Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 112

 

гр. Сливен, 17.07.2017 год.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на дванадесети юли   през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                     Мл. с.  НИНА КОРИТАРОВА  

при участието на прокурора ………и при секретаря Пенка Спасова , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  297   по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 245 от 23.03.2017 г. по гр.д. № 4676/2016 г. на Сливенския районен съд, с което е признато за установено по отношение на „Мобилтел“ ЕАД, със седалище и адрес на управление: **********, ЕИК 131468980, че Д.В.Б., ЕГН ********** ***, дължи на „Мобилтел“ ЕАД сумата от 2193,98 лв. главница, представляваща незаплатена далекосъобщителна услуга от договори № Б0713609/02.03.2007 г., М3387049/08.11.2012г. по договор М3763098/22.08.2013г., произтичащи от 28 броя фактури, както и неустойка в размер на 858,07 лв. за предсрочно прекратяване на договора за далекосъобщителна услуга и сумата от 455,56 лв. мораторна лихва, начислена до 14.08.2016 г. и законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението по ч.гр.д. № 3568/2016 г. на Сливенския районен съд – 19.08.2016 г. до окончателното изплащане, както и 70,15 лв., представляваща заплатена държавна такса за образуване на частното гражданско дело и сумата от 180,00 лв. заплатен адвокатски хонорар по производството. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищцовото дружество направените разноски в исковото производство.

Подадена е въззивна жалба от ответника, чрез неговия процесуален представител, в която се сочи, че решението е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно. На първо място, събраните по делото доказателства не установяват по безспорен и категоричен начин крайния извод на съда, тъй като по делото не се е доказало реално предоставяне на далекосъобщителни услуги и само на това основание исковата претенция е следвало да бъде отхвърлена. Съдът неправилно е приел, че не е изтекла тригодишната погасителна давност и не е кредитирал своевременно направеното възражение, като се излагат аргументи за това. Сочи се също, че е направено възражение за недължимост на лихвите като акцесорно вземане, тъй като ответникът не е поканен по реда на ЗЗД и същият не е в забава. На последно място се сочи, че с уважаването на исковата претенция и присъждането сумата на ищеца, същият би се обогатил неоснователно, като се излагат аргументи за това. Поради това се иска да бъде отменено обжалваното решение, като бъде уважена жалбата. Направени са доказателствени искания за издаване на удостоверение и за допускане до разпит на един свидетел и са претендирани разноски за всички инстанции.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази жалба в който се твърди, че тя е неоснователна. Правилно съдът е приел, че погасителна давност не е изтекла, като се излагат контрааргументи на тези наведени във въззивната жалба. Наведените възражения за едностранно прекратяване на договора от страна на абоната не са доказани, тъй като подадените заявления от него от 13.05.2013 г. и от 04.02.2013 г. касаят друг договор, различен от процесния. По отношение на наведените с въззивната жалба възражения, че ищеца не е доставил, а ответника не е ползвал далекосъобщителни услуги се сочи, че този факт не е бил оспорен в отговора на исковата молба, като единствените възражения са били свързани с погасителната давност и за това, че са подадени заявления за прекратяване на договор. Така съдът не дължи произнасяне по това възражение, наведено с въззивната жалба. Отделно от това, ищцовото дружество е представило фактури с подробни извлечения на отчитане, от които се установяват осъществените от ползваните мобилни номера разговори към различни мобилни оператори. Извлечението от електронната система на телекомуникационната компания, в които доставените услуги са конкретно и детайлно индивидуализиране с време на извършване продължителност и получаващ мобилен номер, са представени с официално заверен препис и са неоспорени от ответната страна. Така представените като доказателства фактури установяват реално употребените от ответника мобилни услуги, което е основание за заплащането им. По направените с въззивната жалба доказателствени искания в отговора се излагат подробни съображения, че те са неоснователни, тъй като са преклудирани. Претендирани са разноски за въззивната инстанция.

В с.з. въззивникът, редовно призован, не се явява. Постъпило е писмено становище от представител по пълномощие, с което се поддържа подадената жалба, по съображенията, изложени в нея.

За въззиваемата страна, редовно призована, не се явява представител. Постъпило е писмено становище от представител по пълномощие, с което се оспорва основателността на подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното уважаване на иска.

   Правилно, обосновано и законосъобразно съдът е приел, че предмет на иска с пр. осн. чл. 422 от ГПК във вр. чл. 124, ал.1 от ГПК във вр. чл. 415, ал.1 от ГПК е установяване вземането на кредитора, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. По този иск   ищецът следва да докаже факта от който произтича вземането му и неговия размер. При подадено възражение в производството за издаване на заповед за изпълнение, ищецът не разполага с изпълнителен лист за вземането си и следва да проведе успешен установителен иск срещу ответника. В негова тежест е да докаже фактите, пораждащи претендираното и оспорено право.

   Правилно и законосъобразно районният съд е констатирал, че предявеният установителен иск е основателен. Изложил е съображения, че наведеното възражение за изтекла погасителна давност е неоснователно, като е посочил, че предоставянето на мобилни услуги действително е свързано с периодични плащания и погасителната давност настъпва три години от изискуемостта на всяко едно от вземанията. В случая обаче заявлението за издаване на заповед за изпълнение е депозирано на 19.08.2016 г., от която дата се счита за предявен установителния иск и така за нито едно от вземанията не е изтекла погасителната давност, тъй като вземанията по фактурите са след 19.08.2013 г. Първата фактура , по която се претендира вземане е фактура №0278723888 от 02.09.2013г. и е за периода от 28.07.2013г. до 27.08.2013г.

Правилно и законосъобразно районният съд не е приел наведените възражения за едностранно прекратяване на договорите от страна на абоната, произтичащи от клаузите на общите условия, тъй като е констатирал, че подадените заявления от 13.05.2013г. и от 04.02.2013 г. касаят друг договор № М 3315882, различен от процесните – договори Б0713609, М3387049 и М3763098.  Налице е идентичност на вземането, посочено в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и това, предмет на установителния иск. Безспорно е, че се касае за една и съща претенция на кредитора, която произтича от сключените договори с въззивника – ответник. Така не са прекратени договорите, по които се претендират вземания. Възражението, че дружеството е следвало да прекрати договора също се явява неоснователно, тъй като правото да прекрати договора е на дружеството и неупражняването на това право не може да ползва ответника.

Настоящата инстанция споделя и съображенията на районния съд относно направеното възражение, че съгласно чл. 229а от Закона за електронните съобщения, срочния договор може да бъде продължен само при изрично вписано съгласие на абоната относно условията за продължаване. При липса на такова съгласие, след изтичане на срока на договора, срочният договор се преобразува в безсрочен при същите условия и абонатът има право да прекрати безсрочния договор с едномесечно предизвестие без да дължи неустойка за това. Очевидно е, че въззивникът не се е възползвал от това свое право и не е прекратил договорите с едномесечно предизвестие. Така той дължи неустойка и правилно и законосъобразно районният съд я е присъдил.

Неоснователно е и оплакването за недължимост на лихвите като акцесорно вземане, тъй като ответникът не е поканен по реда на ЗЗД и същият не е в забава.   Лихвата за забава по  чл. 86, ал. 1 ЗЗД представлява обезщетение за неизпълнение в срок на парично задължение и се дължи от деня на забавата. Съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора. За всяко едно от претендераните вземания обаче е определен срок за изпълнение.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

 

Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъждани в размер на сумата от 180 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 245 от 23.03.2017 г. по гр.д. № 4676/2016 г. на Сливенския районен съд.

 

ОСЪЖДА Д.В.Б., ЕГН ********** *** да заплати на „Мобилтел“ ЕАД, със седалище и адрес на управление: **********, ЕИК 131468980 сумата от 180 /сто и осемдесет/ лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

        

         Решението не подлежи на обжалване.

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: