Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

гр. Сливен, 05.07.2017 г.

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на пети юли през двехиляди и седемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                     МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Соня Василева, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 284 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 330/19.04.2017г. по гр.д. № 73/17г. на СлРС, с което са отхвърлени предявените от И.А.И. против Областна администрация – Сливен искове за заплащане на основание чл. 49 от ЗЗД на обезщетения за претърпени имуществени вреди от непозволено увреждане в размер на 10 947, 25 лв. в резултат на наводнение в периода м. 12.2014г. – м. 03.2015г. на ПИ идент.№ 14275.63.7 в землището на с. Гавраилово, община Сливен и ва размер на 6 937, 50 лв. в резултат на наводнение на 24-25.05.2016г. на ПИ с идент. №№ 14275.63.571, 14275.63.1, 14275.63.3, 14275.63.5 и 14275.63.6, ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху сумите, считано от датите на настъпване на вредите до окончателното изплащане.

Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство и с нея се атакува изцяло цитираното решение, като въззивникът твърди, че то е недопустимо, евентуално – незаконосъобразно, неправилно, постановено при нарушения на процесуалните и материалноправните норми.

На първо място заявява, че атакуваното решение е недопустимо, тъй като е налице недопустимо разглеждане на непредявен иск, защото съдът не просто е дал погрешна квалификация на иска, а се е произнесъл по предмет на делото, различен от очертания в исковата молба, понеже ищецът не е заявявал такова правно основание в нея. Счита, че произнасяйки се извън заявения петитум по незаявени факти, съдът се е произнесъл по непредявен иск с решението си, поради което то следва да се обезсили.

На следващо място се релевира оплакване за допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в недопускане за събиране на посочените с исковата молба допустими, относими и необходими доказателства – съдебни експертизи и свидетелски показания. Доказателствените искания били своевременно направени, отговаряли на изискванията на чл. 156 от ГПК и се отнасяли за установяване на релевантни за спора факти, но съдът, без да изложи съображения за това, ги е приел за ненужни и това е довело до непълно и неточно изясняване на фактическата обстановка, неправилни правни изводи, а оттам – и до отхвърляне на исковете.

По-нататък въззивникът изтъква доводи относно материалната незаконосъобразност на обжалваното решение. Заявява, че то не е основано върху установените обстоятелства по делото и върху закона, съдът не е обсъдил релевантните за спора факти и доказателства, въпреки че е бил длъжен да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация. Отхвърлил е исковете единствено по съображения, че ответникът не е възложител на работа и не носи отговорност за поведението на областния управител, докато в исковата молба не се съдържат такива доводи и твърдения. Твърденията на ищеца са, че са му причинени имуществени вреди в резултат на бездействие на областния управител, който не е изпълнил конкретно посочени правомощия по защита от вредното въздействие на водите, а тъй като същият не е субект на облигационни правоотношения, пасивно материалноправно легитимирана по иска страна е Областна администрация – Сливен, в качеството й на ЮЛ.

Развиват се детейлни съображения във връзка с това, че в качеството си на орган на изпълнителната власт, областният управител не разполага с необходимата му правосубектност, позволяваща му самостоятелно да участва в граждански правоотношения, съответно – в гражданския процес, а е прието, че той може да участва като страна в процеса, но само в качеството си на представител на Областната администрация, съответно – държавата, при надлежно упълномощаване от последната. Така в случая, след като вземането на ищеца се основава на деликт, което е част от гражданските правоотношения, по които ОУ не може да е страна в качеството му на орган на изпълнителната власт, то той не е материалноправно легитимиран да репарира причинените вреди, не е надлежно процесуалноправно легитимиран по иска, то процесуалната правосубектност е на Областната администрация на осн. чл. 27 ал. 2 от ГПК.

Също така въззивникът заявява, че съгласно чл. 14 от ЗДС министрите и ръководителите на други ведомства управляват предоставените им имоти и вещи – държавна собственост, като управлението включва правото на ведомствата и ЮЛ на бюджетна издръжка да ги владеят, ползват и поддържат от името на държавата, за своя сметка и на своя отговорност.  Водите на реките и системите и съоръженията за предпазване от вредното въздействие на водите, са съгласно законовите разпоредби на ЗВ, публична държавна собственост, а с разпоредбата на чл. 31 ал. 1 т. 3 от ЗА на областния управител е възложено в компетентност опазването и защитата на държавната собственост. Чрез разпоредбите на чл. 137, чл. 138 ал. 4, чл. 140 ал. 5 и 6 от ЗВ са определени видът, обхватът и обемът на правомощията, изключително на областния управител, по въпросите за управлението на водите и в частност  - защитата от вредното въздействие на водите.  По силата на цитираните законови резпоредби на ОУ е възложено да осигури дейностите по защитата и като не ги е извършил, той е допуснал причиняването на вредите, твърдени от въззивника. Последният счита, че е установено от събраните доказателства, че ищецът е собственик на земеделските земи, че на твърдяните от него дати и периоди е имало прекомерно количество валежи, водещи до увеличаване обема на р. Тунджа, че не са били успешно проведени дейностите по изпускане на води от язовир „Жребчево“, че водната маса  на реката е разрушила защитната дига, водата е преляла и е наводнила територии по поречието си, че сред тях се намират овощните градини на ищеца и че са погинали негови насаждения, за които той е направил инвестиции и от които е очаквал доходи.

Поради това въззивникът твърди, че ако областният управител е бил изпълнил всички вменени му правомощия относно поддържането и контрола на системата за защита от вредното въздействие на водите,  не би се стигнало до наводняване на имотите на ищеца и той не би претърпял като пряка и непосредствена последица от това описаните подробно в исковата молба имуществени вреди.

Тъй като, както е посочил, областният управител не е субект на облигационното правоотношение, включително и на деликтната отговорност за неизпълнение на дейностите по чл. 137, 138, 140 от ЗВ, то пасивно материалноправно легитимирана е Областна администрация – Сливен, като ЮЛ, да отговаря по настоящите искове.

С оглед всичко това въззивникът счита, че решаващият съд не е обсъдил тези аргументи и е постановил неправилно решение, поради което моли или то да бъде обезсилено, или евентуално -  да бъде отменено и вместо това въззивната инстанция да постанови ново, с което да уважи изцяло предявените главни и акцесорни искове.

Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба са направени доказателствени искания, аналогични на заявените пред РС, съгл. чл. 266 ал. 3 от ГПК  и във връзка с твърденията за допуснати процесуални нарушения на първоинстанционния съд, които са за назначаване на съдебна хидротехническа експертиза, към която са поставени въпроси, за назначаване на съдебна агротехническа експертиза с поставени конкретни въпроси, за изискване на документи от трето неучастващо в делото лице по реда на чл. 192 от ГПК, /касаещи установяване фактите на наводняване, състоянието на речното корито и дигата и стойността на насажденията, на мероприятията и очакваните доходи/, и за разпит на трима посочени поименно свидетели за конкретни обстоятелства относно ползването на имотите от ищеца и изпълнение на необходимите агротехнически мероприятия.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК писмен отговор е подаден от въззиваемата страна – ответник в първоинстанционното производтво. С него тя оспорва въззивната жалба и заявява, че обжалваното решение е постановено в съответствие с процесуалния и материалния закон, поради което моли то да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Излага контрадоводи срещу всяко от наведените с жалбата оплаквания, аргументацията се припокрива със защитната теза, поддържана пред РС. Претендира разноските за тази инстанция. Прави доказателствени искания за назначаване на три различни СЕ, в случай, че въззивната инстанция счете за нужно да разгледа спора по същество, поставя конкретни въпроси.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба, оспорва отговора и иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което исковете бъдат уважени като основателни. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък.

В с.з. за въззиваемата страна, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я отхвърли и потвърди обжалваното решение, което счита за правилно и законосъобразно. Поддържа изложените в писмения отговор съображения.  Претендира разноски за тази инстанция за юрисконсултско възнаграждение.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея. Въззивният състав намира крайните правни изводи на РС за правилни.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

По отношение допустимостта на обжалваното решение:

Първото оплакване на въззивника касае недопустимото разглеждане на непредявен иск, тъй като съдът не просто е дал погрешна квалификация на иска, а се е произнесъл по предмет на делото, различен от очертания в исковата молба, понеже ищецът не е заявявал такова правно основание в нея.

Въззивният съд намира за неоснователно това оплакване.

По начало съдът не е обвързан от правната квалификация, посочена от ищеца, нито дори от правното основание, което той е избрал да назове, ако то не отговаря на изложените твърдения. Правното основание на един иск се извлича не само от петитума, а и от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба, описваща характера на правото и по какъв начин то е засегнато. Доколкото тя е пълна и ясна – съдът сам определя коя точно е правната хипотеза, в която се вмества спорното правоотношение, а оттам – дава и конкретната правна квалификация на иска. Накратко - определянето на правното основание е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане.

В случая, от изложените от ищеца в исковата молба факти, е видно, че се касае за обективно кумулативно съединени претенции за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди от специфична форма на непозволено увреждане, с правна квалификация чл. 139  ал. 1 и 2 от ЗВ, вр. чл. 138 ал. 4 т.т. 1 и 5 от ЗВ, вр. чл. 49 от ЗЗД, вр. чл. 45 от ЗЗД.

 Не може да се сподели оплакването на въззивника, тъй като определяйки като правна квалификация на исковете чл. 49 от ЗЗД, първостепенният съд само е дал непълна такава, без да подменя основанието им. Общата разпоредба на деликта е приложима във всички случаи, когато от неправомерно поведение са възникнали вреди. Когато те произтичат от нарушаването на конкретни императивни правни норми и съдържащият ги закон урежда отговорността за това поведение, водеща е специалната норма, но тя не може да се отдели изцяло от общата, доколкото фактическият състав, пораждащ отговорността, е същият, понеже в основата си е производен на него. Когато пък не е спазено конкретно, предписано в специален закон, поведение, а този закон не регламентира специално осъществяването на отговорността за произтеклите от това вреди, то прилагането на общите разпоредби за непозволено увреждане е закономерният способ за защита на накърнените материални права.

Така в случая, твърдените в обстоятелствената част на исковата молба факти сочат за нарушение/неизпълнение на закрепени в специалния закон – ЗВ – задължения, но доколкото липсват разпоредби относно санкционирането на това поведение, правоотношението се субсумира под общите правни норми на чл. 45 и сл. от ЗЗД, с които ги свързват специалните новели на чл. 139 ал. 1 и 2 от ЗВ, вр. чл. 138 ал. 4 т.т. 1 и 5 от ЗВ.

Ищецът сам определя границите на правораздавателната власт на съда по отношение на материалното право, чиято защита търси и всяко своеволно излизане на съда извън така очертаните предели, без да е бил надлежно сезиран от него с искане за изменение на основанието или вида на търсената защита, е недопустимо. В настоящия процес обаче съдът, макар и най-общо, е преценил правилно, че се касае за осъществяване на не договорна отговорност и това е защитата, поискана от страна на ищеца, и е останал в тези рамки при провеждане на съдебното дирене и при произнасянето си за решаване на спора.

 Така въззивният съд не счита, че правното основание, на което се опира ищецът, е неправилно разпознато от решаващия съд – релевираните твърдения еднозначно сочат, че облигационният източник е извън договорен и се отъждествява с хипотезата на непозволеното увреждане в посочената по-горе специфична форма. Освен това, както вече бе споменато, доколкото правната квалификация е непълна, но не невярна, няма пречка въззивният съд да я допълни, въз основа на заявените факти. Фактическите обстоятелства, които подлежат на изясняване са идентични, тъй като правнозначимите факти са тъждествени и събраните доказателства са относими именно към тези въпроси, които са от значение за правилното решаване на спора.

Ето защо този въззивен състав счита, че липсва твърдяният от въззивника порок, свързан с допустимостта на обжалваното решение.

По отношение правилността на атакуваното решение:

По твърдените процесуални нарушения:

Релевираното в тази насока оплакване е свързано с допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в недопускане за събиране на посочените с исковата молба допустими, относими и необходими доказателства – съдебни експертизи и свидетелски показания. Доказателствените искания били своевременно направени, отговаряли на изискванията на чл. 156 от ГПК и се отнасят за установяване на релевантни за спора факти, но съдът, без да изложи съображения за това, ги е приел за ненужни и това е довело до непълно и неточно изясняване на фактическата обстановка и неправилни правни изводи. Въззивният съд, в определението си по чл. 267 от ГПК и по повод направените за тази фаза на производството доказателствени искания, е обсъдил тези оплаквания, като е счел, че отхвърлянето на доказателствените искания на ищеца не представлява нарушение на процесуалните правила, тъй като несъбирането на посочените доказателства не е причина за отхвърляне на исковете и установяването на фактите, за които са поискани, не е било нужно за изхода на спора.

По твърдените материалноправни нарушения:

Като краен резултат решението е правилно, макар по отчасти различни съображения.

Произходът на твърдените от ищеца имуществени вреди по двата иска той свързва с две наводнявания на стопанисваните и ползвани от него по предназначение няколко броя земеделски земи в землището на с. Гавраилово, граничещи с р. Тунджа, в резултат на преливане на  реката поради обилни валежи, разрушаване на защитната дига и заливане на териториите по поречието й /включително овощните градини на ищеца/. Заявява, че основната причина е, че някъде липсвала защитна дига, а изградената такава на места е била разрушена и не е била възстановена, както и че не е била поддържана проводимостта на речното легло, тъй като течението на р. Тунджа е силно стеснено от прораснали в коритото дървета и е образуван наносен остров.

За тези обстоятелства са представени редица писмени доказателствени средства – заповеди, протоколи на комисии, писма, обяснителни записки и т.н., издадени от различни компетентни за това органи, и съдът няма причина да не ги кредитира.

Въпросите, свързани с водоизточниците, водохранилищата, водните територии, изграждането и поддържането на необходимите съоръжения и др., са уредени в ЗВ.

С чл. 137 от ЗВ се прогласява необходимостта от защита от вредното въздействие на водите, каквото, според т. 1 е наводнението. Разпоредбата на чл. 138 ал. 1  от ЗВ регламентира тази защита като оперативна и постоянна, а съгласно  ал. 4 т.т. 1, 5 и 7 постоянната защита включва съответно:  изграждане и поддържане на диги, корекции на реки и дерета и други хидротехнически и защитни съоръжения“, „поддържане проводимостта на речните легла“, и „прилагане на мерки за предотвратяване и ограничаване на щетите, нанесени от природните наводнения, провеждани в съответствие с плановете за управление на риска от наводнения“.

Нормата на чл. 139 ал. 1 от ЗВ ясно и еднозначно посочва кому е възложена отговорността за осъществяването на тези дейности. Съгласно тази разпоредба поддръжката и ремонтно-възстановителните дейности на язовири, хидротехнически и защитни съоръжения се осигуряват от собствениците. Според ал. 2 на чл. 139 от ЗВ същите лица осигуряват и проводимостта на речното легло, диги, корекции на реки и дерета и други хидротехнически и защитни съоръжения.

Законодателят изрично, в повелителните правни норми на чл. 11 т. 1, чл. 13 и чл. 14 от ЗВ е посочил, че водите на реките и принадлежащите им земи са публична държавна собственост,  публична държавна собственост са и следните водностопански системи и съоръжения:…..т. 3 - системите и съоръженията за предпазване от вредното въздействие на водите, изградени с държавни средства - защитни диги, корекции на реки и отводнителните системи, с изключение на тези по чл. 19, ал. 1, т. 4, буква "г", които са „защитните диги и съоръженията и системите за укрепване на речните легла в границите на населените места“ и са обявени за публична общинска собственост – тоест – процесната не попада в тази дефиниция.

Следователно собственикът на водата на р. Тунджа, на неподдържаното защитно съоръжение /дигеа/ и едновременно, длъжното да поддържа проводимостта на речното легло и да извършва корекции на реката, лице е държавата.

Действително, съгласно чл. 140  ал. 3 от ЗВ, дейностите по чл. 138 ал. 4 т.5 от ЗВ /поддържане проводимостта на речните легла/ се осигуряват от областните управители и кметовете – в  ал. 5 е указано, че когато почистването на речните легла е извън границите на урбанизирана територия /както е в случая/, дейностите по ал. 4 се организират и координират от съответния областен управител, в чиито правомощия се включва издаване на заповеди, назначаване на междуведомствени комисии, одобряване на протоколи, възлагане на обществени поръчки, съгласуване на дейностите с други компетентни органи и организиране и възлагане изпълнението на дейностите по почистване, необходими за осигуряване на нормална проводимост на речното легло.

Тези му задължения са вменени в съзвучие с общите функции, с които е натоварен областният управител, съгласно специалния закон – ЗА – чл. 31 ал. 1 т. 3 обявява, че той отговаря за опазването и защитата на държавната собственост на територията на областта, а т. 9 – че организира и ръководи дейностите по защитата на населението, културните и материалните ценности, околната среда при бедствия.

Така, преценени в корелацията си, тези правни постановки сочат, че държавата като собственик е длъжна да осъществи дейностите по чл. 139 ал. 1 и ал. 2 от ЗВ, а на областния управител, като управител по закон, е възложено организирането, провеждането и координирането на дейностите по чл. 138 ал. 4 от ЗВ.

Това виждане е недвусмислено закрепено в ЗДС. В гл. ІІ „Управление на имотите и вещите – държавна собственост“, в чл. 14 е указано, че министрите и ръководителите на другите ведомства управляват предоставените им имоти и вещи – държавна собственост. По-нататък е разписано, че имотите – държавна собственост, се предоставят безвъзмездно за управление на ведомства и общини, а съгласно чл. 18 ал. 1 от ЗДС  имоти - държавна собственост, които не са предоставени за управление по установения ред, се управляват от областния управител по местонахождението им“. Съответно   съдържанието на понятието „управление“ е очертано в нормата на чл. 14 ал. 3 от ЗДС – „Управлението върху обекти, имоти и вещи - държавна собственост, включва правото на ведомствата и юридическите лица на бюджетна издръжка да ги владеят, ползват и поддържат от името на държавата, за своя сметка и на своя отговорност.

Анализът на всички разпоредби на относимите специални и общи, процесуални и материалноправни норми, /като се отчете и предвиденият в ЗНА ред на предимство помежду им/, сочи, че неизпълнението на дейностите, за чието осъществяване отговаря областният управител във връзка с поддържането на обекти, представляващи публична държавна собственост, върху които му е възложено управлението, когато то е резултирало във вреда, причинена на трето лице, поражда отговорност за обезщетяването й в патримониума на  държавата-собственик, а във вътрешните отношения, лицето на което е било възложено управлението, отговаря пред възложителя. Така участник в материалното правоотношение е държавата, а по дела, които се отнасят до недвижими имоти - държавна собственост, държавата се представлява от министъра на регионалното развитие и благоустройството, съгл. чл. 31 ал. 2 от ГПК.

Поради това въззивният съд счита, че не е доказано най-напред авторството на номинираните от ищеца деяния /както действия, така и бездействия/, по отношение на посочения от него ответник – Областна администрация – Сливен, която без съмнение е ЮЛ на бюджетна издръжка. Право на ищеца е да избере против кого да насочи претенцията си за защита на накърненото си право и доколкото адресатът на иска е правосубектно физическо или юридическо лице, тоест – е персонифициран правен субект, разполагащ с процесуална дееспособност – не е в дискресията на съда да контролира този избор. Ако лицето не е участник в спорното материално правоотношение, това не е въпрос по допустимостта, а по основателността на иска.

Така липсата на посочения съществен елемент от сложния фактически състав на непозволеното увреждане прави безпредметно обсъждането на наличието на другите общи елементи – противоправност, форма и размер на вредата, причинна връзка и презумираната вина, в случая – на лицата, на които е възложена определена работа.

Тук следва да се посочи, че макар областният управител да ръководи и представлява Областната администрация /съгл. чл. 57 ал. 3 от ЗА/, функциите и действията които той осъществява не му се възлагат от ОА. Обратното – съгл. чл. 57 ал. 1 от ЗА, Областната администрация подпомага областния управител в осъществяването на неговите правомощия. Последните произтичат от закони, нормативни и административни актове, поради което, както вече се посочи, за неизпълнението им областният управител отговаря пред МС. Поради това е немислима конструкцията Областна администрация – Сливен да отговаря имуществено за вреди, причинени от неизвършване на действия, възложени на областния управител от Държавата, която сама има задължение да осъществява тези действия чрез избрани от нея изпълнители. В това материално правоотношение областният управител не действа като  представител по закон на ОА по см. на чл. 57 ал. 3 от ЗА, а като лице, самостоятелно натоварено от държавата с конкретни правомощия и задължения в следствие на възложени на него, а не на ОА, функции по управление на държавна собственост. Следователно за неговите действия ще отговаря този правен субект, от името на когото той е следвало да ги извърши.

Процесното материално правоотношение се развива между държавата и гражданина, а не между областния управител /още по-малко пък – ОА/ и гражданина. Областният управител е опосредяваща фигура в линията на правоотношението, а Областната администрация стои извън нея.

В обобщение – за да се ангажира отговорността за обезвреда на този ответник, би следвало да се докаже непререкаемо, че той е натоварил конкретно лице /областния управител/ с извършването на работата по ремонт и изграждане на дига, поддържане проводимостта на реката и прочистване на коритото. Такива доказателства не са представени, а от представените е видно, че за тези си действия  областният управител е натоварен от друго лице, носещо лична отговорност да ги извършва като собственик – държавата, което освобождава от отговорност въведения от ищеца в процеса ответник – областна администрация – Сливен.

С оглед изложеното настоящият въззивен състав счита, че главните исковете са неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени.

Това прави неоснователни и също налага отхвърлянето на акцесорните претенции за заплащане на обезщетения за забава в размер на законовата лихва върху всяка от претендираните главници от датата на увреждането, до окончателното изплащане.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите и заплати тези на въззиваемата страна в размер на  150 лв. за ю.к. възнаграждение, съгласно чл. 78 ал. 8 от ГПК.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                               

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 330/19.04.2017г. по гр.д. № 73/17г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА И.А.И. да заплати на Областна администрация -  Сливен направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 150 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      ЧЛЕНОВЕ: