Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 114

 

гр. Сливен,  17.07.2017 год.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на дванадесети юли  през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                     Мл. с.  НИНА КОРИТАРОВА  

при участието на прокурора ………и при секретаря Пенка Спасова , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N   308  по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 418/17.05.2017 год. по гр.дело № 4648/2016 год. на Сливенски районен съд, както и Решение № 490/07.06.2017 год. по същото дело, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в първото решение. С постановеното първо решение съдът е отхвърлил предявения от М.Н. Г., ЕГН **********,***, чрез адв. Р.Г. ***, със седалище и адрес на управление ********, представлявано от кмета С.Р.иск с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на отвеника, че ищцата е собственик на недвижим имот, представляващ ПИ № 67338.538.143 по КК на *******, състоящ се от 354 кв.м., трайно предназначение урбанизирана територия, заедно с построените в имота полумасивна жилищна сграда на един етаж, със застроена площ 48 кв.м. с идентификатор 67338.538.143.1, полумасивна сграда на един етаж със застроена площ 6 кв.м. с идентификатор 67338.538.143.2, паянтова жилищна сграда на един етаж със застроена плпощ 10 кв.м. с идентификатор 67338.538.143.3, масивна стопанска сграда на един етаж със застроена площ 20 кв.м. с идентификатор 67338.538.143.4, паянтова стопанска сграда на един етаж със застроена площ 13 кв.м. с идентификатор 67338.538.143.5 и паянтова стопанска сграда на един етаж със застроена площ 18 кв.м. с идентификатор 67338.538.143.6, при граници на поземления имот: ПИ № 67338.538.132, ПИ  № 67338.538.142, ПИ №  67338.538.131, ПИ № 67338.538.143 и ПИ № 67338.538.144, като неоснователен и недоказан.

Със същото решение е признато за установено по отношение на ищцата, че Община Сливен е собственик на процесния недвижим имот и с Решение № 490/07.06.2017 год. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка, като е осъдена ищцата да предаде на Община Сливен владението върху имота. С решението ищцата е осъдена да заплати на Община Сливен направените по делото разноски.

Подадена е въззивна жалба от ищцата, чрез процесуалния й представител, с която се заявява, че постановеното решение е неправилно, нарушен е законът и са приети правни изводи на базата на фактическа обстановка, необоснована от събраните по делото доказателства. Съдът неправилно изградил фактическите си констатации на базата на съставените актове за държавна и общинска собственост и неоснователно е игнорирал свидетелските показания. Свидетелите единодушно сочат, че имотът се е ползвал от възходящите на ищцата десетилетия преди 50-те години на миналия век и без да имат титул за собственост те са го владели като свой явно, непрекъснато и неоспорвано. Развиват се съображения за това владение, както и че до 1964 год., когато е създаден актът за държавна собственост няма друг титул, който да сочи, че парцелът е държавен. Самият акт не съдържа никакви основания за придобиване на собствеността от държавата. Излагат се подробни съображения относно оспорването на представения по делото акт. Неправилни са съображенията на съда, че ищцата се е позовала на присъединяване на свое владение към това на наследодателите, като игнорирал нейната претенция, че тя се е позовала на наследяване на имота, който е придобит по давност от наследодателите. Така едно продължило повече от 70 години явно, непрекъснато и неоспорено по никакъв начин и от никого владение, на базата на което през първите повече от 20 години бащата на ищцата е придобил собствеността върху него, е следвало да бъде отчетено от съда поради това се иска решението да бъде изцяло отменено и да се постанови ново, с което претенцията на ищцата бъде уважена.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази жалба в който се твърди, че тя е неоснователна. Правилно и законосъобразно съдът е отхвърлил предявения положителен установителен иск за собственост срещу Община Сливен. Излагат се контра аргументи на изложените аргументи във въззивната жалба и се развиват съображения, че по принцип единственият път за защита е бил  чрез предявяване на отрицателен установителен иск, че общината не е собственик на имота, какъвто иск не е бил предявен, но тази насока е трайната съдебна практика. На следващо място се излагат съображения, че имоти общинска собственост не могат да бъдат придобивани по давност, съгласно разпоредбата на чл. 86 от ЗС. Така, след като е отхвърлил предявеният иск правилно съдът е уважил предявеният насрещен ревандикационен иск, тъй като по безспорен начин е доказана собствеността на имота в полза на общината и че в момента той се владее без правно основание от ответницата по насрещния иск. Така се иска да бъде потвърдено първоинстанционното решение.

В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени искания, а и двете страни са претендирали разноски пред тази инстанция.

В с.з. въззивницата, редовно призована, не се явява.

За въззиваемата община се явява представител по пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  отхвърляне на иска и уважаването на насрещния иск.

   При заявен положителен установителен иск за собственост на имот, придобит по давност, основателността на претенцията на владеещият имота несобственик се обуславя от прякото и пълно установяване на фактите на явно, необезпокоявано и непрекъснато владение с намерения за своене в продължение на повече от 10 години. При всички случаи след изтичане на определения от закона срок е налице възможността за придобиване собствеността по отношение на вещта, обект на владението. Правото на собственост не се придобива автоматично, а след надлежното позоваване било пред съда или нотариуса, като орган с компетентност да констатира настъпили вещно-правни последици в резултат на комплекс от факти - чл. 79 ЗС. За да произведе ефект придобивната давност е необходимо намерението за своене на имота да е демонстрирано по отношение на действителния собственик, както и да е налице позоваване на придобиването, тъй като съгласно действащите правила - чл. 120 ЗЗД, българското право не признава служебното зачитане на давността. За да може възражението за придобивна давност да бъде уважено в рамките на защита на правото на собственост следва да са налице две кумулативно дадени предпоставки - претендиращият несобственик следва да е упражнявал фактическата власт по отношение на имота, без противопоставяне от страна на собственика, както и да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик поведение, което сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем и това поведение е известно на собственика.

По начало едва след месец юни 1996г. по принцип би могъл да бъде поставен в течение давностен срок против собственик – държава или община. С изричната норма на чл. 7 от ЗДС, законодателят е регламентирал възможността за придобиване по давност на такава собственост, ако тя е частна, и началният момент, от който тази давност започва да тече, е влизането в сила на тази разрешителна правна норма, тоест – 01.06.1996г. Владението, осъществено преди този момент не може да се зачете за годно и да се черпят права от него. Определянето на края на този давностен срок става по общите правила за отчитане на сроковете и тъй като се касае за срок, който се брои по години, с начало 01.06.1996г., то краят му е на последното число на предходния месец на последната година – тоест – при общата, 10 годишна давност по чл. 79 ал. 1 от ЗС, която е приложима в случая – на 31.05.2006г. С разпоредбата на пар. 1 от ЗДЗС от 2006г. обаче, е въведен мораториум, спиращ течението на срока, считано от 31.05.2006г., който е последният ден на последната година, в който придобивният срок изтича. Съгласно пар. 1 от ЗД на ЗС от 2006г. давността за придобиване на държавни и общински имоти не тече до 31.12.2014г.

Така, практически, е невъзможно придобиването по давност с недобросъвестно владение /каквото само е мислимо в настоящия случай/ на общински или държавен имот, независимо дали въздействията върху него са могли да бъдат квалифицирани като фактическа власт, и дали владението е приобретавало и допълнителните изискуеми характеристики.

В случая, приемайки, че позоваването на изтекла в полза на наследодателите на ищцата придобивна давност е с начало двадесетте години на миналия век, то за да се зачете ефекта на придобивната давност като оригинерно придобивно основание за правото на собственост, следва владението да е протекло спокойно и необезпокоявано последните 10 години, без да е губено за срок по -дълъг от 6 месеца. С оглед законовата разпоредба на паратраф 1 от Закона за допълване на ЗС, а именно, че давността за придобиване на държавни и общински имоти спира да тече до 31 декември 2014 г., следва да се приеме, че срокът не е изтекъл и към този момент. Ищецът не твърди,  че е владял и своил имота по отношение на определено физическо лице, а по отношение на Община Сливен и именно поради това е насочил  претенцията си спрямо нея. По силата на чл. 86 от ЗС /в редакцията към ДВ бр. 14 от 19.02.1988г., действала до 1996г./, съществува законова забрана за придобиване по давност на държавна, респ. общинска собственост. Следователно за периода от 1990г. до 1996г. давност в полза на ищеца не може да тече. От 01.06.1996г. по аргумент на противното на забраната на чл.86 от ЗС, редакция ДВ, бр. 33/1996г. да се придобива по давност публична държавна и общинска собственост следва, че може да се придобива частна държавна и общинска собственост. Давността за придобиване по давност на процесния имот до датата на предявяване на исковата молба в съда  не е породила правният си ефект, тъй като не е изтекъл изискуемият 10 годишен период от време – по аргумент на § 1 от ЗД на ЗС /ДВ бр. 46/2006г., в сила от 01.06.2006г.; изм. бр. 105/2006г.; изм. бр. 113/2007г., в сила от 31.12.2007г.; изм. бр. 109/2008г., в сила от 31.12.2008г., изм. бр. 105 от 2011 г., в сила от 31.12.2011 г. ., изм. и доп., бр. 107 от 24.12.2014 г., в сила от 31.12.2014 г. 

 

 

 

/, с който е наложен мораториум и давността за придобиване на държавни или общински имоти спира да тече до 31.12.2014г. Следователно независимо от това дали е упражнявана трайно и необезпокоявано фактическа власт по отношение на процесния имот, ищцата, а  и нейните наследодатели не са  могли да го придобият по давност.

  Ответникът по делото е оспорил иска, поддържайки тезата, че имотът е общинска собственост, актуван с акт за държавна собственост още приз 1964г и с акт за общинска собственост /АОбС/през 2016г. Тази теза не е опровергана от събраните по делото доказателства. АОбС е официален свидетелстващ документ, който удостоверява, че извършените в него записвания действително са извършени въз основа на посочените в него предхождащи го актове и на посоченото в него основание.

 АОбС нямат конститутивно действие, тяхното съставяне не е основание за придобиване правото на собственост, но имайки констативен характер, досежно посочени факти, от които произтича правото на собственост на държавата или общината, при заявен иск за собственост срещу държавата или община, в тежест на ищеца, претендиращ собствеността на имота на лично придобивно основание, е да установи правото си на собственост върху претендирания имот като по този начин обори придобивното основание на ответника - държава или община, отразено по АОбС.

 За процесният недвижими имот няма ангажиран като доказателство титул за собственост, различен от този на общината. Данните по делото не опровергават отразеното по акта, а именно, че собствеността е била на държавата, която я прехвърля на общината.

        Правилно и законосъобразно районният съд е достигнал до извода, че искът с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК за признаване правото на собственост върху недвижимия имот на основание на изтекла в полза на ищеца придобивна давност е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Вярно е, че ищцата е ползвала имота, но липсват каквито и да е доказателства, че тя е придобила собствеността на някое друго основание. Поради това и с оглед на действащото към момента законодателно решение, следва да се приеме, че  имотът винаги е бил  държавна, а след това и общинска собственост.

 Правилно е първоинстанционното решение и в частта, с която е уважен предявеният насрещен иск. Искът по чл. 108 ЗС се предявява и провежда успешно при наличие на следните три предпоставки: ищецът да е собственик на вещта, обект на спорното материално право, вещта да се намира във владение или държане на ответника, ответникът да владее или държи вещта без основание. Предпоставките следва да съществуват при условията на кумулативност. Безспорно е, че са налице предпоставките за уважаването на насрещната претенция и в тази част районният съд е постановил правилен и законосъобразен акт. С оглед на изложените по-горе съображения, Община Сливен е собственик на процесния имот, който се държи без основание от ответницата по този иск.

        Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

 

Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъждани в размер на сумата от 1080 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение  № 418/17.05.2017 год. по гр.дело № 4648/2016 год., както и решение № 490/07.06.2017 год. по същото дело на Сливенския районен съд.

 

ОСЪЖДА М.Н. Г., ЕГН **********,***, чрез адв. Р.Г. ***, със седалище и адрес на управление ********, представлявано от кмета С.Р.сумата от 1080 /хиляда и осемдесет/ лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

        

         Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: