Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 31.05.2017 г.

                                              

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на тридесет и първи май през двехиляди и седемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                                 МАРИЯ БЛЕЦОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 232 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 91/01.02.2017г. по гр.д. № 310/16г. на СлРС, с което е прието за установено  в условията на чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 от ГПК, че ЕТ „ХЕЛИ СТАР – Н.Г.“ ЕИК 119547632, със седалище **** и адрес на управление на дейността ****, дължи на „И АР БИ ЛИЗИНГ“ ЕАД ЕИК 131306380 със седалище **** и адрес на управление на дейността ***** част от сумата, за която в ч.гр.д. № 1862/2014г. на СлРС му е издадена заповед за незабавно изпълнение, без № от 15.04.204г. и изпълнителен лист от същата дата – 7 500 евро, представляваща част от неизпълнено от едноличния търговец задължение по запис на заповед, издаден от него на 10.05.2008г. в гр. София за общо 53 233, 57 евро, предявен му за плащане на 14.05.2012г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 14.04.14г. до окончателното изплащане, отхвърлен е  като неоснователен искът за разликата над 7 500 евро до 7 510, 97 евро, осъден е ЕТ „ХЕЛИ СТАР – Н.Г.“***  да заплати на „И АР БИ ЛИЗИНГ“ ЕАД, гр. София съразмерно на уважената част от иска  разноските по заповедното производство в размер на 944, 98 лв., отхвърлено е искането за разликата до 946, 36 лв. като неоснователно и са присъдени на ищеца съразмерно разноските в исковото производство, на ответницата такива не са присъдени.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство и с нея се атакува частично, само в уважителните му части цитираното решение, като въззивникът заявява, че в тях то е неправилно и необосновано. Излага фактологията на събитията, като счита, че с оглед поканата за доброволно изпълнение, пратена му от ищеца на 05.10.09г., договорът за лизинг, сключен между тях е прекратен на 09.10.09г., от който момент е почнал да тече погасителният давностен срок за вземането, тъй като то произтича от каузалното правоотношение – договора за лизинг, а не от записа на заповед, с който то е обезпечено. Твърди, че записът му е бил предявен за плащане през м. 12.09г., а представената покана от 25.04.12г. от страна на ищеца, цели да заблуди съда относно началния срок на давността за вземането по записа на заповед. Заявява още, че след като той веднъж вече е бил предявен на 23.12.2009г. с нотариална покана, чиято доказателствена сила неправилно е преценена от съда, то повторното му предявяване през 2012г. не следва да се зачита. Въззивникът твърди също, че вземането на ищеца е погасено поради изтекла погасителна давност, започнала да тече от 09.10.09г., като дори да не се приеме, че от тази дата е бил прекратен договорът за лизинг, то това е станало най-късно на 15.01.10г., когато автомобилът е върнат на лизингодателя. Оплаква се още, че РС неправилно е приел, че давностният  срок в случая е 5 годишен, развива доводи относно периодичните плащания, за каквито счита, че трябва да се приемат лизинговите вноски, позовава се на ТР № 3 от 18.05.12г. по т.д. №2/11 на ОСГТК на ВКС и заявява, че приложимият към казуса срок е 3 годишен и вземането на ищеца е погасено, тъй като заявлението по чл. 417 от ГПК е подадено на 14.04.14г. – след изтичането му.

Поради изложеното смята исковете за неоснователни, а първоинстанционното решение – за неправилно в частите, в които те са уважени и моли въззивния съд да го отмени в тях, както и касателно разноските за исковия процес и вместо това постанови ново, с което отхвърли изцяло предявените искове за признаване за установено, че дължи на ответното дружество претендираните суми, поради погасяването им по давност. Претендира разноските за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивния ЕТ, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, като отмени атакуваните уважителни части и вместо това постанои ново решение, с което отхвърлиизцяло всички претенции. Претендира разноски за двете инстанции. Представя списък.

В с.з. за въззиваемото търговско дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител позакон или пълномощие, който да изрази становище по жалбата.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е неправилно в обжалваните му части, поради което следва да бъде отменено в тях.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, от гледна точка на хронологията на събитията, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, въвежда тази част от мотивите по подразбиране.

Въззивният състав обаче не споделя  решаващите правни изводи на РС.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са основателни.

Предявеният установителен иск има за предмет установяване на парично задължение на ответника към ищеца /и двамата – търговци по смисъла на ТЗ/, чийто размер и основание по начало следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК.

Ищецът претендира, че му се дължат: сумата 7 510, 97 евро, представляваща част от поетото от ответника парично задължение в размер на 53 233, 57 евро, по запис на заповед от 10.05.2008г., платимо на предявяване, не по-късно от 10.07.2013г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаването на заявлението по чл. 417 от ГПК – 14.04.14г., до окончателното изплащане и разноски по заповедното производство в размер на 946, 36 лв., за които суми е постановено незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 1286/15.04.14г. по ч.гр.д. № 1862/2014г. на СлРС и е издаден изпълнителен лист.

Настоящият състав намира, че ищецът не е доказал всички релевантни положителни факти, тежестта за което действие лежи върху него.

Накратко, фактологията, безспорно сложила се в правните отношения между страните, установима посредством събраните писмени доказателствени средства, които съдът изцяло кредитира, съобразявайки се с вида им и предписаната им от правната норма доказателствена сила, е следната:

На 10.05.2008г. между страните е сключен договор за лизинг № 005369-001, по който ищцовото дружество е било лизингодател, а ответният търговец – лизингополучател, с предмет товарен автомобил „Скания“ 124 420, рама № XLER4Х20004476019, с цена без ДДС 41 874, 81 евро. Уговорени били първоначална вноска от 6 281, 22 евро, срок за погасяване на остатъка – 60 месеца /до 10.05.2013г./ на равни вноски от по 704, 46 лв. и остатъча стойност от 2 093, 74 евро, като вноските включвали главница и лихви, платими ежемесечно до 10-то число на следващия месец. Уговорена била мораторна неустойка в размер на 0,1% на ден върху просрочените плащания.

В договора страните са закрепили и клауза, обезпечаваща задължението на лизингополучателя – издаване на запис на заповед.

В Общите условия, неразделна част от договора, са уговорени подробно правата и задълженията на страните, като съгласно т. 15.1 лизингодателят има право да развали договора  с едностранно изявление в няколко хипотези, като съгласно  т. 15.1.1 това може да стори когато лизингополучателят не заплати дължимата и изискуема сума  по договора в рамките на 20 работни дни след падежа на плащането. В т.15.2 са уредени и две алтернативни последици от развалянето на договора, предоставени на избора на лизингодателя.

На същата дата – 10.05.2008г. ответникът-лизингополучател, издал запис на заповед на предявяване, но не по-късно от 10.07.2013г., с който се задължил безусловно и неотменимо да заплати на ищцовото дружество-лизингодател, сумата 53 233, 57 евро /включваща и сума по друг договор за лизинг между тях от тъщата дата, с №….002/.

Автомобилът бил предаден с приемо-предавателен протокол от ищеца на ответника.

Последният извършвал плащания на вноските до 24.08.2009г.

На 01.10.2009г. лизингодателят му изпратил покана за доброволно изпълнение /връчена на 05.10.09г., с обратна разписка/, с която уведомявал лизингополучателя, че до момента му дължи сумата 5 989, 99 евро, представляваща неплатените лизингови вноски, заедно с договорната лихва до 29.09.09г., канел го в 3 дневен срок да ги заплати и го предупреждавал, че в противен случай, ще  прекрати договора за лизинг съгласно т. 15 от ОУ, вследствие на което лизингополучателят следвало да върне автомобила и изплати фактурираните суми, или да изплати цялата остатъчна лизингова цена и да придобие собствеността върху автомобила.

На 19.12.2009г. ищецът, чрез свой пълномощник, изготвил покана до ответника, с която предявявал частично записа на заповед от 10.05.08г. за сумата 34 841, 72 евро, обосновавайки се с непогасени задължения по два договора за лизинг от 10.05.08г. /единият от които – процесният, задължението по който е посочено като 6 980, 76 евро/. Съдът приема, че поканата е връчена, тъй като документът е представен от ответната страна, макар без данни за датата на получаване.

На 15.01.2010г. бил изготвен приемо-предавателен протокол за връщане на лизинговата вещ, без забележки от страна на лизингодателя относно състоянието й.

На 25.04.2012г. ищецът депозирал пред нотариус нотариална покана, надлежно връчена на ответника на 14.05.2012г., с която предявявал за плащане запис на заповед от 10.05.2008г. за целия размер на задължението – 53 233, 57 евро.

Плащане не последвало и на 14.04.2014г. ищецът подал заявление до СлРС по чл. 417 от ГПК, с която искал да се постанови незабавно изпълнение и да му се издаде изпълнителен лист против ответния търговец, въз основа на запис на заповед от 10.05.08г., за сумата 7 510, 97 евро, представляваща част от поетото от ответника парично задължение в размер на 53 233, 57 евро, по запис на заповед от 10.05.2008г., платимо на предявяване, не по-късно от 10.07.2013г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаването на заявлението.

На 15.04.20014г. по ч.гр.д. № 1862/14г. на СлРС, съдът разпоредил незабавно изпълнение и издал на заявителя изпълнителен лист за посочените суми.

В законовия срок след връчване от страна на ЧСИ на покана за доброволно изпълнение по образуваното въз основа на изпълнителния лист изпълнително дело, длъжникът депозирал възражение по чл. 414 от ГПК, а в едномесечния срок кредиторът предявил настоящата искова молба.

В писмения си отговор ответникът оспорва основателността на иска, като се позовава на изтекла погасителна давност относно вземанията по договора за лизинг, като заявява, че на 15.01.2010г. е върнал автомобила и оттогава не дължи нищо на ищеца. Моли исковете да се отхвърлят.

Съдът ги е уважил, като е счел, че записът на заповед е годно изпълнително основание, редовно от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане, предявен е за плащане още през 2012г., преди уговорения краен срок – 10.07.13г., поради което държателят на ценната книга има вземане по нея. Сумата съвпада с претендираната и се формира от сбора на неплатените лизингови вноски, ведно с лихвата и неустойката за забава, като фактът на неплащането не е спорен между страните. Решаващият съд е счел за неоснователни релевираните от ответника защитни доводи, че след връщането на вещта на 15.01.10г. не дължи нищо на лизингодателя, както и че е изтекла погасителна давност за задълженията му, срокът за която съдът е приел, че е 5 години.

Изложената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Изпълнителното основание, инициирало заповедното, а впоследствие и исковото производство, считано от 14.04.14г., е записът на заповед, издаден от ответния търговец на 10.05.2008г.

Безспорно е, че записът на заповед по своята правна характеристика представлява едностранна абстрактна сделка. Последната дефинитивно представлява сделка, при която предоставената имуществена облага не е свързана с определена кауза (основание, причина) и липсата на кауза при нея не води до нищожност, както при каузалната сделка.

Също така е вярно и това, че обикновено зад абстрактната сделка стои каузална сделка. Двете, разбира се, могат да се намират в различно взаимоотношение помежду си и това, за всеки отделен случай, следва да се прецени и съобрази с оглед всички останали факти по делото.

Не бива да се абсолютизира абстрактният характер на записа на заповед като едностранна сделка. Той не означава, че във всеки един случай издаването на записа не е във връзка със съществуващи други отношения между страните, тоест изначално липсва основание, поради което се поема задължението по него. Абстрактността се изразява в това, че записът на заповед сам по себе си не е обвързан с определена кауза, без обаче това да означава пълно откъсване от повода, който е послужил за издаването му.

Затова действително са допустими такива субективни менителнични възражения, свързани със съпътстващите записа на заповед каузални взаимоотношения между страните, които да се основават на воля на страните да свържат каузалното с менителничното правоотношение.

Именно така стоят нещата в настоящия случай.

За да се установи балансът, който ще мотивира прилагането, или съответно – дерогирането на правилата на абстрактната сделка, /която цели бързина и ефективност при реализиране на парично вземане, като се избегнат именно общите правила за доказване/, е необходимо поне едната страна да се позове на наличие на такава воля у някоя от тях – да бъде свързано менителничното с каузалното правоотношение, за да може съдът да изследва дали във вътрешните им взаимоотношения превес има каузалното отношение, респективно – менителничното да е поставено в зависимост от него. Така, за да бъде отречена дължимостта на сума по запис на заповед въз основа на възражения, изхождащи от свързани каузални отношения, последните трябва да бъдат заявени или от ищеца с исковата молба, или от ответника – с отговора. Само така тези въпроси могат да бъдат поставени на доказателственото поле в процеса.

В случая  и ищецът и ответникът излагат идентични твърдения за други правоотношения помежду им, обусловили издаването на записа, а именно – договор за лизинг на движима вещ между същите страни от същата дата, в който е отразено обезпечение на задължението чрез подписването на запис на заповед от лизингополучателя.

На първо място, за да се свърже абстрактната сделка с каузално правоотношение, е необходимо тази сделка да е действителна. Тук е налице  редовен от външна страна запис на заповед, чието съдържание отговаря на изискванията на чл. 535 от ТЗ, документът валидно установява подлежащо на изпълнение вземане, тъй като условията за изискуемостта му са настъпили.

По-нататък, обаче, с оглед наведените от страните доводи, съгласно еднозначното разрешаване на въпроса в т. 17 на ТР № 4/18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС на РБ и устойчивата съдебна практика, съдът е длъжен да изследва наличието на твърдяното каузално правоотношение, валидността му и годността му да породи паричното задължение, „обезпечено“ с издадения запис на заповед, послужил като основание за издаване на заповедта за изпълнение. В хода на производството еднозначно са ангажирани необходимите и достатъчни доказателства за успешното установяване на валидно облигационно правоотношение, заявено от всяка от страните.

Настоящият въззивен състав намира, че по категоричен начин е установено наличието на имуществено правоотношение между двамата търговци, възникнало и развило се във връзка със сключен договор за лизинг на движима вещ – товарен автомобил, и то обективира причината за сключването на едностранната сделка. Връзката между двете правоотношения – каузалното и абстрактното, е непререкаемо доказана с поредица от писмени доказателствени средства.

Така изходната точка, значима за разрешаването на спора, е доказаният безсъмнено факт, че записът на заповед е издаден от ответника за да обезпечи паричните му задължения, произтичащи от договора за лизинг.

Оттук се извличат и подлежащите на доказване факти, от които зависи евентуалното уважаване на иска.

В настоящото производство са допустими както възражения относно  невъзникването или погасяването на менителничния ефект /каквито не са правени/, така и всички възражения за недължимост на вземането по каузалното правоотношение. В тази насока е т. 17 от ТР № 4/2013 от 18.06.2014 година на ОСГТК на ВКС, според която с въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на записа на заповед, какъвто е и настоящият случай. Тогава, според цитираното тълкувателно решение, в производството по чл. 422 от ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяването на вземането по записа на заповед.

Доколкото единственото правопогасяващо възражение, инвокирано както с отговора, така и с въззивната жалба от страна на ответника, е погасяване по давност на вземанията по договора, съдът следва да фокусира само върху него познавателната и решаващата си дейност.

Тук следва да се отбележи изрично, че  при обезпечителна функция на записа на заповед и погасяване на някакво основание, включително и по давност, на вземането по каузалната сделка или на част от него, се погасява до съответния размер и поетото с гаранционно-обезпечителна цел абстрактно задължение, обективирано в съдържанието на записа на заповед. В тази насока е налице и задължителна по смисъла на чл. 290 от ГПК съдебна практика.

Настоящият съдебен състав, съобразявайки законовите разпоредби и задължителната съдебна практика приема, че задължението за заплащане на вноски по лизингов договор се погасява с изтичане на кратката тригодишна давност по чл. 111 б. „в“ от ЗЗД. Мотивите, изложени в първоинстанционното решение, са несподелими.

Напълно основателно въззивникът се позовава в жалбата си на ТР № 3/2011 от 18.05.2012 година на ОСГТК на ВКС, в което е дадено определение на „периодични плащания“. Според него понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” от ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. При това определение на ВКС, което е задължително за съдилищата и при съществуващата в Търговския закон правна уредба на договора за лизинг, според която за договора за лизинг се прилагат съответно правилата на договора за наем / чл. 347 ал. 2 от ТЗ/, като лизингополучателят има задълженията на наемател съгласно чл. 232 и чл. 233 ал. 2 от ЗЗД / чл. 345 ал. 1 от ТЗ/ следва да се приеме, че задълженията за заплащане на лизингови вноски по договора за финансов лизинг имат периодичен характер и се погасяват с предвидената в чл. 111 б. „в“ от ЗЗД кратка тригодишна давност. Периодичният характер на задължението за заплащане на лизинговите вноски изрично е уговорен и в самия договор, според който лизингополучателят има задължение да заплаща лизинговите вноски и свързаните плащания ежемесечно, съобразно погасителния план, и са предвидени изрично 60 лизингови вноски.

Имайки предвид изложените до тук мотиви във връзка с погасителната давност, съдът намира, че е основателно възражението за погасяване по давност на правото на иск относно дължимите лизингови вноски, възникнали /с падеж/ до 14.04.2011г., тъй като заявлението по чл. 417 от ГПК е заведено в СлРС на 14.04.2014г., а както вече се посочи, вземанията за лизингови вноски се погасяват с кратката тригодишна давност.

Задълженията, които се претендират, касаят неплатени лизингови вноски, включително договорна лихва и неустойка, като тук съдът следва да прецени най-напред кои и в какъв размер са дължимите вноски, преди да отчете дали правото на иск за тях е или не е погасено по давност.

Налице е настъпил юридически факт -  едностранно прекратяване на договора за лизинг от страна на лизингодателя. По делото е представена нотариална покана от 01.10.2009г., изпратена от ищцовото дружество и връчена на 05.10.2009г. на ответния търговец, с която освен покана за изпълнение в 3 дневен срок на паричните задължения до този момент в размер на 5 989, 99 евро, лизингодателят е направил изявление, че при неплащане, след изтичане на този срок,  ще  прекрати договора за лизинг съгласно т. 15 от ОУ, при което се откривали двете алтернативни възможности, съгласно т. 15.2.1 и т. 15.2.2.

Този едностранен акт недискутируемо е достигнал до знанието на лизингополучателя, извършването му не е оспорено от лизингодателя и при наличието на договорна клауза, даваща възможност на последния да прекрати занапред действието на договора чрез едностранно разваляне при тези условия, които безспорно са били осъществени, въззивният съд приема, че действието на договора е преустановено с едностранното му разваляне от лизингодателя, считано от 09.10.2009г.

Като последицата от това е възникване на задължение за лизингополучателя, но по избор на лизингодателя, или да върне вещта и да плати всички, дължими до момента на разваляне на договора  плащания, включително разноските по връщането, или да придобие собствеността върху вещта, заплащайки незабавно изцяло размера на лизинговата цена. И в двата случая лизингодателят задържа всички, получени до момента, суми.

В случая е видно, от представения протокол от 15.01.2010г., че ищецът е избрал първия вариант и ответникът е върнал автомобила. Следователно, по силата на цитираната клауза, на него остава да тежи само паричното задължение да заплати дължимите до момента на развалянето на договора и такива, в резултат на развалянето му, суми.

Тоест, паричното задължение на ответника, произтичащо от каузалното правоотношение, е за всички вноски, договорни лихви, мораторна неустойка и такси по договора, които са възникнали до датата на прекратяване на договора – 09.10.2009г. След този момент действието на договора е преустановено занапред и задължение за заплащане на следващи лизингови вноски, лихви, неустойка, такси и т.н., ответникът няма.

Видно от приетата пред първата инстанция и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, плащанията са преустановени на 24.08.2009г., а към 09.10.09г. неплатените задължения на ответната страна по договора за лизинг са били общо главница 13 645, 77 лв. /като последната дължима вноска е за м. 10.09г., с падеж 10.11.09г./  и неустойка общо в размер на 1 022, 37 лв., като цялата сума от 14 668, 14 лв. се равнява на 7 500 евро. Сумата е почти тъждествена на заявената в заповедното производство, като част от задължението по записа на заповед - 7 510, 97 евро.

Така, като се приложи върху констатираните вземания тригодишната погасителна давност, с изтичането на която правната норма свързва изгубването на правото на иск, съдът счита, че давността е покрила всичките вземания на ищцовото дружество, тъй като всяко едно от тях е възникнало преди 14.04.2011г. – последното е с падеж 10.11.2009г.

Тук следва да се посочи, че въпросите за предявяването на записа на заповед за плащане – кога е направено то, първото или второто по време е валидно, какъв ефект е предизвикало и какъв срок е изтекъл от този момент, до подаването на заявлението на 14.04.14г. – не следва да се коментират, тъй като те биха имали значение eдинствено, ако ответникът се позоваваше на изтекла погасителна давност относно менителничното задължение. Такова възражение няма направено, ответната страна е съсредоточила защитната си стратегия върху погасяването на задълженията по каузалната сделка и това определя рамките на правораздавателната дейност, дължима от съда. Още повече, че дори да се приеме за меродавен моментът на предявяването на записа през 2012г. и дори вземането по него да не е погасено по давност към 2014г., доминантно значение в настоящия спор има дублиращото го вземане по обуславящата го, обезпечена със записа на заповед, двустранна сделка.

При това положение, след като вземанията на ищеца по каузалното правоотношение, генерирало абстрактното, са погасени по давност, правният ефект резултира в това, че в съответния размер – 7 500 евро, се погасява и вземането по обезпечаващия го запис на заповед.

 Ето защо въззивният съд счита, че не е доказано съществуването на вземането в размер на 7 500 евро, за което в заповедното производство е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и положителният установителен иск следва да бъде отхвърлен. Поради това неоснователни са и претенциите за обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главното задължение от подаването на заявлението по чл. 417 от ГПК до окончателното изплащане, както и за  разноските по заповедното производство в размер на 946, 36 лв., за които също е постановено незабавно изпълнение и е издаден изпълнителен лист, и те също следва да бъдат отхвърлени.

Щом крайните правни изводи на двете инстанции частично се разминават, въззивната жалба е изцяло основателна и следва да се уважи, а решението следва да се отмени в обжалваните уважителни части, както и по отношение на присъдените на ответника разноски за първоинстанционното производство, и вместо него бъде постановено ново, с което главният иск и акцесорната претенция за обезщетение за забава, бъдат отхвърлени и за останалия размер, претенцията за разноски в заповедното производство също бъде отхвърлена и за присъдената сума, а на ищеца бъдат присъдени направените в исковия процес разноски до пълния размер.

В необжалваните отхвърлителни части решението на СлРС е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за двете инстанции следва да се възложи на ответника /въззиваем пред тази инстанция/, като той следва да понесе своите както са направени и заплати на ищцовия търговец 1000 лв. за първата и 1 096, 69 лв. за въззивната инстанция.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

                             

Р     Е     Ш     И  :

                       

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 91/01.02.2017г. по гр.д. № 310/16г. на СлРС В ЧАСТИТЕ, с които:

- е прието за установено  в условията на чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 от ГПК, че ЕТ „ХЕЛИ СТАР – Н.Г.“ ЕИК 119547632, със седалище **** и адрес на управление на дейността ****, дължи на „И АР БИ ЛИЗИНГ“ ЕАД ЕИК 131306380 със седалище **** и адрес на управление на дейността *****0 част от сумата, за която в ч.гр.д. № 1862/2014г. на СлРС му е издадена заповед за незабавно изпълнение, без № от 15.04.204г. и изпълнителен лист от същата дата – 7 500 евро, представляваща част от неизпълнено от едноличния търговец задължение по запис на заповед, издаден от него на 10.05.2008г. в гр. София за общо 53 233, 57 евро, предявен му за плащане на 14.05.2012г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 14.04.14г. до окончателното изплащане,

- е осъден ЕТ „ХЕЛИ СТАР – Н.Г.“***  да заплати на „И АР БИ ЛИЗИНГ“ ЕАД, гр. София съразмерно на уважената част от иска  разноските по заповедното производство по ч.гр.д. № 1862/14г. на СлРС в размер на 944, 98 лв.

- осъден е ЕТ „ХЕЛИ СТАР – Н.Г.“*** да заплати на „И АР БИ ЛИЗИНГ“ ЕАД, гр. София разноски за исковото производство в размер на 1 656, 23 лв. и

- е отхвърлено искането на ЕТ „ХЕЛИ СТАР – Н.Г.“*** за присъждане на разноски за исковото производство, като  НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

П О С Т А Н О В Я В А :

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от „И АР БИ ЛИЗИНГ“ ЕАД ЕИК 131306380 със седалище **** и адрес на управление на дейността *****0 против ЕТ „ХЕЛИ СТАР – Н.Г.“ ЕИК 119547632, със седалище **** и адрес на управление на дейността **** положителни установителни искове по чл. 415 ал. 1 от ГПК вр. чл. 422 ал. 1 от ГПК, за признаване за установено между страните, че ЕТ „ХЕЛИ СТАР – Н.Г.“*** дължи на „И АР БИ ЛИЗИНГ“ ЕАД, гр. София, сумите, за които на последното е издадена по ч.гр.д. № 1862/14г. на СлРС заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК от 15.04.14г. и изпълнителен лист в размер на:

-              7 500 евроглавница,

- обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху нея от подаването на заявлението на 14.04.14г. до окончателното изплащане

-   разноски по заповедното производство в размер на 944, 98 лв., въз основа на запис на заповед, издаден от ЕТ „ХЕЛИ СТАР – Н.Г.“*** на 10.05.2008г., платим на предявяване, но не по-късно от 10.07.13г., като НЕОСНОВАТЕЛНИ, поради ПОГАСЯВАНЕ ПО ДАВНОСТ на правото на иск за обезпечените с него вземания на „И АР БИ ЛИЗИНГ“ ЕАД , гр. София по договор за лизинг № 005369-001 от 10.05.2008г.

 

 

ОСЪЖДА „И АР БИ ЛИЗИНГ“ ЕАД , гр. София да заплати на ЕТ „ХЕЛИ СТАР – Н.Г.“*** 000 лв. разноски за първоинстанционното производтво и сумата 1 096, 69 лв., представляваща направените разноски по делото за въззивното производство.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед разпоредбата на чл. 280 ал. 2 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         

 

ЧЛЕНОВЕ: