Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 21.06.2017 г.

                                              

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и първи юни през двехиляди и седемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                 мл.с.  НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 266 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 33/14.03.2017г. по гр.д. № 556/2016г. на НзРС, с което  са отхвърлени предявните от А.В.К. против Л.П.Е. искове по чл. 59 ал. 9 вр. чл. 127 ал. 2 и чл. 143 ал. 2 от СК искове за промяна на определени мерки относно упражняване на родителските права спрямо малолетните деца П., р. 25.02.2006г. и В., р. 14.02.2008г. и предоставяне упражняването им на нея, както и за присъждане на издръжка, платима от бащата за всяко от децата и определяне на режим на лични контакти на бащата с тях, и са присъдени на ответника разноските по делото.

Въззивната жалба е подадена от ищцата в първоинстанционното производство и с нея се атакува изцяло цитираното решение. Във въззивната жалба въззивницата твърди, че решението на СлРС е  незаконосъобразно и неправилно. Счита, че е необоснован решаващият извод на съда, че не са налице изменени обстоятелства, които да налагат промяна в режима на упражняване на родителските права по отношение на двете малолетни деца. Съдът не е държал сметка, че родителят, при когото децата не живеят, е с ограничени права, свеждащи се до кратките срещи, определени с режима на виждане, поради което неправилно е счел, че ищцата не е изпълнила своето задължение да упражнява родителските си права спрямо децата. Не следва да й се вменява във вина това, че не е посещавала родителски срещи и не се е ангажирала с учебния процес и извънкласните занимания, без да се вземе предвид, че тя живее в друг град, отдалечен на повече от 200 км. И обективно е невъзможно непрекъснато да е около децата.въззивницата твърди още, че възможностите, предоставяни в „големия град“ следва да се обсъдят като факт, с оглед всички други обстоятелства. Неправилно е позоваването на съществували преди три години обстоятелства, тъй като съдът следва да извърши преценката си към момента на произнасяне на решението. Необоснован е и изводът на съда, че не е ясно дали ищцата продължава да работи, тъй като от представените по делото доказателства този въпрос е еднозначно изяснен. Събрани са и доказателства относно възможността й да се справя с нуждите за живеене както със своите, така и с доходите, получавани от лицето, с което живее. Също неправилно е да се вменява в нейна вина липсата на социален доклад по отношение на условията за живеене в гр. София, тъй като това не е документ, с който тя може да се снабди. С оглед всичко изложено, въззивницата счита, че са налице достатъчно основания за отмяна изцяло на постановеното решение. Поддържа напълно всички доводи относно наличието на положителни променив обстоятелствата, които са изложени в писмената защита пред РС и моли да се вземат предвид.

Поради всичко това моли да се отмени атакуваният акт и вместо него въззивният съд да постанови ново решение, с което да се уважи искането й за промяна на режима на упражняване на родителските права спрямо малолетните деца, което налага и промяна в режима на дължимата издръжка.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания. Няма претенция за разноски.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор чрез процесуалния си представител по пълномощие, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Развива детайлно контрааргументи, с които оборва последователно всички наведени с жалбата оплаквания. Заявява, че съдът е формирал вярна фактическа обстановка, която правилно е привел към съответстващите й правни норми. Излага подробни съображения за неоснователността на претенциите, като преповтаря доводите, които е поддържал в първоинстанционното производство относно липсата на промяна в обстоятелствата, налагаща промяна на определените мерки. Намира, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, поради което иска то да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция. Няма нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивницата, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, като отмени атакуваното решение и вместо това постанои ново, с което уважи изцяло всички претенции, като предостави на нея упражняването на родителските права спрямо двете малолетни деца, определи местоживеенето им при нея, а на бащата – режим на лични контакти с тях и го осъди да заплаща месечна издръжка в подходящ размер за всяко дете. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък по чл. 80 от ГПК.

В с.з. въззиваемият, редовно призовант, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т.1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, поддържа отговора и иска атакуваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък по чл. 80 от ГПК.

В с.з. представителят на Д“СП“-Нова Загора заявява, че поддържа представения социален доклад.

В с.з. са доведени и изслушани по реда на чл. 15 от ЗЗДт, малолетните деца П., 11г. и В., 9г.

След изслушването им социалният работник, присъствал на него заявява, че децата са били спокойни, няма отклонения в поведението им в сравнение с разговорите, провеждани помежду им, дали са искрени отговори. Заявява още, че се наблюдава колебание и раздвоение в желанието им, настъпило от момента на изготвяне на предходния социален доклад.

 Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС и ОС доказателствени средства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Непосредственото изслушване на двамата родители и двете деца от страна на този състав на СлОС не рефлектира върху правилността на крайните решаващи изводи на първоинстанционния съд.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

В настоящия случай е налице прекратен през 2011г. брак между родителите на две малолетни деца и има влязло в сила съдебно решение, с което, по реда на чл. 49 ал. 5 от СК, е утвърдено споразумение, в същото, по общо съгласие на съпрузите, са  разрешени въпросите по чл. 59 ал. 1 от СК, като упражняването на родителските права е предоставено на майката, а на бащата е възложено задължение за плащане на издръжка и е определен режим на лични контакти.

Това фактическо и правно положение е изменено през 2013г., когато по силата на одобрена от съда спогодба, родителите са се съгласили, че упражняването на родителските права спрямо двете деца се предоставя на бащата и при него се определя тяхното местоживеене, уредеждат се личните контакти с майката и издръжката за децата. През 2016г., отново със съдебна спогодба, страните са преуредили само въпроса относно размера на дължимата издръжка, с оглед повишилите се през тези 3 години нужди на децата.

За да се допусне промяна на така установеното правно положение, е необходимо да е налице предпоставката, заложена в разпоредбата на чл. 59 ал. 9 от СК – “изменение на обстоятелствата”. Само при това условие новото фактическо положение следва да бъде превърнато в ново правно такова. Визираните от новелата на ал. 9 обстоятелства, са същите, които следва да се преценят при първоначалното разрешаване на тези въпроси и законодателят ги е изброил в правната норма на чл. 59 ал. 4 от СК.

Този текст дава примерните критерии, които следва да се приложат при решаване на спора при кого от двамата родители да живеят децата и на кого да се предостави упражняването на родителските права, и които, съответно – да се приложат и при преценка наличието или липсата на изменение на обстоятелствата. Като такива са посочени: възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към децата, желанието на родителите, привързаността на децата към родителите, пола и възрастта на децата, възможността за помощ от трети лица – близки на родителите, социално обкръжение и материалните възможности. Съдът разполага със свобода в преценката си, изразяваща се в това, да приложи общо и относително определените критерии към всеки конкретен случай, като ги подреди по степен и тежест индивидуално, без да е обвързан с някакви императивни правила.

Доколкото в случая родителите са постигнали през 2013г. спогодба по повод местоживеенето на децата, упражняването на родителските права, издръжката и контактите с другия родител, и не се е налагало съдът да решава тези въпроси, то в настоящото производство следва да се докаже или наличие на изменение на положението по отношение на някой от горните критерии спрямо съществувалото положение при сключването на спогодбата, или, евентуално – настъпване на ново, приоритетно обстоятелство, което самостоятелно да създава дисбаланс в отношенията родител-деца.

В светлината на горното, при анализа на възприетата от двете инстанции фактическа обстановка, е необходимо конкретно да се вземе предвид дали има настъпил нов факт и довел ли е той до изменение в някой от значимите фактори  субективните - от една страна: възрастта на децата, обичайният им начин на живот, средата, в която те са се адаптирали, отношението им към всеки от родителите, изразеното мнение пред социалния работник и пред съда; от друга страна: характера и поведението на всеки от двамата родители, способността да полага в необходимия обем лични и непосредствени грижи към децата, да проведе адекватни и последователни методи за възпитание, възможностите да им осигури спокойна и нормална домашна обстановка и средства за издръжка, както и обективните фактори – перспективите на децата за добро образование и възможности за развитие, за контролирани социални контакти и приспособяване в позната среда, за  изграждане на устойчиви навици и поведение в сигурна битова обстановка, и душевния им комфорт, зависещ и от незастрашаване на изградени вече връзки.

Основните аргументи и едновременно новонастъпили факти, инвокирани от ищцата, поддържани и във въззивната жалба, са свързани с установяването й да живее и работи в гр. София.

Настоящият състав не счита, че това обстоятелство само по себе си налага промяна в мярката, касаеща упражняването на родителските права спрямо двете деца.

По отношение на личните качества, възможностите и материалната осигуреност, условията за живот и помощ от близки на бащата - като родителя, комуто са предоставени родителските права - са събрани достатъчно доказателства, от които еднозначно може да се заключи, че  той е напълно пригоден да ги упражнява адекватно, както е правил това до момента на предявяване на иска. За да му се отрече за напред това право, е необходимо да има или негативна промяна в някой от изброените аспекти, или да е настъпило такова ново обстоятелство, което да обуславя пререшаването на този въпрос. Само желанието на другия родител /без да се омаловажават и неговите качества и възможности/, не е достатъчно, за да доведе до изменение на установените мерки.

Този състав не намира причини да откаже това право на бащата, каквото е искането на въззивницата, тъй като не са дискредитирани качествата и способностите му на родител и възпитател – липсват както индикативи, така и доказателства, че той се отнася лошо или безразлично към децата, че влияе зле на възпитанието им, че им вреди морално или им създава неподходящи, непристойни, или обществено неприемливи навици, както и, че няма средства и условия за отглеждането им, или че не им отделя внимание. Обратното  - установи се, че той активно се е ангажирал с грижи относно външния вид, режима на хранене, ежедневните навици за хигиена, учене, разпределяне на времето и заниманията на децата, относно посещението на учебните и извънкласните занятия, в съответствие и с тяхното желание, относно нуждата на едното от тях да получава консултации от психолог, относно организирането на почивките през празничните и ваканционни дни, съобразявайки ги и с отредения на майката график на лични контакти, както и относно общуването на двете момчета и с другите им близки по права линия – неговите родители и тези на ищцата.

Както се посочи вече, майката обосновава иска си с обективен факт – трайното й установяване да живее и работи в гр. София, което свързва с възможност за себе си да поеме нуждите им за живеене и възпитание и с по-големи възможности за самите деца за бъдещото им развитие. Като поддържащи доводи изтъква присъствието на мъжа, с когото живее от около 2 години на съпружески начала, и на неговия 15 годишен син, които биха й оказвали помощ и подкрепа както от финансова и физическа гледна точка, така и от емоционална, за отглеждането и възпитанието на децата.

В светлината на изложеното по-горе, въззивният съд намира, че тези причини не са достатъчно обосновани и еднозначни, за  да се впишат в понятието “изменение на обстоятелствата” по смисъла на чл. 59 ал. 9 от СК, и да доведат до търсената промяна.

Най-напред изрично и категорично следва да се подчертае, че във всеки конкретен случай задължително се вземат под внимание висшите интереси на детето в пределите на предоставената на държавата свобода на преценката по съответния въпрос. Легалната дефиниция на понятието „най-добър интерес на детето”, е дадена в ДР на пар. 1 т. 5 от ЗЗДт, според която той се изразява в преценката на: желанията и чувствата на детето, физическите, психическите и емоционалните потребности на детето, възрастта, пола, миналото и други негови характеристики, опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена, способността на родителите да се грижат за детето, последиците, които ще настъпят за него при промяна на обстоятелствата и други факти, имащи отношение към детето. Налице е широк и единодушен консенсус, че във всички съдебни решения, отнасящи се до децата, техните интереси трябва да бъдат от първостепенно значение, което налага засилен и по-критичен анализ на всеки един фактор, на който нормотворецът придава правно значение, тъй като то е относително и зависи от взаимодействието на всички отделни обстоятелства.

Така в случая, съдът следва да държи сметка главно за тези, реално осъществени факти, довели до трайно изменение на обстановката, но не и за тези, които са очаквана, предполагаема, хипотетична последица от тях.

Действително се установява, че ищцата живее в апартамент в ****,  който е достатъчно голям, устроен и пригоден да функционира като дом за двете малолетни деца. Установява се и, че тя работи по трудов договор при работодател с утвърдена репутация и получава около 900 лв. брутно месечно възнаграждение. Фактически е установено и наличието на подходящо учебно заведение в приемлива близост до жилището, както и удобен транспорт от градската мрежа за достъп до централните части на града. Финансова и лична подкрепа се доказа и, че тя към момента получава от мъжа, с когото съжителства на съпружески начала и от живеещия с тях негов син на 15 години.

Това са единствените обективни и неоспорими факти, за които съдът може да има сигурност в осъществяването им, и въз основа на които следва да извърши преценката си.

Срещу всеки от тях обаче е констатирано наличие на допълнителни фактори, които правят съществуването им недостатъчно да обоснове извод за качествена и положителна за децата промяна на обстоятелствата.

Жилището не е собственост на ищцата, нито на мъжа, с когото живее, то е обект на договор за наем, наемната цена е 550 лв. и наемател по договора е само съжителят на ищцата. Освен това договорът е срочен и периодът, за който е сключен, изтича в края на м. август 2017г.

Така факторът „установяване на местоживеене“ е лишен от трайност и сигурност, което не обслужва по най-добър начин интереса на малолетните деца. Бъдещите възможности за продължаване на наемните правоотношения не могат да се коментират, тъй като не почиват на реална основа, още повече, че правото на майката да обитава жилището не й е договорно гарантирано, а е опосредено чрез друго лице, от добрата воля на което зависи и нейното, респективно – на децата, фактическо положение.

Работата, която е започнала ищцата, също е значим фактор от гледна точка на възможността й адекватно да осигурява средства за нуждите на децата, които следва да бъдат задоволени ежедневно и в някакъв достоен минимум. Не се доказа обаче, че трудовият договор е безсрочен, или поне – за по-дълъг период от време, което представлява елемент на несигурност, който също пречи съдът да направи изводи в дългосрочен план относно промяната на обстоятелствата, която следва да е недвусмислена и трайна.

На последно място фактът на съжителството на ищцата с мъж и наличието на неговия 15 годишен син, не може еднозначно да се прецени като положителен по отношение на децата П. и В.. Без да се подлагат на оспорване както правото, така и мотивите на майката да има връзка с избрано от нея лице, това положение в случая следва да се преценява с оглед значението му спрямо малолетните й деца. Констатирано е безспорно, че те демонстрират симпатия и одобрение към мъжа, общуват с лекота с него и сина му, не проявяват и не търпят враждебност от тях, но доколкото връзката не е скрепена с последиците на брачния съюз, тя има доброволен и временен характер, който не може да гарантира трайността, която е необходима, за да бъде ценена от съда като устойчива позитивна промяна. В случая е налице фигурата на „заместващо семейство“, а въззивният съд счита, че с оглед ниската възраст на децата – 9г. и 11г., тя не е достатъчна, за да им създаде чувство на сигурност, защитеност и душевен комфорт, тъй като промяна в това положение може да настъпи рязко и бързо, и би била болезнена, тъй като повторното разрушаване на усещането за семейственост може да доведе до сериозни психически травми в неукрепналото детско съзнание и да породи убеждението, че „семейството“ е само илюзорна представа.

Това фактическо положение от своя страна оказва и влияние върху преценката относно стабилността на финансовата  възможност на майката да осигурява самостоятелно средства за живеене на себе си и децата – квартира, консумативи, храна, облекло, лекарства, учебни пособия, извънкласни занимания, развлечения - тъй като тя пряко е поставена в зависимост от доходите на съжителя й, без нито самите те да са гарантирани, нито да съществува поне формална сигурност относно волята му да обезпечава нуждите на ищцата и децата й.

Всичко това не може да мотивира настоящия въззивен състав да квалифицира новонастъпилите факти като качествена и положителна промяна на обстоятелствата, налагаща и промяна на установените мерки относно родителските права, местоживеенето, издръжката и личните контакти на малолетните деца с родителите им.

Висшият интерес на децата, за който съдът служебно следи, не би бил според него максимално защитен, ако в този конкретен момент се допусне радикалната промяна, търсена от ищцата.

Извън горните доводи, следва да се отбележи, че не бива да се пренебрегва изцяло и елементът на физически и психически стрес, който децата, още в предпубертетна възраст, ще изживеят, при осъществяване на драстичната промяна, засягаща всеки един от аспектите на живота им – преместване на значително разстояние, от село в голям град, в ново жилище, нова битова и социална среда, без други близки или познати, освен майка им, съжителя и сина му, с когото имат сериозна възрастова разлика, ново училище, нови съученици, нови преподаватели, както и свеждане до шокиращ минимум на възможността да поддържат пълноценни контакти с оставащите далеч приятели и роднини.

Действително не може да се отрече, че всяка промяна носи със себе си и нови перспективи и възможности, а когато тя е в посока от по-малко, към по-голямо, се предполага и че се увеличава техния диапазон, което, механично преценено, носи положителен знак. Както вече се посочи обаче, тези критерии са условни и съдът ги налага върху конкретната ситуация, за да добият те индивидуалност, като неизменният, определящ крайния извод коефициент, е висшият интерес на детето.

Ето защо в случая съдът не може да отчете непререкаемо наличие в този конкретен момент на положителна промяна, обслужваща интереса на двете малолетни деца, за да предостави на майката упражняването на родителските права спрямо тях.

Гореизложените съображения биха могли да задействат правния механизъм по чл. 127 ал. 2 от СК в един по-късен момент, когато възрастта на децата ще обуслови и възникване в самите тях на евентуално желание да се ползват от по-вариативните и многопосочни възможности за обучение и реализация в гр. София, което към настоящия не съществува в активните им представи, а и не е належащо. При това сериозен контрадовод относно възможностите, предлагани от живота в гр. София, се извлича отново от възрастта на децата, която нито позволява те да прекарват сами, без отговорно, пълнолетно лице, времето си през по-голямата част от деня, нито те да вземат сами разумни, зрели решения и да се справят с нови, необичайни ситуации, да се самоконтролират и да проявяват самодисциплина, каквато, евентуално може да придобият на по-голяма възраст. В описаните от ищцата условия решаващо значение има обстоятелството, че тя работи на смени, а отсъствията на съжителя й са продължителни, неритмични и непредвидими, което не дава сигурност и по отношение на задължителното присъствие на авторитетна фигура в дома, или в допустима близост, която ежедневно да осъществява пряк надзор върху действията и поведението на малолетните деца. Този проблем не съществува към момента в бита на децата, доколкото в упражняването на контрола им са ангажирани освен бащата и техните баби/дядовци от страна и на двамата родители, живеещи в с. Богданово и в гр. Нова Загора.

На последно място може да се подчертае, че при запазване на правното положение, няма пречка двамата родители, ако действително се ръководят от идеята за най-добрия интерес на своите деца, да уредят доброволно по най-удачния начин въпросите, касаещи бъдещето им, като оставят на заден план собствените си огорчения и чувства един към друг. Тяхното градивно и позитивно отношение по тези въпроси следва да надскочи евентуалните междуличностни неразбирателства, а липсата му би препятствала спокойното и ползотворно развитие на децата независимо какъв би бил формалният съдебен акт.

Следва да се посочи и че въззивният съд е изслушал двете деца в о.с.з., при спазване на всички изисквания, заложени в разпоредбата н ачл. 15 ал. 1, 2, 4 и 6 от ЗЗДт.

Детето П. изразява ясно желание да живеят заедно брат си, но без да го обвързва с конкретен родител. Заявява, че не може да определи еднозначно предпочитание къде да живеят. Категоричен е, че обича по еднакъв начин и двамата си родители и няма затаено огорчение или укор към никого от тях. Идеята за преместване в гр. София счита принципно за приемлива, като мисли, че би могъл да се справи, ако опознае района.

Детето В. също изразява искрена обич към двамата родители, проявява задоволство от мястото и начина си на живот до момента, не знае дали би могъл да живее разделен от брат си. Също не може категорично да избере при кого от двамата родители предпочита да живее за напред. Счита, че ще бъде интересно да опознае големия град и иска да разбере къде може да отиде.

Двете деца не са поляризирали чувството си на обич и по никакъв начин не са променили отношението към майка си. От изложенията им е видно, че те имат собствени интереси и грижи, които изпълват времето им, а общуването помежду им е достатъчно интензивно и пълноценно, щастливи са в своята микросреда, която е устойчива, но са отворени към възможностите за пътуване, опознаване на нови места и осъществяване на по-разнообразни забавления.

Така, в обобщение, от непосредствените и лични впечатления, които този съдебен състав е придобил, може да направи извод, че в рационален и емоционален план у децата съществува раздвоение, тъй като не могат да дадат превес на обичта си към единия родител. Възможността да се преместят да живеят при майка си по никакъв начин не може да се свърже с предпочитание към нея и отхвърляне на бащата, а единствено и само с мястото на живеене – гр. София. Тоест привлекателна сила оказва конкретното място, а не съображение, произтичащо от личността на родителя като такъв.

