Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен, 23.06.2017 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на седми юни, през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                        Мл.с.: НИНА КОРИТАРОВА

                                    

 

При секретаря Радост Гърдева като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 246 по описа за 2017 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

    Образувано е по въззивна жалба, подадена от ст.юрисконсулт С., пълномощник на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерството на правосъдието, със седалище и адрес  на управление: ******против решение 258/27.03.2017г. по гр.д. № 2883/2016 г. на Сливенския районен съд, с което въззивникът е осъден ДА ЗАПЛАТИ  на Г.Х.Ф. ЕГН ********** ***

- сума в размер на 853.25 лв. /осемстотин петдесет и три лева и 0.25 ст./, представляваща възнаграждение  за положен 155 часа извънреден труд за периода от 07.07.2013 г. до 31.01.2015г., ведно със законната лихва, считано от 08.07.2016г. до окончателното изплащане;

- сума в размер на 150.00 лв. / сто и петдесет лева/, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на паричното задължение за изплащане на извънреден труд за периода  от 07.10.2013г. до 07.07.2016г.;  

-  сума в размер на 78.00 лв. / седемдесет и два лева/, представляваща възнаграждение за положен 312 часа нощен труд за периода от 01.07.2014г. – 31.12.2014г., вкл./положен през трето и четвърто тримесечие на 2014г./, ведно със законната лихва, считано от 08.07.2016г. до окончателното изплащане на сумата;

- сума в размер на 12.35 лв. / дванадесет лева и 0.35 ст./ представляваща обезщетение за забавено изпълнение на паричното задължение за изплащане на нощен труд за периода от 01.08.2014г. до 07.07.2016г.; 

- сума в размер на 257.24 лева / двеста петдесет и седем лева и 0.24 ст./, представляваща възнаграждение за положен труд по време на официални празници 34 часа за периода от 01.07.2014 г. до 31.12.2014 г., вкл., ведно със законната лихва върху тази сума , считано от 08.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата;

- сума в размер на 39.02 лева / тридесет и девет лева и 0.02 ст./, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на паричното задължение за заплащане на труд по време на официални празници за периода от 01.08.2014 т. до 07.07.2016 г.;

- сума в размер на 586.80 лв. /петстотин осемдесет и шест лева и 0,80 ст./, представляваща левова равностойност на полагаща се безплатна предпазна храна за периода 07.07.2013г. - 31.10.2014г. вкл., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.07.2106г. до окончателното изплащане на сумата;

- сума в размер на 121.94 лв. / сто и двадесет и един лева и 0.94 ст./, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на паричното задължение за изплащане левова равностойност на безплатна предпазна храна за периода на забавата от 01.08.2013г. – 07.07.2016г.

С решението е осъдена на основание чл.78, ал.1 ГПК Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” при Министерството на правосъдието, със седалище и адрес  на управление: ******    да заплати  на  ищеца сума  в размер на  2 600 лв. / две хиляди и шестстотин лева/, деловодни разноски, както и сума в размер на 900.00 лв., представляваща държавна такса и разноски за вещо лице.       Решението е обжалвано изцяло. Твърди се , че то е неправилно , поради нарушение на материалния закон, недоказано и необосновано.

На първо място се сочи, че ако съдът беше приложил точно относимите материално-правни норми, щеше до достигне до друг правен извод относно размера на дължимата сума за положен извънреден труд. Развива се аргументация  в тази насока и  се сочи , че при спазване на императивните норми ППЗИНС на служителя следва да се заплати извънреден труд по втория вариант посочен  в заключението на вещото лице. Направено е и евентуално искане във връзка с това, че съдът е присъдил извънреден труд без да бъдат прихванати недоработените часове от служителя от предходния период, каквото е било указанието на министъра на правосъдието. Развиват се съображения в тази насока и се сочи, че присъдената сума следва да бъде по-малка и съответно лихвите по-ниски.

На следващо място, според въззивника, неоснователно е присъденото допълнително възнаграждение за положен нощен труд и за официални празници. Съдът неправилно е приложил материалния закон, като в решението се е позовал на отменен ППЗНВР и неправилно мотивирал решението си с подзаконови нормативни актове – правилници, инструкции, заповеди отнасящи се до МВР, които нямат сила спрямо служители на ГД „ИН“. Развити са аргументи в подкрепа на тази теза.

Във възивната жалба  се сочи неправилност на решението  относно присъдената левова равностойност на безплатна предпазна храна за посочения в исковата молба период. Сочи се, че  в случая съдът се е позовал на вътрешно ведомствени актове на МВР, които нямат сила и действие към служителите на друго министерство. По отношение на тези служители се прилагат разпоредбите на ЗМВР, а не инструкции, наредби и заповеди на МВР, доколкото в специалния закон не е предвидено друго. Единствено министъра на правосъдието е този, който със своя заповед преценява на кои служители следва да се предоставя безплатна храна и определя реда за предоставянето й. Развиват се подробни съображения, за да се аргументира тезата, че неизпълнението на задължението за осигуряване на храна не поражда задължение за заплащане на левовата й равностойност. Целта е безплатната храна  по чл.204 ал. 3 от ЗМВР / отм./ да се получава в натурално изражение. Тя е с целево предназначение, а не натурално възнаграждение по служебно правоотношение, поради което съдът неправилно и незаконосъобразно е присъдил левовата равностойност.

На последно място решението е обжалвано и в частта за разноските, като се навеждат доводи, че съдът е определил адвокатското възнаграждение без да се съобрази с разрешението дадено от  ТР № 6/06.11.2013 г. по  т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, а именно че при намаляване на подлежащо за присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78 ал. 4 от ГПК, съдът не е обвързан от предвидените в § 2 ограничения и е свободен да намалява възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.Излагат се доводи, че в случая материалният интерес и присъденото адвокатско възнаграждение почти се доближават като размер.  На следващо място по делото не са представени релевантни доказателства относно действителното заплащане на адвокатското възнаграждение. Договорът за правна помощ не е обективиран на утвърдена бланка-образец от МФ, който би могъл да бъде доказателство за договорено възнаграждение, начин на плащане и като доказателство за заплащане в брой на определена сума при отразяване, че сумата е заплатена  съответно получена в брой.  Представеният договор не съдържа реквизитите на стандартен /бланков/ адвокатски договор, подлежащ на осчетоводяване и контрол, поради  което не може да се ползва с обвързваща доказателствена сила. Преценката за правната и фактическа сложност на делото следва да се извърши с оглед на всички факти, сочещи за обема и сложността на оказаната по делото правна помощ с оглед извършените процесуални действия и други обстоятелства. Конкретният правен спор е с ниска по степен правна и фактическа сложност, тъй като предмет на обсъждане са правни въпроси, които многократно са решавани от съдилищата. Поради това се иска отмяна на обжалваното решение и да бъде решен спора по същество и с оглед окончателния изход на делото да бъдат преизчислени разноските, свързани с държавна такса, адвокатско възнаграждение, възнаграждение на вещо лице и  юрисконсултско възнаграждение. Претендират се разноски за тази инстанция.

         В законния срок по чл. 263 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от адв. П. , пълномощник на въззиваемата Ф., с който въззивната жалба е оспорена като неоснователна. На първо място съдът правилно е приложил относимите  материални разпоредби и правилно е уважил осъдителните претенции за извънреден труд и акцесорните за мораторна и законна лихва, както и установителната претенция за допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа. Развиват се контрааргументи на тези изложени във въззивната жалба.  Поддържа се, че времето което служителите, работещи при непрекъсваем работен процес, какъвто представлява надзорно-охранителната дейност, осъществявана от надзирателите в ГД „ИН“, прекарват на работното си място под ръководството на прекия си ръководител и със задължението да изпълняват служебните си задължения при необходимост  и по разпореждане на началника си,  представлява работно време и следва да им бъде зачитано и плащано като такова. Развиват се аргументи, че работното време на ищеца при дежурства е по-дълго от 8, 12 и 24 часа за различните наряди наименовани „8, 12 и 24-часови“. Времето за инструктаж преди самите дежурства, времето за сдаване, приемане и освобождаване от различните видове дежурства, представляват за служителя работно време с всичките му присъщи характеристики.  Така това време следва да бъде включвано и заплащано от работодателя, ако надвишава продължителността на самите дежурства. По отношение на евентуалното искане за неправилност на съдебното решение в тази част, поради противоречието му с вътрешно-ведомствен акт на министъра на правосъдието, се излагат съображения, че изискването при неизработване на тримесечната норма през дадено тримесечие от служител, следва да се доработи в първия месец на следващото  тримесечие е незаконосъобразно. Самата норма се явявала незаконосъобразна, тъй като противоречи на КТ и принципът залегнал в чл. 267 ал.1 от КТ важи  и за служебното правоотношение на ищеца с ответника, тъй като липсва изрична специална правна норма от ЗИНЗС ЗМВР или подзаконовият ППЗИНЗС, която да противоречи и да има обратен смисъл. Освен това ответникът неправомерно е извършвал, тъй нареченото от него „прихващане“, без да спазва стриктно разпоредбата това да е в първия месел от следващото тримесечие, а е извършвал прихващания с положен извънреден труд от следващи или предходни тримесечия, а не само с този следващ тримесечието на неизработената норма. В крайна сметка се сочи, че решението на РС в тази част е правилно.

На следващо място се сочи, че правилно е и решението по отношение на уважената претенция за нощен труд, като се излагат аргументи в подкрепа на тази теза. Правилно и обосновано е решението в частта, с която е уважен искът за левовата равностойност на безплатна храна.  Безплатната предпазна храна е регламентирана в чл. 204 ал.3 от ЗМВР /отм./ и са определени размерите, условията и редът за отпускане на сумите и доволствията, както и подзаконовите органи, с които става това. Предвид обстоятелството, че министърът на правосъдието към този период не е издал никакви актове, които да определят кои категории служители имат право на безплатна храна, нито в какви размери да се отпускат доволствията, правилно първоинстанционният съд е приложил по аналогия други сходни  разпоредби, които имат същата цел. Така е и на основание изричната препратка на чл. 19 ал.2 от ЗИНЗС, съгласно която за държавните служители се прилагат разпоредбите за държавната служба в ЗМВР, доколкото в специалния ЗИНЗС не  е предвидено друго. Безплатната предпазна храна представлява самостоятелна социална придобивка, за която е била издадена и специална наредба за МВР. На ищеца не е била осигурява дължимата предпазна безплатна храна, с която да бъдат компенсирани поне част от нездравословните аспекти на непрекъсваемия работен процес, в режим на дежурства с продължителност по-голяма от нормално установената 8-часова, поради което единствената възможност, с която разполага, е да бъде обезщетен с левовата равностойност на полагаемата безплатна предпазна храна за претендирания период, каквато  изрична възможност предоставя и чл. 6 от Наредбата за безплатната храна на МВР, където изрично е посочено, че безплатната храна за служителите на МВР, работещи при специфични условия и рискове за живота и здравето се осигурява чрез предоставянето на ваучери или пари. Развиват се подробни съображения за това, че неизпълнението на задълженията може да бъде компенсирано единствено чрез обезщетение, равняващо се на левовата равностойност на дължимата безплатна предпазна храна, неосигурена по време на положените 12 и 24-часови дежурства. 

На последно място се оспорва жалбата и в частта й, с която е обжалвано решението по отношение на разноските. Сочи се , че няма изискване прилагането по дела за договори за правна защита и съдействие да имат определена форма, достатъчно е те да са в писмена форма и да съдържат минимално изискуемите реквизити  за индивидуализиране на страните, вида и обема на възложената работа, уговореното възнаграждение, видът и начинът на заплащането му. Втората част на договора представлява по своята същност разписка за извършено плащане на адвокатския хонорар инкорпорирана в един лист хартия, заедно със самия договор за правна помощ. Така по делото има достатъчно доказателства както за действителността на възникналото договорно правоотношение, така  и за това какво конкретно възнаграждение е уговорено за всеки един иск поотделно.  Претенцията, че делото е едно и че дължимото адвокатско възнагрждение за същото се определя като се сумират цените на всички искове и спрямо общия материален интерес от всички искове по делото, се прилага разпоредбата на чл. 7 ал. 2 т. 2 от наредбата е лишена от правна логика. Предявяването на множество искове  в едно и също  производство е предприето единствено по съображения за процесуална икономия. При няколко предявени иска съответно сторените разноски за адвокатско възнаграждение по всеки от тях следва да бъде направен за разноските за всеки един иск по отделно. Това изрично е уредено и в чл. 2 ал. 5 от Наредбата. Неоснователно е и възражението относно възнаграждението за вещото лице. Прави се искане за присъждане на направените разноски за защита и процесуално представителство по всички искови претенции по делото пред въззивния съд.

         В с.з.въззивникът редовно призован се представлява от ст.юрисконсулт С. , която поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена. Претендира разноски за двете инстанции. Прави възражение за прекомерност на претендираните разноски. Посочва че, претенцията за разноски за първа инстанция следва да се редуцира, тъй като разпоредбата на ал.5 от чл.2 от Наредбата за адвокатското възнаграждение е в сила , след като делата са били заведени и договорът е бил сключен по старите правила. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция, както и да се намали претендираното адвокатско възнаграждение с оглед обема на извършените процесуални действия и ниската степен на правна и фактическа сложност.

         В с.з. въззиваемата страна редовно призована не се явява. Представлява се от адв. П. , който оспорва жалбата , подържа депозирания отговор по нея и моли да се потвърди решението. Претендира разноски.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 31.03.2017г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 13.04.2017 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

Оплакването в жалбата относно неправилното осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение представляващо възнаграждение за положен извънреден труд е неоснователно. Правилно и законосъобразно районният съд е  посочил, че спорният въпрос е дали следва в работното време на служителите от надзорния охранителен състав на ГД „ИН“ да се включват почивките за храна. В тази връзка съдът е изложил  подробни мотиви, позовал се е на директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. за някои аспекти на организацията на работното време, както и на  практика на Съда на Европейския съюз и е извел изводът, че когато работникът /служителят/ е длъжен да присъства физически на място определено от работодателя, цялото дежурство се счита за  работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд. В тази насока е и българската съдебна практика с приетото ТР № 8/2013 . от 14.11.2013 г. на ОСГК на ВКС РБ, според което при непрекъсваем производствен процес – смени, дежурства нормативно определеното време за хранене се включва в работното време, ако работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място определено от работодателя.  Без значение е дали на служителите по време на наряд е предвидено време за отдих и те ползват специално обзаведени помещения с легла, спални принадлежности, маса, столове, климатик и санитарни възли. Твърдението, че служителите при ползване на почивки напускат поста определен по ежедневна нарядна ведомост и по време на почивката пребивават на място различно от мястото, определено от началника на затвора, е неоснователно, тъй като те присъстват физически на мястото, където изпълняват своите задължения, така както е определил работодателя.  При това положение е безспорно, че надзирателите по време на дежурства нямат право да напускат района на затвора, както и да сдават зачислените им помощни средства и са на разположение на главния надзирател. Поради това правилно и законосъобразно РС е приел, че в работното време следва да бъдат  включени и почивките за хранене, макар служителите да не са извършвали специфичните за работата си дейности, доколкото те не са можели да напуснат района на затвора.

Законосъобразен е и изводът на съда, че не следва да се извършва и прихващане на неотработената норма за отчетен период. При неизработване на тримесечната норма през дадено тримесечие от служител, тази норма е следвало да се доработи в първия месец на следващото тримесечие.  Установено е, че прихващането в случая не е направено по този начин, а е обхващало цялото следващо тримесечие, поради което се стига до фактическо намаляване на положения извънреден труд за месеци напред.  Така правилно и законосъобразно РС е приел, че в случая следва да постанови своя съдебен акт, като се съобрази с вариант първи от заключението на вещото лице и подадената въззивна жалба в тази част се явява неоснователна.

Неоснователна е жалбата по отношение на решението в частта, с която е присъдено обезщетение за  изработен нощен труд и официални празници. Правилно и законосъобразно районният съд е съобразил, че основанието за заплащане на нощния труд е в разпоредбата на  чл. 16а ал.7 от ППЗИНЗС, където е посочено, че държавните служители от ГД „ИН“ и териториалните й служби получават компенсация за нощен труд, съгласно ЗМВР и правилника за неговото прилагане, поради което е неоснователно възражението в жалбата, че съдът неправилно се е позовал на нормативни актове отнасящи се до МВР, които нямат сила спрямо служителите на ГД „ИН“. Правилно съдът е приложил материалния закон, като в тази насока е изложил подробни съображения, които настоящата инстанция напълно споделя и е излишно да преповтаря.

Оплакването за присъдената левова равностойност на неосигурена по време на дежурствата безплатна храна също се явява неоснователно. Съгласно чл. 23  ал.4 от ЗИНЗС за извършване на дейности свързани с вредни за здравето последици на служителите се изплащат допълнителни възнаграждения и се осигурява безплатна предпазна храна и противоотрови. Редът за предоставянето се определя ежегодно със заповед на министъра на правосъдието.Установено е, че за исковия период министърът на правосъдието не е издал такава заповед или тя не е представена по делото. Поради това районният съд е приложил по аналогия идентичните разпоредби, уреждащи реда и условията за осигуряване на безплатна храна на служителите на МВР. При анализ на законовите норми съдът законосъобразно е стигнал до извода, че безплатната храна, която не е предоставена в натура следва да се претендира в левовата й равностойност – пари. В анализираните нормативни актове се допуска безплатната храна да бъде предоставена в пари. По делото безспорно е установено, че такава храна не е била осигурявана за  исковия период, а от заключението на вещото лице е безспорна левовата й равностойност за този период, съобразно даваните от ищеца 12 и 24-часови смени. Поради това правилно, законосъобразно и обосновано съдът е уважил и тази претенция на ищеца.

Последното оплакване във въззивната жалба е свързано с присъдените по делото разноски. В случая пред първа инстанция са били предявени осем иска – четири главни – за извънреден труд , за нощен труд , за труд по време на официални празници и за безплатна предпазна храна , както и четири акцесорни иска за заплащане на обезщетения за забавено плащане на главните искове. Единствено по отношение на иска за извънреден труд страната е претендирала по – голямо от минималното възнаграждение в размер на 700.00 лв. За всички останали искове претенцията за адвокатско възнаграждение е в минимален размерна 300.00 лева ( чл.7 ал.2 т.1 от Наредба № 1 /09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения). Упълномощаването между ищцата и адв.П. е станало на 01.07.2016 г., т.е. преди влизане в сила на разпоредбата на чл.2 ал.5 от Наредба № 1 /09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която предвижда че за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнаграждението се определя съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. Договорът за правна защита и съдействие между страните е от 07.07.2016 г. и в него изрично е отбелязано, че претендираните адвокатски възнаграждения са платени в брой. Ищцовата страна е представила списък на разноските по чл. 80 от ГПК. Районният съд е редуцирал претенцията за адвокатско възнаграждение по първия иск като я е намалил от 700.00лв. на 500.00 лева предвид фактическата и правна сложност на иска , нещо което настоящият съд напълно споделя. Останалите претенции са уважени изцяло.

Съдът намира , че в тази част решението следва да се потвърди. Разпоредбата на чл.2 ал.5 от Наредба № 1 /09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е процесуална по своя характер и съдът следва да я съблюдава към датата на постановяване на акта си. Първонистанционният съд е редуцирал претенцията за адвокатско възнаграждение по първия предявен иск , а по отношение на следващите искове е съобразил цитираната по – горе разпоредба на чл.2 ал.5 от Наредба № 1 /09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Следва да се отбележи, че са неоснователни и оплакванията във въззивната жалба и по въпроса за липса на доказателства за действителното заплащане на адвокатското възнаграждение. По делото  е приложено пълномощно и договор за  правна защита и съдействие където са посочени исковете и уговореното между страните възнаграждение за всеки от тях, както и че то е заплатено в брой. Така този договор за правна защита и съдействие на хартиен носител различен от познатите стандартни бланки представяни често от адвокатите установява, че сумите са заплатени в брой и има силата на разписка за това плащане, в какъвто смисъл е ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС РБ. Оплакванията, че договорът не съдържа реквизитите на стандартен бланков адвокатски договор, подлежащ на осчетоводяване и контрол и поради това не може да се ползва с обвързваща доказателствена сила, се явява също неоснователно. Законът не изисква упълномощаването на адвокат да става по начин чрез нормативно утвърдена бланка. Напротив, законът изисква само в пълномощното да се посочат трите имена, точния адрес и  телефона а пълномощника, като упълномощаването може да се направи и устно пред съда, като се отрази в протокола от съдебното заседание, в което да бъде представена евентуално само разписка за уговореното между страните адвокатско възнаграждение и тя ще послужи като доказателство за начина и заплащането му.

По отношение на претенциите за разноски за въззивна инстанция , съдът намира, че съобразно правилата на процеса на въззиваемата страна следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 1350.00 лева, така както са направени от нея.

С оглед направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемата страна, следва да се отбележи, че същото е неоснователно. Уговорените и заплатени възнаграждения са в минималния размер по Наредба №1/2004г. за минималните адвокатски възнаграждения, с изключение това за иска за заплащане на възнаграждение за извънреден труд и мораторната лихва към него, но същият се отличава с фактическа сложност и е в размера, редуциран от районния съд. По другите искове възнаграждението е в минималните размери, като няма отделно възнаграждение за акцесорните претенции – възнаграждението за тях е уговорено към това по главните претенции и то в минималните размери.

По тези съображения, съдът  

 

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение 258/27.03.2017г. по гр.д. № 2883/2016г. на Сливенския районен съд като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, ******* да заплати на Г.Х.Ф. ЕГН ********** ***50.00 ( хиляда триста и петдесет)лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.

 

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

                    2.