Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

гр. Сливен, 08.06.2017 год.

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на седми юни  през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                 Мл. с.    НИНА КОРИТАРОВА      

при участието на прокурора ………и при секретаря Р.Г. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  255   по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 220 по гр.д. № 2833/2016 г. на Сливенския районен съд, с което е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” при Министерството на правосъдието, със седалище и адрес  на управление: гр. С., бул. „Ген. Н. Столетов № **    ДА ЗАПЛАТИ  на   С.Д.Б. ЕГН ********** ***    сума в размер на 1 960,66 лв., представляваща възнаграждение  за положен 319 часа извънреден труд за периода от 05.07.2013 г. до 05.07.2016г., ведно със законната лихва, считано от 06.07.2016г. до окончателното изплащане, както и мораторна лихва в размер на 273,46 лева

-  сума в размер на 88 лв., представляваща възнаграждение за положен нощен труд за периода от 05.07.2013г. – 05.07.2016г., вкл./положен през трето и четвърто тримесечие на 2014г./, ведно със законната лихва, считано от 06.07.2016г. до окончателното изплащане на сумата, както и мораторна лихва в размер на 13,88 лева.

- сума в размер на  680,40 лв., представляваща левова равностойност на полагаща се безплатна предпазна храна за периода 05.07.13г. - 31.10.2014г. вкл., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.07.2106г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата в размер на 154, 49 лева представляваща мораторна лихва.

Със същото решение е признато за установено, на основание чл.124, ал.1 ГПК, по отношение на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” при Министерството на правосъдието със седалище и адрес  на управление: гр. С., бул. Ген. Н. С. № **, че С.Д.Б.  има право на допълнителен отпуск в общ размер на 11 часа.

С решението е осъдена на основание чл.78, ал.1 ГПК Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” при Министерството на правосъдието, със седалище и адрес  на управление: гр. София, бул. Ген. Н. Столетов № 21    да заплати  на  ищеца сума  в размер на 1450 лв., деловодни разноски, както и сума в размер на 378,40 лв., представляваща държавна такса и разноски за вещо лице в размер на 650 лева. 

Подадена е въззивна жалба от  ответната дирекция чрез процесуален представител по пълномощие, в която се твърди ,че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, недоказано и необосновано. На първо място се сочи, че ако съдът беше приложил точно относимите материално-правни норми, щеше до достигне до друг правен извод относно размера на дължимата сума за положен извънреден труд. Развива се аргументация  в тази насока и  се сочи , че при спазване на императивните норми ППЗИНС на служителя следва да се заплати извънреден труд по втория вариант посочен  в заключението на вещото лице. На второ място се оспорва решението по отношението на установителния иск, като се сочи, че той е неоснователен и недоказан. Поради това присъденият допълнителен платен годишен отпуск се явява неоснователен, като са развити аргументи за това. На следващо място, според въззивника, неоснователно е присъденото допълнително възнаграждение за положен нощен труд. Съдът неправилно е приложил материалния закон, като в решението се е позовал на отменен ППЗНВР и неправилно мотивирал решението си с подзаконови нормативни актове – правилници, инструкции, заповеди отнасящи се до МВР, които нямат сила спрямо служители на ГД „ИН“. Развити са аргументи в подкрепа на тази теза. Във възивната жалба  се сочи неправилност на решението  относно присъдената левова равностойност на безплатна предпазна храна за посочения в исковата молба период. Сочи се, че  в случая съдът се е позовал на вътрешно ведомствени актове на МВР, които нямат сила и действие към служителите на друго министерство. По отношение на тези служители се прилагат разпоредбите на ЗМВР, а не инструкции, наредби и заповеди на МВР,      доколкото в специалния закон не е предвидено друго. Единствено министъра на правосъдието е този, който със своя заповед преценява на кои служители следва да се предоставя безплатна храна и определя реда за предоставянето й. Развиват се подробни съображения, за да се аргументира тезата, че неизпълнението на задължението за осигуряване на храна не поражда задължение за заплащане на левовата й равностойност. Целта е безплатната храна  по чл.204 ал. 3 от ЗМВР / отм./ да се получава в натурално изражение. Тя е с целево предназначение, а не натурално възнаграждение по служебно правоотношение, поради което съдът неправилно и незаконосъобразно е присъдил левовата равностойност. На последно място решението е обжалвано и в частта за разноските, като се навеждат доводи, че съдът е определил адвокатското възнаграждение без да се съобрази с разрешението дадено от  ТР № 6/06.11.2013 г. по  т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, а именно че при намаляване на подлежащо за присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78 ал. 4 от ГПК, съдът не е обвързан от предвидените в § 2 ограничения и е свободен да намалява възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.Излагат се доводи, че в случая материалният интерес и присъденото адвокатско възнаграждение почти се доближават като размер.  На следващо място по делото не са представени релевантни доказателства относно действителното заплащане на адвокатското възнаграждение. Договорът за правна помощ не е обективиран на утвърдена бланка-образец от МФ, който би могъл да бъде доказателство за договорено възнаграждение, начин на плащане и като доказателство за заплащане в брой на определена сума при отразяване, че сумата е заплатена  съответно получена в брой.  Представеният договор не съдържа реквизитите на стандартен /бланков/ адвокатски договор, подлежащ на осчетоводяване и контрол, поради  което не може да се ползва с обвързваща доказателствена сила. Преценката за правната и фактическа сложност на делото следва да се извърши с оглед на всички факти, сочещи за обема и сложността на оказаната по делото правна помощ с оглед извършените процесуални действия и други обстоятелства. Конкретният правен спор е с ниска по степен правна и фактическа сложност, тъй като предмет на обсъждане са правни въпроси, които многократно са решавани от съдилищата. Поради това се иска отмяна на обжалваното решение и да бъде решен спора по същество и с оглед окончателния изход на делото да бъдат преизчислени разноските, свързани с държавна такса, адвокатско възнаграждение, възнаграждение на вещо лице и  юрисконсултско възнаграждение. Претендират се разноски за тази инстанция.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази жалба в който се твърди, че тя е неоснователна. На първо място съдът правилно е приложил относимите  материални разпоредби и правилно е уважил осъдителните претенции за извънреден труд и акцесорните за мораторна и законна лихва, както и установителната претенция за допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа. Развиват се контрааргументи на тези изложени във въззивната жалба.  Поддържа се, че времето което служителите, работещи при непрекъсваем работен процес, какъвто представлява надзорно-охранителната дейност, осъществявана от надзирателите в ГД „ИН“, прекарват на работното си място под ръководството на прекия си ръководител и със задължението да изпълняват служебните си задължения при необходимост  и по разпореждане на началника си,  представлява работно време и следва да им бъде зачитано и плащано като такова. Развиват се аргументи, че работното време на ищеца при дежурства е по-дълго от 8, 12 и 24 часа за различните наряди наименовани „8, 12 и 24-часови“. Времето за инструктаж преди самите дежурства, времето за сдаване, приемане и освобождаване от различните видове дежурства, представляват за служителя работно време с всичките му присъщи характеристики.  Така това време следва да бъде включвано и заплащано от работодателя, ако надвишава продължителността на самите дежурства. По отношение на евентуалното искане за неправилност на съдебното решение в тази част, поради противоречието му с вътрешно-ведомствен акт на министъра на правосъдието, се излагат съображения, че изискването при неизработване на тримесечната норма през дадено тримесечие от служител, следва да се доработи в първия месец на следващото  тримесечие е незаконосъобразно. Самата норма се явявала незаконосъобразна, тъй като противоречи на КТ и принципът залегнал в чл. 267 ал.1 от КТ важи  и за служебното правоотношение на ищеца с ответника, тъй като липсва изрична специална правна норма от ЗИНЗС ЗМВР или подзаконовият ППЗИНЗС, която да противоречи и да има обратен смисъл. Освен това ответникът неправомерно е извършвал, тъй нареченото от него „прихващане“, без да спазва стриктно разпоредбата това да е в първия месел от следващото тримесечие, а е извършвал прихващания с положен извънреден труд от следващи или предходни тримесечия, а не само с този следващ тримесечието на неизработената норма. В крайна сметка се сочи, че решението на РС в тази част е правилно. На следващо място се сочи, че правилно е и решението по отношение на уважената претенция за нощен труд, като се излагат аргументи в подкрепа на тази теза. Правилно и обосновано е решението в частта, с която е уважен искът за левовата равностойност на безплатна храна.  Безплатната предпазна храна е регламентирана в чл. 204 ал.3 от ЗМВР /отм./ и са определени размерите, условията и редът за отпускане на сумите и доволствията, както и подзаконовите органи, с които става това. Предвид обстоятелството, че министърът на правосъдието към този период не е издал никакви актове, които да определят кои категории служители имат право на безплатна храна, нито в какви размери да се отпускат доволствията, правилно първоинстанционният съд е приложил по аналогия други сходни  разпоредби, които имат същата цел. Така е и на основание изричната препратка на чл. 19 ал.2 от ЗИНЗС, съгласно която за държавните служители се прилагат разпоредбите за държавната служба в ЗМВР, доколкото в специалния ЗИНЗС не  е предвидено друго. Безплатната предпазна храна представлява самостоятелна социална придобивка, за която е била издадена и специална наредба за МВР. На ищеца не е била осигурява дължимата предпазна безплатна храна, с която да бъдат компенсирани поне част от нездравословните аспекти на непрекъсваемия работен процес, в режим на дежурства с продължителност по-голяма от нормално установената 8-часова, поради което единствената възможност, с която разполага, е да бъде обезщетен с левовата равностойност на полагаемата безплатна предпазна храна за претендирания период, каквато  изрична възможност предоставя и чл. 6 от Наредбата за безплатната храна на МВР, където изрично е посочено, че безплатната храна за служителите на МВР, работещи при специфични условия и рискове за живота и здравето се осигурява чрез предоставянето на ваучери или пари. Развиват се подробни съображения за това, че неизпълнението на задълженията може да бъде компенсирано единствено чрез обезщетение, равняващо се на левовата равностойност на дължимата безплатна предпазна храна, неосигурена по време на положените 12 и 24-часови дежурства.  На последно място се оспорва жалбата и в частта й, с която е обжалвано решението по отношение на разноските.Сочи се , че няма изискване прилагането по дела за договори за правна защита и съдействие да имат определена форма, достатъчно е те да са в писмена форма и да съдържат минимално изискуемите реквизити  за индивидуализиране на страните, вида и обема на възложената работа, уговореното възнаграждение, видът и начинът на заплащането му. Втората част на договора представлява по своята същност разписка за извършено плащане на адвокатския хонорар инкорпорирана в един лист хартия, заедно със самия договор за правна помощ. Така по делото има достатъчно доказателства както за действителността на възникналото договорно правоотношение, така  и за това какво конкретно възнаграждение е уговорено за всеки един иск поотделно.  Претенцията, че делото е едно и че дължимото адвокатско възнагрждение за същото се определя като се сумират цените на всички искове и спрямо общия материален интерес от всички искове по делото, се прилага разпоредбата на чл. 7 ал. 2 т. 2 от наредбата е лишена от правна логика. Предявяването на множество искове  в едно и също  производство е предприето единствено по съображения за процесуална икономия. При няколко предявени иска съответно сторените разноски за адвокатско възнаграждение по всеки от тях следва да бъде направен за разноските за всеки един иск по отделно. Това изрично е уредено и в чл. 2 ал. 5 от Наредбата. Неоснователно е и възражението относно възнаграждението за вещото лице. Прави се искане за присъждане на направените разноски за защита и процесуално представителство по всички искови претенции по делото пред въззивния съд.

В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени искания.

В с.з. за въззивника се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба. Излага допълнителни съображения за неправилност на решението в частта, с която е присъдено обезщетение за непредоставяне на безплатна предпазна храна, както и в частта, относно присъдените разноски.

За въззиваемия се явява представител по пълномощие, който оспорва изцяло основателността на подадената жалба. Претендира разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  уважаване на исковете.

Оплакването в жалбата относно неправилното осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение представляващо възнаграждение за положен 319 часа извънреден труд за периода от 05.07.2013 г. до 05.07.2016 г., е неоснователен. Правилно и законосъобразно районният съд е  посочил, че спорният въпрос е дали следва в работното време на служителите от надзорния охранителен състав на ГД „ИН“ да се включват почивките за храна. В тази връзка съдът е изложил  подробни мотиви, позовал се е на директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. за някои аспекти на организацията на работното време, както и на  практика на Съда на Европейския съюз и е извел изводът, че когато работникът /служителят/ е длъжен да присъства физически на място определено от работодателя, цялото дежурство се счита за  работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд. В тази насока е и българската съдебна практика с приетото ТР № 8/2013 . от 14.11.2013 г. на ОСГК на ВКС РБ, според което при непрекъсваем производствен процес – смени, дежурства нормативно определеното време за хранене се включва в работното време, ако работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място определено от работодателя.  Без значение е дали на служителите по време на наряд е предвидено време за отдих и те ползват специално обзаведени помещения с легла, спални принадлежности, маса, столове, климатик и санитарни възли. Твърдението, че служителите при ползване на почивки напускат поста определен по ежедневна нарядна ведомост и по време на почивката пребивават на място различно от мястото, определено от началника на затвора, е неоснователно, тъй като те присъстват физически на мястото, където изпълняват своите задължения, така както е определил работодателя.  При това положение е безспорно, че надзирателите по време на дежурства нямат право да напускат района на затвора, както и да сдават зачислените им помощни средства и са на разположение на главния надзирател. Поради това правилно и законосъобразно РС е приел, че в работното време следва да бъдат  включени и почивките за хранене, макар служителите да не са извършвали специфичните за работата си дейности, доколкото те не са можели да напуснат района на затвора.

Законосъобразен е и изводът на съда, че не следва да се извършва и прихващане на неотработената норма за отчетен период. При неизработване на тримесечната норма през дадено тримесечие от служител, тази норма е следвало да се доработи в първия месец на следващото тримесечие.  Установено е, че прихващането в случая не е направено по този начин, а е обхващало цялото следващо тримесечие, поради което се стига до фактическо намаляване на положения извънреден труд за месеци напред.  Така правилно и законосъобразно РС е приел, че в случая следва да постанови своя съдебен акт, като се съобрази с вариант първи от заключението на вещото лице и подадената въззивна жалба в тази част се явява неоснователна.

Неоснователна е жалбата по отношение на решението в частта, с която е присъдено обезщетение за  изработен нощен труд. Правилно и законосъобразно районният съд е съобразил, че основанието за заплащане на нощния труд е в разпоредбата на  чл. 16а ал.7 от ППЗИНЗС, където е посочено, че държавните служители от ГД „ИН“ и териториалните й служби получават компенсация за нощен труд, съгласно ЗМВР и правилника за неговото прилагане, поради което е неоснователно възражението в жалбата, че съдът неправилно се е позовал на нормативни актове отнасящи се до МВР, които нямат сила спрямо служителите на ГД „ИН“. Правилно съдът е приложил материалния закон, като в тази насока е изложил подробни съображения, които настоящата инстанция напълно споделя и е излишно да преповтаря.

Оплакването за присъдената левова равностойност на неосигурена по време на дежурствата безплатна храна също се явява неоснователно. Съгласно чл. 23  ал.4 от ЗИНЗС за извършване на дейности свързани с вредни за здравето последици на служителите се изплащат допълнителни възнаграждения и се осигурява безплатна предпазна храна и противоотрови. Редът за предоставянето се определя ежегодно със заповед на министъра на правосъдието.Установено е, че за исковия период министърът на правосъдието не е издал такава заповед или тя не е представена по делото. Поради това районният съд е приложил по аналогия идентичните разпоредби, уреждащи реда и условията за осигуряване на безплатна храна на служителите на МВР. При анализ на законовите норми съдът законосъобразно е стигнал до извода, че безплатната храна, която не е предоставена в натура следва да се претендира в левовата й равностойност – пари. В анализираните нормативни актове се допуска безплатната храна да бъде предоставена в пари. По делото безспорно е установено, че такава храна не е била осигурявана за  исковия период, а от заключението на вещото лице е безспорна левовата й равностойност за този период, съобразно даваните от ищеца 12 и 24-часови смени. Поради това правилно, законосъобразно и обосновано съдът е уважил и тази претенция на ищеца.  

По отношение на акесорните претенции за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка от главните претенции:

Основателността на главния иск обуславя основателността, а от там – и уважаването, и на акцесорните претенции за заплащане на мораторна лихва върху присъдените суми. За изпадането на ответника в забава не е необходима покана, доколкото заплащането на  същите е част от задължението за заплащане на трудово възнаграждение, за което е установен срок. Ето защо ответникът е изпаднал в забава след изтичане на срока, в който е следвало да се заплати съответното възнаграждение или обезщетение. Така, с оглед разпоредбата на чл.86 от ЗЗД върху главниците следва да се присъдят и обезщетения за забава в размер на законовата лихва, считано от изискуемостта на всяко вземане, до подаване на исковата молба – 13.07.2016г. Размерите на мораторната лихва са определени от кредитираното заключение на СИЕ. Така тези претенции също са основателни в пълните, претендирани след допуснатото изменение размери, в които следва да се уважат. Върху главниците се дължи и обезщетение за забава в размер на законовата лихва и от завеждането на исковата молба, до окончателното им изплащане.

По отношение на установителния иск за признаване право на допълнителен отпуск:

И в тази част оплакванията на въззивната страна са неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./ работата извън редовното работно време се компенсира с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа. От кредитираното заключение на съдебно-икономическа експертиза се установява, че ищецът е положил извънреден труд повече от 50 часа на тримесечие, които безусловно следва да се компенсират с допълнителен платен отпуск. Следователно предявеният установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./ е основателен в пълния претендиран след изменението размер, за който следва да се уважи.

Последното оплакване във въззивната жалба е свързано с присъдените по делото разноски. Вярно е, че в случая общият материален интерес и присъденото адвокатско възнаграждение почти са равни. Съдът в своето решение правилно и законосъобразно е констатирал, че по делото са предявени седем иска, а размерът на уговорения и платен от ищцовата страна адвокатски хонорар  за всеки от  тях е съобразен с разпоредбата на чл.7 ал. 2 т.1 от Наредба № 1 /09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с изключение на възнаграждението по един от исковете, за който съдът е преценил, че следва да бъде редуциран до по-малък размер.  Съгласно чл. 2 ал. 5 от Наредбата, за процесуално представителство защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове за всеки  един от тях поотделно. В случая съдът  се е съобразил с това обстоятелство и е присъдил възнаграждението съобразно предявените искове към минималните размери предвидени в наредбата. 

Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че липсват доказателства за действителното заплащане на адвокатското възнаграждение. По делото  е приложено пълномощно и договор за  правна защита и съдействие където са посочени исковете и уговореното между страните възнаграждение за всеки от тях, както и че то е заплатено в брой. Така този договор за правна защита и съдействие на хартиен носител, различен от познатите стандартни бланки представяни често от адвокатите, установява, че сумите са заплатени в брой и има силата на разписка за това плащане, в какъвто смисъл е ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС РБ. Оплакванията, че договорът не съдържа реквизитите на стандартен бланков адвокатски договор, подлежащ на осчетоводяване и контрол и поради това не може да се ползва с обвързваща доказателствена сила, се явява също неоснователно. Законът не изисква упълномощаването на адвокат да става по начин чрез нормативно утвърдена бланка. Напротив, законът изисква само в пълномощното да се посочат трите имена, точният адрес и  телефонът на пълномощника, като упълномощаването може да се направи и устно пред съда, като се отрази в протокола от съдебното заседание, в което да бъде представена евентуално само разписка за уговореното между страните адвокатско възнаграждение и тя ще послужи като доказателство за начина и заплащането му.

Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъдени в размер на сумата от 1350 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение №  № 220 по гр.д. № 2833/2016 г.   на Сливенския районен съд в останалите обжалвани части.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” при Министерството на правосъдието, със седалище и адрес  на управление: гр. София, бул. „Ген. Н. Столетов № 21    ДА ЗАПЛАТИ  на С.Д.Б. ЕГН ********** *** сумата от 1350 /хиляда триста и петдесет/ лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

         Решението не подлежи на обжалване.

                                     

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

          ЧЛЕНОВЕ: