Р Е Ш Е Н И Е   №

 

гр. Сливен, 12.07.2017 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на дванадесети юли през две хиляди и седемнадесета година в състав:             

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

      Мл.С. НИНА КОРИТАРОВА

      

 при секретаря Спасова като разгледа докладваното от младши съдия Нина Коритарова възз.гр.д. № 292 по описа за 2017 год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Въззивна жалба е подадена от  „ГРУПОВА ПРАКТИКА ПО ПЪРВИЧНА МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ-СЛИВЕН“ ООД, със седалище и адрес на управление: **********, ЕИК 119508736 чрез адв. М. П. *** против Решение № 356  от 27.04.2017  г. по гр.д. № 426/2017 г. по описа на   Районен съд – Сливен, с което въззивното дружество се осъжда да заплати на Г.И.К.-В., ЕГН:**********, с адрес: *** сумата от 3324 лв., съставляваща обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода от 12.09.2015 г. до 12.03.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 26.01.2017 г. до окончателното й изплащане, сумата от 1108 лв., съставляваща обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, ведно със законната лихва, считано от 26.01.2017 г. до окончателното й изплащане, сумата от 644 лв., съставляваща неизплатено трудово възнаграждение за м. юли и м. август 2015 г., сумата от 87,76 лв., съставляващо обезщетение за забава върху главницата от 644 лв. ведно със законната лихва и сумата от 900 лв., съставляваща сторени по делото разноски, сумата от 232,96 лв., съставляваща държавна такса и сумата от 300 лв., възнаграждение на вещо лице. Решението се обжалва изцяло като неправило и незаконосъобразно.

Въззивникът по въззивна жалба е ответник в първоинстанционното производство и обжалва първоинстанционното решение, изцяло като  неправилно, необосновано и незаконосъобразно постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Посочва, че  СлРС неправилно бил изградил фактическите си констатации на данните от справките от НАП за регистрирани трудови договори и трудовата книжка на ищцата, която била оспорена в срока за отговор на исковата молба като нередовно оформена поради пропуски в заверките на трудовата й дейност, включително и относно обстоятелства относно сключването и прекратяването на трудови договори през 2015 г. и 2016 г., поради което трудовата книжка не представлявала официален удостоверителен документ и не се ползвала с материална доказателствена сила относно липсата на последващи трудови правоотношения, считано от 10.09.2015 г. Също така справката от НАП за актуалното състояние на трудовите договори не съдържала име и подпис на своя издател и не представлявала документ по см. на чл. 178 ГПК. Представената нова справка от НАП и останалите писмени доказателства в съдебно заседание били преклудирани и не следвало да бъдат приемани от СлРС. Ищцата била учредител и едноличен собственик на капитала на „АМБУЛАТОРИЯ ЗА ПЪРВИЧНА ИЗВЪНБОЛНИЧНА МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ ДОКТОР Г.В.“ ЕООД и дружеството било сключило с РЗОК Сливен Договор за оказване на първична извънболнична медицинска помощ №200832 от 30.12.2015 г. и на ищцата й били изплатени суми по този договор за процесния период в рамките на чл. 55 ЗЗО и Националния рамков договор за медицински дейности между НЗОК и БЛС за 2015 г. Позовава се на чл. 104 НРД и чл. 8 и чл. 14 ЗЛЗ. В случая ищцата била учредител и едноличен собственик на капитала на лечебно заведение, сключило договор за изпълнител на извънболнична помощ с НЗОК и по този начин сама се поставила в положение, което не й било позволявало да работи при ответното дружество. По този начин се била прекъсвала причинно-следствената връзка между уволнението и вредите, съставляващи пропуснати ползи от неполучените трудови възнаграждения и предявения иск с правно основание чл. 225, ал. 1 КТ бил неоснователен. Било установено, че ищцата била полагала труд и по други правоотношения съгласно годишната й данъчна декларация по чл. 50 ЗДДФЛ, което съставлявало признание от нейна страна, че била получила доходи от други правоотношения през исковия период. Цитира практика на ВКС според която работодателят дължи обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, когато в шестмесечния период след незаконното уволнение работникът не бил реализирал социално осигурителен доход от друго правоотношение, като в това понятие се било включвало доход получаван на някое от основанията по чл. 4 КСО, а не единствено от трудово правоотношение. Цитира Тълкувателно решение № 6 от 15.07.2014 г. по т.д. № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 4 от 05.04.2006 г. по т.д. № 4/2005 г. на ОСГК на ВКС по отношение на тежестта на доказване при предявен иск с правно основание чл. 225, ал. 1 КТ, която е върху ищеца, който следва да установи оставането си без работа, причинната връзка между оставането без работа и незаконното уволнение, претърпените вреди и техния размер, като доказването на работника е главно, а работодателят могъл да осъществи насрещно доказване като обори представените от работника доказателства. По отношение на иска с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ посочва, че не било установено ищцата да е придобила право на пенсия  за осигурителен стаж и възраст, нито да е упражнила това свое право, нито че трудовият й договор с ответника бил прекратен, тъй като ищцата с Решение № 91 от 09.02.2016 г. по гр.д. № 3994/2015 г. на СлРС била възстановена на работа на заеманата преди уволнението длъжност. Представеното с исковата молба копие от Разпореждане на ТП на НОИ- гр. Сливен не било подписано и не съставлявало годно доказателство. Волеизявлението на осигурителния орган следвало да бъде в писмена форма и с необходимите реквизити, като липсата на подпис върху документа била равносилна на липсата на волеизявление. Едва от датата посочена в разпореждането осигуреното лице било упражнило притежателното си право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Цитира практика на ВКС в този смисъл. СлРС не бил разпределил правилно с доклада си доказателствената тежест между страните по предявения иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, като не бил указал на ответника, че в негова тежест било да докаже, сделната система за заплащане на трудовото възнаграждение, което съставлявало съществено нарушение на съдопроизводствените правила. От заключението на съдебно-икономическа експертиза било видно, че ответникът изпълнявал задължението си да изготвя ежемесечен график за прегледи и бил изготвил такъв график и за месец юли 2015 г. Ищцата в качеството си на общопрактикуващ лекар не била отработвала всичките часове съгласно определения график за прегледи от работодателя й за месец юли 2015 г., като от съдебно-икономическата експертиза и от показанията на вещото лице било видно, че същата вместо за заработи 140,30 часа е била отработила реално 51 часа, а разликата от 89 часа е представлявала повече от ½ от предвидената лична норма на ищцата. Ответникът по никакъв начин не бил възпрепятствал ищцата да изпълни графика си.

Моли въззивния съд да отмени изцяло атакуваното решение като неправилно и незаконосъобразно, и да постанови ново, с което да отхвърли предявените срещу него искове като неоснователни и да му присъди сторените по делото разноски и пред двете инстанции.

С   въззивна жалба не са направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК  е постъпил отговор на  въззивната жалба депозиран от Г.И.К.-В., ЕГН:**********, с адрес: ***  . В същия срок не е постъпила насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба въззиваемата ищец в първоинстанционното производство оспорва въззивната жалба като неоснователна и счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Цитира практика на ВКС според която фактът на безработицата може да бъде доказан като се установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липсата на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, вписването на ищеца в бюрото по труда като безработен или чрез установяването на други факти и обстоятелства. Съгласно чл. 183 ГПК завереният от страна на ищеца препис на трудовата книжка, в който липсва вписване на последващо уволнението му трудово правоотношение е годно доказателствено средство за доказване на отрицателния факт на оставането на ищеца без работа по см. на чл. 225, ал. 1 КТ. Неоснователно било възражението на въззивника за нередовното оформяне на трудовата книжка, ако трудовата книжка не била редовно оформена законодателят бил предвидил възможност за издаване на образци. Липсата на последващото трудово правотношение се установявала и от справката за актуалното състояние на всички трудови договори в изискуемата заверена форма и за сведение бил представен и оригинала на документа. Обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ се изплащало при липса на доходи от трудово правоотношение, а не на доходи от други правоотношения като самоосигуряващо се лице по граждански договор, каквито са били договорите с РЗОК. В този смисъл извежда аргументи от логическото и систематично тълкуване на разпоредбите на КТ и цитира съдебна практика. Данъчната декларация била съдържала обобщена информация, а не конкретна относно наличието на други трудови правоотношения. Цитира практика в смисъл, че при незаконно уволнение по някой от трудовите договори било налице увреждане съизмеримо с брутното трудово възнаграждение по прекратения договор. Въззиваемата била работила на допълнително трудово правоотношение по чл. 111 КТ по време на престирането си на труд по основното трудово правоотношение при работодателя въззивник. Основателен бил и иска по чл. 222, ал. 3 КТ, тъй като законодателят свързвал дължимостта на обезщетението с придобиването на право на пенсия, а не към момента на упражняването й. Правилно била разпределена доказателствената тежест от СлРС доказателствената тежест по иска по чл. 128, ал. 2 КТ. Въззивникът следвало да докаже при наличието на уговорка за заплащане на положения труд при условията на сделната система за заплащане на труда съобразно график, а не както е уговорено в трудовия договор индивидуално заплащане на труда.

Моли въззивния съд да отхвърли въззивната жалба като неоснователна, да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно и да им присъди сторените по делото разноски пред въззивната инстанция.

 Прилага оригиналите на оспорените от въззивника документи- писмо с изх. № 1019-19-544#1 от 03.04.2017 г. от ТП на НОИ, Удостоверение от 30.03.2017 г. и справка за актуалното състояние на всички договори. Въззивният състав счита, че официално заверени преписи от тези документи са били представени пред първоинстанционният съд и приети от него с определение държано в откритото съдебно заседание от 04.04.2017 г., с изключение на Удостоверение от 30.03.2017 г., което се представя за първи път пред въззивната инстанция и се явява преклудирано, тъй като не удостоверява, нито новооткрити, нито новонастъпили обстоятелства по см. на чл. 266, ал. 1 и ал. 2, нито са били налице допуснати от СлРС процесуални нарушения, поради което същото удостоверение да не е било приобщено към събрания по делото доказателствен материал. По смисъла на чл. 183 ГПК са налице официално заверени преписи от писмо с изх. № 1019-19-544#1 от 03.04.2017 г. от ТП на НОИ и справка за актуалното състояние на всички договори на въззиваемата приобщени към доказателствения материал и се явява безпредметно прилагането и на оригиналите им по делото, тъй като официално заверените преписи и оригиналите на документите имат еднаква доказателствена сила. Оспорването на истинността и на двата вида документи се осъществява по реда на чл. 193 ГПК, каквото производство не е било открито пред първата инстанция, нито въззиваемата е била задължена да представи оригиналите им. С оглед на изложеното с определение, държано в закрито заседание на 26.06.2017 г. представените с отговора на въззивната жалба писмени доказателства  не са били приети и приложени към събрания по делото доказателствен материал.

В с.з., въззивното дружество редовно призовано не изпраща процесуален представител по закон или по пълномощие.

В с.з. въззиваемата редовно призована не се явява лично, а се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК, адв. Р.К. ***, която моли въззивният съд да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на сторените по делото разноски пред въззивната инстанция. Представя списък с разноски по чл. 80 ГПК.

При извършване на проверката по чл.267, ал.1 от ГПК, съдът констатира, че въззивната жалба е подадена от лице, имащо правен интерес от обжалването и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК. Въззивната жалба отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Поради това въззивният съд я намира за допустима и следва да я приеме за разглеждане.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че първоинстанционното решение в обжалваната му част е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Въззивният съд намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Производството е образувано по обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 225, ал. 1 КТ, чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 242 КТ.

По иска с правно основание чл. 225, ал. 1 КТ

Обжалваният съдебен акт е постановен в съответствие с утвърдената практика по приложението на чл. 225, ал. 1 КТ, съгласно която предпоставка за основателност на иска за обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ е установяването на незаконното прекратяване на трудовото правоотношение и оставането на служителя без работа в определен от закона срок след уволнението, като в тежест на страните е да установят всички факти, от които черпят изгодни за себе си правни последици. В съответствие с утвърдената практика е изводът, че в производството по иск с правно основание чл. 225, ал. 1 КТ, в тежест на работника е да докаже, че е останал без работа в резултат на незаконното уволнение, както и че този факт е установен от представеното по делото извлечение от трудовата книжка на ищеца, която, съгласно чл. 347 КТ, съставлява официален удостоверителен документ за вписаните обстоятелства, свързани с трудовата дейност на служителя. В съответствие със закона и константната практика относно разпределението на доказателствената тежест в процеса, в решението е прието, че доказателствената сила на отразените в трудовата книжка обстоятелства не е опровергана, поради което фактът на оставане на служителя без работа в периода след уволнението е установен по безсъмнен начин. Установено е от представеното копие от трудовата книжка на ищцата, че след уволнението не е започнала работа по трудово правоотношение. Обстоятелството, че се е осигурявала като едноличен търговец и е получавал доходи от търговска дейност, е ирелевантно. За основателността на претенцията за обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ от значение е оставането на работника или служителя без работа по трудово правоотношение поради незаконното уволнение, които предпоставки в случая са налице. Съдилищата безпротиворечиво тълкуват израза "останал без работа" визиран в чл. 225, ал. 1 КТ в смисъл, че правото на обезщетение може да бъде реализирано само ако уволненият работник или служител в рамките на спорния период от време не е бил ангажиран по трудово правоотношение. Само ангажираността по друго валидно трудово правоотношение, което осигурява на незаконно уволненото лице, защита на правото му на труд, еквивалентна на тази, по незаконосъобразно прекратеното трудово правоотношение, може да изключи отговорността да се плати обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ. Заетостта по граждански договор или всеки друг източник на законно получени средства за издръжка, в това число получени средства в качеството й на учредител и едноличен собственик на капитала на лечебно заведение, сключило договор за изпълнител на извънболнична помощ с НЗОК, не могат да се третират като основания, изключващи дължимостта на това обезщетение. В този смисъл е константната съдебна практика, обективирана в Решение № 634 от 20.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2071/2008 г., II г. о., ГК, Определение № 1333 от 18.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 373/2012 г., IV г. о., ГК, Определение № 822 от 17.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2714/2016 г., IV г. о., ГК, Определение № 178 от 7.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 942/2012 г., IV г. о., ГК, Определение № 1564 от 18.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1334/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 1225 от 2.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 596/2007 г., I г. о., ГК. В случая ищцата е доказала всички елементи от фактическия състав на чл. 225, ал. 1 КТ-  незаконността на уволнението си, оставането си без работа, претърпените вреди, съставляващи пропуснати ползи и техния размер, както и причинната връзка между факта на незаконното уволнение и вредите. В случая е установено обстоятелството, че ищцата е останала без работа в резултат на уволнението за периода след уволнението до изтичане на максималния срок, за който се дължи обезщетение – шест месеца. Оставането без работа на ищцата в резултат на уволнението й, което е било признато за незаконно с Решение № 91/09.02.2016 г. по гр.д. № 3994/2015 г. на СлРС се установява от липсата на вписване на последващо уволнението й трудово правоотношение в трудовата й книжка и от справката от НАП за актуално състояние на действащите трудови договори за периода от 01.09.2015 г. до 30.03.2016 г., според която ищцата за този период не е била заета по друго трудово правоотношение. Заетостта й по други трудови правоотношение за други периоди от време извън процесния шестмесечен период от 12.09.2015 г. до 12.03.2016 г. не е основание да не й бъде присъдено обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ. Същото се отнася и до доходите, които е била реализирала от дейността й като учредител и едноличен собственик на капитала на лечебно заведение,  по договор за изпълнител на извънболнична помощ с НЗОК. Обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ репарира пропуснатите ползи равняващи се на брутното трудово възнаграждение, което ищцата би получила през шестмесечния период ако не беше неправомерно уволнена от работодателя. Доходите й от други граждански договори или търговска дейност извън тези от други трудови правоотношения са ирелевантни.

Следователно работодателят следва да бъде осъден да заплати на ищцата обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за период от 6 месеца за оставане без работа поради уволнението. Съгласно разпоредбата на чл.228, ал.1 от КТ за определяне на размера на обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ се взема брутното трудово възнаграждение, което работника е получил за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за обезщетението, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение. Размерът на основното брутното трудово възнаграждение на ищцата за месеца, предхождащ уволнението – м.  август 2015 г. е  554 лв., но е получила 527,62 лв. поради ползване на един ден неплатен отпуск . Въз основа на него  и на изготвената и приетата по делото съдебно-икономическа експертиза СлРС е определил сумата от  3324 лв., съставляваща обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода от 12.09.2015 г. до 12.03.2016 г. Следователно, правилно предявения иск районният съд е приел за  доказан по основание и размера от  3324 лв. /след допуснато изменение на иска/ Върху обезщетението следва да се присъди законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба.

По иска с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ

Разпоредбата на  чл. 222, ал. 3 КТ постановява - при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж- на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за 6 месеца, като обезщетението може да се изплаща само веднъж.

От редакцията на разпоредбата е видно, че фактическият състав, който поражда за работодателя задължение за плащане на гратификацията по  чл. 222, ал. 3 КТ включва два позитивни елемента - прекратяване на трудовото правоотношение и придобито право на пенсия за осигурител стаж и възраст и един негативен - плащането се дължи само веднъж, т. е. работникът или служителят преди това да не е получавал гратификацията. Правото на увеличения размер на гратификацията е обусловено от един допълнителен критерии - работникът или служителят да е придобил последните 10 години трудов стаж при един и същ работодател, преди прекратяване на трудовото правоотношение. Следователно определяща предпоставка за дължимостта на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ е придобиването на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст по см. на чл. 68, ал. 1 КСО, а не неговото упражняване. В този смисъл е и константната съдебна практика обективирана в Решение № 720 от 25.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 191/2010 г., IV г. о., ГК, Определение № 243 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6137/2015 г., III г. о., ГК, Решение № 15 от 2.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2520/2015 г., III г. о., ГК. В случая видно от писмо с изх. № 1019-19-544#1 от 03.04.2017 г. от ТП на НОИ ищцата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на 29.07.2014 г. по см. на чл. 68, ал. 1 и 2 КСО, когато е била на 60 години и осем месеца и е имала осигурителен стаж 34 години и осем месеца. Трудовият й договор от 29.05.2015 г. с работодателя е бил прекратен на 01.09.2015 г. , т.е. към този момент същата вече е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ не й е било изплащано.  Ирелевантен е моментът към който ищцата е упражнила правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, което е станало съгласно представеното Разпореждане на ТП на НОИ на 09.12.2015 г. Тъй като ищцата не е била на работа в продължение на  десет години при този работодател обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ й се дължи за период от два месеца. Съгласно разпоредбата на чл.228, ал.1 от КТ за определяне на размера на обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ се взема брутното трудово възнаграждение, което работника е получил за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за обезщетението, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение. Размерът на основното брутното трудово възнаграждение на ищцата за месеца, предхождащ уволнението – м.  август 2015 г. е  554 лв., но е получила 527,62 лв. поради ползване на един ден неплатен отпуск. Въз основа на него  и на изготвената и приетата по делото съдебно-икономическа експертиза СлРС е определил сумата от  1108 лв., съставляваща обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ .Следователно, правилно предявения иск районният съд е приел за  доказан по основание и размера от  1108 лв. /след допуснато изменение на иска/ Върху обезщетението следва да се присъди законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба.

По иска с правно основание чл. 242 във вр. с чл. 128, т. 2  във вр. с чл. 247 КТ

Възмездността на труда се  изразява в това, че срещу изразходваната от работника или служителя работна сила работодателят му дължи насрещна престация под формата на трудово възнаграждение. В разпоредбата на чл. 247 КТ са уредени двете системи за заплащане на труда- при повременната система трудовото възнаграждение се определя според времетраенето на работата, а при сделната система се определя според изработеното, като според ал. 2 на чл. 247 КТ размерът на трудовото възнаграждение за единица изработка /трудова норма/ се уговаря между работника и служителя и работодателя и не може да бъде по-малко от предвиденото в КТД. Разценката за единица продукция се определя по взаимно съгласие на страните и ако не бъде уговорена такава се заплаща уговореното повременно възнаграждение. Съгласно трудовия договор № 44 А/29.05.2015 г. страните са договорили повременна система на изплащане на трудовото възнаграждение- в т. 2 от същия е предвидено, че продължителността на работното време е осем часа, а основното месечно трудово възнаграждение ще бъде в размер на 884 лв., което следва да се изплаща от работодателя до 30-то число на месеца следващ месеца на начисляването му. По иска с правно основание чл. 242 във вр. с чл. 128, т. 2  във вр. с чл. 247 КТ работодателят следва да докаже, че е заплатил уговореното съгласно трудовия договор възнаграждение на работника и служителя, който от своя страна следва да докаже, че е престирал труд в рамките на уговореното в трудовия договор работно време. Видно от съдебно-икономическата експертиза за м. юли и м. август 2015 г. разликата между уговореното трудово възнаграждение и това което е било изплатено е в размер на 644, 28 лв., а обезщетението за забава в размер на законната лихва върху неизплатената част от трудовите възнаграждения, считано от изискуемостта на всяко едно от тях до датата на завеждане на исковата молба- 26.01.2017 г. е в размер на 87,76 лв.

Сделната система за изплащане на трудовото възнаграждение по чл. 247 КТ следва изрично да бъде уговорена в трудовия договор между страните, като доказателствената тежест е върху страната, която черпи благоприятни последици от този факт, в случая това е работодателя. Представените графици се отнасят до организацията на работното време при ненормиран работен ден, а не до трудова норма, която трябва да бъде изработена. Не са представени доказателства относно наличието на задължение на ищцата да отработи посочената като лична нейна норма брой часове и брой прегледи. Липса подобна уговорка в трудовия договор и не е представен правилник за вътрешния трудов ред, издаден от съответния работодател по см. на 139, ал. 1 КТ, в който да е извършено разпределение на работното време, с което да бъде съобразен представения график. Като акт на работодателя по см. на чл. 181 КТ в него трябва да се съдържа началото и края на работното време, неговото разпределение на две или три части, въвеждането на променливото работно време, работниците и служителите, които работят на ненормирано работно време, задължение да дежурят или да бъдат на разположение на работодателя. За да се счете, че едно лице полага труд при ненормиран работен ден е необходимо да са налице две предпоставки. Първата е заеманата от лицето длъжност да е включена в нарочния списък на длъжностите, за които се установява ненормиран работен ден, който списък следва да е определен с нарочна писмена заповед на работодателя и втората е на работника да е осигурено ползването на допълнителен платен годишен отпуск по чл. 156, ал. 1, т. 2 от КТ, с който да е компенсирана работата му над редовното работно време. Установяването на работа за съответните длъжности при ненормиран работен ден става от работодателя след проведени консултации с представители на синдикалните организации и с представители на работниците и служителите по чл. 7, ал. 2 от КТ. Задължението на конкретния работник или служител за работа при режим на ненормиран работен ден се поражда с включването на неговата длъжност в горепосочения списък и съществува докато тя се съдържа в списъка. Работното време, през което се полага труд при ненормиран работен ден е редовно работно време и трудът не се оформя и не се заплаща като извънреден труд. Правилата за работа на ненормиран работен ден важат само за работните дни. Работата през почивните и празничните дни е на общо основание извънреден труд /защото се полага извън установеното за длъжността редовно работно време/. В случая е представен график за неотложна медицинска помощ и се посочва, че дейностите могат да бъдат извършвани и извън него, което означава, че фактически ищцата изпълнява трудовите си функции на ненормиран работен ден и за нея е налице забраната предвидена в чл. 142, ал. 3 КТ за сумирано изчисляване на работното време за работниците и служителите с ненормиран работен ден. Не става въпрос за сделна система, а за сумирано изчисляване на работно време по см. на чл. 142, ал. 2 КТ, но същото не е уговорено в трудовия договор, нито в правилник за вътрешния трудов ред, нито има писмена заповед на работодателя и същото не обвързва ищцата, дори и да приемем, че не работи на ненормиран работен ден и за нея не важи забраната предвидена в чл. 142, ал. 3 КТ.

Така, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи. Предявените искове трябва да бъдат уважени в пълен размер след извършеното по реда на чл. 214 ГПК изменение на размера на предявените искове.

С оглед изхода на делото и отхвърлянето на въззивната жалба като неоснователна следва да бъде уважена претенцията на въззиваемата за заплащане на деловодни разноски, тъй като представят списък с разноски по чл. 80 ГПК и пълномощно заедно с договор за правна помощ и съдействие, от които е видно, че са заплатили в брой сумата от 900  лв., съставляваща адвокатски хонорар.

С оглед отхвърлянето на въззивната жалба, като неоснователна съдът намира, че не  следва да бъде уважена  претенцията на въззивника  за присъждане на сторените пред настоящата инстанция разноски.

По тези съображения, съдът  

 

Р    Е   Ш    И:

 

            ПОТВЪРЖДАВА Решение № 356  от 27.04.2017  г. по гр.д. № 426/2017 г. по описа на   Районен съд – Сливен като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

           ОСЪЖДА „ГРУПОВА ПРАКТИКА ПО ПЪРВИЧНА МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ-СЛИВЕН“ ООД, със седалище и адрес на управление: **********, ЕИК 119508736 да заплати на Г.И.К.-В., ЕГН:**********, с адрес: ***  сумата от  900 лв., съставляваща сторени по делото разноски за въззивната инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                             ЧЛЕНОВЕ: