Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 72

гр. Сливен,  19. 05. 2017 год.

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на седемнадесети май  през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                     Мл. с.  НИНА КОРИТАРОВА  

при участието на прокурора ………и при секретаря П.С. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 207    по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 153/24.02.2017 г. , както и решение № 173/28.02.2017 г. по гр.д. № 3804/2016 г. на СлРС. С първото решение е допусната съдебна делба, която да се извърши между Р.И.С. ЕГН **********о*** и Д.И.В. ЕГН ********** *** по отношение на следния недвижим имот: ПИ № Х-202 в кв.32 по плана на с. Тополчане, състоящ се от 1850 кв.м., ведно с цялата построена в имота стопанска сграда с площ 190кв.м., ведно с подобренията и трайните насаждения при граници на имота: север – ПИ IХ-204, изток ПИ ІХ-203, юг – улица, запад ПИ ХІ-201 при следните квоти от правото на собственост: 265.5/1850 ид.ч. за Р.И.С. и 784.5/1850 ид.ч. за Д.И.В., като е отхвърлен предявеният иск за делба и не е допусната делба по отношение на жилищна сграда на един етаж, цялата  със застроена площ 69кв.м., състояща се от три стаи, сервизни помещения и килер, находяща се в поземления имот. С второто обжалвано решение е била допусната поправка на очевидна фактическа грешка в първото решение по отношение на  квотите от правото на собственост, които са посочени като 262.5/1850ид.ч. за Р.И.С. и 1587.5/1850ид.ч. за Д.И.В., вместо така определените в решението, чиято поправка е допусната.

Подадена е въззивна жалба от процесуалния представител на Р.И.С. по отношение на определените от съда квоти. Сочи се, че съдът е изследвал фактическата обстановка пълно и е възприел всички представени доказателства, но е направил неправилен извод за приложението на закона. Сочи се, че е на правено оспорване на нотариалния акт, с който са признати праводателите на ответника за съсобственици с по ¼, като се твърди, че това не се доказва от събраните доказателства. Развиват се съображения относно истинността на констативния нотариален акт, въз основа на който ответникът е закупил идеалните части на другите съсобственици. Сочи се, че има завещание, което размества правата на собственост преди съставянето на констативния акт и поради това той следва да бъде отменен и съобразен с установените от завещанието квоти на собственост между страните.   На следващо място не е правилен извода в решението, че имотът се ползва от ответника в обема на неговите права, тъй като той използва изцяло имота и той се стопанисва и управлява от юридическо лице и така правото на владение е ограничено по отношение на ищеца и той е лишен от възможността да ползва имота съобразно съсобствеността си. Освен това ответникът е разрушил всички сгради в имота и допускането на делба върху несъществуващи  недвижими имоти е невъзможно, поради което те следва да бъдат изключени от делбената маса. Иска се да бъде отменено първоинстанционното решение и да бъдат определени квоти за собственост, а именно 875/1850ид.ч. за Р.И.С. и 975/1850 ид.ч. за Д.И.В..

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази жалба подаден от пълномощника на другата страна, в който се сочи че въззивната жалба е допустима, но решението е законосъобразно и правилно.Всяко трето лице на което се противопоставя доказателствената сила на нотариалния акт за собственост, може да доказва, че лицето посочено в акта не е собственик. Докато не бъде оборен, констативния  нотариален акт легитимира като собственик своя титуляр. Правото на оспорване на тези актове е предвидено в чл.537 ал.2 от ГПК и когато а7ктът засяга правата на трети лица, породеният от това спор се разрешава по исков ред. Така оспорването по реда на чл. 537 ал.2 от ГПК в настоящото производство е недопустимо, тъй като такова право е предоставено само и единствено в правомощията на трети лица, чиито права са засегнати от оспорения акт. В случая съдът правилно е съобрази, че в конкретния случай ищецът- жалбоподател не е трето лице, тъй като той заедно с наследниците на починалия си брат са инициирали производство по чл.587 от ГПК. Като официален свидетелстващ документ нотариалният акт притежава материална доказателствена сила, която задължава съда да смята до доказване на противното, че удостоверените в документа факти действително са се осъществили.  Така съдът е постановил решението си при спазване на процесуалните правила и при подвеждане на установените факти и обстоятелства, релевантни за решаване то на спора, под  съответната материално правна норма. Поради това се иска да бъде потвърдено атакуваното решение.

В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени искания.

В с.з. за въззивника, редовно призован се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба.

В с.з. за въззиваемият, редовно призован, се явява представител по пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба по съображенията, изложени в отговора.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  уважаване не претенцията при законово определените квоти от правото на собственост за всеки от съделителите.

Оплакванията във въззивната жалба са свързани с неправилното определяне на квотите от правото на собственост на всеки от двамата съделители. Основната претенция е свързана с направеното оспорване на нотариалния акт, от който са признати праводателите на ответника за съсобственици на 1050/1850 ид.ч. от делбения имот при приети квоти по 1/4 за всеки от съсобствениците. В тази връзка твърденията на въззивника, както пред тази инстанция, така и пред първата, е свързана с обстоятелството, че този имот е собственост на въззивника по силата на завещателно разпореждане, направено от майка му Ж.С., което завещание е обявено на 02.09.1999г. и с което тя е завещала цялото си движимо и недвижимо имущество на въззивника. Впоследствие обаче въззивникът и наследниците на неговия брат - Д. И. С., И.Д. С. и Ж.Д. С., са били признати за собственици върху недвижимия имот по обстоятелствена проверка на основание давностно владение. Това е станало с нот.акт № 6 от 2015г. В производството по издаването на този нотариален акт е участвал и въззивникът. Безспорно е, че е необходимо да бъде прието наследството, както по закон, така и наследството по завещание. От момента на приемане на завещанието преминава и собствеността върху завещаното имущество. В практиката си съдилищата приемат, че обявяването на саморъчното завещание, по реда на чл.27 от ЗН, по искане на лицето ползващо се от завещателните разпореждания е израз на приемане на наследството от негова страна и демонстрира намерението му, желанието да се приеме завещаното имущество. Упражняването на правата по завещанието обаче изисква установяване на едно активно поведение от страна на бенефициера, което може да бъде изразено, както с фактически, така и с правни действия или и с двете. Безспорно е също, че от наследство може да се откаже както наследника по закон, така и наследник по завещание, тъй като никой не е длъжен да приеме едно наследство, което му се пада по закон или му е дадено от волята на наследодателя. В случая въззивникът,  с участието си в производството по издаване на констативен нотариален акт, чрез правни действия, е демонстрирал намерение да приеме, че той и останалите участници в производството са придобили съсобствеността върху тази част от имота по давност, като не им се е противопоставил с възражения, че имотът е придобит от него на основание завещателно разпореждане. Поради това и издаденият нотариален акт констатира едно съвладение, което страните по него са упражнявали съвместно и след като не са уговорени квоти следва да се приеме, че те са равни – т.е. Р.И.С., Д. И. С., И.Д. С. и Ж.Д. С. са станали съсобственици всеки с по 1/4 ид.ч. от 1050/1850 ид.ч. от поземления имот, предмет на делбата.

По отношение на останалите 800/1850 ид.ч. от този имот е безспорно установено, че по силата на договора за делба между наследниците на И.Д. С., а именно Ж.Р. С., Р.И.С. и Д. И.С., те са поставени в дял и са станали собственост на въззивника Р.И.С., който обаче на 26.12.1988г. ги е дарил на своя брат Д. И.С. и след неговата смърт те са станали съсобственост на  наследниците му Д. И. С., И.Д. С. и Ж.Д. С.. Впоследствие, чрез правни сделки - дарение и продажба, тези трима наследници са прехвърлили собствеността си на ответника по иска за делба Д.И.В..

В случая въззивникът се е опитвал да активира производство по чл.537 ал.2 от ГПК по отношение на констативния нотариален акт, с който четиримата са признати за съсобственици на идеална част от имота. Правото на иск обаче по чл.537 ал.2 от ГПК е дадено на трети лица и този иск се предявява срещу лицата, които се ползват от акта. Така в случая е недопустимо участвалият в това производство въззивник да иска по този начин отмяната на този акт. Нещо повече, с неговата отмяна не биха се засегнали правата на Д.В., тъй като не са атакувани сделките, по силата на които той се легитимира като съсобственик на процесния имот.

Така правилно и законосъобразно РС е достигнал до извод, че страните са съсобственици на поземления имот, допуснат до делба. Съдът обаче правилно е определил квотите от правото на собственост. Квотата от правото за собственост на Р.С. е 1/4 от 1050/1850 ид.ч. от целия имот или 2625/18500 ид.ч. от правото на собственост, което подведено под най-малък общ знаменател се явява 531/3700 ид.ч. от имота, а Д.В. се явява собственик на 3169/3700 ид.ч. от имота.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 153/24.02.2017 г. , както и решение № 173/28.02.2017 г. по гр.д. № 3804/2016 г. на Сливенския районен съд.

        

         Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

                                     

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: