Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №91

 

гр. Сливен, 09.06.2017г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на седми юни през две хиляди и седемнадесета година в състав:    

          

ПРЕДСЕДАТЕЛ:             МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ:    СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

                                                                

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №252 по описа за 2017год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №232/17.03.2017г. по гр.д.№3388/2016г. на Сливенски районен съд, с което ГД „Изпълнение на наказанията” – София е осъдена да заплати на Д.Д.П., както следва: 1.сумата от 1184,92лв., представляваща неплатено възнаграждение за положен извънреден труд в периода от 10.08.2013г. до 10.08.2016г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 10.08.2016г. до окончателното й изплащане и сумата от 178,57лв., представляваща мораторна лихва върху тази главница за периода до завеждане на исковата молба; 2. сумата от 72лв., представляваща възнаграждение за положен нощен труд за периода от 01.07.2014г. до 31.12.2014г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 10.08.2016г. до окончателното й изплащане и сумата от 12,20лв., представляваща мораторна лихва върху тази главница за периода до завеждане на исковата молба; 3. Сумата от 698,40лв., представляваща заплащане равностойността на безплатна предпазна храна за периода от 10.08.2013г. до 31.10.2014г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 10.08.2016г. до окончателното й изплащане и сумата от 156,06лв., представляваща мораторна лихва върху тази главница за периода до завеждане на исковата молба и направените по делото разноски в размер на 1450лв. С Решението е признато за установено по отношение на ГД „Изпълнение на наказанията” – София, че Д.Д.П. има право на 20 часа и 15 минути допълнителен платен годишен отпуск на основание чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./. С решението е осъдена ответната страна ГДИН да заплати държавна такса в размер на 350лв. и разноски за вещо лице в размер на 650лв.

Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство ГД „Изпълнение на наказанията” – София изцяло.

В жалбата си въззивникът твърди, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно и незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необосновано. Счита, че при правилно прилагане на материалноправните норми, относими към спора, съдът би стигнал до друг извод относно размера на дължимата сума за положен извънреден труд. Прави обстоен анализ на приложимата материално правна нормативна уредба и счита, че при спазване на императивните норми от ППЗИНС на служителя следва да се заплати извънреден труд в размер на 360,49лв. по отговора на втори въпрос, поставен от ответника в заключението на вещото лице Посочва, че служителите са задължени да се явяват на работа половин час преди началото на всяко дежурство за подготовката му и за провеждане на инструктаж и да останат на работа 30 минути  след приключване на дежурството, за да сдадат и освободят наряда. По отношение на почивките, посочва, че надзирателите почиват на ротационен принцип. Почивките за хранене се провеждали извън работното място /поста/, като на поста има друг надзирател. Храненето се извършва в служебен стол и служебен бюфет, трае поне 30 мин. и почивката за хранене не се отчита за работно време съгласно чл.16е, ал.1, т.3 от ППЗИНЗС. Посочва, че съгласно чл.301, ал.5 от ППЗИНЗС, действащ до 07.03.2014г., след 24-часовите дежурства се осигурява почивка не по-малко от 48 часа. В случая на ищцата била осигурявана почивка от 72 часа, като времето от 48-я час до 72-я час се явявало „допълнителен отпуск“ по смисъла на чл.211, ал.5, т.2, предл.2 от ЗМВР, което прави неоснователен установителния иск. На следващо място, според въззивника, неоснователно е присъденото допълнително възнаграждение за положен нощен труд. Посочва, че за процесния период все още не била издадена заповед относно реда и условията за заплащане на нощния труд, която следвало да се издаде в срок до 4 месеца от приемане на ЗМВР, в сила от 01.07.2014г., поради което иска бил неоснователен, а съдът неправилно е приложил по аналогия правилата на чл.8 от НСОРЗ при изчисляване на възнаграждението за положен нощен труд. Във възивната жалба  се сочи неправилност на решението  относно присъдената левова равностойност на безплатна предпазна храна за посочения в исковата молба период. Сочи се, че  в случая съдът се е позовал на вътрешно ведомствени актове на МВР, които нямат сила и действие към служителите на друго министерство. По отношение на тези служители се прилагат разпоредбите на ЗМВР, а не инструкции, наредби и заповеди на МВР, доколкото в специалния закон не е предвидено друго. Единствено Министъра на правосъдието е този, който със своя заповед преценява на кои служители следва да се предоставя безплатна храна и определя реда за предоставянето й. Развиват се подробни съображения, за да се аргументира тезата, че неизпълнението на задължението за осигуряване на храна не поражда задължение за заплащане на левовата й равностойност. Целта е безплатната храна  по чл.204 ал. 3 от ЗМВР / отм./ да се получава в натурално изражение. Тя е с целево предназначение, а не натурално възнаграждение по служебно правоотношение, поради което съдът неправилно и незаконосъобразно е присъдил левовата равностойност. На последно място решението е обжалвано и в частта за разноските, като се навеждат доводи, че съдът е определил адвокатското възнаграждение без да се съобрази с разрешението дадено от  ТР № 6/06.11.2013г. по  т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, а именно че при намаляване на подлежащо за присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78 ал. 4 от ГПК, съдът не е обвързан от предвидените в § 2 ограничения и е свободен да намалява възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.Излагат се доводи, че в случая материалният интерес и присъденото адвокатско възнаграждение почти се доближават като размер. На следващо място по делото не са представени релевантни доказателства относно действителното заплащане на адвокатското възнаграждение. Договорът за правна помощ не е обективиран на утвърдена бланка-образец от МФ, който би могъл да бъде доказателство за договорено възнаграждение, начин на плащане и като доказателство за заплащане в брой на определена сума при отразяване, че сумата е заплатена  съответно получена в брой.  Представеният договор не съдържа реквизитите на стандартен /бланков/ адвокатски договор, подлежащ на осчетоводяване и контрол, поради  което не може да се ползва с обвързваща доказателствена сила. Преценката за правната и фактическа сложност на делото следва да се извърши с оглед на всички факти, сочещи за обема и сложността на оказаната по делото правна помощ с оглед извършените процесуални действия и други обстоятелства. Конкретният правен спор е с ниска по степен правна и фактическа сложност, тъй като предмет на обсъждане са правни въпроси, които многократно са решавани от съдилищата. С оглед изложеното, въззивникът ГД „Изпълнение на наказанията” – София моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното първоинстанционно решение и да бъде решен спора по същество и с оглед окончателния изход на делото да бъдат преизчислени разноските, свързани с държавна такса, адвокатско възнаграждение, възнаграждение на вещо лице и  юрисконсултско възнаграждение. Претендират се разноски за тази инстанция.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от ищцата в първоинстанционното производство Д.Д.П. чрез пълномощника адв.П., с който се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемата страна намира постановеното решение за правилно, обосновано и законосъобразно. Излага подробни контра аргументи на съображенията, изложени във въззивната жалба. Посочва, че времето което служителите, работещи при непрекъсваем работен процес, какъвто представлява надзорно-охранителната дейност, осъществявана от надзирателите в ГД „ИН“, прекарват на работното си място под ръководството на прекия си ръководител и със задължението да изпълняват служебните си задължения при необходимост  и по разпореждане на началника си,  представлява работно време и следва да им бъде зачитано и плащано като такова. Развиват се аргументи, че работното време на ищеца при дежурства е по-дълго от 8, 12 и 24 часа за различните наряди наименовани „8, 12 и 24-часови“. Времето за инструктаж преди самите дежурства, времето за сдаване, приемане и освобождаване от различните видове дежурства, представляват за служителя работно време с всичките му присъщи характеристики. Така това време следва да бъде включвано и заплащано от работодателя, ако надвишава продължителността на самите дежурства. На следващо място се сочи, че правилно е и решението по отношение на уважената претенция за нощен труд, като се излагат аргументи в подкрепа на тази теза. Правилно и обосновано е решението в частта, с която е уважен искът за левовата равностойност на безплатна храна.  Безплатната предпазна храна е регламентирана в чл. 204 ал.3 от ЗМВР /отм./ и са определени размерите, условията и редът за отпускане на сумите и доволствията, както и подзаконовите органи, с които става това. Предвид обстоятелството, че министърът на правосъдието към този период не е издал никакви актове, които да определят кои категории служители имат право на безплатна храна, нито в какви размери да се отпускат доволствията, правилно първоинстанционният съд е приложил по аналогия други сходни  разпоредби, които имат същата цел. Така е и на основание изричната препратка на чл. 19 ал.2 от ЗИНЗС, съгласно която за държавните служители се прилагат разпоредбите за държавната служба в ЗМВР, доколкото в специалния ЗИНЗС не е предвидено друго. Безплатната предпазна храна представлява самостоятелна социална придобивка, за която е била издадена и специална наредба за МВР. На ищеца не е била осигурява дължимата предпазна безплатна храна, с която да бъдат компенсирани поне част от нездравословните аспекти на непрекъсваемия работен процес, в режим на дежурства с продължителност по-голяма от нормално установената 8-часова, поради което единствената възможност, с която разполага, е да бъде обезщетен с левовата равностойност на полагаемата безплатна предпазна храна за претендирания период, каквато  изрична възможност предоставя и чл. 6 от Наредбата за безплатната храна на МВР, където изрично е посочено, че безплатната храна за служителите на МВР, работещи при специфични условия и рискове за живота и здравето се осигурява чрез предоставянето на ваучери или пари. Развиват се подробни съображения за това, че неизпълнението на задълженията може да бъде компенсирано единствено чрез обезщетение, равняващо се на левовата равностойност на дължимата безплатна предпазна храна, неосигурена по време на положените 12 и 24-часови дежурства. На последно място се оспорва жалбата и в частта й, с която е обжалвано решението по отношение на разноските. Сочи се, че няма изискване прилагането по дела за договори за правна защита и съдействие да имат определена форма, достатъчно е те да са в писмена форма и да съдържат минимално изискуемите реквизити  за индивидуализиране на страните, вида и обема на възложената работа, уговореното възнаграждение, видът и начинът на заплащането му. Втората част на договора представлява по своята същност разписка за извършено плащане на адвокатския хонорар инкорпорирана в един лист хартия, заедно със самия договор за правна помощ. Така по делото има достатъчно доказателства както за действителността на възникналото договорно правоотношение, така  и за това какво конкретно възнаграждение е уговорено за всеки един иск поотделно. Претенцията, че делото е едно и че дължимото адвокатско възнаграждение за същото се определя като се сумират цените на всички искове и спрямо общия материален интерес от всички искове по делото, се прилага разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата е лишена от правна логика. Предявяването на множество искове  в едно и също  производство е предприето единствено по съображения за процесуална икономия. При няколко предявени иска съответно сторените разноски за адвокатско възнаграждение по всеки от тях следва да бъде направен за разноските за всеки един иск по отделно. Това изрично е уредено и в чл. 2 ал. 5 от Наредбата. Неоснователно е и възражението относно възнаграждението за вещото лице. Прави се искане за присъждане на направените разноски за защита и процесуално представителство по всички искови претенции по делото пред въззивния съд.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

С въззивната жалба и с отговора не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В с.з., въззивникът ГД „Изпълнение на наказанията” – София, редовно призован, се представлява от пълномощник ст. юриск. П.С., която поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й по изложените в нея подробни съображения. По отношение претенцията за заплащане равностойността на безплатната предпазна храна, посочва, че е недопустимо прилагането на вътрешноведомствени актове на едно министерство в друго такова. Липсата на заповед от страна на Министъра на правосъдието за предпазната храна и искането да се задължи той да я издаде е предмет на административно производство, каквото не се е развило. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемата страна на основание чл.78, ал.5 от ГПК и моли за редуцирането му.

В с.з. въззиваемата Д.Д.П., редовно призована, не се явява, представлява се от процесуален представител по пълномощие адв. П., който оспорва подадената от ГД „Изпълнение на наказанията” – София въззивна жалба, поддържа подадения отговор. Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди обжалваното първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Във връзка с възражението за прекомерност на адвокатското му възнаграждение посочва, че то е в минимален размер, с изключение за иска за извънреден труд и е съобразено със сложността на всеки отделен иск.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното изцяло съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени от Д.Д.П. против ГД „Изпълнение на наказанията” – София при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 1184,92лв. за периода от 10.08.2013г. до 10.08.2016г. /с оглед допуснато от районния съд изменение с протоколно определение от проведено на 21.02.2017г. открито съдебно заседание/ с правно основание чл. 202, ал. 1 , т. 3 от ЗМВР /отм./, вр. с чл. 211, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР /отм./ и чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР, вр. с чл.19, ал.2 от ЗИНЗС, ведно със законната лихва при забава, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата;  акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва върху главницата за възнаграждение за извънреден труд, считано от изискуемостта до подаване на исковата молба в размер на 178,57лв. /с оглед допуснатото изменение на иска/ с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД; иск за заплащане на възнаграждение за положен нощен труд за периода от 01.07.2014г. до 31.12.2014г. в размер на 72лв. /с оглед допуснатото изменение на иска/, с правно основание чл.179, ал.1 от ЗМВР /ДВ бр.53/2014г./; акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва върху възнаграждението за нощен труд в размер на 12,20лв. /с оглед допуснатото изменение на иска/ за периода от изискуемостта до подаване на исковата молба, с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД; иск за  заплащане стойността на безплатна предпазна храна за периода от 05.07.2013г. до 05.07.2016г. в размер на 698,40лв. /с оглед допуснатото изменение на иска/, с правно основание чл.181,ал.3 от ЗМВР; акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва върху стойността на предпазната храна в размер на 156,06лв. /с оглед допуснатото изменение на иска/ за периода от изискуемостта до подаване на исковата молба, с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД и иск за установяване право на допълнителен платен годишен отпуск в размер на 20 часа и 15 минути /с оглед допуснатото от съда изменение на иска/, представляващ компенсация за положен извънреден труд над 50 часа за периода м.10.2013г. – м.06.2014г. с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения.

Решението е обжалвано от въззивника ГД „Изпълнение на наказанията” – София изцяло.   

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Безспорно по делото е установено, че ищцата в първоинстанционното производство Д.П.  е държавен служител по смисъла на чл.169 от ЗМВР, като през процесния период /от 15.05.2013г./ заема длъжността „Командир на отделение“ в Затвора – гр.Сливен към ГД „Изпълнение на наказанията” – София.

По отношение на първия главен иск за заплащане на възнаграждение за положен, но незаплатен извънреден труд през процесния период 10.08.2013г. – 10.08.2016г.:

За отношенията между страните се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР /отм./, ЗМВР /обн., ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ и съответните подзаконови нормативни актове, в т.ч. ППЗИНЗС. В чл.202, ал.1, т.3 от ЗМВР /отм./, към който препраща чл.19, ал.2 от ЗИНЗС, е предвидено, че държавните служители имат право на допълнително възнаграждение за извънреден труд. Съответно в чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР /обн., ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ е предвидено към основното месечно възнаграждение на държавните служители да се изплаща допълнително възнаграждение за извънреден труд. В чл.211, ал. 3 от ЗМВР /отм./ е предвидено, че работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8, 12 или 24 часови смени сумирано за тримесечен период. Аналогична е разпоредбата на чл.187, ал.3 от ЗМВР, както и разпоредбите на чл.16а, ал.2 и чл.16д, ал.2 от ППЗИНЗС.

Съгласно разпоредбата на чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм. ДВ бр.53 от 27.06.2014г./, работата извън редовното работно време се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа - за служителите по ал. 3, като извънредният труд се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.

Съгласно разпоредбата на чл.187, ал.5, т.2 работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период – за служителите, работещи на смени, като съгласно чл.187, ал.6 от ЗМВР, извънредният труд по ал. 5 се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.

Безспорно, ищцата в първоинстанционото производство, видно от събраните по делото доказателства, през процесния период е работила на 24-часови, 12-часови и  8-часови смени - дежурства, като основно са били 24-часовите и 12-часовите дежурства.  

Относно работното време на ищцата през процесния период са приложими за част от периода разпоредбите на чл. чл.301, ал. 3, 4 и 6 ППЗИНЗС и съответно разпоредбите на чл.16е от ППЗИНЗС, нова ДВ бр. 20 от 7.03.2014г.

Тъй като се касае за непрекъсваем процес на работа по време на дежурствата, при които ищцата е длъжна да присъства физически на мястото, определено от работодателя, то съгласно установената съдебна практика, в т.ч. и тази на Съда на Европейския съюз и Тълкувателно решение №8/14.11.2014г. по т.д.№8/2013г. на ОСГК на ВКС на РБ, в отработеното време се включват установените физиологични почивки и времето на хранене.

Времето на разположение по същество е работно време, защото е част от времето свързано с изпълнение на трудовите задължения, което по изключение не се уплътнява с активна трудова дейност. Отговорът на въпроса дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време, се съдържа в това, дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя - тогава цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд.    

Въззивният съд счита, с оглед цитираното тълкувателно решение и практиката на Съда на ЕС, че в случая неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, тъй като работникът или служителят е присъствал физически на място, определено от работодателя. Предвид изложеното, следва извода, че в разглеждания случай определените минути за почивка, съставляват част от работното време на ищцата, в рамките на което тя изпълнява трудовите си задължения, макар и в ограничен обем.

В този смисъл е и чл. 2 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент е на Съвета от 4.03.2003 г., съгласно който работно време е всеки период, през който работникът или служителят или работи, или е на разположение на работодателя и изпълнява своите задължения, а "почивка" означава всеки период, който не е работно време. Въпросът дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време е бил предмет на разглеждане в редица решения на Съда на Европейския съюз /СЕС/, с които се дава тълкуване, че разграничителният критерий е дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя, цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд. Неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, ако работникът или служителят присъства физически на място, определено от работодателя.

Следва да се отбележи, че съгласно практиката, а след 2014г. и съгласно нормативната уредба /чл.16е от ППЗИНЗС/ времето за инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд или дежурство се включва в отработеното време.

Безспорно по делото е установено, че продължителността на смените, при които работи ищцата са с продължителност съответно 8,30 часа за 8-часовите дежурства; 12,45 часа при 12-часовото дежурство и 24,45 часа при 24-часовите дежурства, с оглед издадените заповеди на Началника на Затвора за продължителността на работните смени. От гласните доказателства по делото е установено, че ищцата била длъжна да се явява 15 мин преди началото на работната смяна и да остава поне толкова след установения й, край именно за извършване на действията по приемане и сдаване на дежурството.

Поради изложеното, съдът приема, че времето, през което ищцата е била на разположение в предприятието на работодателя, съставлява част от работното му време. Доколкото то надхвърля отчитаното сумарно работно време, това време съставлява извънреден труд и за него работодателят дължи заплащане на съответно възнаграждение.  

 

 

 

 

 

 

 

 

От заключението на назначената и изслушана пред първата инстанция допълнителна съдебно-икономическа експертиза, е установен размера на положения от ищцата извънреден труд през процесния период от 10.08.2013г. – 10.08.2016г. и дължимото й възнаграждение при съответно прилагане правилото на чл.211, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР /отм./ и чл.187, ал.6 от ЗМВР /бр.53 от 27.06.2014г./ в размер на 1184,92лв. брутна сума, което не е заплатено.

С оглед изложеното, главният иск за заплащане на възнаграждение за положен и незаплатен извънреден труд е основателен и доказан в пълния претендиран, с оглед допуснатото изменение на иска, размер и следва да се уважи.

С оглед основателността на първия главен иск, основателна е и акцесорната претенция за заплащане на мораторна лихва върху дължимото възнаграждение за положен извънреден труд. За изпадането на ответника в забава не е необходима покана, доколкото заплащането на извънредния труд е част от задължението за заплащане на трудово възнаграждение, за което е установен срок /месечно или тримесечно при тримесечно сумарно отчитане на работното време/. Ето защо ответникът е изпаднал в забава след изтичане на срока, в който е следвало да се заплати съответното възнаграждение. Поради това съдът приема, че за претендирания период ответникът е бил в забава. С оглед разпоредбата на чл.86 от ЗЗД върху главницата следва да се присъди и лихва за забава, считано от изискуемостта на всяко вземане /първо число на месеца, следващ тримесечието, съответно месеца, през който труда е бил положен/ до подаване на исковата молба – 10.08.2016г. Размерът на мораторната лихва е определен от кредитираното допълнително заключение на СИЕ и възлиза на сумата от 178,57лв. върху приетата за дължима главница. Следователно акцесорната претенция е основателна и доказана в пълния претендиран, с оглед допуснатото от съда изменение на иска, размер и следва да се уважи.

По отношение на исковата претенция за заплащане на възнаграждение за положен нощен труд: Изложените в жалбата оплаквания в тази насока са неоснователни. Въззивният съд споделя изцяло съображенията и правните изводи на първоинстанционния съд в тази насока. Правилно и законосъобразно районният съд е съобразил, че основанието за заплащане на нощния труд е в разпоредбата на  чл. 16а, ал.7 от ППЗИНЗС, където е посочено, че държавните служители от ГД „ИН“ и териториалните й служби получават компенсация за нощен труд, съгласно ЗМВР и правилника за неговото прилагане, поради което е неоснователно възражението в жалбата, че съдът неправилно се е позовал на нормативни актове отнасящи се до МВР, които нямат сила спрямо служителите на ГД „ИН“. Правилно съдът е приложил материалния закон, като в тази насока е изложил подробни съображения, които настоящата инстанция напълно споделя и е излишно да преповтаря. Положения нощен труд е установен и правилно остойностен с помощта на вещо лице в размер на 72лв. за процесния период, поради което предявеният иск е основателен и доказан в пълния претендиран, с оглед допуснатото изменение на иска размер и като такъв следва да се уважи изцяло.

С оглед неговата основателност, основателна е и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава върху възнаграждението за положен нощен труд на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД. Размерът на обезщетението е определен на 12,20лв. с помощта на вещо лице.  Поради това тази искова претенция също се явява основателна и доказана в пълния претендиран, с оглед допуснатото от районния съд изменение на иска и следва да се уважи.

По отношение на иска за заплащане стойността на безплатна предпазна храна за периода от 05.07.2013г. до 05.07.2016г.: Изложените във въззивната жалба съображения за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение в тази част също са неоснователни. Съгласно чл. 23,  ал.4 от ЗИНЗС за извършване на дейности свързани с вредни за здравето последици на служителите се изплащат допълнителни възнаграждения и се осигурява безплатна предпазна храна и противоотрови. Редът за предоставянето се определя ежегодно със заповед на Министъра на правосъдието.Установено е, че за исковия период Министърът на правосъдието не е издал такава заповед или тя не е представена по делото. Поради това районният съд е приложил по аналогия идентичните разпоредби, уреждащи реда и условията за осигуряване на безплатна храна на служителите на МВР. При анализ на законовите норми съдът законосъобразно е стигнал до извода, че безплатната храна, която не е предоставена в натура следва да се претендира в левовата й равностойност – пари. В анализираните нормативни актове се допуска безплатната храна да бъде предоставена в пари. По делото безспорно е установено, че такава храна не е била осигурявана за  исковия период, а от заключението на вещото лице е безспорна левовата й равностойност за този период, съобразно даваните от ищцата 12 и 24-часови смени. Поради това правилно, законосъобразно и обосновано съдът е уважил и тази претенция на ищеца в пълния претендиран след допуснатото изменение на иска размер от 698,40лв., установен от заключението на назначената пред районния съд и кредитирана допълнителна съдебно-икономическа експертиза.   

С оглед основателността на главната искова претенция, основателна е и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава върху равностойността на неосигурена безплатна предпазна храна на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД. Размерът на обезщетението е определен на 156,06лв. с помощта на вещо лице.  Поради това тази искова претенция също се явява основателна и доказана в пълния претендиран, с оглед допуснатото от районния съд изменение на иска, размер и следва да се уважи.

По отношение на предявения иск за установяване право на допълнителен платен годишен отпуск в размер на 20 часа и 15 минути /с оглед допуснатото от районния съд изменение на иска/, представляващ компенсация за положен извънреден труд над 50 часа за периода м.10.2013г. – м.06.2014г. с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./:

Съгласно разпоредбата на чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм. ДВ, бр.53 от 27.06.2014г./ работата извън редовното работно време се компенсира с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа.

В ЗМВР /ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ подобна разпоредба за компенсиране на част от положения извънреден труд с допълнителен платен годишен отпуск не е предвидена. Поради това правилото и възможността за такъв вид компенсиране касае периода от 01.03.2013г. до 30.06.2014г.

 От кредитираното заключение на съдебно-икономическа експертиза се установява, че ищцата е положила извънреден труд повече от 50 часа на тримесечие за посочения период до влизане в сила на ЗМВР, ДВ бр.53/27.06.2014г., които следва да се компенсират с допълнителен платен отпуск. Вещото лице е определило размера на полагащият се като компенсация допълнителен платен годишен отпуск в размер на 20 часа и 15 минути. Следователно предявеният установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./ е основателен в претендирания размер и като такъв следва да се уважи изцяло.

С оглед възраженията във въззивната жалба, следва да се посочи, че осигурената на ищцата след съответното дежурство почивка категорично не представлява допълнителен платен годишен отпуск. Нейната нормативна регламентация и целта й за възстановяване на работника непосредствено след положеното дежурство изключват възможността тя да се третира като допълнителен платен годишен отпуск, който има различна правна уредба и преследва по-различна цел от почивките след положено дежурство.

С оглед гореизложеното, като е стигнал до същите правни изводи, районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да се потвърди.

С оглед изхода на спора и съгласно разпоредбата на чл.78, ал.6 от ГПК, решението на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно относно определената държавна такса и разноски за вещо лице, които ответната дирекция дължи в полза на съдебната власт, както и в частта, с която са присъдени на ищцата на основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски в първоинстанционното производство.

Във връзка с оплакванията във въззивната жалба в тази насока следва да се отбележи,       че действително общият материален интерес и присъденото адвокатско възнаграждение почти са равни. Съдът в своето решение правилно и законосъобразно е констатирал, че по делото са предявени седем иска, а размерът на уговорения и платен от ищцовата страна адвокатски хонорар  за всеки от  тях е съобразен с разпоредбата на чл.7 ал. 2 т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с изключение на възнаграждението по един от исковете - първият главен иск за заплащане възнаграждение за положен извънреден труд, за който съдът е преценил, че следва да бъде редуциран до по-малък размер. За някои от исковете, договореното възнаграждение е дори в размер, по-нисък от минимално установения такъв, като следва да се отбележи и факта, че е договорено възнаграждение само за един акцесорен иск – този за мораторна лихва върху възнаграждението за положен извънреден труд, а не и за останалите акцесорни претенции и то възнаграждението е дори в размер под минималния такъв – 200лв. Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредбата, за процесуално представителство защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове за всеки  един от тях поотделно. В случая съдът  се е съобразил с това обстоятелство и е присъдил възнаграждението съобразно предявените искове към минималните размери предвидени в Наредбата. 

Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че липсват доказателства за действителното заплащане на адвокатското възнаграждение. По делото  е приложено пълномощно и договор за  правна защита и съдействие където са посочени исковете и уговореното между страните възнаграждение за всеки от тях, както и че то е заплатено в брой. Така този договор за правна защита и съдействие на хартиен носител различен от познатите стандартни бланки представяни често от адвокатите установява, че сумите са заплатени в брой и има силата на разписка за това плащане, в какъвто смисъл е ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС РБ. Оплакванията, че договорът не съдържа реквизитите на стандартен бланков адвокатски договор, подлежащ на осчетоводяване и контрол и поради това не може да се ползва с обвързваща доказателствена сила, се явява също неоснователно. Законът не изисква упълномощаването на адвокат да става по начин чрез нормативно утвърдена бланка. Напротив, законът изисква само в пълномощното да се посочат трите имена, точния адрес и  телефона а пълномощника, като упълномощаването може да се направи и устно пред съда, като се отрази в протокола от съдебното заседание, в което да бъде представена евентуално само разписка за уговореното между страните адвокатско възнаграждение и тя ще послужи като доказателство за начина и заплащането му.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба – неоснователност на същата, следва да се възложи на въззивната страна, която поеме своите, така, както ги е направила и заплати на въззиваемата страна, направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 1350лв.

С оглед направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемата страна, следва да се отбележи, че същото е неоснователно. Уговорените и заплатени възнаграждения са в минималния размер по Наредба №1/2004г. за минималните адвокатски възнаграждения, с изключение това за иска за заплащане на възнаграждение за извънреден труд и мораторната лихва към него, но същият се отличава с фактическа сложност и е в размера, редуциран от районния съд. По другите искове възнаграждението е в минималните размери, като няма отделно възнаграждение за акцесорните претенции – възнаграждението за тях е уговорено към това по главните претенции и то в минималните размери.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №232 от 17.03.2017г., постановено по гр.д. №3388/2016г. по описа на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, ******** да заплати на Д.Д.П. с ЕГН ********** *** сумата от 1350лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                            

                                                                  ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                         2.