Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

 

гр. Сливен, 21.06.2017 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и първи  юни през двехиляди и седемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                     МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 277 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 289/05.04.2017г. по гр.д. № 4975/16г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни, по аргумент от чл. 59 ал. 3 пр. второ от ЗС, предявените от Т.И.Г. и Й.И.Г. против А.Д.А. и Г.П.И. искове с правно основание чл. 108 от ЗС вр. чл. 111 от ЗС за освобождаване на масивната жилищна сграда с площ 91 кв.м., състояща се от четири стаи и салон, построена в дворно място в с. Селиминово, цялото с площ 1 680 кв.м., образуващо парцел Х-199 в кв. 20 по плана на селото, с граници – от две страни улици, УПИ ХІ, ХІV и ІХ-198 и предаване ползването й, правото на собственост върху която ищците са прехвърлили на Г.И. с дарение, извършено на 09.12.1997г. в н.а. № 160, т. ХVІІ, д. № 5316/97г. на нотариус при СлРС и е отхвърлено искането за присъждане на разноските на ищците.

Въззивната жалба е подадена от ищците в първоинстанционното производство и с нея се атакува изцяло цитираното решение, като въззивниците твърдят, че то е неправилно, постановено при нарушение на процесуалните правила и в противорачие с материалния закон. Съдът се е позовал  на показанията на свидетелите на ответната страна, за да приеме, че ищците не са ползвали жилищната сграда, а са я предоставили на ответницата, без да е уважил искането им за разпит на свидетели, които да установят твърденията в исковата молба. Заявяват, че в действителност и те са ползвали сградата, както и ответниците, до 2016г., когато са се скарали и последните я заключили и им прекъснали достъпа до нея. В противоречие с материалноправните разпоредби, съдът е приел, че ползването на жилищната сграда е преустановено от ищците с начало от обитаването й от ответниците. Въззивниците твърдят още, че са приели ответницата, като своя внучка, да живее в имота с ответника и децата си, но никога не са се отказвали от ползването като цяло. И двете страни са имали свободен достъп до стаите и са ги ползвали и са се грижили за поддръжката. Считат, че имат право да ползват имота като жилищен, включително да го предоставят на трети лица, както и на собственика, който не разполага с правото на ползване и това не представлява неупражняване на правото и не може да се приложи хипотезата на чл. 59 ал. 3 от ЗС.

С оглед това молят въззивния съд да  отмени атакуваното решение  и вместо това постанови ново, с което уважи исковете им. Претендират разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба въззивниците заявяват, че правят отново искането си за допускане до разпит на трима свидетели, които да свидетелстват за обстоятелствата, твърдяни в исковата молба.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК ответниците – въззиваеми в това производство, са подали писмен отговор, с който оспорват въззивната жалба и заявяват, че обжалваното решение е постановено в съответствие с процесуалния и материалния закон, поради което молят то да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Излагат контрадоводи срещу всяко от наведените с жалбата оплаквания, аргументацията се припокрива със защитната теза, поддържана пред РС. Считат, че безспорно е доказано, че ищците за период по-дълъг от 5 години не са ползвали вещта и не са събирали доход от нея нито лично, нито чрез трети лица, правото им не е препятствано от ответниците, които са ползвали жилището, поради което с изтичане на срока по чл. 59 ал. 3 от ЗС, правото на ползване на ищците е погасено, понеже те не са реализирали правомощията си и това прави исковете им неоснователни, а отхвърлянето им – правилно. Претендират разноските за тази инстанция. Нямат нови доказателствени искания, противопоставят се на уважаване на доказателствените искания на въззивника.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

С определение, държано в з.з. на 06.07.17г. съдът се е произнесъл по доказателственото искане на въззивниците и го е оставил без уважение поради настъпила преклузия и несъответствие с изискванията на чл. 156 ал. 2 от ГПК.

В с.з., въззивниците, редовно призовани, се явяват лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба, оспорва отговора и иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което исковете бъдат уважени като основателни и доказани. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемите, редовно призовани се явяват лично, представят писмено становище от техния процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, с които той оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я отхвърли и потвърди обжалваното решение, което счита за правилно и законосъобразно. Поддържа изложените в писмения отговор съображения.  Претендира разноски за тази инстанция, представя списък.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено.

Инвокираните във въззивната жалба оплаквания са основателни.

Изложеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба сочи, че съответстващата на твърдяното от ищците накърнено материално право квалификация на претенциите им, е чл. 108 от ЗС, вр. чл. 111 от ЗС, вр. чл. 56 от ЗС – за  признаване за установено между страните, че ищците са носители на ограничено вещно право на ползване върху недвижим имот, което се упражнява неоснователно от ответниците и за осъжданена последните да им го предадат.

На доказване подлежат фактът на притежаване от ищците в съответния обем на ограниченото вещно право, че то им е отнето или възпрепятствано от ответниците и няма правно основание за това.

От събраните писмени и гласни доказателствени средства, които като цяло кредитира, понеже са еднопосочни и взаимнодопълващи се, както и въз основа на признанията и обясненията на страните, въззивният съд намира, че между страните се е сложила следната фактология:

През 1997г. двамата ищци – съпрузи са прехвърлили с договор за дарение, обективиран в нотариален акт №160/09.12.1997г., на втората ответница – тяхна внучка /чрез особен представител/ правото на собственост върху свой недвижим имот, находящ се в с. Селиминово – дворно място с две масивни постройки – жилищна сграда от 91 кв.м. и лятна кухня от 36 кв.м., както и стопанска сграда от 18 куб.м.

В същия нотариален акт е учредено и пожизнено безвъзмездно вещно право на ползване на дарителите върху целия имот. Ищците живеели в къщата, по-късно се установили постоянно да обитават помещенията на лятната кухня, но държали свои вещи и в основната постройка.

През 2008г. втората ответница заживяла на съпружески начала с първия ответник в гр. Сливен, след което ищците им предложили да отидат да живеят в къщата в с. Селиминово, за да не плащат наем. Ответниците се съгласили и се нанесли в жилището. Ищците живеели в лятната кухня, но имали ключове от къщата. Отношенията помежду им били първоначално добри, ищците посещавали ответниците, взаимно си помагали и нямало разногласия. Впоследствие ответниците решили да направят ремонт на къщата, взели няколко потребителски кредита и в продължение на 2-3 години направили баня и тоалетна, освежили помещенията, подновили кухнята, сменили цялата дограма. Не се установи след ремонта ищците да са получили ключове от сградата.

С времето отношенията се влошили, възникнали конфликти по повод сметките за ток и вода, невъзможността да се отчитат в отсъствието на ответниците показанията на измервателните уреди, намиращи се вътре и общи за имота, както и по редица лични причини. Имало остри пререкания, скандали, взаимни обвинения и от лятото на 2016г. двамата ответници се изнесли да живеят под наем в гр. Сливен, като затворили къщата в с. Селиминово.

С н.а. от 03.08.2016г. е сключен договор за покупко-продажба, с предмет целия имот, по силата на който втората ответница е прехвърлила правото на собственост върху първия ответник.

Ищците считат, че правото им да ползват имота е нарушено и възпрепятствано, и искат ответниците да им го предадат.

Основният правоизключващ отбранителен довод на последните е, че ограниченото вещно право на ищците е погасено по давност, тъй като те не са ползвали имота от 1997г. до предявяването на иска през 2016г.

Съгласно разпоредбата на чл. 56 от ЗС, както и според правната доктрина и задължителната съдебна практика, ограниченото вещно право на ползване на недвижим имот включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и правото да се получават добивите, без тя да се променя съществено. По съдържание като упражняване на вещното право на ползване от ползвателя следва да се разбира не само постоянното обитаване на жилището /недвижимия имот/, а всяка форма на фактическо и правно използване на имота - постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др.

Освен това ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем, каквато възможност регламентира чл. 60 от ЗС,  както и под формата на заем за послужване, и това съответно обективира упражняване на правото му чрез другиго. Няма законово разграничаване или рестрикция това „друго лице“ да бъде родственик на ползвателя, нито пък съществува забрана то да бъде самият собственик на имота, тъй като в действителност в неговия патримониум не се съдържа правомощието "ползване", понеже то е изцяло във властта на носителя на ограниченото вещно право.

От друга страна законодателят е уредил и хипотезите на прекратяване на правото на ползване на чужд имот с разпоредбите на чл. 59 ЗС - правото на ползване се погасява най-напред с изтичане на срока, ако е учредено като срочно, със смъртта на ползвателя - физическо лице, с прекратяването на ползвателя - юридическо лице, погасява се при сливане на качеството на ползвател и това на собственик, при погиване на вещта или ако не се упражнява за период по дълъг от 5 години.

Именно чрез такова правопрепятстващо възражение ответниците се домогват да отблъснат претенцията на ищците и за да бъде уважено то, е необходимо да се докаже категорично и еднозначно, че титулярът на вещното право на ползване не е упражнявал лично или чрез другиго фактическата власт върху правото на ползване, не е извличал полезните качества на имота непрекъсвано от период в размер на 5 години /евентуално - не е предприемал съответните действия за събиране на гражданските плодове от него/.

Доколкото правото на ищците е възникнало като пожизнено, то не се погасява, нито се прекратява или засяга по друг начин, при прехвърляне на собствеността върху имота от собственика на трето лице, поради което настъпилият през 2016г. юридически факт е ирелевантен към настоящия спор.

За началото на 5 годишния период, с изтичането на който се счита погасено учреденото право на ползване, практиката приема, че е меродавен моментът, в който ползвателят има действителната възможност да ползва недвижимия имот – обикновено това е моментът на учредителната сделка, както се твърди и по делото – 1997г.

Както вече се посочи, ползвателят не е ограничен в начина на упражняване на правото си, като в случая се установи, че и след дарствената сделка ищците са държали свои вещи в къщата, които са ползвали и поддържали, влизали са свободно в нея, макар да не са преспивали вътре, понеже за улеснение и удобство са избрали да живеят в сградата на лятната кухня. Това положение е съществувало до 2008г., когато те са поканили двамата ответници да заживеят в основната постройка и последните са се съгласили. Няма съмнение, че ползвателят може да предостави ползването на имота на трето лице и така да упражнява правото си чрез него /решение по чл. 290 от ГПК №14/15г. ВКС/. Тълкувателната практика на ВКС еднозначно приема, че лично ползване се осъществява не само чрез непосредствените действия на титуляра на правото, но и чрез действията, осъществени и от членовете на неговото семейство или чрез трето лице, на което той безвъзмездно е предоставил вещта/имота. Няма изискване това предоставяне на упражняването на правото на друг да става с изрично волеизявление, още повече, когато това се извършва в семейството.

В настоящия случай има съвпадение на качествата от една страна на „трето лице“ с „член на семейството“ и от друга – „собственик“. Действително ответницата е придобила само голата собственост. Тя е лишена от всякаква възможност да ползва прехвърлената вещ. Тя е могла да извършва всички разпоредителни действия, включително да прехвърля собствеността или владението върху вещта /каквото е сторила през 2016г./, с изключение на правото на ползване. От своя страна пък ищците са имали широка дискресия в реализирането именно на това правомощие и през 2008г. са избрали да го упражнят чрез трето лице.

От събраните доказателства въззивният съд счита, че непререкаемо се налага изводът, че комплексът от последователно осъществилите се събития – предложение от страна на ищците ответницата и съжителят й да дойдат да живеят в къщата, да не заплащат наем за това, приемането на предложението и  нанасянето на двамата в жилището – обективира всички белези на договор за заем за послужване. Най-общо съдържанието му се изразява в безвъзмездното предоставяне от едно лице /заемодател/ на друго лице /заемател/ определена вещ или имот за временно ползване, която заемателят се задължава да върне след уговорения срок или след поискване. По правната си същност той е реален договор – счита се сключен едва когато въз основа на постигнатото съгласие вещта или имотът бъде предаден, той още е безвъзмезден, едностранен и неформален, тоест – за неговата валидност правната норма не предвижда писмена форма.

Така е налице пълен аналог между констатираните по делото факти със законовата новела, и както вече бе отбелязано – няма легална пречка този договор да се сключи между ползвателя /носител на вещното право/ и собственика /лишен от него/. Следователно от 2008г. до 2016г. отношенията между страните са се развивали на плоскостта на договор за заем за послужване, тъй като ответниците са живели и ползвали имота безвъзмездно въз основа на постигнато между тях и ищците съгласие за това.

Ето защо не може да се приеме, че поведението на ищците обективира дезинтересиране или отказ от ограниченото им вещно право – обратното, те са го упражнили по избран съзнателно от тях начин – чрез трето лице, като именно те са инициирали предоставянето на фактическата възможност за ползване, тъй като са се чувствали титуляри на това право. Ответницата, макар и собственик, не може своеволно да го упражни, поради което тя се приравнява на трето лице и приемайки предложението на ползвателите, е встъпила в договорните отношения, които й дават освен права, и задължения.

Предвид изложеното дотук, въззивният съд счита, че въззивниците не са загубили правото си на ползване върху процесния имот, понеже за целия релевиран времеви отрязък – от 1997г. до 2016г., те са го упражнявали в някоя от допустимите от закона форми – лично или чрез другиго, но за себе си, без да има продължително отсъствие, дезинтересиране или  афиширано, респективно – осъществено в изискуемата форма - намерение за отказ от него. Регламентираният 5 годишен срок е прекратителен, приложението му се свързва с неупражняването на правото на ползване, като определената правна последица е погасяването на това ограничено вещно право.

Неприемливо е да се счете, и че ищците не са упражнявали вещното си право само спрямо едната сграда в дарения имот и докато са ползвали, както се установи, всички останали части от него – лятната кухня, двора, стопанската постройка – са изгубили правото си единствено върху тази част, както се твърди от ответниците. Правото на ищците е учредено върху целия имот, описан в н.а., и при упражняването му те преценяват как, с какъв инетнзитет, под каква форма, с какви действия и честота, и в какво съотношение ще ползват всяка една частица от имота, във всеки един момент.

Доказано е безсъмнено, че те са пребивавали физически на територията на целия имот през цялото въведено в спора време, като в жилищната сграда са държали свои вещи, и макар необитавана и захабена, тя не е била изпразнена и изоставена.

За правна чистота следва да се посочи, че  за да се докаже твърдяното погасено право на ползване, не е нужно да му се противопоставя друго субективно право. То е независимо и не се обвързва нито с абсолютното право на собственост, нито с възникването или наличието на други юридически факти. Поради това са несводими въпросите, относно фактическите действия, извършени от ответниците за периода 2008г. – 2016г. в имота – облагородяване, ремонтиране, подновяване, обзавеждане и т.н., тъй като те излизат извън пределите на спора и обсега на доказване. От аргументацията на ответниците е видно, че в тяхната представа те са „отнели“ вещното право на ищците, ползвайки го като свое. Тоест в нея се съдържат косвени доводи за придобиване по давност на ограниченото вещно право на ищците. За да се избегне всякаква неяснота и смесване на фигури, следва да се отбележи, че придобиването по давност на вещно право не е функция на изгубването по давност на вещно право. Придобивната давност и погасителната давност не са видове на едно общо понятие „давност“, а самостоятелни правни институти, които се различават по правни последици, приложно поле и фактически състав. Единствената закономерна последица при осъществяване на фактическия състав на нормата на чл. 59 ал. 2 от ЗС е, че правомощието се отпраща обратно в патримониума на собственика, защото е погасено по давност за титуляра му, а не защото първият го е придобил по давност.

В конкретния случай, щом ответниците са ползвали къщата до 2016г. по силата на съглашението с ищците, като носители на вещното право, имащо характер на договор за заем за послужване и щом последният е прекратен с напускането на имота, то за тях възниква задължението да го върнат, тоест заемодателите имат право да получат обратно в патримониума си пълния обем на правото на ползване. В тежест на ответниците бе да докажат положителния факт,  от който черпят благоприятни за себе си правни последици - че са предали ключ от сградата на ищците и така са се освободили от задължението си, респективно – правото на ползване на ищците е безпрепятствено. Указания в тази насока съдът им е дал както в определението си от з.з., така и в о.с.з., но от ангажираните от тях доказателствени средства по никакъв начин не може да се направи такъв еднозначен извод. Ищците твърдят, че нямат достъп до къщата, понеже нямат ключове. Обратното на това обстоятелство подлежи на главно и пълно доказване, което означава страната да ангажира такива доказателства, посредством които да създаде у съда пълна увереност, че фактът се е осъществил. Никой от разпитаните свидетели не убеди съда, че ищците са имали ключ и са могли след лятото на 2016г. да осъществят правото си на ползване върху  процесната постройка.

Поради това съдът приема, че са доказани всички предпоставки за уважаване на исковете им и ответниците следва да бъдат осъдени да им предадат ползването на сградата, върху която те разполагат с пожизнено и безвъзмездно ограничено вещно право на ползване.

Щом правните изводи на двете инстанции се разминават, въззивната жалба се явява основателна и следва да се уважи. Атакуваното решение следва да бъде отменено, включително по отношени н разноските и вместо него въззивният съд следва да постанови ново, с което уважи предявените субективно съединени искове.

С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски за двете инстанции следва да се възложи на въззиваемите, които следва да понесат своите както са направени и заплатят тези на въззивниците в размер на 92, 58 лв. платена д.т. за първоинстанционното и 46 лв. платена д.т. за въззивното производство.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                                               

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 289/05.04.2017г. по гр.д. № 4975/16г. на СлРС, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО  и вместо това

 

П О С Т А Н О В Я В А :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 108 от ЗС, вр. чл. 111 от ЗС, вр. чл. 56 от ЗС между страните, че Т.И.Г., ЕГН **********  и Й.И.Г., ЕГН **********,***, са носители на пожизнено, безвъзмездно вещно право на ползване върху недвижим имот, собственост на А.Д.А., ЕГН **********,***, учредено им по силата на договор за дарение,  обективиран в н.а. № 160 от 09.12.1997г., т. ХVІІ, д. № 5316/97г. на нотариус при СлРС, с който Т.Г. и Й.Г. са дарили на внучката си Г.П.И., ЕГН ********** *** собствения си недвижим имот, представляващ дворно място в с. Селиминово, състоящо се от 1 680 кв.м., образуващо парцел Х-199 в кв. 20 по плана на селото, с граници – от две страни улици, УПИ ХІ, ХІV и ІХ-138, ведно с построените в него:  масивна жилищна сграда с площ 91 кв.м., състояща се от четири стаи и салон, лятна кухня от 36 кв.м. и стопанска сграда от 18 куб.м. и

ОСЪЖДА  А.Д.А.  и Г.П.И. да предадат  на Т.И.Г. и Й.И.Г. държането върху масивната жилищна сграда с площ 91 кв.м., състояща се от четири стаи и салон, находяща се в имота.

 

ОСЪЖДА А.Д.А.Г.П.И. да заплатят на Т.И.Г. и Й.И.Г. направените разноски по делото за първата инстанция в размер на 92, 58 лв. и за тази инстанция в размер на 46 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: