Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  

 

гр. Сливен, 07.07.2017г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на пети юли през две хиляди и седемнадесета година в състав:   

           

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                  М. БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ:         СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

 

 

при секретаря Соня В., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №287 по описа за 2017 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №367/28.04.2017г. по гр.д.№32/2017г. на Сливенски районен съд, с което е признато за установено, че Ж.С.Ч. *** дължи на „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, гр.Бургас част от сумите, за които на дружеството по ч.гр.д.№4580 по описа на СлРС за 2016г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №3025/31.10.2016г., както следва: 245,69лв., представляваща неплатена част от главница за доставена и консумирана питейна вода за периода от 25.08.2014г. до 25.08.2016г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 07.10.2016г. до окончателното й изплащане; законна лихва върху сумата 330лв. за периода от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение на 07.10.2016г. до датата на плащане на 22.11.2016г.;  законна лихва върху сумата 150лв. за периода от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение на 07.10.2016г. до датата на плащане на 10.01.2017г., като иска в останалата част за разликата над уважения до пълния претендиран размер е отхвърлен като неоснователен, поради настъпило плащане. С решението са присъдени на ищцовото дружество разноски по исковото и заповедно производство в общ размер от 650лв.

Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство Ж.С.Ч., както следва: изцяло като недопустимо и евентуално като неправилно в частта, с която е установена дължимост на част от сумите, за които против нея в заповедното производство по ч.гр.д.№4580/2016г. на СлРС е издадена заповед за изпълнение.

В жалбата си въззивницата Ж.С.Ч. чрез пълномощника адв. Ч. *** посочва, че на първо място обжалваното първоинстанционно решение е недопустимо. Посочва, че съображения за недопустимост на производството е изложил още с отговора на исковата молба, но районният съд не се е произнесъл по тях. Заявява, че собственици на имота в гр.Бургас, за който е начислената питейна вода е нейна собственост и на съпруга й, но дъщеря им М. Ч. – В.е безвъзмездна ползвателка на имота и е подала до водоснабдителното дружество молба за откриване на партида за новоремонтирани водомери на адреса на 30.11.2010г. Посочва, че именно ползвателката М. Ч. – В.е сключила извънсъдебен погасителен план с „ВиК“ ЕАД, гр.Бургас със срок на първата вноска 22.11.2016г.  и смисълът на този акт е спорните отношения между страните да бъдат уредени съгласно него, а не по съдебен ред. Именно с оглед наличието на ползвател на имота, Ж.Ч. неправилно била конституирана като ответник по делото. С оглед наличието на сключено извънсъдебно споразумение искът се явявал недопустим. С оглед извършеното частично плащане по споразумението, трябвало да последва отказ от исковата претенция на основание чл.233 от ГПК. По тези съображения, счита, че първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено, а делото – прекратено. На следващо място оспорва решението като неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Счита, че поради незачитане последиците от извънсъдебното споразумение, претенцията до размера на сумата от 245,69лв. главница, останала недоказана по основание и по размер. Ищецът не ангажирал по делото доказателства за отчетеното потребление на водата, което се извършвало чрез отбелязване в карнета на дата и подпис на потребителя, каквито не били представени по делото. Липсвали доказателства и относно цените на предоставената услуга. Въззивницата намира за неправилно определените такси и разноски по производството, които следвало да се присъдят съразмерно с уважената част от иска. Неправилно към разноските за исковото производство са добавени и тези от заповедното производство. Тъй като ответницата не е дала повод за завеждане на делото, то съдът следвало да приложи разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК. С оглед изложеното, въззивницата моли съда да обезсили изцяло постановеното първоинстанционно решение като недопустимо и да прекрати производството по делото. Евентуално /неправилно наречено алтернативно/, моли въззивния съд да отхвърли предявеният против нея иск за дължимост на сумата от 245,49лв. главница за доставена и консумирана питейна вода на адрес в гр.Бургас, ********за периода от 25.08.2014г. до 25.08.2016г., ведно със законната лихва и разноските по делото. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от другата страна - „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, гр.Бургас, чрез пълномощника юриск. К.Б., който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Намира постановеното първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Излага подробни контрааргументи по отделните съображения за недопустимост и евентуална неправилност на обжалваното решение. Посочва, че ответницата Ж.Ч. е собственик на имота, съответно потребител на ВиК услуги. Имотът е придобит в СИО и всеки от съпрузите съсобственици дължи солидарно на оператора задължението за доставена, отведена и пречистена вода. По отношение на сключеното от дъщерята на ответницата споразумение посочва, че то представлява погасителен план, съставен след образуване на заповедното производство и депозиране на възражението от страна на ответницата, а не преди това. Освен това, споразумението не било спазено.  Извършеното по споразумението частично плащане в размер на 480лв. не обуславяло недопустимостта на обжалваното решение. Намира за неоснователни и възраженията на неправилност на решението. Сключването на споразумението за разсрочено плащане след подаване на възражение срещу издадената заповед за изпълнение не означавало, че претенцията е неоснователна. По отношение отчета на водомера посочва, че доказателства в тази насока са представени още с исковата молба, като отчета е посредством електронен карнет. Възражения в тази насока нямало с отговора на исковата молба и се правили за първи път с въззивната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение.

            В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.2 няма подадена насрещна въззивна жалба.

С въззивната жалба и отговора не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В с.з. въззивницата Ж.Ч., редовно призована, не се явява, представлява се от процесуален представител по пълномощие адв.Т.Ч., който поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й на посочените в нея основания. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Посочва, че собственника на имота и реалния потребител на вода, доставена от ответното дружество, са две различни лица; ответното дружество е допуснало промяна във ВиК партидата, която от името на собственника на имота е прехвърлен на позвателя на имота, както и е допуснато споразумение, което има силата на разсрочен план за извънсъдебно разрешаване на спора. Счита, че при тези факти ответното дружество не е разполагало с алтернативата да насочи претенцията си към собственника на имота, а към реалния потребител, който в случая е ползвателя на питейна вода.

В с.з. въззиваемото дружество „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, гр.Бургас, редовно призовано, се представлява от пълномощник юриск.Б., който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа изложените в отговора на въззивната жалба съображения относно неоснователността й. Моли съда да потвърди решението на Сливенски районен съд, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото пред въззивната инстанция разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение. Посочва, че качеството на потребител на ВиК възниква по силата на закона и потребители са собствениците или лицата в полза на които е учредено вещно право на ползване. В настоящия случай няма учредено право на ползване. В нормативната уредба няма фактически ползвател и няма как да бъде заведена партидата на фактически ползвател. По отношение на погасителния план посочва, че същият не е бил спазен и се явява след образуване на заповедното производство и след подаване на възражението. Поради неспазването му, дружеството е имало правен интерес от предявяване на иска.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно.

При извършване на проверката за допустимост на обжалваното решение, наред със служебната такава, съдът провери изрично наведените от въззивницата с въззивната жалба съображения за недопустимост и намира обжалваното първоинстанционно решение за допустимо. Изложените във въззивната жалба съображения за неговата недопустимост са изцяло неоснователни.

Видно от представения по делото пред първа инстанция, още с исковата молба, заверен препис от нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №99, том ІІІ, рег.№8648, н.д. №437/2010г. на нотариус Ц.А., рег.№458 с район на действие РС – Бургас, ответницата Ж.С.Ч. е закупила недвижимия имот, за който са начислени процесните суми за доставена питейна вода и оказани други ВиК услуги – ателие №28, находящо се на адрес: *********. Следователно същата е собственик на въпросния имот. Съгласно чл.3, ал.1, т.2 от Наредба №4/14.09.2004г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи, потребители на ВиК услуги са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж или право на ползване на жилища и нежилищни имоти в сгради – етажна собственост. Съгласно пар.1, ал.1, т.2 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги и  чл.2, ал.1, т.2 от Общите условия на ищцовото дружество, одобрени с Решение №ОУ-09/11.08.2014г., потребител на ВиК услуги са юридически или физически лица – собственици или ползватели на имоти в етажна собственост. Ползвател на имота се има предвид носител на вещно право на ползване. По делото няма ангажирани доказателства за учредено по установения в закона ред на вещно право на ползване на въпросния имот на трето лице. Дъщерята на ответницата - М. Ч.-В., която по твърдение на ответницата – въззивница живее, фактически и безвъзмездно /съгласно посоченото във въззивната жалба/ ползва въпросния имот, няма доказано учредено такова вещно право на ползване. Следователно тя  не се явява ползвател по смисъла на нормативната уредба и потребител на ВиК услуги. Такъв по силата на договора за покупко-продажба е ответницата Ж.Ч., която правилно е конституирана като пасивно легитимираната страна в процеса.

Във връзка с твърдението, че имота е придобит от ответницата в режим на СИО, правилно районният съд е посочил, че по делото няма ангажирано абсолютно никакво доказателство относно това твърдяно обстоятелство /напр. акт за сключен граждански брак/, но и в този случай Ж.Ч. е пасивно легитимирана страна в процеса, с оглед разпоредбата на чл.36, ал.2 от СК. В случая, тъй като се касае за спор относно облигационни /а не вещни/ права, не е налице задължително необходимо другарство на двамата съпрузи.

Следващото възражение за недопустимост на процеса – наличие на сключено извънсъдебно споразумение, също е изцяло неоснователно. Действително е налице подписано споразумение за разсрочено плащане на задължението, предмет на заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК, но същото е сключено не от ответницата, а от трето за спора лице. Освен това, въпросното споразумение не е спазено от сключилото го лице – М. Ч. – В., която е платила само две вноски по него и то втората не е съгласно уговорения погасителен план /вместо на 22.12.2016г. е платена на 10.01.2017г./ и след това, т.е. след 10.01.2017г. плащане няма /уговорени са 6 погасителни вноски с краен срок 22.04.2017./. Поради това исковата претенция се явява допустима, с оглед наличието на безспорен правен интерес у ищцовото дружество.

Следва само да се посочи, с оглед възражението във въззивната жалба, че тези наведени от ответницата в първоинстанционното производство съображения за недопустимост на исковата претенция, са обстойно разгледани от районния съд, който е изложил подробни и мотивирани изводи по тях в постановения си краен съдебен акт.

Третото възражение за недопустимост на обжалваното решение, съответно на исковата претенция, е свързано с виждането на въззивницата, че по отношение на установеното частично плащане по споразумението, трябвало да последва отказ от исковата претенция на основание чл.233 от ГПК. Това възражение също е изцяло неоснователно. Регламентирания в разпоредбата на чл.233 от ГПК отказ от иска е изцяло процесуално действие и възможност на ищеца, но не и задължение и единствено и само от него зависи дали да го упражни или не. Нито съдът, нито ответната страна може да указва, изисква от ищеца извършване на това процесуално действие, още повече, че последиците от него са окончателен отказ от търсената с иска защита. Плащането, извършено в хода на процеса, дори и преди него, не води задължително до отказ от иска, което е възможност само за ищеца, но не и единствена такава, още по-малко е негова задължителна предпоставка.

С оглед изложеното, обжалваното решение е допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно в обжалваната част.  

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Сливенският районен съд е бил сезиран с положителен установителен иск за установяване дължимостта на вземания за доставена питейна вода за периода 21.05.2014г. – 16.08.2016г. по издадени фактури в периода 25.08.2014г. – 25.08.2016г. за обект в *********, ап.28 в размер на 725,69лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, за които вземания на ищцовото дружество е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу която длъжникът – ответник е възразил в законоустановения срок. Предявеният иск е с правно основание чл.415, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал, съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права, правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Подадената въззивна жалба е изцяло неоснователна.

Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумата, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин неговото възникване и съществуване, дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане. В случая ищцовото водоснабдително дружество следва да установи по безспорен начин следните обстоятелства: че в обекта, собственост на ответника Ж.Ч., находящ се в *********, ап.28 през процесния период е доставяна питейна вода, като установи точното доставено и консумирано количество.

По делото безспорно е установено, че процесния обект, за който е начислена процесната сума е собственост на ответника – въззивник Ж.Ч. и за него има открита самостоятелна партида в ищцовото водоснабдително дружество, като представените по делото фактури /квитанции/ се отнасят за него. Във връзка с възраженията на адв.Ч. в съдебно заседание относно титуляра на партидата, следва само да се посочи, че партидата на имота след придобиването му от ответницата Ч. се води на нейно име, видно от всички документи по делото /фактури, извлечения и др./ и не е налице твърдяната промяна на името на фактическия ползвател на имота М. Ч..

По-горе, при произнасянето си по възраженията за недопустимост на обжалваното първоинстанционно решение, въззивният съд изложи подробни съображения относно пасивната легитимация на ответницата Ч., които няма да преповтаря.

Ответницата – въззивник в настоящото производство, с отговора на исковата молба в първоинстанционното производство, е въвела като основно възражение за неоснователност на предявения иск – липсата на договор между страните.

Съдът констатира, че през целия процесен период са били налице изготвени, одобрени от ДКЕВР и публикувани Общи условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, гр.Бургас, одобрени от ДКЕВР с Решение №ОУ-09 от 11.08.2014г.

Съгласно чл.8, ал.1 от Наредба №4/14.09.2004г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи, получаването на услугите ВиК се осъществява при публично известни общи условия, предложени от оператора и одобрени от собственика (собствениците) на водоснабдителните и канализационните системи или от съответен регулаторен орган, създаден със закон или в изпълнение на концесионен договор. Съгласно чл.8, ал.2 от Наредбата, Операторите задължително публикуват одобрените общи условия най-малко в един централен и един местен ежедневник и осигуряват достъп до тях. Съгласно чл.8, ал.3 от Наредбата Общите условия влизат в сила в едномесечен срок от публикуването им в централния ежедневник. В срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите имат право да направят пред съответния оператор заявление, в което да предложат различни условия. Предложените от потребителите и приети от оператора различни условия се отразяват в писмени споразумения. При непостигане на споразумение в едномесечен срок от получаване на заявлението от оператора остават в сила общите условия /чл.8, ал.4 от Наредбата/.

Следователно, с оглед нормативната уредба, не е предвидено сключване на индивидуални договори между потребител за битови нужди /какъвто е ответника по смисъла на цитираните по-горе разпоредби, като собственик на имот в сграда - етажна собственост/ и оператора. Не са налице хипотезите на чл.8, ал.5 и ал.6, вр. с чл.13 и чл.14 от Наредба №4/14.09.2004г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи. В настоящия случай при наличие на вече водоснабден имот с прехвърлена собственост, отношенията с оператора се регламентират от публично известените Общи условия, без да е необходимо сключването на отделен индивидуален договор с потребителя в сградата – етажна собственост.

Поради това, съдът намира възражението на ответника за недължимост, поради липса на договорни отношения, за неоснователно.

От събраните пред районния съд писмени доказателства - преписи от фактури и справка извлечение на отчет с мобилно устройство, неоспорени от ответницата, се установяват по безспорен начин подлежащите на доказване обстоятелства: доставянето на питейна вода в имота, собственост на ответницата Ж.Ч. през процесния период; количествата на доставената вода, отчетени по водомер с мобилно устройство; единичната и обща цена на доставените количества вода и другите оказани услуги /отвеждане и пречистване на отпадни води/.

Във връзка с направените с въззивната жалба възражения за липса на доказателства относно отчетеното потребление на водата в смисъл на представена карнета с отразени дата и подпис на потребителя, следва да се отбележи, че това възражение е направено едва с въззивната жалба, като не е било заявено пред районния съд. Освен това по делото има справка за отчета на водомера в процесния обект, извършен с мобилно устройство, която справка не е оспорена. Възражението за карнетите и съответно искане в тази насока не е било направено пред районния съд. Още с исковата молба са представени преписи от фактурите за процесния период, от които се виждат показанията на водомера – старо и ново, разликите в потреблението, като показанията са последователни, следващи се и от тях се установява реално ползване и последователно отчитане на доставените количества питейна вода; единичната и общата цена на доставените количества вода и оказаните ВиК услуги. Тези писмени доказателства не са били оспорени от ответницата.

Въззивницата – ответник в първоинстанционното производство не е навела твърдения и респ. не е доказала извършване на плащане на задълженията за процесния период, извън сумата от 480лв., платена след подаване на заявлението по чл.410 от ГПК /заявлението е подадено на 07.10.2016г., а плащанията са от 22.11.2016г. и 10.01.2017г./, поради което следва да се ангажира нейната договорна отговорност за изпълнение на задължението за заплащане стойността на потребените количества питейна вода и оказани ВиК услуги.

По отношение на извършеното плащане на част от сумите по заповедта за изпълнение, съдът препраща своите правни изводи към тези на районния съд, който правилно и законосъобразно е зачел извършените плащания на сумата от общо 480лв. и с оглед на тях правилно е приел, че исковата претенция е основателна и доказана за сумата от 245,69лв. – главница.

Във връзка с възраженията относно сключения от дъщерята на ответницата – трето по делото лице, погасителен план, важат изложените по-горе съображения, като следва да се посочи само, че същият е сключен след подаване на заявлението по чл.410 от ГПК и след издаване на заповедта за изпълнение и то въз основа на нея, видно от изричното отразяване в погасителния план.

Върху посочената като дължима главница в размер на 245,69лв. следва да се признае за дължима и законната лихва за забава, считано от дата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното й изплащане, съгласно разпоредбата на чл.86, ал.1 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК.

Правилно и законосъобразно районният съд е присъдил и законната лихва върху двете платени след подаване на заявлението по чл.410 от ГПК суми, представляващи част от главницата, за периода от подаване заявлението за издаване на заповед за изпълнение до съответната дата на плащане.  

С оглед изложеното, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт в обжалваната му част следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

С оглед изхода на спора, правилно районният съд е присъдил на ищцовото дружество в пълен размер разноските, направени в първоинстанционното и в заповедното производство, тъй като заплащането на част от главницата, довело до отхвърляне на част от главния иск, е направено след подаване на заявлението по чл.410 от ГПК и след издаване на заповедта за изпълнение, т.е. в хода на производството /чл.422, ал.1 от ГПК/. Следователно ответницата безспорно е станала причина за завеждане на делото и дължи заплащане в пълен размер на разноските на ищеца, респ. няма право на разноски /чл.78, ал.2 от ГПК е неприложим/. По отношение на присъждането на разноските в заповедното производство, съгласно т.12 от ТР 4/2013 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, съдът който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ.415, ал.1 от ГПК следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, както правилно е процедирал районния съд.

В отхвърлителната част решението на Сливенски районен съд не е обжалвано и като такова е влязло в сила.

По отношение на разноските, направени пред въззивната инстанция, претенция за присъждане на такива има направена и от двете страни в производството.

С оглед изхода на спора по въззивната жалба – неоснователност на същата, въззивницата следва да понесе своите разноски, така, както ги е направила и да заплати на въззиваемото дружеството, направените от него във въззивното производство разноски за юрисконсултско възнаграждение, съгласно чл.78, ал.3, вр. с ал.8 от ГПК, като съдът ги определя в размер на 100лв. на основание чл.78, ал.8 от ГПК, във в с чл.37, ал.1 от ЗПП по реда на чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ.  

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №367 от 28.04.2017г., постановено по гр.д. №32/2017г. по описа на Сливенски районен съд в обжалваната част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО. 

 

ОСЪЖДА Ж.С.Ч. с ЕГН ********** *** да заплати на „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, ЕИК 812115210, със седалище и адрес на управление: *********сумата от 100лв., представляваща направените пред въззивната инстанция разноски за юрисконсултско възнаграждение.

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, с оглед нормата на чл.280, ал.2 ГПК.

 

                                      

          

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                          

                                                                                2.