Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   

 

гр. Сливен, 14.09.2017г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:    

          

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ:  СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

                                                                

при секретаря Куманова, като разгледа докладваното от младши съдия Нина Коритарова възз.гр. д. № 329 по описа за 2017 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Въззивна жалба е подадена от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“,  при Министерство на правосъдието, със седалище в *** ***, с адрес за призоваване: *** *** чрез ст. юрисконсулт П.С. против Решение № 309 от 10.04.2017 г. по гр.д. № 2835/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен, с което същата се осъжда да заплати на  А.Д.В., ЕГН: ********** *** сумата от 1560,05  лв., съставляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 05.07.2013 г. до 15.07.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска-06.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, мораторна лихва върху главницата в размер на 218,17 лв., считано от датата на изискуемостта за всяко вземане до датата на подаване на исковата молба, сумата от 78 лв., представляваща възнаграждение за положен нощен труд за периода от 01.07.2014 г. до 31.12.2014 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска-06.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, мораторна лихва върху главницата в размер на 10,62 лв., считано от датата на изискуемостта на вземането до датата на подаване на исковата молба и сумата от 645,60 лв., представляваща заплащане на равностойността на безплатната предпазна храна за периода от 05.07.2013 г. до 05.05.2016 г. ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска-06.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, мораторна лихва върху тази главница в размер на 145,32 лв., считано от датата на изискуемостта на вземането до датата на подаване на исковата молба. Със същото решение се приема за установено, че по отношение на ГДИН въззиваемия може да ползва допълнителен отпуск на основание чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР/отм./ в общ размер на 18 часа и 30 минути за положен извънреден труд над 50 часа и ГДИН е осъдена да заплати на въззиваемия сумата от 1000 лв., съставляваща адвокатско възнаграждение, сумата от 162,40 лв., съставляваща държавна такса и сумата от 750 лв., възнаграждение на вещо лице. Решението се обжалва, в частта относно присъденото обезщетение в размер на левовата равностойност на безплатната предпазна храна за периода от 05.07.2013 г. до 05.05.2016 г. и относно присъдената мораторна лихва върху тази главница, както и относно разноските като неправило и незаконосъобразно.

Въззивникът е ответник в първоинстанционното производство и обжалва първоинстанционното решение, в посочената част като  неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Посочва, че  неоснователна била претенцията за присъждането на левовата равностойност на безплатната предпазна храна, тъй като вътрешноведомствените актове на МВР инструкции и заповеди нямали действие към служителите на ГДИН. В този смисъл цитира чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС и чл. 204, ал. 3 от ЗМВР, която предвижда задължение за осигуряване на безплатна храна, което задължение не представлявало задължение за стойност, а задължение за постигане на определен резултат, а именно неутрализиране на влиянието на вредни за човешкото здраве фактори на работната среда. Неизпълнението на задължението за осигуряването на храната не пораждало задължение за заплащане на паричната й равностойност и цитира съдебна практика в този смисъл. В чл. 202, ал. 1 от ЗМВР/отм./ били определени допълнителните възнаграждения на служителите, като между тях липсвало възнаграждение за безплатна храна, т.е. липсвало основание за заплащането й. В случая ГДИН била престирала паричната равностойност на безплатната храна и била изпълнила задължението си по чл. 204, ал.1 ЗМВР /отм./. Обжалва решението и в частта за разноските, като счита, че размерът на адвокатското възнаграждение бил прекомерен съгласно т. 3 от ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС и чл. 7, ал. 2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. В случая с оглед общия материален интерес по делото минималния размер на адвокатското възнаграждение се равнявал на 415 лв. , а присъденото адвокатско възнаграждение го била надвишавало три пъти. Не били представени и доказателства относно действителното плащане на адвокатското възнаграждение.  Делото не съставлявало правна и фактическа сложност.

Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно, в обжалваната му част и да му присъди сторените по делото разноски и пред двете инстанции.

С  въззивната жалба не са направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК  е постъпил отговор на  въззивната жалба депозиран от А.Д.В., ЕГН: ********** *** чрез адв. Н.П. ***. В същия срок не е постъпила насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба въззиваемия ищец в първоинстанционното производство оспорва въззивната жалба като неоснователна и счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Посочва, че СлРС правилно и законосъобразно бил уважил претенцията му за заплащане на левовата равностойност на безплатната предпазна храна. Цитира разпоредбите на чл. 204, ал. 3 от ЗМВР /отм./, като поради липса на подзаконов нормативен акт издаден от министъра на правосъдието правилно били приложени по аналогия сходните разпоредби на чл. 204, ал. 6 и 7 от ЗМВР /отм./. Правото на безплатна храна по чл. 204, ал. 3 ЗМВР /отм./ било право на всички държавни служители на МВР и ГДИН, а безплатната предпазна храна се била осигурявала заради специфичните условия на труд и рискове за живота и здравето и съставлявала самостоятелна социална придобивка. Цитира чл. 2, т.12 и чл. 5 и чл. 6 от Наредба № Iз-1681 от 21.08.2012 г. на МВР. Не бил приложим към процесния период пар. 2, ал. 2 от ПЗР на посочената наредба. Ищецът не бил получил нито пари, нито ваучери, с които да си закупи безплатната предпазна храна, която му се била полагала, поради което за него било възникнало правото да търси парично обезщетение, тъй като цитираната наредба не била предвиждала възможност за предоставяне на храната в натура. В чл. 6 от тази наредба се предвиждало изплащането на паричната равностойност на храната, като плащането имало целеви характер и следвало тези пари да бъдат похарчени за закупуването на предпазна храна, която да бъде консумирана по време на самите 12 или 24 часови дежурства. МП изобщо не било издавало актове относно безплатната предпазна храна на служителите на ГДИН и такава не било предоставяна изобщо независимо от разпоредбите на чл. 23, ал. 4, изр. 2 от ЗИНЗС и чл. 204, ал. 3 от ЗМВР и чл. 19, ал. 2 ЗМВР. Твърди, че от договора за правна помощ било видно, че уговореното възнаграждение му било заплатено в брой и в тази си част договорът имал характера на разписка. Оспорва възражението на въззивната страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като при няколко предявени иска били сторени разноски за адвокатско възнаграждение по всеки един от тях и следвало да бъдат присъдени разноските за всеки предявен иск поотделно. В този смисъл цитира чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Държавната такса не била правилно определена. Възнаграждението на вещото лице  било правилно определено.

Моли въззивния съд да отхвърли въззивната жалба като неоснователна, да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно и да им присъди сторените по делото разноски пред въззивната инстанция. Моли да бъдат изменени разноските сторени по делото пред първата инстанция и да бъде правилно изчислена събраната по делото държавна такса.

В с.з., въззивникът ГД „Изпълнение на наказанията” – София, редовно призован, се представлява от пълномощник ст. юриск. С., която поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й по изложените в нея подробни съображения. По отношение претенцията за заплащане равностойността на безплатната предпазна храна, посочва, че е недопустимо прилагането на вътрешноведомствени актове на едно министерство в друго такова. Липсата на заповед от страна на Министъра на правосъдието за предпазната храна и искането да се задължи той да я издаде е предмет на административно производство, каквото не се е развило. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззиваемия, редовно призован, не се явява, представлява се от процесуален представител по пълномощие адв. П. ***, който оспорва подадената от ГД „Изпълнение на наказанията” – София въззивна жалба, поддържа подадения отговор. Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди обжалваното първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Представя списък с разноски по чл. 80 ГПК.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното частично съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени от ищеца против ГД „Изпълнение на наказанията” – София при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд в размер на  1560,05  лв., за периода от 05.07.2013 г. до 15.07.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска-06.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, с правно основание чл. 202, ал. 1, т. 3 ЗМВР/отм./ във вр. с чл. 211, ал. 5, т. 2 и т. 6 от ЗМВР /отм./ и чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР във вр. с чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС, мораторна лихва върху главницата в размер на 218,17 лв., считано от датата на изискуемостта за всяко вземане до датата на подаване на исковата молба, иск за заплащане на възнаграждение за положен нощен труд за периода от 01.07.2014 г. до 31.12.2014 г., в размер на 78 лв.  ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска-06.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата,  с правно основание чл. 179, ал. 1 ЗМВР, мораторна лихва върху главницата в размер на 10,62 лв., считано от датата на изискуемостта на вземането до датата на подаване на исковата молба, иск за  заплащане на равностойността на безплатната предпазна храна за периода от 05.07.2013 г. до 05.05.2016 г. в размер на 645,60 лв. ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска-06.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, с правно основание чл. 181, ал. 3 ЗМВР, мораторна лихва върху тази главница в размер на 145,32 лв., считано от датата на изискуемостта на вземането до датата на подаване на исковата молба и положителен установителен иск относно правото да ползва допълнителен отпуск на основание чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР/отм./ в общ размер на 18 часа и 30 минути за положен извънреден труд над 50 час с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения.

Решението е обжалвано от въззивника ГД „Изпълнение на наказанията” – София в частта, с която  е уважена претенцията за заплащане на паричната равностойността на безплатната предпазна храна за периода от 05.07.2013 г. до 05.05.2016 г. в размер на 645,60 лв. ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска-06.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, мораторна лихва върху тази главница в размер на 145,32 лв., считано от датата на изискуемостта на вземането до датата на подаване на исковата молба  и в частта относно разноските.   

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Безспорно по делото е установено, че ищцата в първоинстанционното производство Д.П.  е държавен служител по смисъла на чл.169 от ЗМВР, като през процесния период /от./ заема длъжността „Командир на отделение“ в Затвора – гр.Сливен към ГД „Изпълнение на наказанията” – София.

По отношение на иска за заплащане стойността на безплатна предпазна храна за периода от 05.07.2013 г. до 05.05.2016 г.: Изложените във въззивната жалба съображения за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение в тази част също са неоснователни. Съгласно чл. 23,  ал.4 от ЗИНЗС за извършване на дейности свързани с вредни за здравето последици на служителите се изплащат допълнителни възнаграждения и се осигурява безплатна предпазна храна и противоотрови. Редът за предоставянето се определя ежегодно със заповед на Министъра на правосъдието.Установено е, че за исковия период министърът на правосъдието не е издал такава заповед или тя не е представена по делото. Поради това районният съд е приложил по аналогия идентичните разпоредби, уреждащи реда и условията за осигуряване на безплатна храна на служителите на МВР. При анализ на законовите норми съдът законосъобразно е стигнал до извода, че безплатната храна, която не е предоставена в натура следва да се претендира в левовата й равностойност – пари. В анализираните нормативни актове се допуска безплатната храна да бъде предоставена в пари. По делото безспорно е установено, че такава храна не е била осигурявана за  исковия период, а от заключението на вещото лице е безспорна левовата й равностойност за този период, съобразно даваните от ищцата 12 и 24-часови смени. Поради това правилно, законосъобразно и обосновано съдът е уважил и тази претенция на ищеца в пълния претендиран след допуснатото изменение на иска размер от  645,60 лв., установен от заключението на назначената пред районния съд и кредитирана допълнителна съдебно-икономическа експертиза.   

С оглед основателността на главната искова претенция, основателна е и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава върху равностойността на неосигурена безплатна предпазна храна на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД. Размерът на обезщетението е определен на 145,32 лв. с помощта на вещо лице.  Поради това тази искова претенция също се явява основателна и доказана в пълния претендиран, с оглед допуснатото от районния съд изменение на иска, размер и следва да се уважи.

С оглед гореизложеното, като е стигнал до същите правни изводи, районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да се потвърди.

С оглед изхода на спора и съгласно разпоредбата на чл.78, ал.6 от ГПК, решението на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно относно определената държавна такса и разноски за вещо лице, които ответната дирекция дължи в полза на съдебната власт, както и в частта, с която са присъдени на ищцата на основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски в първоинстанционното производство.

Във връзка с оплакванията във въззивната жалба в тази насока следва да се отбележи,       че действително общият материален интерес и присъденото адвокатско възнаграждение почти са равни. Съдът в своето решение правилно и законосъобразно е констатирал, че по делото са предявени седем иска, а размерът на уговорения и платен от ищцовата страна адвокатски хонорар  за всеки от  тях е съобразен с разпоредбата на чл.7 ал. 2 т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с изключение на възнаграждението по един от исковете - първият главен иск за заплащане възнаграждение за положен извънреден труд, за който съдът е преценил, че следва да бъде редуциран до по-малък размер. За някои от исковете, договореното възнаграждение е дори в размер, по-нисък от минимално установения такъв, като следва да се отбележи и факта, че е договорено възнаграждение само за един акцесорен иск – този за мораторна лихва върху възнаграждението за положен извънреден труд, а не и за останалите акцесорни претенции и то възнаграждението е дори в размер под минималния такъв – 200лв. Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредбата, за процесуално представителство защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове за всеки  един от тях поотделно. В случая съдът  се е съобразил с това обстоятелство и е присъдил възнаграждението съобразно предявените искове към минималните размери предвидени в Наредбата. 

Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че липсват доказателства за действителното заплащане на адвокатското възнаграждение. По делото  е приложено пълномощно и договор за  правна защита и съдействие където са посочени исковете и уговореното между страните възнаграждение за всеки от тях, както и че то е заплатено в брой. Така този договор за правна защита и съдействие на хартиен носител различен от познатите стандартни бланки представяни често от адвокатите установява, че сумите са заплатени в брой и има силата на разписка за това плащане, в какъвто смисъл е ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС РБ. Оплакванията, че договорът не съдържа реквизитите на стандартен бланков адвокатски договор, подлежащ на осчетоводяване и контрол и поради това не може да се ползва с обвързваща доказателствена сила, се явява също неоснователно. Законът не изисква упълномощаването на адвокат да става по начин чрез нормативно утвърдена бланка. Напротив, законът изисква само в пълномощното да се посочат трите имена, точния адрес и  телефона а пълномощника, като упълномощаването може да се направи и устно пред съда, като се отрази в протокола от съдебното заседание, в което да бъде представена евентуално само разписка за уговореното между страните адвокатско възнаграждение и тя ще послужи като доказателство за начина и заплащането му.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба – неоснователност на същата, следва да се възложи на въззивната страна, която поеме своите, така, както ги е направила и заплати на въззиваемата страна, направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 300 лв.

С оглед направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемата страна, следва да се отбележи, че същото е неоснователно. Уговорените и заплатени възнаграждения са в минималния размер по Наредба №1/2004г. за минималните адвокатски възнаграждения, с изключение това за иска за заплащане на възнаграждение за извънреден труд и мораторната лихва към него, но същият се отличава с фактическа сложност и е в размера, редуциран от районния съд. По другите искове възнаграждението е в минималните размери, като няма отделно възнаграждение за акцесорните претенции – възнаграждението за тях е уговорено към това по главните претенции и то в минималните размери.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА  Решение № 309 от 10.04.2017 г. по гр.д. № 2835/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен, в обжалваната част  като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието да заплати А.Д.В., ЕГН: ********** ***  сумата от 300  лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.

 Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:  1.

                      2.