Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   

 

гр. Сливен, 15.06.2017г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди и седемнадесета година в състав:    

          

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:  СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

                                                                

при секретаря Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Нина Коритарова възз.гр. д. № 253 по описа за 2017год., за да се произнесе, съобрази следното:

 Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Въззивна жалба е подадена от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“,  при Министерство на правосъдието, със седалище в *******, с адрес за призоваване: ******* чрез ст. юрисконсулт П.С. против Решение № 233 от 17.03.2017 г. по гр.д. № 2917/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен, с което същата се осъжда да заплати на З.П.П., ЕГН: ********** *** сумата от 1 839,39 лв., съставляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 08.07.2013 г. до 08.07.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска-08.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, мораторна лихва върху главницата в размер на 268,39 лв., считано от датата на изискуемостта за всяко вземане до датата на подаване на исковата молба, сумата от 60 лв., представляваща възнаграждение за положен нощен труд за периода от 01.07.2014 г. до 31.12.2014 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска-08.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, мораторна лихва върху главницата в размер на 9,58 лв., считано от датата на изискуемостта на вземането до датата на подаване на исковата молба и сумата от 694,80 лв., представляваща заплащане на равностойността на безплатната предпазна храна за периода от 08.07.2013 г. до 08.07.2016 г. ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска-08.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, мораторна лихва върху главницата в размер на 156,31 лв., считано от датата на изискуемостта на вземането до датата на подаване на исковата молба. Със същото решение се приема за установено, че по отношение на ГДИН въззиваемата може да ползва допълнителен отпуск на основание чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР/отм./ в общ размер на 5 часа и 30 минути и ГДИН е осъдена да заплати на въззиваемата сумата от 1450 лв., съставляваща адвокатско възнаграждение, сумата от 372,28 лв., съставляваща държавна такса и сумата от 650 лв., възнаграждение на вещо лице. Решението се обжалва изцяло като неправило и незаконосъобразно.

Въззивникът по първата въззивна жалба е ответник в първоинстанционното производство и обжалва първоинстанционното решение, изцяло като  неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Посочва, че  СлРС не бил приложил правилно разпоредбите на чл. 202, ал. 1, т. 3 от ЗМВР/отм./ и чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР, към който препраща чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗС и разпоредбите на чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР /отм./ и чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР. По отношение на исковия период били приложими нормите на чл. 16а-чл. 16е от ППЗИНЗС. Съгласно разпоредбата на чл. 16е, ал. 3 и 4 от ППЗИНЗС при часов график на наряд се отчитат и заплащат 12 часа отработено време, съответно 24 часов наряд се отчитат и заплащат 24 часа. При спазване на тези императивни изисквания на закона на служителя следвало да му се изплати извънреден труд за процесния период в размер на 498,44 лв. с оглед отговора на вещото лице. Не било доказано, че ищцата била отработвала точно тези постове, за които била предвидена по-дълга работна смяна. От заповедите на началника на затвора било видно, че само за някой от постовете продължителността на работното време била удължена. Разпитаният свидетел не отричал, че в ежедневните нарядни ведомости служителите се подписвали относно часа на сдаването на наряда и часа в който застъпват на наряда, в колко часа ползват почивки за хранене и време за отдих. Надзирателите били ползвали почивка на ротационен принцип, регламентираните почивки за хранене по време на работа се били провеждали извън работното място, което било оставало без надзор. Почивката за хранене не била по-малко от 30 минути и не се отчитала за работно време съгласно чл. 16е, ал. 1, т. 3 от ППЗИНЗС. Времето за отдих се било отчитало за работно време съгласно чл. 16е, ал. 1, т. 5 от ППЗИНЗС. Местата за лишаване от свобода се били характеризирали със специфична организация на работата и ползване на почивки от надзоро-охранителния състав, като същите напускали поста, определен по ежедневна нарядна ведомост и по време на почивката били пребивавали на място различно от мястото, определено от началника на затвора. Непрекъсваемостта на надзора се била осигурявала чрез заместването на един служител с друг. Съгласно чл. 301, ал. 5 ППЗИНЗС, действащ до 07.03.2014 г. след 24 часовото дежурство се била осигурявала почивка не по-малко от 48 часа. В случая през процесния период на ищцата й била осигурявана 72 часова почивка след 24 часовото дежурство, като времето от 48-я до 72-я час се явявало допълнителен отпуск по чл. 211, ал. 5, т. 2, пр. 2 от ЗМВР /отм./, което било правило неоснователна претенцията за установяване на допълнителен отпуск. Неоснователна била и претенцията за заплащането на нощния труд, който бил регламентиран в чл. 179, ал. 1 и ал. 2 от ЗМВР, като съгласно пар. 29 от ПЗР на ЗМВР министърът на вътрешните работи трябвало да изададе наредба, с която да бъде регламентиран нощния труд и неправилно СлРС бил приложил по аналогия чл. 8 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата относно изчисляване на възнаграждението за полагането на нощен труд. Неоснователна била и претенцията за присъждането на левовата равностойност на безплатната предпазна храна, тъй като вътрешноведомствените актове на МВР инструкции и заповеди нямали действие към служителите на ГДИН. В този смисъл цитира чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС и чл. 204, ал. 3 от ЗМВР, която предвижда задължение за осигуряване на безплатна храна, което задължение не представлявало задължение за стойност, а задължение за постигане на определен резултат, а именно неутрализиране на влиянието на вредни за човешкото здраве фактори на работната среда. Неизпълнението на задължението за осигуряването на храната не пораждало задължение за заплащане на паричната й равностойност и цитира съдебна практика в този смисъл. В случая видно от ССЕ ГДИН била престирала паричната равностойност на безплатната храна и била изпълнила задължението си по чл. 204, ал.1 ЗМВР /отм./. Обжалва решението и в частта за разноските, като счита, че възнаграждението на вещото лице било завишено и размерът на адвокатското възнаграждение бил прекомерен съгласно т. 3 от ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС и чл. 7, ал. 2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. В случая с оглед общия материален интерес по делото минималния размер на адвокатското възнаграждение се равнявал на 440 лв. , а присъденото адвокатско възнаграждение го била надвишавало три пъти. Не били представени и доказателства относно действителното плащане на адвокатското възнаграждение. 

Моли въззивния съд да отмени изцяло атакуваното решение като неправилно и незаконосъобразно, и да постанови ново, с което да отхвърли предявените срещу него искове като неоснователни и да му присъди сторените по делото разноски и пред двете инстанции.

С  въззивна жалба не са направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК  е постъпил отговор на  въззивната жалба депозиран от З.П.П., ЕГН: ********** *** чрез адв. Н.П. ***. В същия срок не е постъпила насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба въззиваемия ищец в първоинстанционното производство оспорва въззивната жалба като неоснователна и счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Посочва, че СлРС правилно и законосъобразно бил приложим всички материални разпоредби относно полагането на извънредния труд и бил съобразил Заповедите за организация на работното време на началника на затвора в гр. Сливен, назначената по делото СИЕ, както и ТР № 1/2014 г. по т.д. № 1/2014 г. на ОСГК на ВКС относно характера на почивките при непрекъснатостта на работния процес и свидетелските показания. Позовава се на ТР № 8/2014 г. по т.д. № 8/2013 г. на ОСГК на ВКС и на измененията в ППЗИНЗС в бр. 20 на ДВ от 07.03.2014 г. според които времето, което служителите работещи при непрекъсваем работен процес, какъвто представлява надзорно-охранителната дейност, осъществявана от надзирателите в ГДИН, прекарват на работното си място под ръководството на прекия си ръководител и със задължението да изпълняват служебните си задължения представляват работно време и следва да им бъде зачитано и плащано като такова. ГДИН продължавала да не включва това време на инструктаж, сдаване и освобождаване от дежурство в работното време на служителите си и да нарушава чл. 16е, ал. 1, т. 3 ППЗИНЗС. Видно било от представените по делото Заповеди за разпределяне на работното време на Началника на затвора в Сливен, че работното време на работещите в режим на дежурства е по-дълго от 8, 12 или 24 часа за различните видове наряди наименовани като 8, 12 и 24 часови наряди. Било налице положен труд признат за такъв по чл. 16е, ал. 1, т. 1-9 от ППЗИНЗС над продължителността на самите 8, 12 и 24 часови наряди и същият бил представлявал работно време над установената продължителност и което в случаите, когато надвишавало нормата работно време за съответния отчетен период се явявало извънреден труд и следвало да бъде компенсирано по предвидения в ЗМВР начин. Времето за инструктаж преди самите дежурства, за предаване, приемане и освобождаване от различните видове дежурства безспорно било „работно време“. Обосновано СлРС бил уважил претенцията й за заплащане на положен нощен труд, като правилно бил приложил по аналогия разпоредбата на общата норма на чл. 20 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация. Правилно била уважена и претенцията й за заплащане на левовата равностойност на безплатната предпазна храна. Цитира разпоредбите на чл. 204, ал. 3 от ЗМВР /отм./, като поради липса на подзаконов нормативен акт издаден от министъра на правосъдието правилно били приложени по аналогия сходните разпоредби на чл. 204, ал. 6 и 7 от ЗМВР /отм./. Правото на безплатна храна по чл. 204, ал. 3 ЗМВР /отм./ било право на всички държавни служители на МВР и ГДИН, а безплатната предпазна храна се била осигурявала заради специфичните условия на труд и рискове за живота и здравето и съставлявала самостоятелна социална придобивка. Цитира чл. 2, т.12 и чл. 5 и чл. 6 от Наредба № Iз-1681 от 21.08.2012 г. на МВР. Не бил приложим към процесния период пар. 2, ал. 2 от ПЗР на посочената наредба. Ищцата не била получила нито пари, нито ваучери, с които да си закупи безплатната предпазна храна, която й се била полагала, поради което за нея било възникнало правото да търси парично обезщетение, тъй като цитираната наредба не била предвиждала възможност за предоставяне на храната в натура. В чл. 6 от тази наредба се предвиждало изплащането на паричната равностойност на храната, като плащането имало целеви характер и следвало тези пари да бъдат похарчени за закупуването на предпазна храна, която да бъде консумирана по време на самите 12 или 24 часови дежурства. МП изобщо не било издавало актове относно безплатната предпазна храна на служителите на ГДИН и такава не било предоставяна изобщо независимо от разпоредбите на чл. 23, ал. 4, изр. 2 от ЗИНЗС и чл. 204, ал. 3 от ЗМВР и чл. 19, ал. 2 ЗМВР. Твърди, че от договора за правна помощ било видно, че уговореното възнаграждение му било заплатено в брой и в тази си част договорът имал характера на разписка. Оспорва възражението на въззивната страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като при няколко предявени иска били сторени разноски за адвокатско възнаграждение по всеки един от тях и следвало да бъдат присъдени разноските за всеки предявен иск поотделно. В този смисъл цитира чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Възнаграждението на вещото лице също било правилно определено.

Моли въззивния съд да отхвърли въззивната жалба като неоснователна, да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно и да им присъди сторените по делото разноски пред въззивната инстанция.

В с.з., въззивникът ГД „Изпълнение на наказанията” – София, редовно призован, се представлява от пълномощник ст. юриск. С., която поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й по изложените в нея подробни съображения. По отношение претенцията за заплащане равностойността на безплатната предпазна храна, посочва, че е недопустимо прилагането на вътрешноведомствени актове на едно министерство в друго такова. Липсата на заповед от страна на Министъра на правосъдието за предпазната храна и искането да се задължи той да я издаде е предмет на административно производство, каквото не се е развило. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемата страна на основание чл.78, ал.5 от ГПК и моли за редуцирането му.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява, представлява се от процесуален представител по пълномощие адв. П. ***, който оспорва подадената от ГД „Изпълнение на наказанията” – София въззивна жалба, поддържа подадения отговор. Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди обжалваното първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Във връзка с възражението за прекомерност на адвокатското му възнаграждение посочва, че то е в минимален размер, с изключение за иска за извънреден труд и е съобразено със сложността на всеки отделен иск.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното изцяло съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени от З.П.П. против ГД „Изпълнение на наказанията” – София при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 1839, 39 лв. /след допуснато изменение на иска с протоколно определение от 21.02.2017 г./ за периода от 08.07.2013г. до 08.07.2016г.  с правно основание чл. 202, ал. 1 , т. 3 от ЗМВР /отм./, вр. с чл. 211, ал.5, т.2 и т. 6 от ЗМВР /отм./ и чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР, вр. с чл.19, ал.2 от ЗИНЗС, ведно със законната лихва при забава, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата;  акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва върху главницата за възнаграждение за извънреден труд, считано от изискуемостта до подаване на исковата молба в размер на 268,39 лв. /след допуснато изменение на иска с протоколно определение от 21.02.2017 г./   с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД; иск за заплащане на възнаграждение за положен нощен труд за периода от 01.07.2014г. до 31.12.2014г. в размер на 60 лв. /с оглед допуснатото изменение на иска/, с правно основание чл.179, ал.1 от ЗМВР /ДВ бр.53/2014г./; акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва върху възнаграждението за нощен труд в размер на 09,58 лв. /с оглед допуснатото изменение на иска/ за периода от изискуемостта до подаване на исковата молба, с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД; иск за  заплащане стойността на безплатна предпазна храна за периода от 08.07.2013г. до 08.07.2016г. в размер на 694,80 лв. /с оглед допуснатото изменение на иска/, с правно основание чл.181,ал.3 от ЗМВР; акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва върху стойността на предпазната храна в размер на 156,31 лв. /с оглед допуснатото изменение на иска/ за периода от изискуемостта до подаване на исковата молба, с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД и иск за установяване право на допълнителен платен годишен отпуск в размер на  5 часа /с оглед допуснатото от съда изменение на иска/, представляващ компенсация за положен извънреден труд над 50 часа за периода 08.07.2013г. – 08.07.2016 г. с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения.

Решението е обжалвано от въззивника ГД „Изпълнение на наказанията” – София изцяло.   

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Безспорно по делото е установено, че ищцата в първоинстанционното производство Д.П.  е държавен служител по смисъла на чл.169 от ЗМВР, като през процесния период /от 15.05.2013г./ заема длъжността „Командир на отделение“ в Затвора – гр.Сливен към ГД „Изпълнение на наказанията” – София.

По отношение на първия главен иск за заплащане на възнаграждение за положен, но незаплатен извънреден труд през процесния период 10.08.2013г. – 10.08.2016г.:

За отношенията между страните се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР /отм./, ЗМВР /обн., ДВбр. 53 от 27.06.2014г./ и съответните подзаконови нормативни актове, в т.ч. ППЗИНЗС. В чл.202, ал.1, т.3 от ЗМВР /отм./, към който препраща чл.19, ал.2 от ЗИНЗС, е предвидено, че държавните служители имат право на допълнително възнаграждение за извънреден труд. Съответно в чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР /обн., ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ е предвидено към основното месечно възнаграждение на държавните служители да се изплаща допълнително възнаграждение за извънреден труд. В чл.211, ал. 3 от ЗМВР /отм./ е предвидено, че работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8, 12 или 24 часови смени сумирано за тримесечен период. Аналогична е разпоредбата на чл.187, ал.3 от ЗМВР, както и разпоредбите на чл.16а, ал.2 и чл.16д, ал.2 от ППЗИНЗС.

Съгласно разпоредбата на чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм. ДВ бр.53 от 27.06.2014г./, работата извън редовното работно време се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа - за служителите по ал. 3, като извънредният труд се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.

Съгласно разпоредбата на чл.187, ал.5, т.2 работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период – за служителите, работещи на смени, като съгласно чл.187, ал.6 от ЗМВР, извънредният труд по ал. 5 се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.

Безспорно, ищцата в първоинстанционото производство, видно от събраните по делото доказателства, през процесния период е работила на 24-часови, 12-часови и  8-часови смени - дежурства, като основно са били 24-часовите и 12-часовите дежурства.  

Относно работното време на ищцата през процесния период са приложими за част от периода разпоредбите на чл. чл.301, ал. 3, 4 и 6 ППЗИНЗС и съответно разпоредбите на чл.16е от ППЗИНЗС, нова ДВ бр. 20 от 7.03.2014г.

Тъй като се касае за непрекъсваем процес на работа по време на дежурствата, при които ищцата е длъжна да присъства физически на мястото, определено от работодателя, то съгласно установената съдебна практика, в т.ч. и тази на Съда на Европейския съюз и Тълкувателно решение №8/14.11.2014г. по т.д.№8/2013г. на ОСГК на ВКС на РБ, в отработеното време се включват установените физиологични почивки и времето на хранене.

Времето на разположение по същество е работно време, защото е част от времето свързано с изпълнение на трудовите задължения, което по изключение не се уплътнява с активна трудова дейност. Отговорът на въпроса дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време, се съдържа в това, дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя - тогава цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд.

Въззивният съд счита, с оглед цитираното тълкувателно решение и практиката на Съда на ЕС, че в случая неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, тъй като работникът или служителят е присъствал физически на място, определено от работодателя. Предвид изложеното, следва извода, че в разглеждания случай определените минути за почивка, съставляват част от работното време на ищцата, в рамките на което тя изпълнява трудовите си задължения, макар и в ограничен обем.

В този смисъл е и чл. 2 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент е на Съвета от 4.03.2003 г., съгласно който работно време е всеки период, през който работникът или служителят или работи, или е на разположение на работодателя и изпълнява своите задължения, а "почивка" означава всеки период, който не е работно време. Въпросът дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време е бил предмет на разглеждане в редица решения на Съда на Европейския съюз /СЕС/, с които се дава тълкуване, че разграничителният критерий е дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя, цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд. Неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, ако работникът или служителят присъства физически на място, определено от работодателя.

Следва да се отбележи, че съгласно практиката, а след 2014г. и съгласно нормативната уредба /чл.16е от ППЗИНЗС/ времето за инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд или дежурство се включва в отработеното време.

Безспорно по делото е установено, че продължителността на смените, при които работи ищцата са с продължителност съответно 8,30 часа за 8-часовите дежурства; 12,45 часа при 12-часовото дежурство и 24,45 часа при 24-часовите дежурства, с оглед издадените заповеди на Началника на Затвора за продължителността на работните смени. От гласните доказателства по делото е установено, че ищцата била длъжна да се явява 15 мин преди началото на работната смяна и да остава поне толкова след установения й, край именно за извършване на действията по приемане и сдаване на дежурството.

Поради изложеното, съдът приема, че времето, през което ищцата е била на разположение в предприятието на работодателя, съставлява част от работното му време. Доколкото то надхвърля отчитаното сумарно работно време, това време съставлява извънреден труд и за него работодателят дължи заплащане на съответно възнаграждение.  

От заключението на назначената и изслушана пред първата инстанция допълнителна съдебно-икономическа експертиза, е установен размера на положения от ищцата извънреден труд през процесния период от 08.07.2013г. – 08.07.2016г. и дължимото й възнаграждение при съответно прилагане правилото на чл.211, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР /отм./ и чл.187, ал.6 от ЗМВР /бр.53 от 27.06.2014г./ в размер на 1839, 39 лв. брутна сума, което не е заплатено.

С оглед изложеното, главният иск за заплащане на възнаграждение за положен и незаплатен извънреден труд е основателен и доказан в пълния претендиран, с оглед допуснатото изменение на иска, размер и следва да се уважи.

С оглед основателността на първия главен иск, основателна е и акцесорната претенция за заплащане на мораторна лихва върху дължимото възнаграждение за положен извънреден труд. За изпадането на ответника в забава не е необходима покана, доколкото заплащането на извънредния труд е част от задължението за заплащане на трудово възнаграждение, за което е установен срок /месечно или тримесечно при тримесечно сумарно отчитане на работното време/. Ето защо ответникът е изпаднал в забава след изтичане на срока, в който е следвало да се заплати съответното възнаграждение. Поради това съдът приема, че за претендирания период ответникът е бил в забава. С оглед разпоредбата на чл.86 от ЗЗД върху главницата следва да се присъди и лихва за забава, считано от изискуемостта на всяко вземане /първо число на месеца, следващ тримесечието, съответно месеца, през който труда е бил положен/ до подаване на исковата молба – 08.07.2016г. Размерът на мораторната лихва е определен от кредитираното допълнително заключение на СИЕ и възлиза на сумата от 268,39 лв. върху приетата за дължима главница. Следователно акцесорната претенция е основателна и доказана в пълния претендиран, с оглед допуснатото от съда изменение на иска, размер и следва да се уважи.

По отношение на исковата претенция за заплащане на възнаграждение за положен нощен труд: Изложените в жалбата оплаквания в тази насока са неоснователни. Въззивният съд споделя изцяло съображенията и правните изводи на първоинстанционния съд в тази насока. Правилно и законосъобразно районният съд е съобразил, че основанието за заплащане на нощния труд е в разпоредбата на  чл. 16а, ал.7 от ППЗИНЗС, където е посочено, че държавните служители от ГД „ИН“ и териториалните й служби получават компенсация за нощен труд, съгласно ЗМВР и правилника за неговото прилагане, поради което е неоснователно възражението в жалбата, че съдът неправилно се е позовал на нормативни актове отнасящи се до МВР, които нямат сила спрямо служителите на ГД „ИН“. Правилно съдът е приложил материалния закон, като в тази насока е изложил подробни съображения, които настоящата инстанция напълно споделя и е излишно да преповтаря. Положения нощен труд е установен и правилно остойностен с помощта на вещо лице в размер на 60 лв. за процесния период, поради което предявеният иск е основателен и доказан в пълния претендиран, с оглед допуснатото изменение на иска размер и като такъв следва да се уважи изцяло.

С оглед неговата основателност, основателна е и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава върху възнаграждението за положен нощен труд на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД. Размерът на обезщетението е определен на 09,58 лв. с помощта на вещо лице.  Поради това тази искова претенция също се явява основателна и доказана в пълния претендиран, с оглед допуснатото от районния съд изменение на иска и следва да се уважи.

По отношение на иска за заплащане стойността на безплатна предпазна храна за периода от 08.07.2013г. до 08.07.2016г.: Изложените във въззивната жалба съображения за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение в тази част също са неоснователни. Съгласно чл. 23,  ал.4 от ЗИНЗС за извършване на дейности свързани с вредни за здравето последици на служителите се изплащат допълнителни възнаграждения и се осигурява безплатна предпазна храна и противоотрови. Редът за предоставянето се определя ежегодно със заповед на Министъра на правосъдието.Установено е, че за исковия период министърът на правосъдието не е издал такава заповед или тя не е представена по делото. Поради това районният съд е приложил по аналогия идентичните разпоредби, уреждащи реда и условията за осигуряване на безплатна храна на служителите на МВР. При анализ на законовите норми съдът законосъобразно е стигнал до извода, че безплатната храна, която не е предоставена в натура следва да се претендира в левовата й равностойност – пари. В анализираните нормативни актове се допуска безплатната храна да бъде предоставена в пари. По делото безспорно е установено, че такава храна не е била осигурявана за  исковия период, а от заключението на вещото лице е безспорна левовата й равностойност за този период, съобразно даваните от ищцата 12 и 24-часови смени. Поради това правилно, законосъобразно и обосновано съдът е уважил и тази претенция на ищеца в пълния претендиран след допуснатото изменение на иска размер от 694,80 лв., установен от заключението на назначената пред районния съд и кредитирана допълнителна съдебно-икономическа експертиза.   

С оглед основателността на главната искова претенция, основателна е и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава върху равностойността на неосигурена безплатна предпазна храна на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД. Размерът на обезщетението е определен на 156,31 лв. с помощта на вещо лице.  Поради това тази искова претенция също се явява основателна и доказана в пълния претендиран, с оглед допуснатото от районния съд изменение на иска, размер и следва да се уважи.

По отношение на предявения иск за установяване право на допълнителен платен годишен отпуск  представляващ компенсация за положен извънреден труд над 50 часа за периода м.01.2014г. – м.03.2014г. с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./:

Съгласно разпоредбата на чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм. ДВ, бр.53 от 27.06.2014г./ работата извън редовното работно време се компенсира с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа.

В ЗМВР /ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ подобна разпоредба за компенсиране на част от положения извънреден труд с допълнителен платен годишен отпуск не е предвидена. Поради това правилото и възможността за такъв вид компенсиране касае периода от м. 01. 2014г. до м.03.2014г.

 От кредитираното заключение на съдебно-икономическа експертиза се установява, че ищцата е положила извънреден труд повече от 50 часа на тримесечие за посочения период до влизане в сила на ЗМВР, ДВ бр.53/27.06.2014г., които следва да се компенсират с допълнителен платен отпуск. Вещото лице е определило размера на полагащият се като компенсация допълнителен платен годишен отпуск в размер на 5 часа и 30 минути. Следователно предявеният установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./ е основателен в претендирания размер и като такъв следва да се уважи изцяло.

С оглед възраженията във въззивната жалба, следва да се посочи, че осигурената на ищцата след съответното дежурство почивка категорично не представлява допълнителен платен годишен отпуск. Нейната нормативна регламентация и целта й за възстановяване на работника непосредствено след положеното дежурство изключват възможността тя да се третира като допълнителен платен годишен отпуск, който има различна правна уредба и преследва по-различна цел от почивките след положено дежурство.

С оглед гореизложеното, като е стигнал до същите правни изводи, районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да се потвърди.

С оглед изхода на спора и съгласно разпоредбата на чл.78, ал.6 от ГПК, решението на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно относно определената държавна такса и разноски за вещо лице, които ответната дирекция дължи в полза на съдебната власт, както и в частта, с която са присъдени на ищцата на основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски в първоинстанционното производство.

Във връзка с оплакванията във въззивната жалба в тази насока следва да се отбележи, че действително общият материален интерес и присъденото адвокатско възнаграждение почти са равни. Съдът в своето решение правилно и законосъобразно е констатирал, че по делото са предявени седем иска, а размерът на уговорения и платен от ищцовата страна адвокатски хонорар  за всеки от  тях е съобразен с разпоредбата на чл.7 ал. 2 т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с изключение на възнаграждението по един от исковете - първият главен иск за заплащане възнаграждение за положен извънреден труд, за който съдът е преценил, че следва да бъде редуциран до по-малък размер. За някои от исковете, договореното възнаграждение е дори в размер, по-нисък от минимално установения такъв, като следва да се отбележи и факта, че е договорено възнаграждение само за един акцесорен иск – този за мораторна лихва върху възнаграждението за положен извънреден труд, а не и за останалите акцесорни претенции и то възнаграждението е дори в размер под минималния такъв – 200лв. Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредбата, за процесуално представителство защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове за всеки  един от тях поотделно. В случая съдът  се е съобразил с това обстоятелство и е присъдил възнаграждението съобразно предявените искове към минималните размери предвидени в Наредбата. 

Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че липсват доказателства за действителното заплащане на адвокатското възнаграждение. По делото  е приложено пълномощно и договор за  правна защита и съдействие където са посочени исковете и уговореното между страните възнаграждение за всеки от тях, както и че то е заплатено в брой. Така този договор за правна защита и съдействие на хартиен носител различен от познатите стандартни бланки представяни често от адвокатите установява, че сумите са заплатени в брой и има силата на разписка за това плащане, в какъвто смисъл е ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС РБ. Оплакванията, че договорът не съдържа реквизитите на стандартен бланков адвокатски договор, подлежащ на осчетоводяване и контрол и поради това не може да се ползва с обвързваща доказателствена сила, се явява също неоснователно. Законът не изисква упълномощаването на адвокат да става по начин чрез нормативно утвърдена бланка. Напротив, законът изисква само в пълномощното да се посочат трите имена, точния адрес и  телефона а пълномощника, като упълномощаването може да се направи и устно пред съда, като се отрази в протокола от съдебното заседание, в което да бъде представена евентуално само разписка за уговореното между страните адвокатско възнаграждение и тя ще послужи като доказателство за начина и заплащането му.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба – неоснователност на същата, следва да се възложи на въззивната страна, която поеме своите, така, както ги е направила и заплати на въззиваемата страна, направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 1350 лв.

С оглед направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемата страна, следва да се отбележи, че същото е неоснователно. Уговорените и заплатени възнаграждения са в минималния размер по Наредба №1/2004г. за минималните адвокатски възнаграждения, с изключение това за иска за заплащане на възнаграждение за извънреден труд и мораторната лихва към него, но същият се отличава с фактическа сложност и е в размера, редуциран от районния съд. По другите искове възнаграждението е в минималните размери, като няма отделно възнаграждение за акцесорните претенции – възнаграждението за тях е уговорено към това по главните претенции и то в минималните размери.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 233 от 17.03.2017 г. по гр.д. № 2917/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието да заплати З.П.П., ЕГН: ********** *** сумата от 1350 лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.

 Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:  1.

                      2.