Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №134

 

гр. Сливен, 15.09.2017г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:    

          

ПРЕДСЕДАТЕЛ:             МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ:    СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

                                                                

при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №332 по описа за 2017 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №302/10.04.2017г. по гр.д.№2886/2016г. на Сливенски районен съд, с което ГД „Изпълнение на наказанията” – София е осъдена да заплати на С.А.К., както следва: 1. сумата от 1305,80лв., представляваща неизплатено възнаграждение за положен извънреден труд в периода от 07.07.2013г. до 07.07.2016г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 08.07.2016г. до окончателното й изплащане и сумата от 190,14лв., представляваща мораторна лихва върху тази главница за периода до завеждане на исковата молба; 2. сумата от 62лв., представляваща възнаграждение за положен нощен труд за периода от 07.07.2013г. до 07.07.2016г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 08.07.2016г. до окончателното й изплащане и сумата от 9,80лв., представляваща мораторна лихва върху тази главница за периода до завеждане на исковата молба; 3. Сумата от 640,80лв., представляваща заплащане равностойността на безплатна предпазна храна за периода от 07.07.2013г. до 31.10.2014г. и сумата от 142,46лв., представляваща мораторна лихва върху тази главница за периода от 07.07.2013г. до 31.10.2014г. и направените по делото разноски в размер на 1000лв. за адвокатско възнаграждение. С Решението е признато за установено по отношение на ГД „Изпълнение на наказанията” – София, че С.А.К. има право на 15 часа допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа в периода 07.07.2013г. – 07.07.2016г. С решението е осъдена ответната страна ГДИН да заплати държавна такса в размер на 152,23лв. и разноски за вещо лице в размер на 750лв.

Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство ГД „Изпълнение на наказанията” – София в частта, с която е осъден за заплати на С.А.К. равностойността на безплатна предпазна храна за периода от 07.07.2013г. до 31.10.2014г., мораторна лихва върху тази главница и в частта относно разноските.

В жалбата си въззивникът – ответник в първоинстанционното производство ГД „Изпълнение на наказанията” – София твърди, че първоинстанционното решение в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необосновано. Счита, че при правилно прилагане на материалноправните норми, относими към спора, съдът би стигнал до друг извод. Неоснователно и неправилно районният съд присъдил левова равностойност на безплатна предпазна храна за периода 07.07.2013г. – 31.10.2014г. Сочи се, че  в случая съдът се е позовал на вътрешно ведомствени актове на МВР, които нямат сила и действие към служителите на друго министерство. По отношение на тези служители се прилагат разпоредбите на ЗМВР, а не инструкции, наредби и заповеди на МВР, доколкото в специалния закон не е предвидено друго. Единствено Министъра на правосъдието е този, който със своя заповед преценява на кои служители следва да се предоставя безплатна храна и определя реда за предоставянето й. Липсата на заповед от страна на Министъра на правосъдието за предпазната храна и искането да се задължи той да я издаде е предмет на административно производство, каквото не се е развило. Развиват се подробни съображения, за да се аргументира тезата, че неизпълнението на задължението за осигуряване на храна не поражда задължение за заплащане на левовата й равностойност. Целта е безплатната храна  по чл.204 ал. 3 от ЗМВР / отм./ да се получава в натурално изражение. Тя е с целево предназначение, а не натурално възнаграждение по служебно правоотношение, поради което съдът неправилно и незаконосъобразно е присъдил левовата равностойност. Решението е обжалвано и в частта за разноските, като се навеждат доводи, че съдът е определил адвокатското възнаграждение без да се съобрази с разрешението дадено от  ТР № 6/06.11.2013 г. по  т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, а именно че при намаляване на подлежащо за присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78 ал. 4 от ГПК, съдът не е обвързан от предвидените в § 2 ограничения и е свободен да намалява възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.  На следващо място по делото не са представени релевантни доказателства относно действителното заплащане на адвокатското възнаграждение. Договорът за правна помощ не е обективиран на утвърдена бланка-образец от МФ, който би могъл да бъде доказателство за договорено възнаграждение, начин на плащане и като доказателство за заплащане в брой на определена сума при отразяване, че сумата е заплатена  съответно получена в брой.  Представеният договор не съдържа реквизитите на стандартен /бланков/ адвокатски договор, подлежащ на осчетоводяване и контрол, поради  което не може да се ползва с обвързваща доказателствена сила. Преценката за правната и фактическа сложност на делото следва да се извърши с оглед на всички факти, сочещи за обема и сложността на оказаната по делото правна помощ с оглед извършените процесуални действия и други обстоятелства. Конкретният правен спор е с ниска по степен правна и фактическа сложност, тъй като предмет на обсъждане са правни въпроси, които многократно са решавани от съдилищата. Счита, че необосновано завишено било и възнаграждението за вещо лице. С оглед изложеното, въззивникът ГД „Изпълнение на наказанията” – София моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното първоинстанционно решение в обжалваната част и да бъде решен спора по същество и с оглед окончателния изход на делото да бъдат преизчислени разноските, свързани с държавна такса, адвокатско възнаграждение, възнаграждение на вещо лице и  юрисконсултско възнаграждение. Претендират се разноски за тази инстанция.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от другата страна – С.А.К. чрез пълномощника адв.П., с който се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемата намира постановеното решение за правилно, обосновано и законосъобразно. Излага подробни контра аргументи на съображенията, изложени във въззивната жалба. Счита, че първоинстанцонното решение е правилно и обосновано в частта, с която е уважен искът за левовата равностойност на безплатна храна. Безплатната предпазна храна е регламентирана в чл. 204 ал.3 от ЗМВР /отм./ и са определени размерите, условията и редът за отпускане на сумите и доволствията, както и подзаконовите органи, с които става това. Предвид обстоятелството, че Министърът на правосъдието към този период не е издал никакви актове, които да определят кои категории служители имат право на безплатна храна, нито в какви размери да се отпускат доволствията, правилно първоинстанционният съд е приложил по аналогия други сходни  разпоредби, които имат същата цел. Така е и на основание изричната препратка на чл. 19 ал.2 от ЗИНЗС, съгласно която за държавните служители се прилагат разпоредбите за държавната служба в ЗМВР, доколкото в специалния ЗИНЗС не е предвидено друго. Безплатната предпазна храна представлява самостоятелна социална придобивка, за която е била издадена и специална наредба за МВР. На ищеца не е била осигурява дължимата предпазна безплатна храна, с която да бъдат компенсирани поне част от нездравословните аспекти на непрекъсваемия работен процес, в режим на дежурства с продължителност по-голяма от нормално установената 8-часова, поради което единствената възможност, с която разполага, е да бъде обезщетен с левовата равностойност на полагаемата безплатна предпазна храна за претендирания период, каквато  изрична възможност предоставя и чл. 6 от Наредбата за безплатната храна на МВР, където изрично е посочено, че безплатната храна за служителите на МВР, работещи при специфични условия и рискове за живота и здравето се осигурява чрез предоставянето на ваучери или пари. Развиват се подробни съображения за това, че неизпълнението на задълженията може да бъде компенсирано единствено чрез обезщетение, равняващо се на левовата равностойност на дължимата безплатна предпазна храна, неосигурена по време на положените 12 и 24-часови дежурства. Оспорва жалбата и в частта, с която е обжалвано решението по отношение на разноските. Сочи се, че няма изискване прилагането по дела за договори за правна защита и съдействие да имат определена форма, достатъчно е те да са в писмена форма и да съдържат минимално изискуемите реквизити  за индивидуализиране на страните, вида и обема на възложената работа, уговореното възнаграждение, видът и начинът на заплащането му. Втората част на договора представлява по своята същност разписка за извършено плащане на адвокатския хонорар инкорпорирана в един лист хартия, заедно със самия договор за правна помощ. Така по делото има достатъчно доказателства както за действителността на възникналото договорно правоотношение, така и за това какво конкретно възнаграждение е уговорено за всеки един иск поотделно. При няколко предявени иска съответно сторените разноски за адвокатско възнаграждение по всеки от тях следва да бъде направен за разноските за всеки един иск по отделно. Това изрично е уредено и в чл. 2 ал. 5 от Наредбата. В тази връзка счита, че районният съд неправилно е определил присъдения размер за адвокатско възнаграждение и въпреки, че няма правен интерес да обжалва решението само в тази част, счита, че окръжният съд, следящ за правилното приложение на материалния закон, може да завиши присъденото адвокатско възнаграждение. Намира за неоснователно и възражението относно възнаграждението за вещото лице. С оглед изложеното, моли въззивният съд да потвърди първоинстанционното решение в частта относно присъдената левова равностойност на безплатната предпазна храна и разноските за вещо лице и да измени решението в частта относно присъдения на ищцата размер на разноските за адвокатско възнаграждение, като завиши същия. Прави искане за присъждане на направените разноски за защита и процесуално представителство по обжалваните искови претенции по делото пред въззивния съд.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

С въззивната жалба и с отговора не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В с.з., въззивникът ГД „Изпълнение на наказанията” – София, редовно призован, се представлява от пълномощник ст. юриск. П.С., която поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й по изложените в нея подробни съображения. Посочва, че е недопустимо прилагането на вътрешноведомствени актове на едно министерство в друго такова. Липсата на заповед от страна на Министъра на правосъдието за предпазната храна и искането да се задължи той да я издаде е предмет на административно производство, каквото не се е развило. Моли съда да редуцира присъдените на ищцата разноски, като необосновано високи. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззиваемата С.А.К., редовно призована, не се явява, представлява се от процесуален представител по пълномощие адв. П., който оспорва подадената от ГД „Изпълнение на наказанията” – София въззивна жалба, поддържа подадения отговор. Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното изцяло съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалване – допустимо в обжалваните части.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че първоинстанционното решение в неговите обжалвани части е правилно и законосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени от С.А.К. против ГД „Изпълнение на наказанията” – София при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 1305,80лв. за периода от 07.07.2013г. до 07.07.2016г. /с оглед допуснато от районния съд изменение с протоколно определение от проведено на 10.02.2017г. открито съдебно заседание/ с правно основание чл. 202, ал. 1 , т. 3 от ЗМВР /отм./, вр. с чл. 211, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР /отм./ и чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР, вр. с чл.19, ал.2 от ЗИНЗС, ведно със законната лихва при забава, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата;  акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва върху главницата за възнаграждение за извънреден труд, считано от изискуемостта до подаване на исковата молба в размер на 190,14лв. /с оглед допуснатото изменение на иска/ с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД; иск за заплащане на възнаграждение за положен нощен труд за периода от 07.07.2013г. до 07.07.2016г. в размер на 62лв. /с оглед допуснатото изменение на иска/, с правно основание чл.179, ал.1 от ЗМВР /ДВ бр.53/2014г./; акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва върху възнаграждението за нощен труд в размер на 9,80лв. /с оглед допуснатото изменение на иска/ за периода от изискуемостта до подаване на исковата молба, с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД; иск за  заплащане стойността на безплатна предпазна храна за периода от 07.07.2013г. до 31.10.2014г. в размер на 640,80лв. /с оглед допуснатото изменение на иска/, с правно основание чл.181,ал.3 от ЗМВР; акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва върху стойността на предпазната храна в размер на 142,46лв. /с оглед допуснатото изменение на иска/ за периода от изискуемостта до подаване на исковата молба, с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД и иск за установяване право на допълнителен платен годишен отпуск в размер на 15 часа /с оглед допуснатото от съда изменение на иска/, представляващ компенсация за положен извънреден труд над 50 часа за периода м.10.2013г. – м.06.2014г. с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения.

Решението е обжалвано от въззивника ГД „Изпълнение на наказанията” – София частично - в частта, с която е осъден за заплати на С.А.К. равностойността на безплатна предпазна храна за периода от 07.07.2013г. до 31.10.2014г., мораторна лихва върху тази главница и в частта относно разноските.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Безспорно по делото е установено, че ищцата в първоинстанционното производство С.А.К. е държавен служител по смисъла на чл.169 от ЗМВР, като през процесния период заема длъжността „надзирател“ в Затвора – гр.Сливен към ГД „Изпълнение на наказанията” – София.

 

 

 

 

 

 

 

 

По отношение на иска за заплащане стойността на безплатна предпазна храна: Изложените във въззивната жалба съображения за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение в тази част са неоснователни. Съгласно чл. 23,  ал.4 от ЗИНЗС за извършване на дейности свързани с вредни за здравето последици на служителите се изплащат допълнителни възнаграждения и се осигурява безплатна предпазна храна и противоотрови. Редът за предоставянето се определя ежегодно със заповед на Министъра на правосъдието. Установено е, че за исковия период Министърът на правосъдието не е издал такава заповед или тя не е представена по делото. Поради това районният съд е приложил по аналогия идентичните разпоредби, уреждащи реда и условията за осигуряване на безплатна храна на служителите на МВР. При анализ на законовите норми съдът законосъобразно е стигнал до извода, че безплатната храна, която не е предоставена в натура следва да се претендира в левовата й равностойност – пари. В анализираните нормативни актове се допуска безплатната храна да бъде предоставена в пари. По делото безспорно е установено, че такава храна не е била осигурявана за  исковия период, а от заключението на вещото лице е безспорна левовата й равностойност за този период, съобразно даваните от ищцата 12 и 24-часови смени. Поради това правилно, законосъобразно и обосновано съдът е уважил и тази претенция на ищеца в пълния претендиран след допуснатото изменение на иска размер от 640,80лв., установен от заключението на назначената пред районния съд и кредитирана допълнителна съдебно-икономическа експертиза.   

По отношение на акесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху претенцията за заплащане стойността на безплатна предпазна храна:

Основателността на главния иск обуславя основателността, а от там – и уважаването, и на акцесорната претенция за заплащане на мораторна лихва върху присъдената сума. За изпадането на ответника в забава не е необходима покана, доколкото заплащането на  същите е част от задължението за заплащане на трудово възнаграждение, за което е установен срок. Ето защо ответникът е изпаднал в забава след изтичане на срока, в който е следвало да се заплати съответното възнаграждение или обезщетение. Така, с оглед разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД, върху главницата следва да се присъди и обезщетение за забава в размер на законовата лихва, считано от изискуемостта на всяко вземане, до подаване на исковата молба. Размерът на обезщетението е определен на 142,46лв. с помощта на вещо лице по кредитираното заключение на СИЕ. Така тази претенция също е основателна в пълния претендиран след допуснатото изменение размер, в който следва да се уважи.

С оглед гореизложеното, като е стигнал до същите правни изводи по отношение на двата иска, районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да се потвърди в обжалваната част.

С оглед изхода на спора и съгласно разпоредбата на чл.78, ал.6 от ГПК, решението на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно относно определената държавна такса и разноски за вещо лице, които ответната дирекция дължи в полза на съдебната власт, както и в частта, с която са присъдени на ищцата на основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски в първоинстанционното производство.  

Във връзка с възраженията за прекомерност на възнаграждението на вещото лице, следва само да се отбележи, че тези възражения са неоснователни. Експертизата е изготвена, вещото лице е изслушано по делото и заключението е прието без възражения от страните, съответно е залегнало в основата на съдебните мотиви.

Във връзка с оплакванията във въззивната жалба относно присъдените на ищцата разноски, следва да се отбележи, че действително общият материален интерес и претендираното адвокатско възнаграждение почти са равни. Районният съд, с оглед своевременно направеното от процесуалния представител на ответната страна искане по чл.78, ал.5 от ГПК, правилно и законосъобразно е преценил исковете, вида и сложността на делото, броя на с.з. и други обстоятелства от значение за размера на адвокатския хонорар, съобразил се е  с разпоредбите на Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и е преценил, че договореният такъв следва да бъде редуциран до по-малък размер. В това отношение повторното отправяне на такова искане до въззивния съд е напълно неоснователно. 

Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че липсват доказателства за действителното заплащане на адвокатското възнаграждение. По делото е приложено пълномощно и договор за  правна защита и съдействие където са посочени исковете и уговореното между страните възнаграждение за всеки от тях, както и че то е заплатено в брой. Така този договор за правна защита и съдействие на хартиен носител различен от познатите стандартни бланки представяни често от адвокатите установява, че сумите са заплатени в брой и има силата на разписка за това плащане, в какъвто смисъл е ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС РБ. Оплакванията, че договорът не съдържа реквизитите на стандартен бланков адвокатски договор, подлежащ на осчетоводяване и контрол и поради това не може да се ползва с обвързваща доказателствена сила, се явява също неоснователно. Законът не изисква упълномощаването на адвокат да става по начин чрез нормативно утвърдена бланка. Напротив, законът изисква само в пълномощното да се посочат трите имена, точния адрес и  телефона а пълномощника, като упълномощаването може да се направи и устно пред съда, като се отрази в протокола от съдебното заседание, в което да бъде представена евентуално само разписка за уговореното между страните адвокатско възнаграждение и тя ще послужи като доказателство за начина и заплащането му.

По отношение на искането, направено с отговора на въззивната жалба от страна на адв.П. за увеличаване на присъдените на ищцата разноски за първата инстанция, следва да се посочи, че същото е недопустимо. Възможността, с която е разполагала ищцата и от която се е възползвала е молба по чл.248 от ГПК, която е разгледана от районния съд и по нея той се е произнесъл с нарочен акт, влязъл в сила като необжалван. В настоящото въззивно производство, образувано по жалба на насрещната страна, съдът не може да разгледа въпросното оплакване. Освен това е налице забраната по чл.271, ал.1 от ГПК за влошаване положението на жалбоподателя.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба – неоснователност на същата, следва да се възложи на въззивната страна, която поеме своите, така, както ги е направила и заплати на въззиваемата страна, направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 300лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №302 от 10.04.2017г., постановено по гр.д. №2886/2016г. по описа на Сливенски районен съд в обжалваните части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, *** *** да заплати на С.А.К. с ЕГН ********** *** сумата от 300лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

                                                          

                                        

                                                                  ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                                        2.