Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

 

гр. Сливен, 07.06.2017 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на седми юни през двехиляди и седемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                     МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 239 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 88/31.01.2017г. по гр.д. № 1689/16г. на СлРС, с което е осъдена на основание чл. 109 от ЗС Н.П.Д. да преустанови неоснователното си бездействие, изразяващо се в непредоставянето на ищците Д.С.Ж. и С.Г.Ж. на достъп до избени помещения, нейна собственост – северно и южно избени помещения в сградата намираща се в *******, сграда №*, построена в ПИ идент. № 67338.512.118 по КККР на гр. Сливен, осъдена е Н.П.Д. да предостави на Д.С.Ж. и С.Г.Ж. достъп до тях, за да извършат изолация на преминаващи през тях тръби на отоплителната инсталация, предназначена по проект за котелно и отоплителна инсталация, за отопляване на жилището им – ап. 2 във вх. Б, отхвърлени са като неоснователни исковете на Д.С.Ж. и С.Г.Ж. против Н.П.Д. да бъде осъдена последната да им предостави достъп до южното си избено помещение, за да могат да включат жилището си към намиращи се в него тръби за снабдяване с топла вода за битови нужди, доставяна от „Топлофикация-Сливен“ ЕАД, гр. Сливен, и са присъдени съразмерно разноските по делото на всяка от страните.

Въззивницата – ответница в първоинстанционното производство, обжалва решението само в уважителната му част, като  счита, че в нея то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено при нарушение на материалните и процесуални норми. Релевира съображения, че с исковата молба не е въведено конкретно действие, извършено от ответницата, , което да пречи на ищците, но и изрично е посочено, че се касае за бездействие, което прави недопустими исковете, тъй като нормата на чл. 109 от ЗС легитимира правен интерес само при неоснователно действие. Освен това ищците не са посочили на какво основание ответницата има задължение да им осигурява достъп до собственото си избено помещение. На следващо място въззивницата развива аргументация, че само в ЗУТ е правно регламентирана процедура за осигуряване на достъп от страна на собствениците в техните недвижими имоти в полза на трети лица, каквато в случая, не е осъществявана. По нататък въззивницата се оплаква, че освен изначалната недопустимост на претенциите, ищците се стремят по същество да им бъде учреден постоянен достъп и ползване на нейните избени помещения и в резултат, с уважаването на исковете, съдът легално е учредил в полза на ищците вечно право на достъп и ползване на собствените й избени помещения, което драстично нарушава правата й. с оглед изложеното моли въззивния съд да отмени в атакуваната част решението на СлРС, както и по отношение на разноските, и вместо това постанови ново, с която отхвърли изцяло като неоснователни и недоказани и тези искове и й присъди в пълен размер разноските за първоинстанционното производство. Претендира и присъждане на направените за въззивното производство разноски, представя списък по чл. 80 от ГПК. Сочи писмено доказателство, което не представя. Няма направени нови доказателствени или процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор. С него оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна, заявява, че изложените доводи не кореспондират с действителното фактическо положение и събраните доказателства. Развива подробна аргументация, с която оборва последователно и детайлно всички наведени в жалбата оплаквания и счита, че е доказано напълно наличието на условия за уважаване на претенциите по чл. 109 от ЗС. Счита, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно в обжалваната му част, поради което моли да бъде потвърдено в нея от въззивния съд. Претендира разноски за тази инстанция. В отговора няма направени доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба, оспорва отговора и иска отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което исковете бъдат отхвърлени като неоснователни. Представя за сведение незаверено копие от заповед на кмета по чл. 194 вр. чл. 195 от ЗУТ. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък.

В с.з. въззиваемите, редовно призовани, не се явяват и не се представляват. С писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорват въззивната жалба като неоснователна и молят съда да я отхвърли и потвърди обжалваната част от атакуваното решение, която считат за правилна и законосъобразна. Поддържат изложените в писмения отговор съображения.  Претендират разноски за тази инстанция в размер на 300 лв.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложеното в обстоятелствената част на исковата молба, е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдяното от ищците накърнено материално право, квалификация на претенциите им, като такива по чл. 109 от ЗС.

При условията на активно субективно съединяване кумулативно са предявени две отделни претенции с правно основание чл. 109 от ЗС, но доколкото въззивната жалба има за предмет постановеното от съда само по първата от тях, това очертава пределите на търсената защита и задължава въззивния съд да ограничи само в тях контролната си функция.

Петиторната защита на негаторния иск по чл. 109 от ЗС, осигурява отблъскване на неоснователни действия, препятстващи упражняването на правото на собственост, тоест - или възстановяване на желаното от собственика фактическо положение преди неоснователното въздействие, или прекратяване на неоснователното бездействие, пречещо му да приведе фактическото към желаното положение.

За да се активира закрилата по тази разпоредба, според която “Собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право”, е необходимо да се изолират и докажат в кумулативна даденост условията, предписани в нея – ищецът да е собственик на имота, упражняването на някое от правомощията му като такъв – владение, ползване, разпореждане, да е затруднено, пряка причина за това да е действие или бездействие на посочения ответник и то да е неоснователно.

Следва да се посочи, че е несподелимо виждането на ответницата, че правната норма визира единствено „действие“, а бездействията излизат извън обхвата й. Такова стеснително тълкуване е неприемливо и не кореспондира с духа на закона, още повече, че отказът да се предостави възможност на собственика да упражни въздействие върху вещта си, обективира, всъщност, активно, макар и негативно, поведение, което може да се приеме, че представлява „действие“ по смисъла на чл. 109 от ЗС.  Неоснователното действие може да е всяко конфронтиращо се поведение, без то непременно да има материално или физическо  изражение, като то може да е осъществено както пряко, така и косвено.

Във всеки един случай съдът, при преценката за наличие на неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което, дори да не накърнява владението, ограничава, смущава или пречи на допустимото пълноценно ползване на имуществото според неговото предназначение, е длъжен да съпостави какви свои права противопоставя страната, за която се твърди, че пречи на упражняването на правото на собственик, тъй като, разбира се, не може да се отрекат напълно права на едно лице, за да се осигури правото на друго.

Страните са собственици на жилищни и други самостоятелни обекти в обема на една и съща сграда, включително избени помещения.

Безспорно е установено по делото, че съгласно одобрен проект на котелно и отоплителна инсталация, който е изцяло изпълнен, всяка от тях е изградила самостоятелна система за отопление на своето жилище /локално парно/, с котли на твърдо гориво. Котлите са разположени в сутерена, където се развива хоризонтална разводяща мрежа, а с вертикални отклонения по етажите се захранват  отоплителните тела. Също неопровержимо е установено, че тръбите за локалното парно в жилището на ищците преминават през северното и южното избени помещения на ответницата. Реципрочно тръбите на отоплителната инсталация на последната преминават през избени помещения, собственост на ищците.

Също така извън съмнение е доказано, че всички тръби не са топлоизолирани, както е било предвидено по проекта, в обяснителната записка към него. Липсата на изолация води до загуба на топлинна енергия, отдавана в неотопляемия сутерен.

На последно място непререкаемо е установено от една страна желанието на ищците, като собственици на жилището и прилежащите помещения, съответно – на изградената, обслужваща имота им, отоплителна инсталация - да приведат в съответствие на проекта част от нея, поставяйки нужната топлоизолация, което представлява акт на управление и ползване на тяхната собственост, и от друга –отказът на ответницата да осигури достъп до тръбите им, преминаващи през нейните избени помещения, което представлява пречка първите да упражнят в пълен обем собственическите си правомощия.

Така описаните констатирани в хода на съдебното дирене факти, недискутируемо се субсумират под хипотезата на чл. 109 от ЗС, тъй като визираните в нея условия намират своя пълен аналог в установеното между страните фактическо положение.

Ищците желаят да  поставят изолация на своите тръби, което е едновременно проявление на свободната воля на собственика да избере как да управлява и ползва вещта си, представлява и обективно оправдан техен законен интерес, и е в съзвучие с предписание, издадено от надлежен орган в рамките на неговата компетентност, с което ответницата е запозната и е дала съгласието си за осъществяване на проекта. Това означава, че тя като собственик, е приела да търпи конкретни ограничение на своето право в полза на ищците, като от своя страна получава тъждествени права спрямо своята собственост, гарантиращи й съответното ограничаване правата на ищците. В нейната дискресия е единствено дали ще се възползва от своето право, но ако не го стори, това не може да й създаде основание да откаже на ищците да поискат да упражнят тяхното.  

Както вече бе посочено, всяка от страните може да упражнява своето признато от закона субективно право, доколкото това не нарушава правото на другата и не противоречи на нормативно установени правила.

Така ответницата, собственик на избените помещения, през които преминават тръбите на ищците, може да упражнява безпрепятствено правото си на собственост, но това й право се простира в описаните по-горе граници, тъй като е налице колизия с насрещното право на ищците, създадено по общо съгласие на двете страни, което прави несводими релевираните доводи за приложимост на разпоредбите на ЗУТ, касаещи предоставяне достъп на трети лица, но само във връзка с устройството на територията. В тази светлина въззивният съд счита и за напълно несъстоятелно оплакването на жалбоподателката, че се търси недопустимо учредяване на постоянен достъп и ползване на нейните избени помещения. Освен, че постановеното от съда не носи белезите на създаване на ограничено вещно право, в него изрично е указан видът „ограничение“, с което е обременена ответницата, а изборът на конкретен момент е вариативен и е предоставен на волята на страните, като еднократността на рестрикцията е съвършено ясна.

Поради изложеното е еднозначно заключението, че действията на “пречещия” са неоснователни,  което налага постановяване на тяхното прекратяване.

Следователно, щом пречката за ищците да упражняват правата си на собственици, се изразява в отказа на ответницата да им предостави достъп до избените си помещения за поставяне на топлоизолация на тръбите им, то премахването й, от своя страна, следва да се изразява в преустановяване на това бездействие, тоест – вменяване на задължение за осъществяване на активни положителни действия от страна на ответницата, резултиращи в постигането на целеното от ищците.

Ето защо тези два субективно съединени иска по чл. 109 от ЗС се явяват изцяло основателни и доказани и следва да бъдет уважени.

Щом правните изводи на двете инстанции по отношение на тези претенции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в тази своя обжалвана част, което не налага и промяна в частта, касаеща разноските, които са правино разпределени. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

По отношение на другите две субективно съединени претенции по чл. 109 от ЗС, които са отхвърлени, няма постъпила въззивна жалба от имащата правен интерес да стори  това ищцова страна, и в тази си част решението на първостепенния съд е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивницата, която следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемите в размер на 300лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                                               

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 88/31.01.2017г. по гр.д. № 1689/16г. на СлРС В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

 

ОСЪЖДА Н.П.Д. да заплати на Д.С.Ж. и С.Г.Ж. направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 300 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: