Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е      

 

гр. Сливен, 08.06.2017 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на седми юни през две хиляди и седемнадесета година в състав:             

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  МАРИЯ БЛЕЦОВА

                               ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА                                                                                                                                                                                         

                                                                               Мл.С. НИНА КОРИТАРОВА

при секретаря Г., като разгледа докладваното от  младши съдия Нина Коритарова въз.гр.  д. № 220 по описа за 2017  год.,  за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Въззивна жалба е подадена от А.И.К., ЕГН: ********** *** чрез адв. Е.П. *** против Решение №268 от 30.03.2017 г. по гр.д. №5143/2015 г. по описа на   Районен съд – Сливен, с което е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че по отношение на ответниците Я.В.К., ЕГН:**********,*** и И.И.К., ЕГН: ********** *** въззивникът е собственик на долен етаж на масивна жилищна постройка, заедно с 2/3 ид.ч. от застроеното и незастроеното дворно място, образуващо описан в нотариален акт № 57, том втори, дело 701 от 1967 г. недвижим имот в парцел 6-143 в кв. 4 по плана на С.Ч., попадащи в новообразувания поземлен имот с идентификатор № 81387.501.33 по кадастрална карта на С.Ч., *******, целият с площ 1402 кв.м., на 1/18 ид.ч. от втори жилищен етаж на същата масивна жилищна сграда, на 1/18 ид.ч. от 435 кв.м., както и на 1/3 ид.ч. от останалото дворно място, обективирано в нотариален акт № 85, том първи, нотариално дело № 247/1965, както и за отмяна на констативен нотариален акт за собственост № 187, том пети, дело № 2824/1992 г. до полагащата му се запазена идеална част. Със същото решение въззивникът е осъден да заплати на ответниците разноски в размер на 700 лв. Решението се обжалва изцяло като неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено в нарушение на съдопроизводствените правила.

Въззивникът ищец в първоинстанционното производство обжалва първоинстанционното решение изцяло като  неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено при непълнота на доказателствата. Посочва, че СлРС неправилно бил приел, че правото си на собственост първата ответница била придобила на основание упражняването от нея и съпруга й по време на брака давностно владение, по наследство, по закон и по завещание . На 09.03.1966 г. бил починал неговия дядо И. К. К., а на следващата година 1967 г. неговата баба Д. И.К. му била прехвърлила процесния долен етаж заедно с 2/3 ид.ч. от дворното място с построените в него сгради с нотариален акт №57/1967 г. Твърди, че след смъртта на Д. И.К., баща му на 05.10.1992 г. се бил снабдил с нотариален акт за собственост без самият той да се е отказвал от своята собственост. Неправилно СлРС бил приел, че прехвърлителната сделка обективирана в нотариален акт № 57, том втори, дело № 701/1967 г., в частта относно прехвърлянето на долния етаж била нищожна по см. на чл. 26, ал. 2 ЗЗД поради невъзможен предмет към годината на извършването им -1967 г. и бил в противоречие с Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2016 г. по т.д. № 3/2014 г. От свидетелските показания се установявало, че избеното помещение било служило за главно жилище, в което били живели бабата и дядото на ищеца, а впоследствие родителите и сестра му като първата ответница била продължавала да живее там, от което следвало че приземния етаж бил изграден с цел задоволяване на жилищни нужди. Оспорва становището на СлРС, че по отношение на 2/3 ид.ч. от дворното място с построените в него сгради прехвърлителната сделка обективирана с нотариален акт №57/1967 г. е действителна, но ищецът бил загубил правото си на собственост върху нея. Видно било от свидетелските показания по делото, че към този момент единствено ищецът се е грижил за имота, като ремонтирал и преустроил постройките с материали закупени от него, поддържал жилищната сграда и градината. Твърди, че владял имота, като владението му било отговаряло на всички признаци по чл. 68 ЗС. Също така СлРС не бил взел предвид признанието на майката на ищеца и ответница по делото, че същият не бил изгубил собствеността си върху имота. Незаконосъобразен бил и извода на СлРС, че промяната в кадастралния план на едно селище била довеждала до загуба в правото на собственост. Имал право и да оспори констативния нотариален акт, който бил съставен една година след смъртта на общата им наследодателка Д. К., като бащата на ищеца би следвало да се снабди с такъв само за допълнителната квадратура от процесния ивот от 977 кв.м., образуваща новия парцел. Първата ответница не била успяла да докаже правото си на собственост върху имота, нито владението си върху него. Счита, че атакуваното решение било постановено при непълнота на доказателствения материал, тъй като било неоснователно отхвърлено искането им да бъде задължено третото за производството лице нотариус Е. Ш. да представи нотариално дело №287/2012 г. и представените фактури и стокови разписки за закупуване на материали вложени за подобрения в двора.

Моли въззивния съд да отмени атакуваното решение като неправилно и незаконосъобразно, решено в противоречие с материалния закон, непълнота на доказателствата и необоснованост.

С  въззивна жалба са направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството. Представени са писмени доказателства, съставляващи фактури, квитанции, касови бележки и стокови разписки, с които въззивникът се домогва да докаже непрекъснато владение върху имота, за периода, за който се твърди давностно владение от страна на баща му и първата ответница върху същия имот. Представя като новооткрито писмено доказателство- Решение от 7.10.1980 г. на СлРС, потвърдено с Решение № 211 от 01.11.1980 на СлОС относно непрекъснатото владение на имота, нотариален акт № 83, том втори, дело № 1074/1964 г. и писмо от ЕВН за открИ.е на партида на името на ищеца. Приложена е и молба за изискване от нотариус Е. Ш. на нотариално дело № 287/2012 г.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК  е постъпил отговор на въззивната жалба депозиран от Я.В.К., ЕГН:**********,*** и И.И.К., ЕГН: ********** *** чрез адв. Л.А. ***. В същия срок не е постъпила насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба въззиваемите ответници в първоинстанционното производство оспорват въззивната жалба като неоснователна и счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Считат, че СлРС е постановил решение като е допуснал, събрал, оценил всички допустими и относими към предмета на спора доказателства и правилно не бил приел представените от ищеца доказателства като неотносими. Обстоятелствата изложени в жалбата и по отношение на които били представени писмени доказателства във въззивната жалба били въведени за първи път и не били твърдяни в исковата молба, нито в допълненията към нея, нито в становището на ищеца по възраженията, съдържащи се в отговора на ответниците. Посочените от въззивника новооткрити доказателства нямали характера на такива, тъй като същият бил страна по тези производства по които били постановени решенията. Неотносимо било и доказателственото искане на въззивника за изискване от нотариус Ш. на посоченото нотариално дело, тъй като същото не се било отнасяло до процесния констативен нотариален акт, а за констативен нотариален акт съставен в полза на Я.К. за придобИ.е на спорния имот по завещание. Посочват, че СлРС обосновано бил приел, че след твърдяната придобивна сделка от ищеца обективирана в нотариален акт №57/1967 г.  били настъпили правопогасяващи за него факти, съответно правопораждащи за общия наследодател на страните и за първата ответница факти, които били довели до придобИ.ето от тяхна страна на право на собственост върху процесния имот. Правилно СлРС бил достигнал до извода, че транслативния ефект по отношение на избения етаж на сделката обективирана в нотариален акт №57/1967 г. не бил настъпил и не противоречал на  Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2016 г. по т.д. № 3/2014 г., тъй като безспорно от събраните по делото доказателства се установявало, че жилищната сграда, от която бил прехвърлен избения етаж била изградена през 1967 г.  само в груб строеж. Не било установено този етаж да бил построен и използван за живеене от дядото и бабата на ищеца преди установяване на законовите изисквания за прехвърляне само на обособени части от жилищен имот. Правилен бил и извода на СлРС, че общият наследодател на страните И. К. и първата ответница Я.К. били придобили давностното владение върху процесния недвижим имот и не кредитирал показанията на свидетелката Жулиета Симеонова, които били в противоречие с останалия събран по делото доказателствен материал. Били настъпили нови обстоятелства след процесната сделка от 1967 г., съставляващи придобивни основания в полза на първата ответница Я.К.. Правилен бил и извода на СлРС, че не били налице законовите предпоставки за възстановяване на запазена част от наследство по отношение на ищеца и същото искане било недопустимо и несвоевременно заявено от същия, тъй като от събраните по делото доказателства се било установявало, че бил узнал за направеното в полза на Я.К. завещание и за неговото обявяване непосредствено след смъртта на общия им наследодател. Към момента на предявяването на иска по чл. 30 ЗН срокът бил изтекъл и това искане се явявало недопустимо.

Молят въззивния съд да отхвърли въззивната жалба като неоснователна, да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно и да им присъди сторените по делото разноски пред въззивната инстанция.

По отношение на направените от въззивника доказателствени искания с въззивната жалба за приобщаване към доказателствения материал по делото на представените писмени доказателства, съставляващи фактури, квитанции, касови бележки и стокови разписки, въззивният съд счита, че същите са преклудирани и следва да бъдат оставени без разглеждане като такива, тъй като веднъж вече са били направени пред първоинстанционния съд и същият ги е отхвърлил като неоснователни и не съставляват нови доказателства, с които се установяват новоузнати или новооткрити обстоятелства, нито се отнасят до нововъзникнали обстоятелства и не съставляват доказателства, които не са били допуснати и събрани от първоинстанционния съд поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по см. на чл. 266 ГПК.

СлОС счита, че не съставляват новооткрити писмени доказателства - Решение от 7.10.1980 г. на СлРС, потвърдено с Решение № 211 от 01.11.1980 на СлОС относно непрекъснатото владение на имота, нотариален акт № 83, том втори, дело № 1074/1964 г. и писмо от ЕВН за открИ.е на партида на името на ищеца, тъй като същите документи са били постановени в производства по който ищецът е взимал участие като страна и не е било възможно да научава за тях след края на съдебното дирене пред първата инстанция, нито пък посочва конкретни обективни пречки поради които не ги е представил пред първата инстанция в преклузивните срокове.

По отношение на молба за изискване от нотариус Е. Ш. на нотариално дело № 287/2012 г. същата съставлява искане по реда на чл. 190 ГПК, което също е преклудирано и следва да бъде оставено без разглеждане, тъй като СлРС вече го е отхвърлил правилно като неоснователно, тъй като се отнася до обстоятелства извън предмета на спора.

В с.з., въззивникът, редовно призован се явява лично и се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК адв. Е.П. ***, която поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В с.з.  въззиваемите, редовно призовани се явяват лично и се представляват от адв. Л.А. ***, техен процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК, която оспорва въззивната жалба и моли същата да бъде отхвърлена като неоснователна, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендират разноски за въззивната инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо и при проверка на законосъобразността и правилността на акта, съдът намира, че първоинстанционният съд при постановяване на решението си не е нарушил императивни разпоредби на закона и е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт. Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и при вярно констатирани факти, той е достигнал до законосъобразни правни изводи, като фактите са били субсумирани правилно към приложимите законови разпоредби. На основание чл. 272 ГПК въззивният съд ПРЕПРАЩА към фактическата обстановка констатирана от СлРС като правилна и кореспондираща със събрания по делото доказателствен материал.

Въззивният състав споделя правните изводи на РС, тъй като те са обосновани и намират опора в относимите към спора материалноправни норми.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Искът, с който първоинстанционния съд е сезиран е положителен установителен иск за собственост върху недвижим имот с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК. Ищецът основава  своята претенция на прехвърлителната сделка обективирана в нотариален акт № 57, том втори, нотариално дело № 701/1967 г. по силата на която неговата баба Д. И.К. му продала следния свои недвижим имот: целия долен избен етаж на масивна постройка в имота, находяща се в парцел 6-123 в квартал 4 по плана на С.Ч., Сливенски окръг, състоящ се от 453 кв.м., при граници: улица, И. К. К., от двете страни С.К., заедно с 2/3 ид.ч от застроено и незастроено дворно място.

Съгласно Тълкувателно решение 3/2014 от 28 юни 2016 год. на ОСГК на ВКС ако към момента на сключване на сделката, реално определените части от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти), не са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като самостоятелен обект, съобразно изискванията в действащия устройствен закон към този момент, договорът не е нищожен поради невъзможен предмет. Избеното помещение не съставлява самостоятелен обект, а принадлежност към друг самостоятелен обект и не може да бъде предмет на прехвърлителна сделка и в този смисъл въззивният съд споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд, ч в тази си част прехвърлителната сделка обективирана в нотариален акт № е недействителна поради невъзможен предмет по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, тъй като не е било възможно да се обособи като самостоятелен обект съобразно изискванията на действащия устройствен закон към момента на сключване на сделката-1967 г., поради което същата не е породила вещнотранслативния си ефект и избеното помещение е останала в патримониума на прехвърлителя Д. К., а след смъртта й е станало част от наследствената маса.

Възможността част от една сграда или етаж от сграда да бъде обект на собственост се определя от действащите към момента на построяването й строителни правила и норми, които са императивни. В чл. 209 от Закона за благоустройството на населените места от 1941 г. (отм.) е посочено, че всяко жилище трябва да има най-малко: преддверие, стая, кухня, клозет, избено и таванско помещения. Според чл. 38 от Строителните правила и норми от 1959 г. / отм. 1977 г. /. всяко жилище трябва да има най-малко стая за живеене, кухня или кухня-бокс, клозет, помещение за баня с тоалетна мивка и електрическа пералня, преддверие, дрешник, килер или шкаф, зимник или складово помещение. Ищецът не доказа, че претендираното от него избено помещение е отговаряло на тези императивни строителни изисквания към момента на извършването на прехвърлителната сделка, нито че е статута на избения етаж е бил променен в самостоятелен обект отговарящ на тези императивни строителни изисквания преди сключване на сделката. Установи се от свидетелските показания, че към 1967 г. този избен етаж е бил недовършен и не е могъл да задоволява жилищни нужди, поради което родителите на ищеца са извършвали строителни работи за да го пригодят за живеене. Същите  предприели действия по установяване на свое владение върху процесния имот заедно с постройките в него като това владение било явно и необезспокоявано по отношение на ищеца, който бил едва на 11 години към момента на прехвърлителната сделка.

През 1992 г. общият наследодател на страните И. И. К. се снабдил с констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот придобит по давност и наследство № 187, том пети, нотариално дело № 2824/1992 г. съгласно който бил признат за собственик на поземлен имот идентичен с процесния имот с идентификатор № 81387.501.33 ведно с построените в него сгради, които продължил да владее до смъртта си на 13.05.2000 г. заедно със съпругата си Я.К., която продължава да владее имота и към настоящия момент.

По отношение на искането за отмяна на този  констативен нотариален акт, с който общият наследодател на страните е признат за единствен собственик на процесния имот, следва да се има предвид, че с констативния нотариален акт се установява право на собственост върху недвижим имот. Удостоверяването става в безспорно охранително производство, с участието само на молителя. Последица от издаването на този нотариален акт е наличието на доказателствена сила спрямо всички относно съществуването на правото на собственост в полза на лицето, посочено в този нотариален акт. Лице, което претендира правото на собственост, признато с констативния нотариален акт, може по исков път да установи несъществуването на удостовереното с този нотариален акт право. Защитата на това лице е по исков път, като с постановяването на съдебно решение, което със сила на пресъдено нещо признава правата на третото лице по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр, издаденият нотариален акт следва да се отмени на основание чл.537, ал.2 ГПК. Отмяната на констативния нотариален акт на това основание винаги е последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на третото лице. На следващо място според Тълкувателно решение № 11 от 2013 г. по т.д. № 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. Нотариалният акт по чл. 587, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост може да бъде оспорен от всяко едно лице, което има правен интерес да твърди, че титуляра посочен в него не е собственик. Това оспорване може да се изрази, както в доказване на свои права противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание, или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаването на акта. Следователно за отпадане на легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титуляра не е бил или е престанал да бъде собственик и то с пълно обратно доказване на този отрицателен факт.

В процесния случай доказателствената тежест относно установяването на отрицателния факт, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик на процесния имот е на ищеца, който не е успял да проведе пълно обратно доказване на този факт. Не е доказал свои права противопоставими на тези на титуляра на акта, не е опровергал фактите, обуславящи посоченото в акта оригинерно придобивно основание, нито е доказал, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаването на акта.

 За да настъпи придобивния ефект на оригинерен способ, посочен в констативния нотариален акт следва да са налице предпоставките на давностното владение. Съгласно разпоредбата на чл. 79 от Закона за собствеността правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, респ. 5 години при добросъвестно владение. Фактическия състав на придобИ.ето по давност включва два елемента: владение и определен период от време. Необходимо е владението да съдържа признаците, установени в чл.68 от ЗС и да е непрекъснато. Владението има няколко основни признака: На първо място е обективния признак – упражняване на фактическа власт върху вещ - владелецът държи вещта, служи си с нея, употребява я, т.е. упражнява пълна власт върху нея, като изключва възможността други лица да въздействат върху същата вещ. Вторият субективен признак на владението е намерението на владелеца, да държи вещта като своя. Освен това владението трябва да отговоря и на следните признаци: да е постоянно, т.е фактическата власт върху вещта, която се упражнява с намерение да се държи вещта като своя да няма случаен характер, а да бъде израз на воля трайно да се държи вещта по начин препятсващ евентуалното й владение от други лица, непрекъснато, което означава да не е загубено за повече от 6 месеца по см. на чл. 81 ЗС, несъмнено, спокойно, т.е. да не е установено по насилствен начин и явно, което означава да не е установено по скрит начин.

От свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели безспорно се установява, че родителите на ищеца са владяли процесния имот постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно в периода от 1967 г. до 2000 г., до смъртта на бащата на ищеца, като майка му Я.К. продължава да владее имота, като са упражнявали фактическата си власт върху имота с намерението да го своят, което е било манифестирано по начин позволяващ да се възприеме от въззивника, който също е живял в имота. Не са представени по делото доказателства от страна на ищеца, с които да бъде оборена презумпцията предвидена в чл. 69 ЗС относно субективния елемент на владението, а именно намерението да упражнява фактическата власт за себе си. Той е изгубил правото си на собственост към момента, в който в полза на родителите му е изтекла десетгодишна придобивна давност по отношение на процесния имот, което се е случило още през 1977 г., тъй като по смисъла на чл. 99 ЗС правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие и по смисъла на Тълкувателно решение № 4 от 2012 г. по т.д. № 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, с което се прие, че позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а е процесуално средство за защита на материалноправните й последици зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Владелецът става собственик на имота от момента на изтичане на предвидения в закона давностен срок, но при спор за собственост това негово вещно право може да бъде зачетено само ако той се е позовал на давността, което в случая бащата и майката на ищеца са направили,  извънсъдебно при издаването на нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка № 187, том пети, нотариално дело № 2824/1992 г. в полза на бащата И. И. К. и констативен нотариален акт № 111, том втори, рег. № 2985, дело № 287/2012 от 04.04.2012 г., съгласно който ответницата била призната за собственик на 1/3 ид.ч. от имота и на построените в него сгради.

Верни са изводите на първоинстанционния съд, че правото на ищеца да предяви иск по чл. 30 ЗН за възстановяване на накърнената му запазена част е погасено с изтичането на предвидената в чл. 110 ЗЗД обща петгодишна погасителна давност, тъй като от разпитаните по делото свидетели се установява, че ищецът е научил от майка си Я.К. за направеното в нейна полза саморъчно завещание на баща му, с което й завещава цялото си имущество през 2000 г. и към момента на предявяването на настоящия иск петгодишната погасителна давност е изтекла. Саморъчното завещание е било обявено на 13.07.2000 г. от съдията по вписванията при СлРС, като същото е било съставено от И. Калоферов на 17.08.1989 г.

Я.К. се е снабдила с констативен нотариален акт № 111, том втори, рег. № 2985, дело № 287/2012 от 04.04.2012 г. по отношение на 1/3 ид.ч. от процесния имот и на сградите построени в него.

С оглед на изложеното и след като правните и фактическите изводи на двете инстанции съвпадат атакуваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, а въззивната жалба отхвърлена като неоснователна.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивника, който да понесе своите разноски така, както са направени и да заплати на въззиваемите, сумата от 700 лв., съставляващи сторени по делото разноски пред въззивната инстанция.

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №268 от 30.03.2017 г. по гр.д. №5143/2015 г. по описа на   Районен съд – Сливен като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

ОСЪЖДА А.И.К., ЕГН: ********** *** да заплати на Я.В.К., ЕГН:**********,*** и И.И.К., ЕГН: ********** ***  сумата от  700 лв.,  представляваща разноски пред въззивната инстанция.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните.                                     

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

                                                                               2.