Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

 

гр. Сливен, 26.07.2017 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и шести юли през двехиляди и седемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                   СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 330 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 307/10.04.2017 г. по гр.д. № 2991/2016 г. на Сливенския районен съд, с което е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” при Министерството на правосъдието, със седалище и адрес  на управление: ******ДА ЗАПЛАТИ  на   Ц.С.М., ЕГН ********** ***,  сума в размер на 1 769, 28 лв., представляваща възнаграждение  за положен  извънреден труд за периода от 15.07.2013 г. до 15.07.2016г., ведно със законната лихва, считано от 18.07.2016г. до окончателното изплащане;

- сума в размер на 246, 31 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на паричното задължение за изплащане на извънреден труд за периода  от 15.07.2013г. до 15.07.2016г.;  

 -  сума в размер на 88, 00 лв., представляваща възнаграждение за положен нощен труд за периода от 01.07.2014г. – 31.12.2014г., вкл./положен през трето и четвърто тримесечие на 2014г./, ведно със законната лихва, считано от 18.07.2016г. до окончателното изплащане на сумата;

- сума в размер на 14, 67 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на паричното задължение за изплащане на нощен труд за периода от 01.07.2014г. до 13.07.2016г.; 

- сума в размер на  585, 60 лв., представляваща левова равностойност на полагаща се безплатна предпазна храна за периода 15.07.13г. - 15.05.2016г. вкл.;

- сума в размер на 131, 74 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на паричното задължение за изплащане левова равностойност на безплатна предпазна храна за периода на забавата от 15.07.2013г. – 15.05.2016г.

Със същото решение е признато за установено, на основание чл.124, ал.1 ГПК, по отношение на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” при Министерството на правосъдието със седалище и адрес  на управление: ********, че  Ц.С.М. има право на допълнителен отпуск в общ размер на 6 часа и 30 минути за положен извънреден труд над 50 часа.

С решението е осъдена на основание чл.78, ал.1 ГПК Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” при Министерството на правосъдието, със седалище и адрес  на управление: ********да заплати  на  ищеца сума  в размер 1000  лв. /като договореното възнаграждение от 1800 лв.е редуцирано от съда по искане на насрещната страна, поради прекомерност/, деловодни разноски, както и сума в размер на 920, 77 лв., представляваща държавна такса и разноски за вещо лице. 

С определение, постановено по молба по чл. 248 от ГПК на ищеца, съдът е отказал да измени решението си в частта за разноските и да присъди пълния им размер съгласно договора за правна помощ.

Подадена е въззивна жалба от  ответната дирекция чрез процесуален представител по пълномощие, с която се атакува като неправилно поради нарушение на материалния закон, недоказано и необосновано цитираното решение САМО В ЧАСТИТЕ, с които е присъдено обезщетение в размер на левовата равностойност на безплатна предпазна храна и обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху него, както и по отношение на разноските.

В жалбата се твърди, че в случая съдът се е позовал на вътрешно ведомствени актове на МВР, които нямат сила и действие към служителите на друго министерство. По отношение на тези служители се прилагат разпоредбите на ЗМВР, а не инструкции, наредби и заповеди на МВР,      доколкото в специалния закон не е предвидено друго. Единствено министъра на правосъдието е този, който със своя заповед преценява на кои служители следва да се предоставя безплатна храна и определя реда за предоставянето й. Развиват се подробни съображения, за да се аргументира тезата, че неизпълнението на задължението за осигуряване на храна не поражда задължение за заплащане на левовата й равностойност. Целта е безплатната храна  по чл.204 ал. 3 от ЗМВР / отм./ да се получава в натурално изражение. Тя е с целево предназначение, а не натурално възнаграждение по служебно правоотношение, поради което съдът неправилно и незаконосъобразно е присъдил левовата равностойност.

Твърди се и, че неоснователността на този иск обуславя и неоснователносттта на иска за заплащане на обезщетение за забава върху сумата, представляваща левовата равностойност на безплатната храна, което също неправилно е присъдено.

Решението е обжалвано и в частта за разноските, като се навеждат доводи, че съдът е определил адвокатското възнаграждение без да се съобрази с разрешението дадено от  ТР № 6/06.11.2013 г. по  т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, а именно че при намаляване на подлежащо за присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78 ал. 4 от ГПК, съдът не е обвързан от предвидените в § 2 ограничения и е свободен да намалява възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Излагат се доводи, че в случая материалният интерес и присъденото адвокатско възнаграждение почти се доближават като размер.  На следващо място по делото не са представени релевантни доказателства относно действителното заплащане на адвокатското възнаграждение. Договорът за правна помощ не е обективиран на утвърдена бланка-образец от МФ, който би могъл да бъде доказателство за договорено възнаграждение, начин на плащане и като доказателство за заплащане в брой на определена сума при отразяване, че сумата е заплатена  съответно получена в брой.  Представеният договор не съдържа реквизитите на стандартен /бланков/ адвокатски договор, подлежащ на осчетоводяване и контрол, поради  което не може да се ползва с обвързваща доказателствена сила. Преценката за правната и фактическа сложност на делото следва да се извърши с оглед на всички факти, сочещи за обема и сложността на оказаната по делото правна помощ с оглед извършените процесуални действия и други обстоятелства. Конкретният правен спор е с ниска по степен правна и фактическа сложност, тъй като предмет на обсъждане са правни въпроси, които многократно са решавани от съдилищата.

Поради това се иска отмяна на обжалваното решение В АТАКУВАНИТЕ ЧАСТИ и  решаване на спора по същество, както и с оглед окончателния изход на делото да бъдат преизчислени разноските, свързани с държавна такса, адвокатско възнаграждение, възнаграждение на вещо лице и  юрисконсултско възнаграждение. Претендират се разноски за тази инстанция.

 

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази жалба в който се твърди, че тя е неоснователна. На първо място съдът правилно е приложил относимите  материални разпоредби и правилно е уважил осъдителните претенции за обезщетение в размер на левовата равностойност на полагаща се безплатна храна и за обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху нея. Развиват се контрааргументи на тези изложени във въззивната жалба, в смисъл че безплатната предпазна храна е регламентирана в чл. 204 ал.3 от ЗМВР /отм./ и са определени размерите, условията и редът за отпускане на сумите и доволствията, както и подзаконовите органи, с които става това. Предвид обстоятелството, че министърът на правосъдието към този период не е издал никакви актове, които да определят кои категории служители имат право на безплатна храна, нито в какви размери да се отпускат доволствията, правилно първоинстанционният съд е приложил по аналогия други сходни  разпоредби, които имат същата цел. Така е и на основание изричната препратка на чл. 19 ал.2 от ЗИНЗС, съгласно която за държавните служители се прилагат разпоредбите за държавната служба в ЗМВР, доколкото в специалния ЗИНЗС не  е предвидено друго. Безплатната предпазна храна представлява самостоятелна социална придобивка, за която е била издадена и специална наредба за МВР. На ищеца не е била осигурява дължимата предпазна безплатна храна, с която да бъдат компенсирани поне част от нездравословните аспекти на непрекъсваемия работен процес, в режим на дежурства с продължителност по-голяма от нормално установената 8-часова, поради което единствената възможност, с която разполага, е да бъде обезщетен с левовата равностойност на полагаемата безплатна предпазна храна за претендирания период, каквато  изрична възможност предоставя и чл. 6 от Наредбата за безплатната храна на МВР, където изрично е посочено, че безплатната храна за служителите на МВР, работещи при специфични условия и рискове за живота и здравето се осигурява чрез предоставянето на ваучери или пари. Развиват се подробни съображения за това, че неизпълнението на задълженията може да бъде компенсирано единствено чрез обезщетение, равняващо се на левовата равностойност на дължимата безплатна предпазна храна, неосигурена по време на положените 12 и 24-часови дежурства. 

Оспорва се жалбата и в частта й, с която е обжалвано решението по отношение на разноските.Сочи се , че няма изискване прилагането по дела за договори за правна защита и съдействие да имат определена форма, достатъчно е те да са в писмена форма и да съдържат минимално изискуемите реквизити  за индивидуализиране на страните, вида и обема на възложената работа, уговореното възнаграждение, видът и начинът на заплащането му. Втората част на договора представлява по своята същност разписка за извършено плащане на адвокатския хонорар инкорпорирана в един лист хартия, заедно със самия договор за правна помощ. Така по делото има достатъчно доказателства както за действителността на възникналото договорно правоотношение, така  и за това какво конкретно възнаграждение е уговорено за всеки един иск поотделно.  Претенцията, че делото е едно и че дължимото адвокатско възнагрждение за същото се определя като се сумират цените на всички искове и спрямо общия материален интерес от всички искове по делото, се прилага разпоредбата на чл. 7 ал. 2 т. 2 от наредбата е лишена от правна логика. Предявяването на множество искове  в едно и също  производство е предприето единствено по съображения за процесуална икономия. При няколко предявени иска съответно сторените разноски за адвокатско възнаграждение по всеки от тях следва да бъде направен за разноските за всеки един иск по отделно. Това изрично е уредено и в чл. 2 ал. 5 от Наредбата. Поради това въззиваемата страна счита, че съдът неправилно е редуцирал размера на адвокатското възнаграждение, поради което решението е действително неправилно в тази част, но не по съображенията, изложени от въззивника. Неоснователно е и възражението относно възнаграждението за вещото лице. Прави се искане за присъждане на направените разноски за защита и процесуално представителство по всички искови претенции по делото пред въззивния съд.

 В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени искания.

В с.з., за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа въззивната жалба, оспорва отговора и иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което исковете бъдат отхвърлени като неоснователни. Няма нови доказателствени или други процесуални искания Претендира разноски за двете инстанции, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивната страна за тази инстанция.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се  явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я отхвърли и потвърди обжалваното решение, което счита за правилне и законосъобразне. Поддържа изложените в писмения отговор съображения.  Претендира разноски за тази инстанция, представя списък.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  ЧАСТИЧНИЯ обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно В АТАКУВАНИТЕ ЧАСТИ, поради което следва да бъде потвърдено в тях.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  уважаване на иска.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

По отношение на главния иск за заплащане на левовата равностойност на полагаща се безплатна предпазна храна:

Оплакването за присъдената левова равностойност на неосигурена по време на дежурствата безплатна храна също се явява неоснователно. Съгласно чл. 23  ал.4 от ЗИНЗС за извършване на дейности свързани с вредни за здравето последици на служителите се изплащат допълнителни възнаграждения и се осигурява безплатна предпазна храна и противоотрови. Редът за предоставянето се определя ежегодно със заповед на министъра на правосъдието.Установено е, че за исковия период министърът на правосъдието не е издал такава заповед или тя не е представена по делото. Поради това районният съд е приложил по аналогия идентичните разпоредби, уреждащи реда и условията за осигуряване на безплатна храна на служителите на МВР. При анализ на законовите норми съдът законосъобразно е стигнал до извода, че безплатната храна, която не е предоставена в натура следва да се претендира в левовата й равностойност – пари. В анализираните нормативни актове се допуска безплатната храна да бъде предоставена в пари. По делото безспорно е установено, че такава храна не е била осигурявана за  исковия период, а от заключението на вещото лице е безспорна левовата й равностойност за този период, съобразно даваните от ищеца 12 и 24-часови смени. Поради това правилно, законосъобразно и обосновано съдът е уважил и тази претенция на ищеца, с оглед направеното и допуснато изменение на размера й. 

По отношение на акесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главната претенция:

Основателността на главния иск обуславя основателността, а от там – и уважаването, и на акцесорната претенция за заплащане на мораторна лихва върху присъдената сума. За изпадането на ответника в забава не е необходима покана, доколкото заплащането на  същите е част от задължението за заплащане на трудово възнаграждение, за което е установен срок. Ето защо ответникът е изпаднал в забава след изтичане на срока, в който е следвало да се заплати съответното възнаграждение или обезщетение. Така, с оглед разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД върху главницата следва да се присъди и обезщетение за забава в размер на законовата лихва, считано от изискуемостта на всяко вземане, до подаване на исковата молба. Размерът на мораторната лихва е определен от кредитираното заключение на СИЕ. Така теази претенция също е основателна в пълния претендиран след допуснатото изменение размер, в който следва да се уважи.

Последното оплакване във въззивната жалба е свързано с присъдените по делото разноски. Вярно е, че в случая общият материален интерес и присъденото адвокатско възнаграждение почти са равни. Съдът в своето решение правилно и законосъобразно е преценил броя на исковете, вида и сложността на делото, броя на с.з. и други обстоятелства от значение за размера на адвокатския хонорар, съобразил се е  с разпоредбата на чл.7 ал. 2 т.1 от Наредба № 1 /09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и е преценил, че договореният такъв следва да бъде редуциран до по-малък размер.  В това отношение повторното отправяне на такова искане до въззивния съд е напълно неоснователно. 

Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че липсват доказателства за действителното заплащане на адвокатското възнаграждение. По делото  е приложено пълномощно и договор за  правна защита и съдействие където са посочени исковете и уговореното между страните възнаграждение за всеки от тях, както и че то е заплатено в брой. Така този договор за правна защита и съдействие на хартиен носител, различен от познатите стандартни бланки представяни често от адвокатите, установява, че сумите са заплатени в брой и има силата на разписка за това плащане, в какъвто смисъл е ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС РБ. Оплакванията, че договорът не съдържа реквизитите на стандартен бланков адвокатски договор, подлежащ на осчетоводяване и контрол и поради това не може да се ползва с обвързваща доказателствена сила, се явява също неоснователно. Законът не изисква упълномощаването на адвокат да става по начин чрез нормативно утвърдена бланка. Напротив, законът изисква само в пълномощното да се посочат трите имена, точният адрес и  телефонът на пълномощника, като упълномощаването може да се направи и устно пред съда, като се отрази в протокола от съдебното заседание, в което да бъде представена евентуално само разписка за уговореното между страните адвокатско възнаграждение и тя ще послужи като доказателство за начина и заплащането му.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а такуваното решение следва да бъде потвърдено В ОБЖАЛВАНИТЕ МУ ЧАСТИ. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса в тази инстанция отговорността за разноски скледва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите и заплати тези на въззиваемата страна  в размер на сумата от 300 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция. Не са налице условията за редуцирането му, тъй като няма прекомерност, размерът на възнагражденията е съобразен с Наредбата.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 307/10.04.2017 г. по гр.д. № 2991/2016 г. на Сливенския районен съд В ОБЖАЛВАНИТЕ МУ ЧАСТИ.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” при Министерството на правосъдието, гр. София, да заплати на Ц.С.М. направените разноски по делото за въззивното производство, в размер на 300 лв.

     

      Решението не подлежи на касационно обжалване.

                                  

                                                     

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                              

                                                                ЧЛЕНОВЕ: