Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 05.07.2017 г.

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на пети юли през двехиляди и седемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                           мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Соня В., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 302 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е бързо и въззивно. Развива по  чл. 258 и сл. от ГПК и се движи по реда на чл. 310 и сл от ГПК..

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 378/03.05.2017г. по гр.д. № 514/17г. на СлРС, с което е изменен размерът на присъдена месечна издръжка на непълнолетното дете С.М.Г. /със съгласието на майка му З.Г.В./ от бащата М.Г.Б., като е увеличен от 40 лв. на 130 лв., считано от 01.02.2017г., до настъпване на правопрекратяващи или правоизменящи факти, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка закъсняла вноска от предявяване на иска на 01.02.2017г., като искът е отхвърлен над тази сума до пълния претендиран размер от 150 лв. като неоснователен и са присъдени  д.т. и разноски по делото.

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, обжалва частично решението – само в отхвърлителната му част  за разликата над присъдените 130 лв. до претендираните 150 лв., като  счита, че в нея то е незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че съдът неправилно е извършил преценка на нуждите на непълнолетното дете и е счел необосновано, че сумата 130 лв. ще гарантира приличното му съществуване. Не е извършил преценка на общия нужен за това размер и не го е разпределил между двамата родители. Не е съобразил, че майката е тази, която полага лични грижи, за разлика от бащата. Също така заявява, че счита за доказан доходът от 600 лв. на бащата, тъй като са събрани гласни доказателства за това, а и твърдението не е оспорено от ответника. Доказано пък е, че майката не работи и доходите се осигуряват от бабата, която получава пенсия от 120 лв., а детето се придвижва ежедневно до училище в друго населено място и цената на картата е 52 лв.  С оглед това е видно, че за задоволяване на нуждите му, са необходими повече от присъдените средства и като е пренебрегнал това, съдът е постановил неправилен в обжалваната си част съдебен акт.

Предвид изложеното въззивникът моли въззивния съд да да отмени решението в отхвърлителната част и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло иска до пълния му претендиран размер от 150 лв. Претендира разноски за двете инстанции. Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания.

 В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът – със съгласието на своята майка, редовно призован, не се явява, за него се явява  процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, надлежно упълномощен от въззивника със съгласието на майка му, който поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена. Няма нови искания, претендира разноски..

В с.з. въззиваемият  редовно призован, не се явява, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК и по реда на преупълномощаването, който оспорва въззивната жалба като неоснователна, заявява, че счита атакуваната част от решението на СлРС за правилна и моли то да бъде потвърдено в нея. Няма нови доказателствени искания. Не претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед заявения обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваната част от решенито е и правилна, поради което следва да бъде потвърдена.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

За уважаване по принцип на иска, следва да са едновременно налице няколко предпоставки. От една страна – увеличени нужди на искащия издръжка и от друга – възможност на задълженото да я дава лице. Тъй като задължението за издражка на непълнолетно дете е безусловно от гледна точка на възможността на детето да се издържа с имуществото си, поради което следва да се преценят само правоизменящите факти във връзка с чисто обективното увеличаване на нуждите на едно дете, настъпили в рамките на около 10 годишиния период от предходното присъждане на издръжка.

На следващо място е необходимо да се  съобразят възможностите на всеки от родителите, като се вземат предвид доказаните им доходи, както и се отчете фактът, че върху майката на ищеца лежи и ангажиментът за непосредствените грижи за отглеждането и възпитанието му и за ежедневните му нужди.

Така майката на ищеца не работи и няма доходи, основните средства за издръжка се получават от пенсията на неговата баба – 120 лв. Няма ангажирани надлежни писмени доказателства,че майката на ищеца е с влошено здраве, което е довело до намалена трудоспособност.

За ответника са събрани само гласни доказателствени средства относно трудовата му ангажираност, но не и относно точния размер на възнаграждението му. Не са установени утежняващи материалното му състояние факти – заболяване, нетрудоспособност или намарена такава, задължения към друго непълнолетно дете, или други лица, имащи право на издръжка от него.

Така, като се съобразят възможностите на родителите към настоящия момент, с оглед обективните икономически условия, приложени към нуждите на 17 годишното дете и възможностите на родителите, минимално достатъчният размер за месечната издръжка, с оглед състоянието и възрастта му, е общо 220 лв., от които 130 лв. следва да се възложат на бащата, който не полага лични грижи,  а майката, следва да осигурява  остатъка от 90 лв.

Въззивният състав счита, по повод оплакването наведено с въззивната жалба, че нуждите на ищеца надвишават посочената от съда сума, следва да се посочи, че в преценката си съдът е обвързан не само с нуждите на искащия, но и с реалните възможности на даващия издръжка и следва да се намери оптимален баланс между тях. Тъй като за бащата не са ангажирани от страната, носеща доказателствената тежест за това, годни и убедителни доказателствени средства относно действителния размер на доходите му /свидетелски показания в тази насока са неприемливи, а освен това депозираните такива касаят предположения на база изолиран случай/, а за майката също не е установено, че неангажираността й в трудова дейност е резултат от заболяване, то съдът приема за база минималната работна заплата. Положението на родителите като млади и работоспособни лица, съчетано с качеството им на майка и баща на непълнолетно дете, е достатъчна предпоставка и мотивация те да положат необходимите и ефективни усилия да осигурят доход поне в такъв размер, за да обезпечат  задоволителни средства за съществуване за детето си и себе си, без да превръщат своите нужди във водеща цел.

Приемайки възможностите и на двамата родители за минимални, съдът, съответно свежда и нуждите на детето, според тяхното естество, само до най-необходимото за живот в границите на човешкото достойнство – храна, облекло, елементарно домакинство, учебници и пособия, евентуално – разходи за културни и спортни развлечения.

Ето защо въззивната инстанция намира, че искът следва да се уважи за сумата от 130 лв., ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба върху всяка закъсняла вноска, до окончателното й изплащане, а за разликата до пълния предявен размер – да се отхвърли като неоснователен.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивницата, която следва да понесе своите както са направени, въззиваемата страна не е направила и не е претендирала разноски за тази инстанция и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

         

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 378/03.05.2017г. по гр.д. № 514/17г. на СлРС в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                                                                                          ЧЛЕНОВЕ: