Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  70

гр. Сливен, 17.05.2017 г.

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на седемнадесети май през двехиляди и седемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                       мл. с. НИНА КОРИТАРОВА при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 195 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 158/24.02.2017г. по гр.д. № 2821/16г. на СлРС, с което е признато за установено по предявения ревандикационен иск с правно основание чл. 108 ал. 1 от ЗС спрямо К.И.С. и С.Н.С., че М.Н.П., М.Д.Г., Е.Д.С., И.Г.М., Я.Г.Н., Г.Г.И., В.М.П., З.М.Б., И.Т.И., И.Т.И., Я.Г.К., С.Г.С. и Д.М.Б., са собственици на поземлен имот 010010 – нива с площ 7, 749 дка, находяща се в м. „Ирибуджак“ в землището на с. Крушаре, община Сливен и поземлен имот 010019 – нива с площ 6, 983 дка, находяща се в м. „Ирибуджак“ в землището на с. Крушаре, община Сливен, осъдени са К.И.С. и С.Н.С. да предадат на ищците владението на гореописаните имоти и са присъдени на ищците разноските по делото.

Производството е проведено с участието на трето лице – помагач на страната на ответника – Община Сливен.

Въззивната жалба е подадена от помагача, община Сливен и с нея се атакува изцяло цитираното решение, като въззивникът твърди, че то е недопустимо, евентуално – незаконосъобразно, неправилно, постановено при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон, при неправилно извеждане на правни изводи. Твърди още, че по делото е установено, че двете решения на ПК-Сливен, които са с еднакви номера – 147/02.10.1995г., са издадени при нарушена процедура и не са породили твърдяното от ищците правно действие. Въззивникът се оплаква, че вещото лице не се е съобразило с факта, че тези решения не са влезли в сила, а съдът неправилно не е допуснал в последното с.з. искането на помагача за поставяне на допълнителни въпроси към експертизата, свързани именно с това дали има доказателства за влизане на решенията в сила, имотите от протокол 108/08.02.1995г., с който е отказано възстановяване идентични ли са с процесните, както и има ли доказателства за въвеждане във владение на наследниците на Г. Г. за процесните два имота. Счита, че е допуснато съществено процесуално нарушение, довело до неверни фактически констатации и неправилни крайни правни изводи. Въззивникът развива и съображения във връзка с недоказването на предпоставките по чл. 108 от ЗС, като акцентира върху това, че липсва главната от тях – доказано право на собственост на ищците. Твърди, чето следва да се докаже с решение на ОСЗ, което заедно със скиците на имотите, представлява констативен нотариален акт, а в настоящото производствоняма налични такова решение и скици за процесните два имота. Развива и детайлна аргументация относно липсата на влязло в сила решение на ОСЗ. В обобщение счита, че атакуваното решение е неправилно, поради което моли въззивния съд да го отмени  и вместо това отхвърли иска като неоснователен и недоказан, претендира разноски за двете инстанции за юрисконсултско възнаграждение.

Във въззивната жалба са направени доказателствени искания за приемане на две справки относно историята на имоти №№ 001010 и 001019, както и за назначаване на СТЕ, по която вещото лице да аотговори на въпросите: 1. Влезли ли са в сила решения №№147/02.10.1995г за двата имота?, 2. Имотите от протокол № 108/08.02.1995г., за които е отказано възстановяване идентични ли са с процесните? и 3. Как са въведени във влъдение наследниците на Г. Г. за процесните имоти? Искането си въззивникът обосновава  с това, че е привлечен като помагач след като са се изчерпали възможностите за събиране на доказателства и с отказа на съда да допусне въпросите към вече изготвената експертиза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК писмен отговор е подаден само от въззиваемите – ищци в първоинстанционното производтво. С него оспорват въззивната жалба и заявяват, че обжалваното решение е постановено в съответствие с процесуалния и материалния закон, поради което молят то да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Излагат контрадоводи срещу всяко от наведените с жалбата оплаквания, аргументацията се припокрива със защитната теза, поддържана пред РС. Претендират разноските за тази инстанция. Нямат нови доказателствени искания, противопоставят се на уважаване на доказателствените искания на въззивника.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

Въззиваемите – ответници в първоинстанционното производство, не са подали в законовия срок нито писмен отговор, нито насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивника, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи, оспорва отговора. Претендира разноски.

В с.з. въззиваемите – ищци пред РС, редовно призовани, не се явяват лично, за всички се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора си и моли за потвърждаване на атакувания акт. Претендира разноски за тази инстанция за адвокатски хонорар, направени само от първата въззиваема.

В с.з. въззиваемите – ответници пред РС, редовно призовани, не се явяват и не се представляват.

С мотивирано определение, държано в з.с.з. на 24.04.17г. съдът се е произнесъл по направените от въззивника доказателствени искания, като ги е оставил без уважение като неоснователни.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

На първо място по повод оплакването за процесуално нарушение, свързано с накърняване правото на защита на въззивника – помагач на ответната страна, въззивният съд намира същото за несъстоятелно. Възможност да вземе становище по иска и отговора, да направи доказателствени искания и да ангажира годни и допустими доказателствени средства, е била в пълнота представена на подпомагащата страна и тя се е възползвала от нея. Доказателствените й искания са ценени съгласно процесуалните правила и решаващият съд е държал мотивирани определения за отхвърлянето на тези, които е счел за неоснователни. Въззивната инстанция не е констатирала предпоставките по чл. 266 ал. 3 от ГПК и също не е уважила доказателственото искане на въззивника, заявено с въззивната жалба.

Предявеният иск е ревандикационен – на невладеещ собственик против владеещ несобственик. За успешното му провеждане ищецът следва да докаже наличието в кумулативна даденост на трите елемента на фактическия състав на правната норма на чл. 108 от ЗС – че той е собственик на вещта, че тя се владее/държи от друго лице и то няма правно основание за това.

В случая са доказани по неоспорим начин и трите предпоставки.

Безспорно е, че ищците са собственици на двата виндицирани имота. Правото си на собственост те обосновават с деривативния способ на наследяването, установим чрез представеното удостоверение за наследници на Г. Д. Г., поч. на 25.10.1975г., като с оглед универсалното правоприемство собствеността е възникнала в патримониума им през 1995 г. на основание чл. 18ж ал. 1 от ППЗСПЗЗ, вр. чл. 10 от ЗСПЗЗ, доказваща се посредством влезли в сила решения на ОСЗ и заверени от ОСЗ скици.

За да се отрече това тяхно право, а чрез него – и правото да искат предаване на владението, е необходимо да са настъпили такива правопрепятстващи, правоизменящи или правопрекратяващи факти, които правна норма да свързва като последица или с невъзникване, или със загубване правото на собственост от ищците, респективно -  с наличие на основание за владеенето на имотите от ответниците.

Ответната страна е  противопоставила на претендираното от ищците право възражение, че те са придобили правото на собственост въз основа на покупко-продажба, а третото лице – помагач на страната на ответниците /продавача по двете сделки/  релевира свое собственическо право, изключващо това на ищците, което свързва с разпоредбата на чл. 19 от ЗСПЗЗ, и което го е легитимирало като надлежна страна в облигационно-вещното правоотношение.

Настоящият въззивен състав счита, че нито ответната страна, нито страната-помагач, са успели да докажат наличието на твърдяните от тях факти, с които да отблъснат безапелационно претенцията на ищците.

Неоснователен е ключовият довод, инвокиран с въззивната жалба, че не са налице влезли в сила решения на ОСЗ, поради което не е доказано правото на собственост на ищците като наследници на бившия собственик на земеделските земи.

На спорното поле е поставена вещна претенция относно нива от 6, 980 дка, в м. „Ирибуджак“, з.с. Крушаре, представляваща п-л 19 в масив 1 по плана за земеразделяне и нива от 7, 750 дка в м. „Ирибуджак“, з.с. Крушаре, представляваща п-л 10 в масив 1 по плана за земеразделяне, с описани граници на всяка.

Видно от представеното заверено копие от преписка вх.№ 11337/28.02.1992г. на ОСЗ-Сливен /преди - ОбПК-Сливен/, в опис-декларацията за полските имоти на Г. Д. Г. /наследодателя на ищците/ - член на ТКЗС, с. Крушаре, са записани процесните два имота в м. „Ирибуджак“ и същите са заявени за възстановяване от наследниците му.

В разписната книга към КРП на с. Крушаре от 1926г.  тези имоти са били записани на името на Г. Г., а по следващия КРП от 1971г. не са отразени, тъй като вече са били изключени от границите на регулационния план и са имали статут на земеделска земя. По стария КРП това са били имоти пл.№№ 111, кв. 36, 112, кв. 36 и 121, кв. 37, като по КВС на с. Крушаре те представляват имот № 001010нива от  7749 кв.м. /образуван от целия имот пл.№ 111 и част от имот пл.№ 112/ и имот № 001019 – нива от 6980 кв.м. /образуван от имот пл.№ 121/.

С протокол от 08.01.1993г. на ОбПК-Сливен е признато и определено право на възстановяване правото на собственост върху земеделски земи с план за земеразделяне на наследниците на Г. Г. на имоти с обща площ 82, 500 дка, сред които няма такива в м. „Ирибуджак“, за останалата част от заявеното е постановен отказ. С последващ протокол № 108 от 08.02.1995г. ОбПК-Сливен анулира протокола си от 1993г. и признава и определя за възстановяване на наследниците на Г. Г. правото на собственост върху подробно описани земеделски земи с площ 101, 500 дка с план за земеразделяне, между които няма такива в м. „Ирибуджак“, а отказва да признае право на възстановяване на собствеността с план за земеразделяне върху други земи от около 130 дка, включително ниви в м. „Ирибуджак“ от 25 дка. Отказът за възстановяване на пълния размер на заявените земи е обжалван пред СлРС, който е отхвърлил жалбата като недоказана.

С решение  №147 от 02.10.1995г. по преп. 11337/имот пл.№ 111-1926г./ ОбПК-Сливен е възстановено правото на собственост на наследниците на Г. Г. в съществуващи или възстановими стари реални граници на нива от 7, 750 дка в м. „Ирибуджак“, з. с. Крушаре, представлявал имот № 111 по КРП-26г., сега – п-л№ 10, масив 1 по ПЗР, с посочени граници. Към решението е приложена изготвена и заверена от ПК-Сливен скица.

С решение  №147 от 02.10.1995г. по преп. 11337/имот пл.№ 121-1926г./ ОбПК-Сливен е възстановено правото на собственост на наследниците на Г. Г. в съществуващи или възстановими стари реални граници на нива от 6, 980 дка в м. „Ирибуджак“, з. с. Крушаре, представлявал имот № 121 по КРП-26г., сега – п-л№ 19, масив 1 по ПЗР, с посочени граници. Към решението е приложена изготвена и заверена от ПК-Сливен скица.

Цялата тази поредица от юридически факти неотвратимо води до извода, че ищците, легитимиращи се като наследници по закон на Г. Г., са придобили правото на собственост именно върху процесните два имота въз основа на надлежно започнала, развила се и приключила процедура по ЗСПЗЗ. Решенията на ПК-Сливен /сега – ОСЗ/, ведно със скиците към всяко от тях, по силата на придадената им от специалната правна норма фикционна сила, представляват годен титул за собственост, успешно противопоставим на всички трети лица и притежават доказателствената стойност на констативен нотариален акт.

Несподелимо е виждането на ответната страна и на помагача в първоинстанционното производтво, че  решенията на ПК-Сливен са процесуално и материално незаконосъобразни, издадени при нарушена процедура, след постановен отказ и нередовни от външна страна, както и тезата, застъпена във въззивната жалба, че двете решения не са влезли в сила. На първо място по реда на косвения съдебен контрол по валидността на административните актове, допуснат с разпоредбата на чл. 17 ал. 2 от ГПК, не се констатират пороци на представените решения, които да обосноват тяхната недействителност – издадени са от компетентен орган, в рамките на неговата компетентност, съдържат предвидените от закона реквизити и няма съмнение относно автентичността им. Що се отнася до тяхната законосъобразност, доколкото нито ответната, нито подпомагащата страна не са участвали в административното производство, приключило с издаването на актовете на ПК, въззивният съд намира, че тя е непререкаема. Съгласно действалата към релевантния момент законодателна уредба, производството пред ПК е учредено въз основа на писмена молба от правоимащи лица – наследници по закон на бивш собственик. Приложени са изискуемите документи, в които се съдържа информация относно заявените имоти по вид, местонахождение, площ, граници, както и относно собствеността  на праводателя на заявителите. Комисията е извършила своята познавателна дейност, която е приключила с частично уважаване и частично отказване на възстановяване на правото на собственост на наследниците върху изброените земеделски земи с план за земеразделяне. Отказът се е простирал и върху процесните два имота. Тове не само не представлява пречка, а се явява при това положение предпоставка за постановяване след това на решенията, с които се възстановява правото на собственост на ищците в съществуващи/възстановими стари реални граници на тези два имота. Безусловно се установи, както че тези граници съществуват, така и че те съвпадат с границите на доказано притежаваните от наследодателя имоти в тази местност към 1926г. и 1971г. В различните хипотези на нормата на чл. 10 се регламентират случаите, при които се възстановяват правата на собствениците на земеделски земи, и съгласно ал. 1 по реда на ЗСПЗЗ се възстановява правото на собственост върху тези земи, които са притежавани преди образуването на ТКЗС или ДЗС и са били отнети от техните собственици, независимо дали впоследствие са били включени в стопанствата, или други, образувани въз основа на тях селскостопански организации. Представените по преписката документи са еднозначни и убедителни, което  не позволява да се отрече и материалната законосъобразност на двете решения от 02.10.1995г. на ПК-Сливен. Така, след прилагането и на заверени от същия орган скици, и след влизането им в сила поради необжалване, те, съгласно разпоредбата на чл. 18ж ал. 1 от ППЗСПЗЗ, са годно доказателство за правото на собственост на ищците.

Въводът във владение нито е част от фактическия състав на процедурата, нито пък начинът по който собственикът ще осъществява основните си правомощия има правно значение спрямо качеството му на такъв.

Следователно - при съставянето на АОС 196/27.10.14г. и АОС 199/27.10.14г. относно двата процесни имота, не е било налице условието на чл. 19 от ЗСПЗЗ и те не са могли да бъдат третирани като незаявена за възстановяване земеделска земя, или такава, „останала след възстановяване правата на собствениците“, която да премине в управление на въззивната община, а след влизане в сила на плана за земеразделяне и картата на съществуващите/възстановими стари граници, да се трансформира в общинска собственост. Фактът, че това е сторено с протоколно решение и заповед от 2008г. не променя тези обстоятелства и именно съгл. чл. 17 от ГПК, посочените административни актове се явяват незаконосъобразни в тези си части и поради това – непротивопоставими на ищците.

Доколкото АОС не поражда право на собственост, а има само регистриращ и оповестителен ефект, сключените от общината с ответниците договори за покупко-продажба на спорните имоти не е поредизвикало валидно настъпването на вещния транслативен ефект и в патримониума на ответниците не е възникнало правото на собственост върху тях.

На последно място следва да се отбележи, че щом от своя страна решенията на ПК-Сливен от 1995г. са приравнени на констативни нотариални актове, то материалната им доказателствена сила би могла да бъде преодоляна чрез отнемане виталността на констатираното към определен момент като съществуващо вещно право – ответниците, /респективно помагачът им/, би следвало да докажат последващо пораждане на правото им на собственост. Писмените доказателствени средства не са в състояние да установят такова, възникнало по производен път, за ответниците. От ангажираните гласни доказателствени средства пък не се доказва по категоричен начин след установяване на владение въз основа на договорите с общината от страна на ответниците, те да са придобили правото на собственост чрез оригинерния способ на давностното владение, най-малкото поради недостатъчност на периода му. Дори да се счете като най-ранен момент, стартиращ давностния срок, моментът на сключване на договора за наем на имоти, общинска собственост – 08.11.10г. /предхождащ продажбите през 2015г./, той не е бил изтекъл към датата на завеждане на исковата молба на 06.07.16г., понеже над недобросъвестното владение, каквото безусловно е това на ответниците, тежи по-дългият, 10 годишен законоустановен период.

Така въззивният съд също счита, че ищците успешно са провели пълно главно доказване на значимите за спора факти – че самите те са собственици на процесните имоти, а ответниците ги владеят без наличие на правно основание за това.

Ето защо на ищците следва да се даде търсената петиторна защита и като бъде признато вещното им право, ответниците следва да бъдат осъдени да им предадат владението върху описаните два недвижими имота.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивника /помагач на страната на ответника/, който следва да понесе своите както са направени, а съгласно чл. 78 ал. 10 от ГПК дължи тези на въззиваемата М.Н.П. в размер на 300 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 158/24.02.2017г. по гр.д. № 2821/16г. на СлРС.

 

 

ОСЪЖДА Община Сливен да заплати на М.Н.П., направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 300 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.   

 

                   

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 

 

ЧЛЕНОВЕ: