Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 12.07.2017 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на дванадесети юли през двехиляди и седемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                           МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                         мл. с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 294 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е  първоинстанционно решение № 47/31.03.2017г. по гр. д. № 252/2015г.  на НзРС, с което е постановено да се изнесе на публична продан допуснатият до делба между К.Г.И. и И.Г.И. съсобствен недвижим имот – жилище с идентификатор № 51809.503.3410.1.2 с площ 95 кв.м., заедно с прилежащи части – ½ ид.ч. от избени помещения, ½ ид.ч. от тавански помещения и ½ ид.ч. от общите части на жилищната сграда, при описани граници, при квоти – 1/2 ид.ч. за К.Г.И. и 1/2 ид.ч. за И.Г.И., при първоначална цена 54 900 лв., присъдена е държавната такса върху дяловете, осъден е К.Г.И. да заплати на И.Г.И. сумата 15 0004, 98 лв., представляваща съответна на квотата му в съсобствеността част от направени в съсобствения имот подобрения, като  искът е отхвърлен за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 22 000 лв., осъден е И.Г.И. да заплаща на К.Г.И., считано от 28.06.2016г. за в бъдеще сумата 108 лв. на месец, срещу ползването на съсобствения недвижим имот – жилище с идент. №  51809.503.3410.1.2, не са присъждани разноски  на страните.

Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство и с нея се атакува решението само в уважителната му осъдителна част, касаеща претенциите по сметки, съответно – и по отношение на разноските по този иск. Въззивникът твърди, че в нея то е незаконосъобразно, понеже неправилно не е уважено направеното от него възражение за погасяване по давност на правото на иск за подобренията. Счита, че в тази част решението е постановено в нарушение на материалноправните разпоредби, както и в противоречие със задължителната съдебна практика – ППВС 6/74г. и ТР 85/68 на ОСВС в неотменената с постановлението част, както и с решенията по чл. 290 от ГПК на ВКС. Твърди, че съдът неправилно е определил правната квалификация като такава по чл. 30 ал. 3 от ЗС вместо по чл. 61 и сл. от ЗЗД, съответно – неправилно е определил и началния момент, от който започва да тече погасителната давност.  Заявява, че за да се квалифицира правилно претенцията за подобрение, а оттам и да се отчете вярно началният момент на давността, от значение е в какво качество са направени подобренията. Развива детайлни съображения във връзка с установените в теорията и практиката схващания, разграничаващи различните хипотези. Въззивникът счита, че по несъмнен начин от събраните доказателства се доказва, че ответникът претендира заплащане на извършени в съсобствения имот подобрения, без да е предявявал права и без твърдения, че същите са осъществени от него в качеството на владелец на частите на другия съсобственик, с негово знание и без противопоставянето му, поради което отношенията по повод подобренията следва да се уредят по правилата на гестията. Ответникът сам е уточнил периода на извършването – през 2005г. до края на 2006г., след смъртта на наследодателката на 30.05.2005г., поради което и погасителната давност за вземанията за тези подобрения започва да тече от извършването им, а не както съдът неправилно е счел – когато владението е било смутено от собственика с предявяване на първата покана за доброволна делба – 29.09.2014г. Въззивникът излага подробни доводи, позовавайки се на ППВС 4/74г. и анализирайки указаното в него. Също така навежда и оплаквания, свързани с неправилното възприемане на решаващия съд на характера на подобренията, без да обсъди и без да се произнесе кои са необходими и кои полезни  разноски, като е приел безкритично и необосновано, че са доказани всички необходими разноски и подобрения на обща стойност 30 009, 95 лв., без да отчете изявлението на вещото лице, че подобренията са „луксозни“. В обобщение въззивникът счита, че съгласно чл. 110 от ЗЗД петгодишният давностен срок за предявяване на претенцията за подобрения от страна на ищеца е изтекъл преди заявяването й с молбата от 13.10.2016г., поради което тя е неоснователна като погасена по давност.

С оглед изложеното въззивната страна моли да бъде отменено решението в обжалваната част, като въззивният съд постанови ново, с което отхвърли и за уважения от РС размер претенцията за подобренията като неоснователна, поради погасяването й по давност. По отношение на разноските, моли да му бъдат присъдени такива за първоинстанционното производство съгласно чл. 355 от ГПК вр. чл. 78 от ГПК съразмерно спрямо претенцията, съединена с делбения иск. Претендира разноските за тази инстанция.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Въззиваемият счита, че фактическите констатации на РС са верни, пълни и обосновани въз основа на преценката на събраните писмени и гласни доказателства. Счита, че правилно са приложени относимите материалноправни норми, няма и процесуални нарушения. Моли да се потвърди в обжалваната му част атакуваното решение, няма направени нови доказателствени искания пред въззивния съд. Претендира присъждане на разноски за тази инстанция.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба при изложените аргументи и оспорва отговора. Моли атакуваното решение да бъде отменено в обжалваната част, касаеща претенциите по сметки, като незаконосъобразно и вместо това въззивният съд отхвърли този иск изцяло, като погасен по давност. Няма нови искания, петендира разноските за двете инстанции, представя списък и доказателства за допълнителни разноски във връзка с явяването. Представя и подробни писмени бележки.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява и не се представлява. С писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва въззивната  жалба като неоснователна, поддържа отговора и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в атакуваната му част, както и по отношение на разноските. Няма нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството. Иска да му се присъдят разноски за тази инстанция, представя списък.

След докладване на жалбата не са направени възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху ревизираната част от първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваният акт е неправилен в атакуваната си част, поради което следва да бъде отменен в нея.

Този състав счита, че изложената от първоинстанционния съд фактология в решението е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

Въззивният състав не споделя правните изводи на РС, които са необосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Решението е обжалвано само в частта, относно претенциите по сметките.

Изложените в тази връзка във въззивната жалба оплаквания са основателни.

От събраните по делото доказателства, включително признанията и обясненията на ответника, предявил претенцията по чл. 346 от ГПК, е еднозначно установено, че подобренията в имота, по отношение на който е допусната съдебна делба с влязло в сила решение, при посочени в него квоти от правото на собственост, са извършени от него след смъртта на наследодателката, в периода 2005-2006г., без той да е бил владелец на частите на другия съсобственик, подобренията могат да ползват и последния, но са направени предимно в интерес на подобрителя, знанието за извършването им не е отречено от ищеца и макар да не му е искано съгласие, той не е обективирал по никакъв начин несъгласие с това.

Искането по чл. 346 от ГПК е заявено своевременно от страната, насрещната страна също своевременно е направила възражението си за изтекла погасителна давност.

При така очертаното фактическо положене     е видно, че имуществената претенция на ответника черпи правното си основание от правния институт на воденето на чужда работа без пълномощия.

Приложение не може да намери разпоредбата на чл. 74 ал. 2 вр. чл. 72 ал. 1 от ЗС, която дава право да се търси увеличената вследствие на подобренията стойност на имота, тъй като ответникът няма качеството владелец /нито добросъвестен, нито приравнен на него недобросъвестен/, понеже е извършвал действията си по подобряването и благоустройването изобщо, но и в собствен интерес, без да демонстрира владение спрямо частите на съсобственика-ищец, обхванати от подобренията.

По начало при защита правата на съсобственик, направил разноски по съсобствен имот следва да се направи разграничение според отношението на останалите съсобственици – ако разноските са извършени с тяхно съгласие, намира приложение разпоредбата на чл. 30 ал. 3 от ЗС, ако са извършени без съгласието им, но и без тяхното противопоставяне, отговорността им се реализира по правилата на водене на чужда работа без пълномощие по чл. 60 и сл. от ЗЗД, а ако останалите съсобственици са се противопоставили, отношенията помежду им се уреждат по субсидиарната хипотеза на неоснователното обогатяване по чл. 59 от ЗЗД, като при последните два случая се държи същевременно и сметка за вида на разноските – необходими или полезни.

Следователно спорът между страните в случая е подчинен на правилата на гестията – чл. 61 ал. 2 вр. ал. 1 от ЗЗД. Проявява се общият институт на неоснователното обогатяване, тъй като работата е била предприета уместно и е била добре управлявана в чужд интерес, поради което ищецът по начало би бил длъжен да върне на ответника необходимите и полезни разноски. Но, доколкото последният е действал и в свой интерес, то другият съсобственик отговаря само до размера на обогатяването си – тоест – за по-малката сума между направените разходи /стойността на подобренията/ и увеличената стойност на подобрения имот. В случая по-малката от двете се явява увеличената стойност /пазарната стойност, с която се е увеличила пазарната цена на имота в резултат на подобренията/, като съгласно заключението на експертизата, тя е в размер на  16 766 лв. за целия имот.

Ключовият правопрепятстващ довод на ищеца е, че към момента на предявяване на искането по чл. 346 от ГПК правото на иск за подобренията е било погасено по давност.

Първостепенният съд е разгледал и обсъдил релевираното възражение, като е стигнал до заключението, че то е неоснователно.

Този извод е неправилен.

За да счете, че петгодишният давностен срок, с изтичането на който правната норма на чл. 110 от ЗЗД свързва изгубването на правото на иск по отношение на вземането за подобрения на ответника, не е приключил, съдът е приел, че началният момент, от който той е стартирал, е моментът на предявяване на първата покана за доброволна делба – 29.04.2014г. Така към датата на заявяване на претенцията по чл. 436 от ГПК – 13.10.2016г., той не е бил изтекъл. Изводът си е обосновал с ППВС № 6/1974г., т. VІ.

Във вътрешно противоречивите си мотиви решаващият съд е приел, че ответникът е владелец на своята част от имота и държател на частта на другия съделител – ищеца, и едновременно с това – че като подобрител има качеството на владелец, понеже владеел имота и ползвал подобренията изразявайки това си намерение по отношение на всички, включително другия съсобственик.

От събраните в двете фази на производството по делба доказателства е еднозначно установено, че ответникът в никой момент не е отричал правото на собственост на ищеца и е имал съзнанието, че неговото вещно право се разпростира само до размера на наследствената му квота – в такъв размер е плащал и данъчните си задължения, ищецът пък е плащал за своята част, понеже не се е дезинтересирал от собствеността си. В процеса ответникът нито се е позовавал на придобивна давност, нито е въвеждал твърдения, че се е считал за владелец на частта на ищеца. Не са събрани и доказателства, дори индициращи противопоставяне от страна на ответника на изключителни негови права, отричащи правата на ищеца, тоест – обръщане на анимуса му от такъв за държане, на такъв за своене, по явен, агресивен и категоричен начин.

Поради това и той е извършил подобренията в съсобствения имот като собственик на своите и като държател на чуждите части от него, и спрямо тях ответникът е вършил чужда работа, без да е упълномощаван.

Така общата 5 годишна давност, с изтичането на която се погасява правото на иска по чл. 61 ал. 2 от ЗЗД, е била изтекла към датата на предявяване на претенцията по чл. 346 от ГПК – 13.10.2016г., тъй като срокът е бил поставен в течение за всяко от подобренията от момента на извършването му, като последният, заявен такъв момент е краят на 2006г.

Районният съд се е позовал на Пленумното решение на ВС № 6/1974г., където буквално е казано: Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Правоотношенията, които възникват между владелеца, извършил подобренията, и собственика на имота, върху който са извършени, се характеризират с такива особености, които дават основание с оглед общия смисъл на закона и справедливостта да се приеме, че изискуемостта за вземането за подобрения върху чужд имот не съвпада с извършването на самото подобрение, а трябва да се отнася към един по-късен момент".

Това виждане, обаче е неприложимо към настоящия случай, още повече защото то е доразвито с Тълкувателно решение № 85/68г ОСГК, което препраща и към Постановление № 6/1974г на Пленума на ВС. В тях се указва, че отношенията между подобрителя на чужд имот и собственика, ако не се уреждат при условията на чл. 72 ЗС или чл. 74, ал. 2 във вр. с чл. 72 ЗС, следва да се разгледат на плоскостта на правилата на неоснователното обогатяване - „…..Държателят на недвижим имот, който е извършил подобрения в него, не може да се ползува от разпоредбите на чл. 71 и 72 ЗС. Неговите отношения със собственика за добивите, получени от имота, и извършените подобрения се уреждат в съответствие с договора между тях, а при липса на договор - съобразно правилото на чл. 93 ЗС за добивите и правилата за водене на чужда работа без пълномощие и неоснователно обогатяване - за подобренията. Лицето, което е извършило подобрения в чужд имот, без да е било обвързано с договор към собственика на имота, когато не е владелец и не е държател, не може да се ползува от разпоредбите на чл. 72 и 74 ЗС. Неговите отношения със собственика за извършените подобрения се уреждат съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие, съответно с правилата на неоснователното обогатяване, а за добивите от вещта - съобразно чл. 93 ЗС. Съсобственикът, който е извършил подобрения в съсобствения имот със съгласието на останалите съсобственици, не може да се ползува от разпоредбите на чл. 71, 72 и 74 ЗС. Неговите отношения с останалите съсобственици се уреждат за добивите от правилото на чл. 93 и 30, ал. 3 ЗС, а за необходимите разноски за запазване на имота и подобренията - от правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС и тези за водене чужда работа без пълномощие.“

В обобщение, според разясненията, дадени в ТР № 85/68 г. и ППВС 6/1974 г., е ясно, че отношенията между съсобственици по повод извършени от единия от тях подобрения в общия имот се уреждат съгласно чл. 72 и 74 ЗС в случаите, когато съсобственикът е променил намерението си и е започнал да владее цялата вещ за себе си. В този случай увеличената стойност на имота може да се претендира ако владението е добросъвестно или при недобросъвестно владение, когато другият съсобственик е знаел, че се правят подобрения в общия имот, но не се е противопоставил на това. В останалите случаи, когато извършва подобренията в качеството на владелец на своята част и държател на частите на останалите съсобственици, отношенията им ще се уредят по реда на чл. 30, ал. 3 ЗС - ако подобренията са извършени със съгласието на останалите съсобственици, по реда на чл. 59 ЗЗД - ако те са се противопоставили или по правилата на водене на чужда работа без пълномощие, ако липсва съгласие на останалите съсобственици за извършването им. Единствено в хипотезата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД може да се присъди увеличената стойност на имота, но само ако тя е по-малка от вложените разходи за подобренията, тъй като в този случай отговорността е ограничена до размера на обогатяването.

Всичко това означава, че съдебната практика, изразена в Постановления на Пленума на ВС и Тълкувателни решения на ОСГК е задължителна по въпросите на извършени подобрения в чужд недвижим имот без знанието и съгласието на собственика и без намерението на извършителя да придобие имота, като го владее за себе си, и в тези случаи приложение намира институтът на водене чужда работа без пълномощно- чл. 60-62 ЗЗД, или неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД, и че при тези случаи вземането е изискуемо от момента на извършването на подобренията.

Ето защо, след като съдът приема, че ответникът е владял собствената си 1/2 ид.ч. и е бил държател на останалата половина, собственост на ищеца по делото и  не се установява твърдените подобрения да са извършвани с категоричното съгласие на последния, но пък и той не се е противопоставил изрично, то следва да се приеме, че отношенията между страните трябва да се уредят по правилата на гестията, в частност съгл. чл. 61, ал. 2 ЗЗД, доколкото извършеното е в интерес и на съделителя-ищец. В тази хипотеза заинтересованият отговаря до размера на обогатяването си. Това следва да бъде по-малката стойност от двете изследвани величини -  стойността на подобренията и увеличената стойност на имота.

Тъй като това вземане е с облигационен характер и се погасява по общите правила за погасяване на вземанията,  погасителната давност  по смисъла на чл.114 ал.1 от ЗЗД  започва да тече от момента в който то е станало изискуемо, а именно – от момента, когато са извършени разходите в делбения имот. Това е така, понеже вземането е възникнало и станало изискуемо при извършването на подобренията, защото от тогава възниква и обективната възможност за подобрителя да предяви претенция за защита на своите права. Неоснователността на преминаването на благата в патримониума на съсобственика се осъществява при самото им създаване, а не в някой последващ момент, поради което погасителната давност при вземанията за извършени от държател подобрения започва да тече от извършването им.

Казаното в постановление № 6/74г., че вземането става изискуемо от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане или от момента на предявяване на иск за имота, се отнася само за сънаследник, който владее целия имот като свой, какъвто настоящият случай не е.

С оглед изложените дотук съображения този въззивен състав приема, че вземането за подобрения на ответника към ищеца е погасено по давност и претнцията му, заявена по реда на чл. 346 от ГПК, следва да се отхвърли като неоснователна по тази причина. Поради това е безпредметно да се обсъждат повдигнатите въпроси относно това кои подобрения/разноски са били необходими, кои – полезни или луксозни, дали някои от тях следва да бъдат изключени от стойността на подобренията и как това би се отразило на общата увеличена стойност на съсобствения имот, респективно – на частта, съответстваща на дела на ищеца.

 Като е достигнал до противоположни правни изводи, решаващият съд е постановил неправилно и незаконосъобразно в обжалваната  си част решение, което следва да бъде отменено в нея, налице са твърдените от въззивната страна пороци, поради което въззивната жалба следва да се уважи.

С оглед отмяната на решението в обжалваната част, отговорността за разноски за първата инстанция следва да се определи съобразно разпоредбата на чл. 355 от ГПК, вр. чл. 78 от ГПК по отношение на претенцията по сметки, която представлява присъединен иск в делбеното производство. Така, с оглед отхвърлянето на претенцията на ответника, той следва да заплати на ищеца разноските по този иск в размер на  886, 04 лв.

Отговорността за разноски за тази инстанция следва изцяло да се възложи на въззиваемия, като той понесе своите както са направени и заплати тези на въззивника в размер на 1 350, 10 лв., от които 300, 10 лв. д.т., 980 лв. адвокатско възнаграждение,  40,00 лв.  пътни разноски и  30, 00 лв. разноски за нощувка.

 

 

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 47/31.03.2017г. по гр. д. № 252/2015г.  на НзРС В ЧАСТТА, с която е осъден К.Г.И. да заплати на И.Г.И. сумата 15 0004, 98 лв., представляваща съответна на квотата му в съсобствеността част от направени в съсобствения имот подобрения, като НЕПРАВИЛНО и вместо това

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

 

ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 346 от ГПК от И.Г.И., с ЕГН ********** ***1, против К.Г.И., с ЕГН ********** ***, иск по чл. 61 ал. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата 15 004, 98 лв., представляваща част от стойността, съразмерна на квотата му от правото на собственост, на подобрения направени в съсобствен имот през периода 2005г.-2006г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН, поради ПОГАСЯВАНЕ ПО ДАВНОСТ на правото на иск.

 

ОСЪЖДА И.Г.И. да заплати на К.Г.И. направените разноски за първоинстанционното производство в размер на 886, 04лв. и за въззивното производство – в размер на  1 350, 10 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.                              

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: