията, представи така нареченото „начало на писмено доказателство“.

Ако е налице „обратно писмо“ – това представлява пълен обратен документ, той съдържа всички елементи от съдържанието на договора, съставен е нарочно за разкриване привидността на сделката и тогава той служи за пълно изобличаване на симулацията, без да е необходимо доказването й с други доказателства. Възможно е документът да е едностранен и да разкрива само волеизявлението на една от страните, както е в случая. Тогава той може да послужи само като начало на писмено доказателство и точно тогава е допустимо доказването на действителните права и отношения между договарящите със свидетелски показания.

В това се състои разликата между обратния документ, който установява напълно прикритото съглашение и обратния документ, който прави само вероятно твърдението за симулация. В първия случай свидетелските показания са недопустими, а във втория – документът е предпоставка за допустимостта на гласните доказателствени средства.

В настоящия спор  двете ищци са в облекченото положение, осигурено им от чл. 165 ал. 2 пр. последно от ГПК, но наличието на едностранната декларация от първата ответница е основание за допускане на свидетелски показания и спрямо втория ответник, с оглед специфичния характер на отношенията между двамата ответници към момента на сключване на атакувания договор. Те са били съпрузи, но той нито е участвал в сделката, нито е подписал обратния документ. В тази хипотеза неучастващият във възмездния договор за придобиване на недвижими имоти съпруг по начало следва правното положение на съпруга-страна по сделката, но щом той не е подписал документа, разкриващ симулативността й, този документ няма обвързваща доказателствена сила спрямо него. Така в настоящия процес е налице задължително другарство за двамата ответници, обратният документ се отнася до факти, които са общи за тях, а констатациите относно общите факти трябва да бъдат еднакви спрямо всички задължителни другари. Затова по отношение на втория ответник, който не е подписал обратния документ, обвързващата сила на последния не е задължителна. Макар твърдяната прикрита сделка да е насочена срещу него /би намалила имуществото му/, доколкото той отрича нейното наличие /оспорва симулативността на явната/, то той няма качеството на трето лице по см. на чл. 165 ал. 2 пр. последно от ГПК, защото явната сделка не е увреждаща интереса му, поради което непълното обратно писмо, неносещо неговия подпис, освен, че не го обвързва със съдържанието си, му осигурява възможност да ползва също всички доказателства при оспорването на симулацията, каквото той е направил.

Накратко процесуалните права и възможности на страните произтичат от следните материални правоотношения: Първата ответница-приобретател на имотите и вторият ответник, неучаствал  в сделката, при сключването на оспорения договор за покупко-продажба са били съпрузи и имотите са били придобити в съпружеска имуществена общност. Към момента на предявяването на иска за разкриване на симулацията от третите на сделката лица, ответниците вече са бивши съпрузи и имуществената общност е преминала в обикновена съсобственост. /Без значение за този спор е провеждането на производство по делба/. Когато се оспорва придобиването на правото на собственост върху общия имот, ответниците имат процесуалното положение на необходими задължителни другари и общите факти трябва да бъдат установени еднакво спрямо всички другари. Ако фактическите твърдения на другарите относно общите факти си противоречат, съдът ги преценява във връзка с всички обстоятелства по делото, съгласно изискванията на ГПК. Признанието на симулативността от страната на единия съпруг прави вероятно твърдението на противната страна, поради което има значение на начало на писмено доказателство спрямо другия съпруг. С признанието се правят изявления за осъществяване на неизгодни за страната факти или за ненастъпили изгодни за нея факти, затова то се преценява като доказателствено средство, с оглед на всички обстоятелства по делото. Признанието /писмен обратен документ или устно изявление в процеса/ е непълно доказателство - начало на писмено доказателство, което прави само вероятно твърдението за симулативност. Затова, за да се постигне пълно доказване се допускат свидетелски показания.

В обобщение – по отношение на всички лица, участващи и на двете страни в процеса, е открита възможността да ангажират гласни доказателства съответно – и за доказване и за опровергаване на привидността на разглеждания договор.

Наред с изложеното следва да се посочи, че първоинстанционният съд неправилно е открил производство по оспорване истинността на декларацията – всъщност именно изявленията, закрепени в нея, са предмет на доказване със свидетелски показания, тя представлява за съда само повод да ги допусне, ако забраната се отнася до страната, направила искането. Единственото изискване е обратният документ да е действителен, за да изпълни тази си функция – и в случая неговата автентичност не е поставяна под съмнение. Нито ищцовата, нито ответната страна оспорват, че автор на декларацията е първата ответница, а доколкото за да послужи тя като начало на писмено доказателство не е от значение точната дата на съставянето на документа /преди, след или заедно с явния договор/, то съдът следва да събере поисканите и от втория ответник гласни доказателства и да цени свидетелските показания във връзка с волята на страните по договора като годно доказателствено средство.

Настоящият въззивен състав намира за успешно доказани твърденията на двете ищци, че намерението на техния наследодател – продавач по сделката и първата ответница – купувач по нея, не е било правото на собственост да бъде прехвърлено възмездно, а точно обратното – желанието и на двете страни по договора е било ответницата да бъде надарена. Тъй като официалната удостоверителна сила на нотариалния акт не се разпростира върху частта, в която са отразени изявленията за плащане на имота, а тя представлява частен свидетелстващ документ, съдът приема, че доказателствената й стойност е оборена и плащане на продажната цена не е осъществявано.

За да формира тези си фактически констатации, въззивната инстанция разгледа и анализира събраните гласни доказателствени средства по отделно и в тяхната корелация, както и в съпоставка с представените писмени доказателства на страните.

Счита, че показанията на свидетелите, ангажирани от ищцовата страна, посредством които тя се домогва да докаже симулацията – Иванка Т. и Тодор Н. са еднопосочни, плътни и конкретни, и подкрепят декларативното изявление в обратния документ по начин, който убеждава съда в категоричното намерение на прехвърлителя по оспорваната сделка – Г.Д., да дари, а не да продаде описаните в н.а. имоти на първата ответница, негова дъщеря. Свидетелите не са в роднински връзки със страните, но са били в близки приятелски отношения с родителите на ответницата. Така не проявяват пристрастие или заинтересуваност от изхода на спора и същевременно показват трайно и задълбочено познаване на вътрешните семейни взаимоотношения, което придава допълнителлна надеждност на показанията им. Тези двама свидетели възпроизвеждат информация лично и непосредствено възприета от тях и то пряко от страната по сделката, която не е подписала обратния документ. Освен това изнесените обстоятелства са обвързани с достатъчна конкретика относно времето и мястото на получаването й и съдът няма причина да се съмнява в обективността й. На последно място, свидетелите дават ясно и логично обяснение на мотивацията на прехвърлителя, споделена от него, от една страна защо желае да сключи привиден договор за продажба – че това ще препятства евентуални имуществени претенции на други наследници след смъртта му, а от друга – защо действителната му воля е дарение – че от детето си пари не иска да взима.

Вторият ответник, стремящ се обратно – да обори твърденията за симулативност на явната сделка – е ангажирал свидетелски показания, наред с писмените, посредством които счита, че доказва липсата на такава. Въззивният съд намира, че това той не е успял да стори. Представеният договор от 15.10.05г. между него и сестра му, по силата на който последната му е заела сумата от 2 000 лв. за закупуване на процесните имоти, е оспорен като съдържание, но независимо от това следва да се подчертае, че дори да е доказано действителното сключване на този договор, това само по себе си не представлява доказателство относно волята на страните по атакуваната сделка.

 /Разбира се документът, който съдът е следвало да не приема или поне да не кредитира като годно писмено доказателствено средство, е декларацията от 08.04.16г., подписана от сестрата на ответника, че не е получила от последния нито тази, нито и друга, дадена му в заем от нея сума, тъй като това изявление има характер на свидетелско показание и събирането му от съда следва да стане непосредствено, още повече, че този частен свидетелстващ документ касае изгоден за съставителя факт./

Въпреки това, дори да се приеме за безспорен фактът на сключване на договора за заем от 15.10.05г. – тоест – получаването на сумата от страна на втория ответник, показанията на свидетеля М.К. само потвърждават това, но не доказват даването й от него на прехвърлителя Г.Д., което и би било аргумент против симулативността на продажбата.  

Сравнени с тези на ищцовите свидетели, показанията на този свидетел са общи, неконкретни и неубедителни. Свидетелят е в роднински връзки с втория ответник, което не означава непременно, че той е заинтересуван, но този факт представлява индиция за пристрастност. Извън това, в действителност свидетелят няма лични впечатления относно желанието и намерението на прехвърлителя, той възпроизвежда чуто от страната и го присвоява като свое „знание“ относно факта на плащане на продажната цена /която, впрочем, е повече от два пъти по-малка от заетата сума и липсата на тъждество между двете също пречи на провеждането на директна мисловна връзка между твърдените от ответника факти./

Поради всичко това съдът не може да даде превес на показанията на  свидетеля К. пред тези на свидетелите Т. и Н., и да приеме, че те са годни да установят категорично намерение за възмездност на правоотношението, отричайки привидността на явната сделка.

На последно място вторият ответник не е ангажирал други, с равна или по-голяма доказателствена сила, доказателствени средства нито пряко относно действителната воля на страните по атакуваната сделка, нито относно заплащането на продажната цена, което поне косвено би индицирало същата.

Що се отнася до релевираните от втория ответник в първоинстанционното производство възражения за изтекла в негова полза придобивна давност, те са напълно неотносими към предмета на спора. Искът не е собственически и спрямо привидността или не на договора за покупко-продажба на имотите, въпросът за това дали ответникът ги е придобил чрез оригинерен способ, е изцяло безразличен.

Също неподлежаща на обсъждане е твърдяната от втория въззиваем „цел“  на това производство – да се създаде по неправомерен начин основание за отмяна на съдебно решение относно допусната делба между него и ответницата на прекратената СИО – от една страна ищците се ползват от регламентирано и гарантирано им от закона субективно право и това поведение не може да се квалифицира като неправомерно, а от друга – ако задоволяването на техния признат правен интерес създаде благоприятни и непротиворечащи на правните норми последици в патримониума на друго лице, това не представлява злоупотреба с право.

С оглед всичко изложено, този въззивен състав намира, че атакуваната сделка е привидна, поради което – и нищожна, съгласно императивната разпоредба на чл. 26 ал. 2 изр.1 пр. 5 от ЗЗД. Исковете се явяват основателни и следва да бъдат уважени, като съдът прогласи нищожността на договора за покупко-продажба като относително симулативен.

Както вече бе посочено, това, че в процеса на доказване на привидността са констатирани обстоятелства, сочещи, че зад привидната съществува прикрита сделка, целяна от страните, не може да доведе до обявяването й за действителна, без да има изрично предявен иск по чл. 17 ал. 1 от ЗЗД. Въпросите, касаещи дисимулираната сделка няма да се ползват със СПН, а единствено със задължителната сила на мотивите на съдебното решение при евентуалното им обсъждане в друг процес.

Като е достигнал до обратните правни изводи, районният съд е постановил неправилно и незаконосъобразно решение. Въззивната жалба против него е основателна, поради което следва да бъде уважена и въззивната инстанция следва да отмени обжалваното решение изцяло и вместо това постанови ново, с което уважи установителните искове в обема, в който са предявени.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за двете инстанции лежи върху ответната страна /въззиваема в това производство/, която следва да понесе своите както са направени и заплати тези на ищцовата/въззивната в размер на 50 лв. за първата и 25 лв. за въззивната инстанция. Разноските следва да се възложат солидарно на двамата ответници/въззиваеми, с оглед разпоредбата на чл. 78 ал. 1  и по обр.арг. на чл. 78 ал. 2 от ГПК – макар първата ответница да е признала иска, с поведението си тя фактически е дала повод за завеждане на делото, поради което не може да се ползва от привилегията на ал. 2

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

                       

ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно решение 120/14.02.2017г. по гр.д. № 2962/16г. на СлРС, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

 

П О С Т А Н О В Я В А :

 

 

РАЗКРИВА относителната симулация и ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖЕН  на основание чл. 26 ал. 2 изр. 1 пр. 5 от ЗЗД, по исковете на М.С.Д. ЕГН ********** *** и Р.Г.Д. с ЕГН ********** ***, като наследници на Г.Ц.Д., поч. на 23.01.2012г., против Ц.Г. Д.с ЕГН ********** *** и Л.А.А. с ЕГН ********** ***, договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в н.а. №75  от 25.10.2005г., т. VІІ, рег. № 8697, д. № 1072 от 2005г. на нотариус Д.Н., с район на действие СлРС, по силата на който Г.Ц.Д. е продал на Ц.Г. А. /по време на брака й с Л.А.А./ следните свои недвижими имоти: 1. ЛОЗЕ в м. „Голям юрт“ с площ 1 дка, ІV категория, представляващ п-л 63 от масив 20, съставляващ имот 020063 по плана за земеразделяне, с описани граници, 2. НИВА в м. „Соленка“ с площ9, 616 дка ІV категория, представляваща п-л ХV от масив 37, съставляваща имот 037015 по плана за земеразделяне, с описани граници и 3. ЛИВАДА в м. „Бъзака“ с площ 1, 099 дка, ІІІ категория, представляваща п-л ХІ от масив 56, съставляваща имот 056010 по плана за земеразделяне, с описани граници, като ПРИВИДЕН, прикриващ договор за дарение.

 

ОСЪЖДА Ц.Г.Д. и Л.А.А. да заплатят на М.С.Д. и Р.Г.Д. сумата 50 лв., разноски по делото за първоинстанционното производство и сумата 25 лв., разноски по делото за  въззивното производство.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му.

 

                   

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: