Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  

 

гр. Сливен, 16.06.2017г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди и седемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:       НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:       СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

                                                                

при секретаря Мария Т., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №257 по описа за 2017 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №184/07.03.2017г. по гр.д.№3452/2016г. на Сливенски районен съд, с което: 1. отхвърлен е като неоснователен предявения от „ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр.София против И.И.В. *** иск за установяване на съществуващи вземания по реда на чл.415, ал.1, вр. с чл.422, ал.1 от ГПК по Договор от 14.02.2008г. за кредит за текущо потребление, за които суми на „Банка ДСК“ ЕАД са издадени в заповедното производство по ч.гр.д.№6478/2010г. на СлРС заповед за изпълнение /незабавно/ №4471/25.11.2010 и изпълнителен лист от същата дата и които вземания ищеца е придобил въз основа на цесия, извършена със сключен на 12.07.2012г. между него и банката в гр.София договор за покупко-продажба на вземания; 2. Прекратено е като недопустимо производството по предявения от „ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр.София против И.И.В. иск за заплащане на сумите, дължими по Договор от 14.02.2008г., по силата на който „Банка ДСК“ ЕАД му е предоставила кредит за текущо потребление в размер на 20000лв., а именно: 17250,92лв. главница, ведно със законната лихва, считано от  24.11.2010г. до окончателното й изплащане; 1564,94лв. договорна лихва и наказателна лихва от 550,85лв. С Решението е отхвърлено като неоснователно искането на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр.София за присъждане на направените в заповедното и в исковото производство разноски и са присъдени разноски в полза на ответника И.В..

            Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство „ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр.София и с нея се обжалва първоинстанционното решение изцяло.

Дружеството въззивник  „ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр.София обжалва посоченото решение изцяло като неправилно и незаконосъобразно. При приемането от страна на районния съд, че длъжника не е уведомен за предсрочната изискуемост на вземането, същият не зачел уговорената изрично с договора за кредит автоматична предсрочна изискуемост. Към момента на подписване  на договора липсвала изрична уговорка между страните и законова разпоредба, съгласно която задължените лица да бъдат изрично уведомявани с нарочно съобщение за предсрочната изискуемост на кредита. Към момента на настъпване на предсрочната изискуемост съществуващата нормативна уредба и съдебната практика не са предвиждали такова задължение на кредитора. По отношение на предявения при условията на евентуалност осъдителен иск посочва, че същият е предявен на различно основание от това на главния установителен иск, а именно: неизпълнение по Договора за кредит за текущо потребление, съгласно разпоредбата на чл.79 от ЗЗД. Съдът не е взел предвид, че ответника е уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост с връчване на заповедта за изпълнение, приложена към ПДИ от съдебния изпълнител, като посочва, че заповедта за изпълнение възпроизвеждала дословно съдържанието на заявлението. Тъй като законодателят не е въвел изискване за форма по отношение на изявлението за предсрочна изискуемост, то може да се направи и с исковата молба и ще породи действие от връчването на препис от нея на ответника. Поради това моли съда да приеме евентуално, че ответникът е уведомен за предсрочната изискуемост с получаването на исковата молба. По този начин счита, че са изпълнени условията, при които евентуалния осъдителен иск е предявен – уведомяване с получаване на препис от исковата молба, неизпълнение на поетите договорни ангажименти, липса на спазване на валидно поетото задължение на поръчителя за изплащане на задължението по договорените месечни вноски. Безспорно по делото било установено окончателно спиране обслужването на кредита, настъпило преди подаване на заявлението и исковата молба. Счита, че за иска по чл.79 от ЗЗД не е необходимо кредиторът изрично да уведоми задълженото лице, като това може да стане с връчване на препис от исковата молба. С оглед изложеното, дружеството въззивник моли съда да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение и да постанови ново, с което да уважи исковите му претенции в пълен размер. Претендира присъждане на направените в производствата пред двете инстанции разноски, както и юрисконсултско възнаграждение. 

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подаден от насрещната страна.

С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

            В с.з., дружеството въззивник „ОТП Факторинг България“ ЕАД, гр.София, редовно призовано, се представлява от процесуален представител по пълномощие юриск. М.Д., която поддържа въззивната жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й. Моли съда да отмени обжалваното първоинстанционно решение и вместо него да постанови ново, с което да уважи изцяло исковите претенции. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемата страна.

В с.з. въззиваемият И.И.В., редовно призован, не се явява, представлява се от пълномощник – адв. Д., който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски. По отношение на разноските на въззивника, счита, че не се дължи юрисконсултско възнаграждение.  

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ изцяло ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд.  

Изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на атакуваното решение са неоснователни.

Сливенският районен съд е бил сезиран със следните искове: 1. Кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ответника – кредитополучател И.И.В. дължи вземания, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 25.11.2010г. и изпълнителен лист от 25.11.2010г. по ч.гр.д.№6478/2010г. по описа на СлРС, произтичащи от Договор за кредит за текущо потребление от 14.02.2008г., сключен с цедента „Банка ДСК“ ЕАД, гр.София, включващи сумата от 17250,92 лева – главница, 1564,94лв.  договорна лихва за периода 14.02.2008г. – 23.11.2010г., 550,85лв. наказателна лихва за периода от 30.06.2010г. до 23.11.2010г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.11.2010г. и 2. Предявени при условията на евентуалност осъдителни искове за заплащане от страна на ответника на следните суми, произтичащи от Договор за кредит за текущо потребление от 14.02.2008г., сключени с цедента „Банка ДСК“ ЕАД, гр.София, както следва: 17250,92лв. – главница, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане; просрочена редовна лихва в размер на 1564,94лв. за периода 14.02.2008г. – 23.11.2010г. и  наказателна лихва в размер на 550,85лв. за периода от 30.06.2010г. до 23.11.2010г. Условието за евентуалното предявяване на осъдителните искове, ищцовото дружество определя по следния начин: ако съда приеме, че предявеният установителен иск по чл. 422 от ГПК не следва да бъде уважен, поради липса на уведомление до длъжника за изискуемост на вземането към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, то да приеме, че ответникът е уведомен за изискуемостта на вземането с връчване на препис от исковата молба.

 Следва да се отбележи, че по въпроса за цесията и нейното надлежно съобщаване на длъжника с връчване на препис от исковата молба и приложенията, както и надлежното упълномощаване на цесионера за извършване на това действие, спор в производството няма и настоящия състав няма да преповтаря изводите на първоинстанционния съд в тази насока. Така предявения от цесионера иск по чл.422 от ГПК при спазване на срока по чл.415, ал.1 от ГПК, е допустим.

Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумата, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК против длъжника. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, предмет на издадената заповед за изпълнение, да установи по безспорен начин неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане. Ответникът, при съответно твърдение, следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането.

В случая, твърдението на ищеца е договор за кредит за текущо потребление, сключен с неговия цедент „Банка ДСК“ ЕАД.

Следва да се отбележи, че между страните не се спори по въпроса за възникването и съществуването на твърдяното кредитно отношение, по което ответникът е поръчител. Спорът е как и кога е настъпила уговорената предсрочна изискуемост на вземанията.

По отношение на този въпрос, следва да се посочи, че изводите на районния съд са правилни и законосъобразни, съобразени със задължителната практика на ВКС - с постановката на т.18 от ТР №4/18.06.2014г. на ВКС по тълк.д.№4/2013г., съгласно което предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако кредиторът изрично не е заявил, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника. В настоящия случай обаче, съгласно чл.20.1.1 от Общите условия на „“Банка ДСК“ ЕАД за предоставяне на кредити за текущо потребление е предвидено само правото на Банката да превърне кредита в предсрочно изискуем при наличие на определени условия /в случая при всяко неплащане в срок на уговорените погашения по лихва и/или главница/, т.е дори няма предвидена автоматична предсрочна изискуемост. Предвиденото право на банката следва да бъде упражнено от нея, като тя заяви изрично на длъжника, че го упражнява и поради съответното обстоятелство прави кредита предсрочно изискуем. Безспорно това волеизявление следва да бъде доведено до знанието на длъжника – ответника.  В тази насока по делото не е установено, а и не се спори, че такова волеизявление и надлежно уведомяване на длъжника от страна на кредитора – цедент „Банка ДСК“ ЕАД, гр.София не е направено.

При липсата на доказателства за валидно направено волеизявление от страна на банката, обявено на длъжника преди започване на заповедното производство, че счита кредита за предсрочно изискуем, не би могло да се приеме, че кредиторът надлежно е упражнил правото си да иска принудително изпълнение на непогасеното си вземане. Неоснователно е твърдението на въззивника – цесионер, че с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение неговият цедент е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. С подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение кредиторът упражнява правото си да иска принудително изпълнение на непогасеното си вземане, но волеизявлението, че счита кредита за предсрочно изискуем, дори и да се съдържа в заявлението, не означава, че е съобщено на длъжника, тъй като препис от заявлението не се връчва. Длъжникът узнава за допуснатото незабавно изпълнение с връчването на заповедта за изпълнение, поради което задължението за остатъка от кредита, така както е заявено, не е изискуемо към момента на подаване на заявлението. Това е задължителното тълкуване на ВКС, дадено в посоченото тълкувателно решение.

Тъй като кредиторът не е обявил на длъжника предсрочната изискуемост, предявените от него ПУИ по чл.422, ал.1 от ГПК се явяват неоснователни. И следва да се отхвърлят като такива. В тази насока е задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 от ГПК след постановяване на ТР №4/2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС.

По отношение на предявените в условията на евентуалност осъдителни искове за заплащане на същите суми, касаещи същите периоди, както и тези, предмет на установителните искове, следва да се посочи, че те са недопустими, по начина, по който са предявени.

При действието на чл. 290 ГПК е формирана задължителна практика на ВКС, отричаща допустимостта на осъдителен иск за парично вземане, за което е проведено успешно заповедно производство и е издадена заповед за изпълнение, която не е обезсилена по надлежния процесуален ред на чл. 415, ал. 2 ГПК или по искане на заявителя - кредитор. Осъдителен иск за вземане, предмет на издадена заповед по чл. 410/чл. 417 ГПК, е допустим само след обезсилване на заповедта по предвидения в закона процесуален ред, тъй като при наличие на заповед за изпълнение защитата на вземането е възможна единствено чрез уредения в чл. 422, ал. 1 ГПК специален установителен иск.  

Съгласно Тълкувателно решение №4/2013 от 18.06.2014г. на ОСГТК, т.11.б. /мотивите/, въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. Следователно, за да е допустим евентуален осъдителен иск в специалното производство, е необходимо той да се основава на въведено друго, различно основание за възникването и съществуването на вземането.

В настоящия случай, безспорно сме в хипотезата на специалното производство по иск по чл.422 от ГПК, тъй като кредиторът е избрал за реализиране на правата си по договора за кредит специалния ред по чл.417 от ГПК – снабдяване със заповед за незабавно изпълнение, надлежно издадена му. Видно от изложените в исковата молба обстоятелства, факти, с които ищецът свързва възникването и съществуването на спорното право – неизпълнение на Договор за кредит за текущо потребление от 14.02.2008г., основанието, от което произтича вземането, респ. вземанията за главница и лихва, по установителния иск и евентуалния осъдителен иск е едно и също. Вземанията, предмет на двата вида иск, произтичат от едно и също договорно основание, за един и същ период и на база, настъпила по силата на същия договор, предсрочна изискуемост. Следва да се посочи, че различната правна квалификация на установителния и осъдителния иск, не означава разлика в основанието, от което произтича вземането. Безспорно, видно от исковата молба се касае до същото вземане, респ. вземания /главница, договорна лихва и наказателна лихва/, предмет и на заповедното производство, като кредиторът, респ. цесионерът в исковото производство, се позовава на същото основание /договора за кредит за текущо потребление/, от което произтичат вземанията, предмет на установителния иск и тези, предмет на осъдителния иск.

С оглед изложеното, предявените при условията на евентуалност осъдителни искове за заплащане на главница и лихви, произтичащи от неизпълнение по Договор за кредит за текущо потребление от 14.02.2008г., са недопустими. Като такива, същите следва да се оставят без разглеждане и производството по тях – да се прекрати като недопустимо.

Щом като правните изводи на двете инстанции съвпадат изцяло, атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.  

Правилно и законосъобразно районният съд е определил дължимите на ответника, с оглед изхода на спора и правилото на чл.78, ал.3 от ГПК, разноски.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивника, като той следва да понесе своите така, както са направени и да заплати на въззиваемия направените от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в доказания размер от 600лв. Направеното от процесуалния представител на въззивника възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК е неоснователно. Договорения и заплатен в брой размер на адвокатското възнаграждение на адв.Д. е дори под установените минимални размери по Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /чл.7, ал.2, т.4 от Наредбата/.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                               Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №184/07.03.2017г., постановено по гр.д.№3452/2016г. на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО. 

 

ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК 202317122, със седалище и адрес на управление: ********* да заплати на И.И.В. с ЕГН ********** *** сумата от 600лв., представляваща направени във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

                                                  

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      ЧЛЕНОВЕ:  1.