Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №69

 

гр. Сливен, 12.05.2017г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на десети май през две хиляди и седемнадесета година в състав: 

             

ПРЕДСЕДАТЕЛ:         МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:      СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

                                                                

при секретаря С.В., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №194 по описа за 2017 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №152/24.02.2017г. по гр.д.№3975/2016г. на Сливенски районен съд, с което: 1. ДОПУСНАТА е съдебна ДЕЛБА между М.П.Н., Д.Т.Н. и В.Т.Н. по отношение на поземлен имот с идентификатор №47980.501.90 с площ 1305кв.м., находящ се в С.М., общ. Сливен, ведно с находящите се в него жилищна сграда с идентификатор №47980.501.90.1 с площ от 61 кв.м.; селскостопанска сграда с идентификатор №47980.501.90.2 с площ 47 кв.м.; селскостопанска сграда с идентификатор №47980.501.90.3 с площ 13 кв.м., при квоти от правото на собственост от по 1/3 ид.ч. за всеки от тримата съделители; 2. ДОПУСНАТА е съдебна ДЕЛБА между М.П.Н., Д.Т.Н. и В.Т.Н. по отношение на  сграда за търговия с идентификатор №47980.501.90.4 с площ от 75 кв.м.; сграда с идентификатор №47980.501.90.5 – хангар, депо, гараж със застроена площ 24 кв.м. и сграда с идентификатор №47980.501.90.6 – складова база, склад със застроена площ 11 кв.м., и трите находящи се в ПИ с идентификатор №47980.501.90 в С.М., общ.Сливен, при следните квоти от правото на собственост: 4/6 ид.ч. за М.П.Н., 1/6 ид.ч. за Д.Т.Н. и 1/6 ид.ч. за В.Т.Н.; 3. ДОПУСНАТА е съдебна ДЕЛБА между М.П.Н., Д.Т.Н. и В.Т.Н. по отношение на лек автомобил марка Мерцедес, модел Е320 ЦДИ с рег.№СН7450 КК, при квоти от правото на собственост от по 1/3 ид.ч. за всеки от тримата съделители.

Въззивната жалба е подадена от ответниците в първоинстанционното производство – Д.Т.Н. и В.Т.Н. чрез пълномощник адв.М.С., като първоинстанционното решение се обжалва частично – само в частта по пункт втори относно допусната съдебна делба на сграда за търговия с идентификатор №47980.501.90.4 с площ от 75 кв.м.; сграда с идентификатор №47980.501.90.5 – хангар, депо, гараж със застроена площ 24 кв.м. и сграда с идентификатор №47980.501.90.6 – складова база, склад със застроена площ 11 кв.м., и то по отношение на определените квоти от правото на собственост за съделителите.

В жалбата си въззивниците чрез пълномощника си адв. М.С. *** посочват, че първоинстанционното решение в обжалваната част е неправилно и необосновано, постановено при нарушение на материалния закон. Посочват, че районният съд не е направил пълен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства. Посочват, че поземления имот е закупен през 1998г., когато ищцата и покойния й съпруг не са живеели заедно, а ищцата не е посочила кога и в каква степен е завършен строежа, кои части от него са били изпълнени към смъртта на бащата на Т., нито към датата на сключване на гражданският им брак. Възразяват относно твърдението за придобиване по давност на търговския обект, тъй като той бил изпълнен преди сключването на брака и изцяло с лични средства и колективен труд на роднини и близки. Посочват, че ако се приеме за краен срок на строителството датата на издаване на удостоверението за въвеждане в експлоатация на търговския обект – 19.12.2006г., то не е изтекъл 10-годишен давностен срок до датата на смъртта на наследодателя – 07.07.2016г. Правят анализ на събраното по делото като писмено доказателство препис от спестовна книжка на ищцата, на теглените от нея суми и правят извод, че с него не е доказано финансирането на закупуване на строителни  за СМР в делбения обект. Посочват, че не се оспорва факта, че за обекта е купувано оборудване с общи средства на двамата съпрузи. Съдът кредитирал свидетелските показания без да ги обсъжда във взаимовръзката им с писмените доказателства, което довело до неправилните изводи относно личното парично участие на ищцата във финансирането на обекта. Посочват, че отношението на ищцата спрямо всички сгради в имота било еднакво и тя се ползвала от тях, но едва след сключване на гражданския брак ги възприемала като свои и участвала със свои средства в оборудването на търговския обект, но не и в неговото строителство, тъй като строителните книжа не са издадени на нейно име или на името на наследодателя, а на неговия баща. С оглед изложеното, въззивниците молят съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част по пункт втори и да постанови ново за допускане до делба на сгради с идентификатори №47980.501.90.4, №47980.501.90.5 и №47980.501.90.6 при равни квоти от по 1/3 ид.ч. за всеки от тримата съделители.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК от другата страна - М.П.Н. чрез пълномощника й адв.Е.Х., която оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че първоинстанционния съд правилно обсъдил всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях направил законосъобразни правни изводи. Излага отново фактите по делото и въз основа на това посочва, че могат да се направят изводи в посоки: На първо място, че имотът е завършен с нанасянето му в кадастралната карта, по което време ищцата и Т. Н. са били в брак и независимо, че земята е била лична собственост на наследодателя, търговският обект е придобит с общи средства на съпрузите и презумпцията за общ принос не е оборена. Ако съдът не приеме този извод, то по делото имало данни да се направи извода, че съпрузите Милко и Т. Н. са придобили обекта по давностно владение. Те са започнали да го владеят срещу формалния собственик на земята Д. Н., а след неговата смърт и срещу наследниците му. Никой от последните не оспорвал владението и с изтичане на 10-годишен давностен срок по време на брака, обектът е бил придобит в режим на СИО.  С оглед изложеното, моли съда да постанови решение, с което да потвърди първоинстанционното такова в обжалваната част.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.

С въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на доказателства от въззивния съд.

В с.з. въззивниците Д.Т.Н. и В.Т.Н., редовно призовани, не се явяват, представляват се процесуален представител по пълномощие адв.М.С., който поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й.

Въззиваемата М.П.Н., редовно призована, в с.з. се явява лично и с процесуален представител по пълномощие адв.Х., която оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли съда са потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно. Поддържа изложените в отговора на въззивната жалба съображения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването - и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение в обжалваната част, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата правна квалификация на предявените искове.

Сливенски районен съд е сезиран с предявени от М.П.Н. против Д.Т.Н. и В.Т.Н. при условията на обективно кумулативно и субективно пасивно съединяване искове за делба на съсобствени недвижими имоти – дворно място в С.М., ведно с построените в него жилищна и селскостопански сгради, както и построения в него търговски обект, състоящ се от сграда за търговия, склад и гараж, както и делба на съсобствена движима вещ – МПС с правно основание чл.34 от ЗС, като производството се намира във фазата по допускане на делбата.

Първоинстанционното решение е обжалвано само в частта по пункт втори относно допусната съдебна делба на сграда за търговия с идентификатор №47980.501.90.4 с площ от 75 кв.м.; сграда с идентификатор №47980.501.90.5 – хангар, депо, гараж със застроена площ 24 кв.м. и сграда с идентификатор №47980.501.90.6 – складова база, склад със застроена площ 11 кв.м., и то по отношение на определените квоти от правото на собственост за съделителите.

По отношение на тези сгради, представляващи всъщност един общ обект с различни функционални помещения, съгласно твърденията и на двете страни по делото, отразени в кадастралната карта обаче като отделни сгради със самостоятелни идентификатори, е установено, че разрешението за строеж е издадено на 11.03.2004г. на името на Д. Н. С. – баща на наследодателя на страните Т.Д. Н.. Въпросният търговски обект е изграден в поземлен имот идентификатор №47980.501.90 в С.М., общ.Сливен, собственост на родителите на Т.Д. Н. - Д. Н. С. и Ж.Т. С.а. Следва да се отбележи, че прехвърлителната сделка – дарение в полза на Т. Н. от страна на майка му и брат му по отношение на недвижимия имот – дворното място и построените в него жилищни и селскостопански сгради без процесния търговски обект е направена през 2006г. след смъртта на баща му Д. С..

От събраните пред районния съд свидетелски показания се установява, че строежът на търговския обект е започнал през 2004г. и е извършен от Т. Н. и М.Н., с техни средства, заработени от дълги години работа в Гърция и от двамата. Видно от показанията на свид.Н. С., сградата е била изградена в груб строеж още през 2004г., като още тогава той е направил ел. инсталацията, като преди това е била направена ВиК инсталацията. Това обстоятелство се потвърждава и от показанията на свид.Б., свид. А. и на свид.К., посочващ, че е изградил ВиК инсталацията през 2004г., като тогава била изградена и ел. инсталацията, покрива и дограмата били сложени и до края на 2004г. сградата била изградена в груб строеж само без обзавеждането. Следователно, въз основа на свидетелските показания, въззивният съд приема, че търговският обект е изграден в груб строеж още през 2004г.

Установено е, че Т. Н. и М.Н. са заживели на семейни начала през 2001г., а граждански брак са сключили на 23.11.2006г. През цялото време на фактическото си съжителство те са работили и заделяли средства именно с цел да построят и впоследствие да използват процесния търговски обект. Строителните работи – възлагането им и осигуряването на материали и средства за тях, са извършвани от двамата от самото начало през 2004г. с явното за всички намерение да построят и ползват търговския обект за себе си.

Безспорно, правото на стоеж, като вещно право, може да се придобива чрез оригинерния способ придобивна давност. Възможността за това следва от разпоредбата на чл.85 от ЗС. За да се придобие по давност правото на строеж следва едно лице фактически да упражнява действия, които съставляват съдържанието на вещното право на строеж, през определен период от време при намерение да строи за себе си в чуждото място.

Тези елементи от придобивния състав на давността, според настоящия състав, са установени по делото от събраните пред районния съд доказателства. Безспорно, ищцата М.Н. и Т. Н., както вече беше отбелязано, са построили заедно, със средства и на двамата, процесния обект, състоящ се от трите сгради, в чуждо дворно място – собственост на родителите на Т. Н.. Безспорно, видно от показанията на свид.С., строежът е направен от М. и Т., които са построили обекта за себе си. В строежа не са участвали родителите на Т. Н., като за тях, като собственици на имота, а след смъртта на бащата Д. С. /06.02.2004г./ и за свид.Н. С. /собственик на 1/6 ид.ч. от наследството на баща си/ е било ясно, че Т. и М. строят за себе си в дворното място. Фактическите действия по реализиране на правото на строеж са извършени явно, несъмнено и спокойно, без противопоставянето на собствениците на дворното място. След изграждане на обекта, същият е използван по предназначението си от Т. и М. отново явно, спокойно и необезпокоявано. За всички било ясно, че двамата са построили търговския обект за себе си и го ползват именно като свой собствен такъв. Следователно по отношение на правото на строеж на процесния търговски обект е безспорно налице, както външния обективен признак на владението, така и субективния такъв – намерението да се построи сградата и да се използва в последствие като своя.

По отношение на периода от време, през който са упражнявани действията, съставляващи съдържанието на вещното право на строеж, в случая е приложим 10 годишния давностен срок, тъй като не се налице предпоставки за добросъвестно упражняване на тези действия. Според настоящия състав, по изложените по-горе като установени обстоятелства на база събраните гласни доказателства, правото на строеж е упражнено с изграждане на процесния обект в груб строеж още в края на 2004г. съвместно от М. и Т., като от този момент започва да тече и 10-годишния давностен срок. Безспорно през м.ноември 2006г. двамата сключват и граждански брак, като именно по време на този граждански брак още в края на 2014г. са придобили вещното право на строеж, съответно правото на собственост  върху построения търговски обект. Правните последици на придобивната давност са настъпили с изтичане на срока, което е станало по време на сключения между М. и Т. Н. граждански брак и преди прекратяването му със смъртта на Т. Н. /на 07.07.2016г./. Поради това са неоснователни възраженията, изложени във въззивната жалба за нереализиране на този оригинерен придобивен способ преди настъпване на смъртта на Т. Н.. Както вече бе посочено, правото на строеж е упражнено още през 2004г., независимо, че обекта е въведен в експлоатация през м.12.2006г. и тогава е отразен в кадастралната карта. Съгласно трайно установената съдебна практика, правото на строеж е упражнено с изграждане на сградата в груб строеж /безспорно още през 2004г./, като не е необходимо да са изпълнени т.нар. довършителни работи.

С оглед изложеното, върху процесния търговски обект, състоящ се от трите сгради, е придобито правото на собственост чрез оригинерния способ придобивна давност от страна на Т. и М. Н. по време на сключения между тях граждански брак, т.е. в режим на СИО. След смъртта на Т. Н., СИО се прекратява и неговата част от обекта /1/2ид.ч./ се наследява от съпругата му М.Н. и синовете му – двамата ответници – въззивници Д.Т.Н. и В.Т.Н. при равни квоти от по 1/3ид.ч., съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 от ЗН. Следователно двамата синове имат по 1/6 ид.ч. /1/3 от ½ ид.ч./, а съпругата има 4/6 ид.ч. /1/2 ид.ч. + 1/6 ид.ч.от наследството на съпруга си/ от правото на собственост върху процесните три сгради, образуващи въпросния търговски обект.

Като е стигнал до същите правни изводи, районният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт в обжалваната му част, който следва да се потвърди. Въззивната жалба се явява изцяло неоснователна. 

В останалите части относно допускането до делба при посочените в решението квоти на останалите недвижими имоти /дворното място, жилищната сграда и селскостопанските сгради/ и МПС, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

По отношение на претенцията за присъждане на разноски, направена от въззиваемата страна, следва да се отбележи на първо място, че делото е делбено, в І-ва фаза по допускане на делбата, като по въпроса за разноските ще се произнесе първоинстанционния съд със съответния решаващ делото акт в следващата фаза на делбата и то по правилото на чл.355 от ГПК, поради което настоящата инстанция на този етап от процеса не дължи произнасяне по въпроса за разноските. Освен това, следва да се отбележи, че с оглед специалния характер на делбеното производство, процесуалното качество на всеки съделител и специалната разпоредба за разноските в това производство, то всяка страна следва да понесе разноските за адвокатско възнаграждение, така, както ги е направила.  

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №152/24.02.2017г., постановено по гр.д.№3975/2016г. по описа на Сливенски районен съд в неговата обжалвана част, като ПРАВИЛНО и  ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

 

                                                 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                               2.