Следователно, за да има значение този фактор, той следва да бъде преценен от гледна точка на неговата устойчивост във времето, която може да обезпечи висшия интерес на децата. Точно този въпрос бе коментиран по-горе – по делото не са събрани такива доказателства, които да убедят съда в стабилността на положението, сложило се към момента. В съдебното заседание не се актуализира по никакъв начин информацията относно това, дали ищцата работи по постоянен трудов договор и дали след изтичането на срока на договора за наем на жилището в края на м. 08.2017г., тя и съжителят й ще продължат да го обитават, или ще се наложи преместване. За преценката на съда важните елементи са жилището и доходите на майката, тъй като зависимостта и на двете от трето лице, с което тя не е в брак, ги прави крайно несигурни. Поради това няма достатъчна известност относно това дали и докога, тя ще остане да живее и работи точно в гр. София, а ако това е притегателният за децата фактор, с отпадането му ще се промени и нагласата им, която, както бе споменато, се ръководи именно от него, а не от безусловно желание да живеят с майка си.

Само по себе си, дори да бе настойчиво изразено, желанието на децата не може да предопредели крайното съдебно решение, тъй като последното е обвързано от наличието и на други, заложени в правната норма предпоставки, които, в случая, не са налице. 

Този съдебен състав формира и непосредствени впечатления за всеки родител чрез изслушването му в о.с.з. и счита, че бащата има балансирано и спокойно поведение, показва реално наличие на близка връзка с децата и системна проява на грижа, информираност относно техните чувства, желания, интереси, без склонност към разглезване и без неоправдана строгост.

Майката също проявява дълбоко чувство на обич и желание да участва активно в ежедневието на децата, но изтъква общо и декларативно възможността си да се справя с отглеждането на децата, като акцентира основно върху извънкласните занимания и възможностите, от които могат да се възползват в гр. София. Без да познава добре мотивите и преживяванията им, укорява бащата, че е попречил на заниманията им с карате и танци, макар действителното положение да е различно и да е съобразено с желанието на всяко от децата.

Тези впечатления също не следва изцяло да се пренебрегнат, тъй като са в подкрепа на събраните доказателства и също номинират бащата като по-подходящ към момента да упражнява еднолично родителските права.

Становището на социалната служба съдът е ползвал главно за да установи условията при родителя, при когото децата живеят в момента и за да се увери в неповлияността и достоверността на изявленията на децата.

Така, в обобщение – не е налице изменение на съществуващи обстоятелства, а настъпилите нови такива не са годни да предизвикат промяна на мерките относно упражняването на родителските права спрямо двете малолетни деца на страните, съответно – местоживеенето им, издръжката и личните контакти. Исковете, като неоснователни, следва да бъдат отхвърлени.

Недискутируемо е, че ако  настъпят обстоятелства, променящи коренно настоящото фактическо положение, няма пречка правното положение също да се промени, като се приведе в съответствие с новосъздадената обстановка – като определящ отново ще е интересът на децата, до навършване на пълнолетието им. След като водещият мотив винаги е този интерес, съдът счита,че за щастието и душевния им интегритет е изключително важно те да не бъдат подлагани на психологичен натиск, като бъдат поставени в ситуация да избират между двамата родители, да се страхуват да не наранят някого от тях и да се чувстват като средство за въздействие. Поради това най-силната проява на родителска обич понякога се състои в това да се оттеглиш, вместо да преследваш формална победа на всяка цена. Да пожертваш собствените си желания и честолюбие, в името на спокойствието на децата, е висш израз на родителско достойнство и мъдрост, който, обаче, е  въпрос на личен избор, тъй като съдът не може да го наложи насила.

Пълнокръвната, съдържателна и емоционално наситена връзка на майката с П. и В. не се поставя в зависимост и не се изчерпва единствено със съдебното решение, което дава общите, препоръчителни рамки на отношенията. Грижа и на двамата родители е всеки от тях да полага постоянни усилия да не изгуби, подмени или заличи статута на безусловна опора, каквато децата следва да виждат в лицето и на бащата и на майката, авторитета на закрилящи и подкрепящи ги безрезервно фигури, и естественото доверие към тях като към най-близките им хора.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивницата и тя следва да понесе своите и заплати тези на въззиваемия в размер на 360 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 33/14.03.2017г. по гр.д. № 556/2016г. на НзРС.

 

ОСЪЖДА А.В.К. да заплати на Л.П.Е. направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 360 лв.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                             

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:        

 

 

ЧЛЕНОВЕ: