Р Е Ш Е Н И Е   №

 

гр. Сливен, 21.09.2017 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на двадесети септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:             

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

      Мл.С. НИНА КОРИТАРОВА        

При секретаря Василева  като разгледа докладваното от младши съдия Нина Коритарова възз.гр.д. № 202 по описа за 2017 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Въззивна жалба е подадена от „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Възраждане, площад „Света Неделя“ № 7, ЕИК ********* чрез адв. И.С.И. ***, със адрес за призоваване: гр. Стара Загора, бул. „Цар Симеон Велики“ № 115, ет. 2 против Решение №102 от 06.02.2017 г. по гр.д. № 2082/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен, с което  се  отхвърля изцяло предявения от банката иск с правно основание чл. 422 ГПК срещу ответниците И.Д.Д. и Р.П.Д. за признаване на установено, че същите дължат сумата от 14 429, 75 лв.-главница по договор за банков кредит № 076/22.05.2006 г. ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.11.2015 г. и сумата от 3490,12 лв. дължими лихви по договора за кредит, изчислени за периода от 20.05.2012 г. до 16.11.2015 г., за които е издадена Заповед за изпълнение № 2926/20.11.2015 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. №4443/2015 г. по описа на СлРС. Със същото решение банката е осъдена да заплати и разноски на ответниците сторени по делото пред първата инстанция.

 Въззивното дружество ищец в първоинстанционното производство обжалва първоинстанционното решение изцяло като  неправилно, необосновано и незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалноправните разпоредби и при съществено нарушение на процесуалните правила. Посочва, че  в рамките на исковото производство образувано по реда на чл. 415 във вр. с чл. 422 ГПК съдът не изследвал предпоставките за издаване на заповедта за изпълнение, не бил извършвал контрол върху правилността на действията на районния съд, включително относно и върху редовността на заявлението. СлРС бил допуснал съществено нарушение на процесуалните правила произнасяйки се в мотивите си относно редовността на заповедното производство. Цитира практика по чл. 290 на ВКС в този смисъл. Също така необоснован и в противоречие със събраните по делото доказателства бил и извода на СлРС, че е ншщожна клаузата на чл.11.1.1.1 от Условията за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по процесния договор. Използвания израз „пазарни условия“ бил бланкетен, но се бил отнасял до обективно обстоятелство извън волята на страните и с оглед съдържанието на конкретната клауза бил означавал съвкупност от обективни факти, влияеща върху размера на договорната лихва, която кредитополучателите, ФЛ по потребителски кредит заплащат на банките в условията на свободен финансов пазар. Възнаградителната лихва, съставлявала цената, която кредитополучателите заплащат на банките за отпускането на потребителски кредити. През дългия период от време, за който бил отпуснат потребителския кредит се били променили и пазарните условия на предлаганите на финансовия пазар услуги, което оправдавало повишаването на възнаградителната лихва. СлРС погрешно бил приел, че клаузата била неравноправна по см. на чл. 35, ал. 2, т. 9 от ЗЗППТ /отм./, тъй като в случая кредиторът бил променял едностранно договора на предвидено в процесната клауза основание. СлРС бил допуснал съществено нарушение на процесуалните правила като отказал да постави като допълнителна задача на вещото лице да определи размера на средната пазарна лихва за подобен вид кредити предлагани от търговски банки на свободния финансов пазар в България с оглед установяване на обективна промяна на пазарните условия, която била извън волята на страните по договора за кредит.

Моли въззивния съд да постанови решение, с което да отмени изцяло атакуваното решение и вместо него да постанови друго, с което да уважи изцяло претенцията на ищцовото дружество и да му присъди сторените по делото разноски.

С  въззивна жалба е  направено ново доказателствено искане за въззивната фаза на производството. На основание чл. 266, ал. 3 от ГПК се моли въззивният съд да назначи съдебно-икономическа експертиза, която да даде отговор на следния въпрос: Какъв е размера на средната пазарна договорна лихва за потребителски кредити предоставяни на физически лица, прилагана от търговските банки в Република България през периода от 2008 г. до 2015 г. включително, като се посочи този размер по години и се сравни с прилаганата по процесния договор за кредит договорна лихва.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК  е постъпил отговор на въззивната жалба депозиран от Р.П.Д., ЕГН: ********** чрез адв. Г.Д. ***, със съдебен адрес за връчване на книжа и документи: гр. Сливен, *** ***и отговор на въззивната жалба депозиран от И.Д.Д., ЕГН: **********, с адрес: *** .  В същия срок е постъпила насрещна въззивна жалба подадена от И.Д.Д.. СлОС счита, че насрещната въззивна жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане като такава. Липсва правен интерес от подаването на насрещна въззивна жалба, тъй като първоинстанционното решение е изцяло в полза на жалбоподателя по насрещната въззивна жалба. В тази си част Определение от 26.04.2017 г. по в.гр.д. № 202/2017 г.  на СлОС е потвърдено с Определение № 225 от 25.06.2017 г. на БАС по ч.гр.д. № 193 от 2017 г.

С отговора на въззивната жалба подаден от въззиваемата ответница в първоинстанционното производство се оспорва въззивната жалба като неоснователна и счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Счита, че първоинстанционният съд правилно бил дефинирал параметрите на спора, тъй като предмет на иска по чл. 422 във вр. с чл. 415 във вр. с чл. 124 ГПК било установяването на вземането на кредитора, за което била издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417 ГПК, като в тежест на ищеца било да докаже фактите относно претендираното и оспореното от него право. Правилен бил извода на СлРС, че към момента на подаване на заявлението от кредитора все още не била настъпила предсрочната изискуемост на вземането и не бил коментирал в мотивите на решението си редовността на заповедното производство. С оглед съдебно-икономическата експертиза изготвена и приета по делото се било установявало неравноправността на процесната клауза. Посочва, че използвания термин „пазарни условия“ не обозначавал обективно обстоятелство извън волята на страните, което да е било уговорено преди или при сключване на договора между страните, като самият термин бил бланкетен и му липсвало конкретно съдържание. Банката била обезпечила за себе си правото едностранно да изменя годишния лихвен процент, както счете за целесъобразно и по този начин била накърнила принципа за добросъвестност при упражняване на породените от договора субективни права. С оглед на изложеното счита, че процесната клауза е неравноправна и нищожна съгласно чл. 35, ал. 2, т. 9 и т. 11 от ЗЗППТ/отм./ и чл. 37, ал. 1 от ЗЗППТ/отм./. Моли СлОС да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Противопоставя се на направеното с въззивната жалба доказателствено искане за назначаване на съдебно-икономическа експертиза, тъй като счита, че поставения с нея въпрос не е относим към предмета на спора.

СлОС с Определение от 26.04.2017 г. по в.гр.д. № 202/2017 г.  на СлОС  е счел, че не са налице предвидените в чл. 266, ал. 3 ГПК предпоставки за назначаването на  нова съдебно-икономическа експертиза с поставен въпрос: Какъв е размера на средната пазарна договорна лихва за потребителски кредити предоставяни на физически лица, прилагана от търговските банки в Република България през периода от 2008 г. до 2015 г. включително, като се посочи този размер по години и се сравни с прилаганата по процесния договор за кредит договорна лихва, тъй като не се посочва в какво конкретно се е изразило твърдяното съществено процесуално нарушение от страна на СлРС при разпределяне на доказателствената тежест между страните. На следващо място поставения въпрос се явява неотносим към предмета на спора, тъй като излиза извън рамките на договорните отношения между страните, а относно обстоятелството промяна на пазарните условия същото може да се установи от назначените по делото съдебно-икономическа и допълнителна съдебно-икономическа експертиза, тъй като с тях са били изследвани относимите по делото въпроси за промяната на базовия лихвен процент и пазарния индекс.

В открито съдебно заседание въззивната банка редовно призована се представлява от процесуален представител по чл. 32, т. 1 ГПК адв. И.И. ***, която поддържа въззивната жалба и моли да бъде отменено атакуваното решение като неправилно и незаконосъобразно. Претендира сторените разноски по делото пред въззивната инстанция в размера на държавната такса внесена пред въззивната инстанция.

 

 

 

 

В открито съдебно заседание въззиваемите, редовно призовани се явяват лично. Въззиваемият И.Д. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Въззиваемата Р.Д. се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т.1 ГПК адв. Г.Д. ***, която оспорва въззивната жалба и застъпва, че първоинстанционният акт е правилен и законосъобразен.

 

 

 

 

При извършване на проверката по чл.267, ал.1 от ГПК, съдът констатира, че въззивната жалба е подадена от лице, имащо правен интерес от обжалването и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК. Въззивната жалба отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Поради това въззивният съд я намира за допустима и следва да я приеме за разглеждане.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно и незаконосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Въззивният съд намира жалбата за частично основателна и по следните съображения:

Предявен е положителен установителен  иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК и чл. 79 ЗЗД, с който банката ищец претендира да се признае за установено, че ответниците й дължат сумата от 14 429, 75 лв.-главница по договор за банков кредит № 076/22.05.2006 г. ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.11.2015 г. и сумата от 3490,12 лв. дължими лихви по договора за кредит, изчислени за периода от 20.05.2012 г. до 16.11.2015 г., за които е издадена Заповед за изпълнение № 2926/20.11.2015 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. №4443/2015 г. по описа на СлРС.

Предявения главен установителен иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК

По силата на чл.60, ал.2 Закон за кредитните институции банката може да са поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.418 ГПК, когато „кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем”поради неплащане на една или повече вноски. Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Заповед за изпълнение въз основа на документ и разпореждане за незабавно изпълнение се издават само за подлежащи на изпълнение вземания по чл.418, ал.2 ГПК. Когато според представения документ изискуемостта е поставена в зависимост от дадено обстоятелство, настъпването на това обстоятелството трябва да е удостоверено с официален или с изходящ от длъжника документ– чл.418, ал.3 ГПК. Извлечението от счетоводните книги на банката по чл.417, т.2 ГПК установява вземането, но не представлява документ, удостоверяващ, че до длъжника е достигнало волеизявлението на банката да направи кредита предсрочно изискуем. Постигнатата в договора предварителна уговорка,че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател. С подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение кредиторът упражнява правото си да иска принудително изпълнение на непогасеното си вземане, но волеизявлението, че счита кредита за предсрочно изискуем, дори и да се съдържа в заявлението, не означава, че е съобщено на длъжника, тъй като препис от заявлението не се връчва. Длъжникът узнава за допуснатото незабавно изпълнение с връчването на заповедта за изпълнение – чл.418, ал.5 ГПК, поради което задължението за остатъка от кредита, така както е заявено, не е изискуемо към момента на подаване на заявлението. Предпоставките по чл.418 ГПК за постановяване на незабавно изпълнение са налице, ако получаването на волеизявлението от длъжника предхожда по време подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, за което сочи употребата на минало страдателно причастие „обявен” в разпоредбата на чл.60, ал.2 ЗКИ и съответно изискването за удостоверяване на изискуемостта по чл.418, ал.3 ГПК. Предмет на делото по установителния иск е вземането, основано на представения документ – извлечението от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са определени от страните при сключването му. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание.

В случая се установява от назначените съдебно-икономически експертизи, че ответниците в качеството си на солидарни длъжници са престанали да заплащат вноските по изтегления от тях ипотечен кредит по договор за банков кредит от 22.05.2006 г. и последната изплатена от тях вноска по кредита е била на 20.05.2012 г., като в т. 16.1.1 от този договор е предвидена предсрочна изискуемост на кредита при допуснато просрочие на анюитетна вноска по кредита и/или лихви за всеки един от договорените падежи. Налице е обективния факт на неплащането и банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, като длъжниците са били уведомени с нотариални покани адресирани до тях, че поради допуснато от тях просрочие кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем, считано от 21.11.2012 г. и им дава седем дни за доброволно изпълнение. Нотариалната покана е била връчена на ответника И.Д. лично на 02.11.2015 г., а на ответницата Р.Д. на 06.07.2015 г. и по този начин солидарните длъжници са били уведомени за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, като е указана дължимата главница и лихва. По смисъла на т. 16, т.1, т.1 от договор за банков кредит от 22.05.2006 г. всяко просрочие на анюитетна вноска съставлява основание банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, поради което не е необходимо да бъде конкретизирана просрочената вноска в самата нотариална покана. Налице е изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, и към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й, т.е. в случая е настъпила преди да се образува заповедното производство и фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

С оглед на изложеното предявен положителен установителен  иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК и чл. 79 ЗЗД, с който банката ищец претендира да се признае за установено, че ответниците й дължат сумата от 14 429, 75 лв.-главница по договор за банков кредит № 076/22.05.2006 г. ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.11.2015 г. се явява основателен и доказан в претендирания размер, който се установява и от назначените по делото съдебно-икономически експертизи.

По отношение на акцесорния положителен установителен иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК и чл. 86 ЗЗД и наведените от страна на въззиваемите доводи относно неравноправността на клаузите на т. 11,т.1, т. 1 и т. 3 от договора за кредит.

По аргумент от задължителните разяснения по т. 3 от ТР № 1/15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК, ВКС, неравноправността на определена договорна клауза, която по правило води до нейната нищожност, се изследва към момента на сключване на договора, без оглед на проявлението на тази клауза в хода на развитието на правоотношението и на поведението на страна по договора по време на действието му. Настоящият договор е сключен на 22.05.2006 г. по време на действието на ЗЗППТ /отм./, поради което съществуващото между страните облигационно отношение попада под нормите на регулация на този закон. Съгласно § 1 т. 1 от ДР на ЗЗППТ /отм./ потребител е всяко лице, което придобива стоки или ползва услуги за свои нужди или за нужди на свои близки, а не за продажба, производство или упражняване на професия или занаят. По делото не е спорно, че ответниците са физически лица, съпрузи, на които по силата на сключен между страните договор е предоставен банков ипотечен кредит, който е предназначен за покриване на собствени нужди, а не за извършване на търговска или професионална дейност. Ето защо ответниците имат качеството на потребители по смисъла на § 1 т. 1 от ДР на ЗЗППТ /отм./

ЗЗППТ /отм./ има нормативно установената цел да осигури закрилата на потребителя в отношенията му с търговци, включително банки, доколкото първият е икономически по – слабата /т.е. неравностойна/ страна в една такава облигационна връзка /чл. 2 от закона/. Предоставянето на кредит от банкова институция чрез сключването на договор попада в предметния обхват на общото понятие „услуга” по смисъла на ЗЗППТ /отм./, поради което този закон, както и Закона за банките /отм./, действал към момента на сключването на договора намират приложение относно него. Правилата за неравноправните клаузи в договорите са регламентирани в чл. 35 от ЗЗППТ /отм./ и съгласно разпоредбата на ал. 1 неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във реда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално /чл. 37 ал. 1 ЗЗППТ /отм.//. Не са индивидуално уговорени клаузи, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия – чл. 37 ал. 2 ЗЗППТ /отм./ Следователно, за да бъде нищожна като неравноправна една договорна клауза същата следва да дава права на търговеца във вреда на потребителя, попадащи в хипотезите на чл. 35 ал. 2 ЗЗППТ /отм./, които не са изчерпателно изброени в закона, и клаузата да не е уговорена индивидуално. Във връзка с последното в тежест на банката е да установи, че атакуваните от ответниците клаузи от процесния договор са индивидуално уговорени, предвид твърденията й за това. В случая клаузите, чиято нищожност се иска да бъде прогласена, са възпроизведени в раздел ІІ от договора „Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит № 076/22.06.2006 г.” т.е. те са изложени в самия договор, а не в общи условия на банката. Въпреки това, същите не са изключени от обхвата на чл. 35 ЗЗППТ /отм./, тъй като те са част от установено отнапред типово съдържание за този вид договори за кредит. Извод за това се прави и от самия начин по който е формулирана конкретно дължимата лихва в раздел І от договор, чрез препращане към спорните клаузи, което създава убеждение за предварително съществуване на тези условия, приложими към лихвата. Наред с това по делото са приложени  и подобни на процесия договор, чийто съдържание е идентично в обсъжданата част. Всичко това дава основание на съда да приеме, че клаузите в раздел ІІ от договора за ипотечен кредит от 22.05.2006 г. са били предварително съставени, без възможност за кредитополучателя да влияе на съдържанието им. Ищецът, в чиято тежест бе да докаже, че клаузите са индивидуално уговорени не е ангажирал по делото никакви доказателства, въпреки дадената му от съда възможност. Предвид на това съдът счита, че клаузите на раздел ІІ като типови по съдържание подлежат на преценка за неравноправност по силата на чл. 37 ал. 2 ЗЗППТ /отм./.

Ответниците твърдят, че клаузите на т. 11.1.1.1. и на т. 11.1.3. са неравноправни в хипотезите на чл. 35 ал. 2, т. 9 и т. 11 ЗЗППТ /отм./. Според първата разпоредба неравноправна е клауза, която поставя изпълнението на задълженията на търговеца в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля. Съгласно следващата норма, неравноправна е клауза, която позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора на непредвидено в него основание, а според т. 11, когато клаузата му дава право да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случай да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е завишена в сравнение с тази, уговорена при сключването му. Нещо повече, съгласно постоянната практика на Съда на ЕС по приложение на Директива 93/13/ЕИО, решаващият съд може да приема една клауза за нищожна, дори и на основание, на което страната не се е позовала.

По общото правило клаузите следва да се тълкуват както помежду си, така и с останалите разпоредби на договора. С разпоредбите на т. 4 и т. 11.1 от договора за банков кредит страните са постигнали съгласие ГЛП за съответния периода на олихвяване да се определя на базата на два компонента. ГЛП според погасителния план се е равнявал на 6,83 %. Единият му компонент е надбавка, което е фиксирана в размер на 3,52 %. Другият е БЛП, който е променлива величина, определен от оторизираните за това органи на банката- управителния съвет за съответния лихвен период и е бил 3,31 % . БЛП се формирал като сбор от пазарен лихвен индекс и премия. В процесния договор, противно на твърденията на ищеца, липсва изрично, ясно и точно посочена методика, по която се изчислява БЛП. Не е регламентиран начина на извършване на периодичното му определяне, нито на какво фактическо основание и по какви критерии следва да се прави това. В договора не е направена препратка към правила или методология за определяне на БЛП, не е посочено и от какви вътрешно институционални или външни признаци се влияе същият.

Общите условия на банката обаче не са част от договорната връзка между страните, тъй като по делото не се представиха доказателства за писменото им приемане и предаване на ищците – чл. 298 ал. 1 т. 1 и ал. 2 ТЗ. Ето защо следва да се приема, че процесният договор за кредит не е сключен при ОУ, поради което изменението му би могло да се извърши само с писмено споразумение между страните,  но не и чрез ОУ, които дори и да бъдат приети от кредитополучателя, не биха могли да доведат до изменение на конкретния договор по аргумент от чл. 298 ал. 3 ТЗ. При това положение позоваването на представените по делото ОУ е неоснователно, тъй като са извън съдържанието на облигационното отношение между страните. Обстоятелството, че БЛП се определя от съответните органи на банката по същество води до едностранното му формиране и то по критерии, по които страните не са постигнали съгласие, тъй като такива в договора липсват. Не е допустимо договор сключен между равнопоставени субекти на правото да препраща към дискрецията на орган на единия от тях т.е. на банката, която би се проявила към бъдещ момент. Към датата на сключване на договора, за кредитополучателя остават неясни компонентите, въз основа на които се изчислява БЛП, а оттам и дължимата от него лихва. Самото вещото лице посочва, че липсва обективиране на методика за изчисляване на БЛП в нарочен документ. Банката е била законово задължена, съгласно разпоредбата на чл. 39 ал. 1 т. 1 и т. 2 ЗБ /отм./ да предостави на ответниците своите правила за делова дейност, които следва да съдържат данни за общите разходи по заема /лихви, такси и т.н./ и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се изменят, както и метода за изчисляване на дължимата лихва. Не е достатъчно банката да оповестява периодично размерът на БЛП, за да се приеме, че е изпълнила точно тези си законови задължения.

Наред с това, с клаузата на т. 11.1.1.1. от договора за кредит се установява, че изменението на ГЛП ще настъпи не при всяка промяна на БЛП с повече от два пункта, а само при неговото увеличаване с посочената стъпка. Очевидно е, че с тази разпоредба не е уговорена възможност дължимата от кредитополучателя лихва да бъде намалена при промяна на пазарните условия, водещи до понижаване на БЛП. След като страните са се съгласили, че размерът на възнаградителната лихва, която кредитополучателят се е задължил да заплаща на банката, ще се определя и при съобразяване на промяната на пазарните условия, отразяващи се в стойността на БЛП, за да е налице равнопоставеност, рискът от промяната в тях следва да се носи и от двете страни по търговската сделка. В договора следва да е предвидена възможността да бъдат съобразявани всички изменения на пазара и на съответния пазарен индекс, а не както е в случая те да се отчитат само, когато ползват една от страните по сделката и то по - силната икономически каквато е банката. Предвид на това и липсата на възможност да бъде изменен ГЛП, в случаите, когато е налице промяна на пазарните условия, водещи до понижаване на БЛП, поставя кредитополучателя в неравнопоставено положение спрямо търговеца, за който е договорена обратната възможност за увеличаване на възнаградителната лихва при повишаване на пазарния индекс. Освен това в отношенията му с банката, кредитополучателят е в положение на по-слаба страна и от гледна точка на степента му на информираност и на възможностите, които му се предоставят да преговаря, поради което в случаите, в които търговецът използва това и се стига до приемането от потребителя на предварително установени условия, които в негова вреда създават неравновесие между правата и задълженията на страните, безспорно се нарушават изискванията за добросъвестност при сключване на договорите. Спазване на принципа на добросъвестност изисква в облигационните отношения да бъде осигурена защитата на всеки признат от нормите на правото интерес, а не само на индивидуалния такъв на някоя от договарящите страни. Тези изисквания в случая са нарушени с включване на процесната клауза в договора, доколкото с нея се предвижда ограничаване възможностите на потребителя, с което се стига не просто до липса на защита, но и до незачитане на неговите интереси.

Противно на твърденията на ищеца понастоящем не е изменена променливата компонента на лихвения процент т.е. БЛПБ, а са въведени нови правила за нейното определяне, като е включен нов компонент – премия, какъвто страните не са договаряли. Въвеждането му като част от механизма на изчисляването на БЛП е извършено с решения на УС на банката, което е довело до едностранно увеличаване на лихвения процент, спрямо нивата, които той е имал по договора. По посочените по – горе съображения възможността за промяна на БЛП с включването на тази премия като елемент от неговото формиране е уредена по неравноправен начин за двете страни по договора. Обсъжданата клауза не предвижда реципрочна възможност за намаляване на ГЛП при намаляване на БЛП, а дава възможност на банката да направи такова изменение по свое усмотрение. Въведеното в клаузата на т. 11.1.1.1. условие за увеличаване на ГЛП - промяна на пазарните условия е толкова общо формулирано, че на практика прави невъзможна преценката, кога се е осъществил фактическия състав, обуславящ потестативното право на банката едностранно да увеличи лихвения процент по договора за кредит. Понятието „пазарни условия” не е дефинирано в съдържанието на договора, а по посочените по – горе съображения ОУ на банката не са част от процесната договорна връзка между страните. Понятието „пазарни условия” е толкова общо по съдържание и обхваща толкова на брой разнопосочни по действието си фактори, че в случая не е налице възможност да се предвиди кой точно от тях ще съобрази банката при промяна на БЛП. В тази насока са и разясненията на вещото лице дадени в съдебно заседание, както и заключението му, че решаващ фактор има индивидуалната политика на банката. При това положение следва да се приеме, че в договора липсва конкретно формулирана предпоставка за възникване правото на банката за едностранно изменение на лихвите т.е. в договора не се съдържа такова основание, чието съдържание да е ясно установимо. Налице е нарушение на разпоредбата на чл. 36 ал. 1 ЗЗППТ /отм./, което регламентира, че клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин. В тази връзка е недопустимо съдържанието на дадена клауза или част от нея да бъде запълвано едва в рамките на съдебния процес, породен от възникнал спор между страните именно по отношение действието на тази договорна разпоредба. Съдържанието на клаузата на т.11.1.1.1. от договора на практика позволява единствено от волята на едната страна по договора т.е. на банката да зависи изменение на ГЛП и то в посока само и единствено на увеличаването му.

По тези съображения съдът намира, че клаузата на т. 11.1.1.1. и т. 11.1.3 са неравноправни, тъй като позволяват на банката да променя едностранно условията на договора на непредвидено в него основание, както и й дават право да увеличава цената /лихвата по кредита е цената на услугата, предоставена от банката/, без потребителят да може в тези случай да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е завишена в сравнение с тази, уговорена при сключването му. По отношение на последното следва да се има предвид, че възможността за предсрочно погасяване на кредита от страна на кредитополучателя не е тъждествена по съществото си с правото на отказ от договора и не е съразмерна с правото на банката едностранно да повишава дължимата лихва. Потребителят следва да може свободно да упражнява правото си на отказ, без за него да се пораждат насрещи неблагоприятни последици. В случая кредитополучателят дължи най – малкото заплащане на лихва в увеличен размер. Що се касае до въведеното изискване за значително завишаване на цената в сравнение с цената, уговорена при сключване на договора, следва да се съобрази, че отпуснатия на ищците кредит е в не малък размер – 16 000 лв. и че продължителността на договора е 25 години. Тези фактори влияят на абсолютния размер на дължимата лихва за целия период на договора, поради което увеличението й с малко над 2 процентни пункта следва да се приеме като значително завишаване на цената на кредита. Междувпрочем е налице произнасяне и на КЗП относно неравноправния характер на тази клауза, която е част от договорите, сключвани от ищеца през съответния период. След като клаузата на т. 11.1.1.1.  и т. 11.1.3 са неравноправни и след като не се доказа да са индивидуално уговорени на основание чл. 37 ал. 1 ЗЗППТ /отм./ същите са нищожни.

Относно клаузата на т. 11.1.3 следва да се посочи, че същата е неравоправна, тъй като в нея е предвидено при изменение на базовия лихвен процент и от датата на влизането й в сила съгласно обявените лихвени условия на банката общият лихвен процент ще се счита за автоматично променен в съответствие с приетите изменения при запазване на размера на договорената надбавка за лихвения период по лихвения план за кредитите с погасителни вноски за главницата и общия размер на лихвата за лихвения период по лихвения план при кредити с анюитетни вноски и в съответствие с установеното в т. 11.1.1.1., тъй като изменението на основния лихвен процент се обвързва с изменението на базовия лихвен процент, което става по реда на т. 11.1.1.1. от договора, която клауза позволява единствено от волята на едната страна по договора т.е. на банката да зависи изменение на ГЛП и на базовия лихвен процент и то в посока само и единствено на увеличаването му и е неравноправна.

След като тези две клаузи са неравноправни и нищожни размера на възнаградителната лихва следва да се определи съобразно предвидения в погасителния план лихвен процент-6,83 %. Съгласно подписания между страните погасителен план, издължаването на кредита следва да се извършва на равни месечни анюитетни вноски, включващи главница и лихва от 6, 83 процентни пункта, с размер на всяка вноска през процесния период от  111, 36 лв., разпределена както следва- главница в размер на 20,29 лв. и лихва в размер на 91,07 лв. При последвалата промяна на лихвения процент, размерът на главницата се запазва, а размерът на дължимата лихва се увеличава. Този погасителен план представлява неразделна част от договора и на основание чл. 20а ЗЗД има силата на закон за страните по делото.

От заключението на втората СИЕ категорично се установява, че ответниците са погасявали регулярно дължимите от тях месечни анюитетни вноски като последната вноска е била направена към 20.05.2012 г. след което е настъпило просрочието. Ако се приложи годишния лихвен процент така както е уговорен съгласно първоначалния погасителен план вещото лице е установило, че трябва да се заплати договорна лихва в размер на 5699,06 лв., като банката е удържала лихва в размер на 7056,89 лв., като по този начин са надвнесли сумата от 1357, 83 лв., съставляваща разликата между действително платените суми за лихви за периода и размера им, съгласно договора за кредит и погасителния план към него. Дължимата главница в размер на 14 429,75 лв. представлява непогасена главница в размер на 172, 29 лв. за периода от 20.05.2012 г. до 20.11.2015 г. и непогасена главница в размер на 14257, 46 лв. към 21.11.2015 г., като след м. 11.2012 г. до 20.11.2015 г. са били внесени от ответниците 5440 лв., от които 4840 са били осчетоводени за погасяване на лихвата върху просрочената главница и след 21.11.2015 г.- 600 лв. за съдебни разноски. Оттук следва, че с оглед на неравноправните клаузи предвидени в процесния договор за банков кредит, които са нищожни солидарните длъжници не дължат на банката договорна лихва в претендирания от нея размер, тъй като са надвнесли сумата от 1357, 83 лв., съставляваща разликата между действително платените суми за лихви за периода и размера им, съгласно договора за кредит и погасителния план към него. На основание чл. 34 ЗЗД длъжниците могат да поискат тази сума от 1357, 83 лв. да им бъде възстановена от банката като платена на основание нищожна клауза на договор.

 Така, щом правните изводи на двете инстанции не съвпадат по отношение на основателността на главния положителен установителен иск по чл. 422 ГПК атакуваното решение следва да бъде отменено в тази отхвърлителна част и вместо това да се признае за установено, че солидарните длъжници ответници дължат на банката сумата от 14 429, 75 лв., съставляваща главница по договор за банков кредит № 076/22.05.2006 г. ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.11.2015 г., за която е издадена Заповед за изпълнение № 2926/20.11.2015 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. №4443/2015 г. по описа на СлРС.

 Правните изводи на двете инстанции обаче съвпадат по отношение на неоснователността на акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД за заплащане на възнаградителната лихва и в тази част първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

С оглед изхода на делото отговорността за разноските следва да се разпредели между страните по следния начин: ищецът следва да заплати на ответницата Д. сумата от  194,76 лв., съставляваща съразмерна част от  сторени по делото разноски пред първата инстанция, да заплати на ответника Д. сумата от  38,95 лв. сторени по делото разноски пред първата инстанция. Ответниците следва да заплатят на ищеца сумата от 2521 лв., съставляваща съразмерна част от  сторени по делото разноски пред първата инстанция и в заповедното производство.

Въззивната банка не следва да заплаща на въззиваемата Д. съразмерна част от сторените по делото разноски пред въззивната инстанция и на въззиваемия Д. също, тъй като същите не претендират такива и не са представили доказателства, че са направили разноски пред въззивната инстанция. Въззиваемите следва да заплатят на въззивната банка сумата от  288,60 лв., съставляваща съразмерна част от сторени по делото разноски пред въззивната инстанция.

С оглед на изложеното въззивният съд

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Решение №102 от 06.02.2017 г. по гр.д. № 2082/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен, в частта с която се отхвърля предявения от „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Възраждане, площад „Света Неделя“ № 7, ЕИК ********* положителен установителен иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 422 ГПК за признаване на установено, че И.Д.Д., ЕГН: ********** *** и Р.П.Д., ЕГН: ********** ***  дължат на банката ищец сумата от 14 429, 75 лв.-главница по договор за банков кредит № 076/22.05.2006 г. ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.11.2015 г. и в частта, с която „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД   е осъдена да заплати на И.Д.Д. разноски за разликата над сумата от 38,95 лв. до присъдения размер от 200 лв. и в частта, с която „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД   е осъдена да заплати на Р.П.Д. разноски за разликата над сумата от 194,76 лв. до присъдения размер от 1000 лв. като НЕПРАВИЛНО И НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО. ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК, че И.Д.Д., ЕГН: ********** и Р.П.Д., ЕГН: ********** ***  дължат на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Възраждане, площад „Света Неделя“ № 7, ЕИК ********* сумата от 14 429, 75 лв.-главница по договор за банков кредит № 076/22.05.2006 г. ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.11.2015 г., за която е издадена Заповед за изпълнение № 2926/20.11.2015 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. №4443/2015 г. по описа на СлРС.

ПОТВЪРЖДАВА Решение №102 от 06.02.2017 г. по гр.д. № 2082/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен в останалата му обжалвана част като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

ОСЪЖДА И.Д.Д., ЕГН: ********** и Р.П.Д., ЕГН: ********** *** да заплатят на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Възраждане, площад „Света Неделя“ № 7, ЕИК ********* сумата от  2521 лв., съставляваща съразмерна част от сторени разноски в заповедното производство и разноските сторени пред първата инстанция и сумата от 288,60 лв., съставляваща съразмерна част от сторените разноски пред въззивната инстанция.

Решението  подлежи на обжалване пред ВКС на Република България в едномесечен срок от връчването му.

 

   ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                                          ЧЛЕНОВЕ:  1.

                                                                                                                                 2.