Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен, 27.07.2017 г.

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести юли, през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                        Мл.с.: НИНА КОРИТАРОВА                                                                                  

 

При секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 336 по описа за 2017 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

         Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв. Д. от Благоевградска АК, пълномощник на К.Л.Ч., ЕГН ********** *** против Решение № 213/14.03.2017г. по гр.д. № 5658/2016 г. на Сливенския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от въззивника против въззиваемата страна ХI СУ „Константин Константинов“ – Сливен, искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 т.2 и т.3 от КТ за признаване за незаконосъобразна и отмяна на Заповед № РД-07-73/20.10.2016г. на Директора на СУ „Константин Константинов“– Сливен, с която на основание чл. 330 ал.3 т.10 от КТ, вр. чл. 215 ал.1 т.1 от ЗПУО, считано от 21.10.2016 г. му е прекратено трудовото правоотношение за възстановяване на предишната длъжност „старши учител“, общообразователен учебен предмет в прогимназиален етап, представляваща педагогически специалист, както и частичния иск по чл. 225 ал.1 от КТ за присъждане на обезщетение за оставане без работа, поради уволнение за периода от 21.10.2016 г. до 21.04.2017 г. С обжалваното решение въззиввникът е осъден да заплати на въззиваемата страна деловодни разноски в размер на 460.00 лева адвокатски хонорар. Решението е обжалвано изцяло.

На първо място се твърди, че решението е частично недопустимо, тъй като съдът е бил допуснал увеличение на иска по чл. 225 ал.1 от КТ до сумата от 4 228.02 лв., а с процесното решение бил отхвърлен иск за сумата от 2 153.52 лв. частичен от сумата 3 143.52 лв. Съдът се бил произнесъл по иск за сума, различна от действително претендираната, поради което в тачи част решението се явявало недопустимо.

На второ място се твърди, че решението е неправилно, тъй като уволнението е незаконосъобразно. Страната твърди, че нормата на чл. 330 ал.2 т. 10 от КТ, вр. чл. 215 ал.1 т. 1 от ЗПУО са в сила от 01.08.2016 г. и нямат обратно действие, поради което уволнението се явява незаконосъобразно, тъй като на въззивника е било наложено наказание пробация по НОХД № 1982/2013 г. на СлРС на 09.01.2014 г., т.е. значително преди да се породи действието на чл. 330 ал.2 т.10 от КТ. Страната счита, че за да бъде законосъобразно уволнението процесното осъждане трябва да е било основание за прекратяване на трудовото правоотношение по закона, който е бил в сила към датата на осъждането. Посочва се, че към момента на осъждането в сила е бил закона за народната просвета в чл. 40 ал.1 то който е било посочено, че не могат да заемат длъжността учител лица, които са осъждане на лишаване от свобода с влязла в сила присъда за умишлено престъпление. Тъй като обаче в случая е било наложено наказание пробация, то не било в несъвместимост с разпоредбата на чл. 40 ал.4 от ЗНП /отм./. С обжалваната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение въззиваемата страна неправилно била предала обратно действие на разпоредбите на чл. 330 ал.2 т.10 от КТ и чл. 215 ал.1 т.1 от ЗПУО.

Въззивникът твърди, че има право на обезщетение по чл. 225 ал.1 от КТ за периода от 21.10.2016 г. до 21.04.2017 г. и тъй като съдебното дирене в първата инстанция поделото е приключило на 27.02.2017 г., то твърди, че за периода от 27.02.2017 г. до 21.04.2017 г. не е започнал работа по трудово правоотношение. Тъй като бил останал без работа за целия процесен период, той имал право на обезщетение на пълния претендиран размер от 4 228.02 лв. По отношение обезщетението по чл. 225 ал.1 от КТ, освен, че се дължи в пълен размер, страната посочва, че допълнителното споразумение от 26.09.2016 г. било нищожно, тъй като не е било подписано от работника, а при липса на съгласие от негова страна по аргумент на чл. 118 ал.3 от КТ, работодателят не можел едностранно да намали размера на трудовото му възнаграждение. С оглед на това страната твърди, че с допълнителното споразумение от 26.09.2016 г. основното трудово възнаграждение не е било намалено от 403 на 238 лв. По отношение на допълнителното споразумение от 19.10.2016 г. жалбоподателят излага становище, че същото е незаконосъобразно, тъй като не е налице предходно допълнително споразумение, с което основното трудово възнаграждение да е намалено на 238 лв., така, че не може да е налице „изменение“ от „238 лв. на 238 лв.“. На второ място неправилно на споразумението от 19.10.2016 г. е било предадено обратно действие, а именно, че е в сила от 15.09.2016 г. За периода от 15.09.2016 г. до 19.10.2016 г. трудът вече е бил положен. Освен това работодателят не е бил уведомил НАП за изменението на трудовото правоотношение. С оглед на изложеното страната счита, че процесното обезщетение по чл. 225 ал.1 от КТ следва да бъде определено на база основно трудово възнаграждение от 403 лв. месечно. При условията на евентуалност се моли съдът да приеме, че допълнителното споразумение от 19.10.2016 г. е незаконосъобразно в частта, в която на същото е предадено обратно действие, считано от 15.09.2016 г. Въззивникът иска размерът на обезщетението да бъде определен съгласно вариант 1 от заключението на повторната съдебно-счетоводна експертиза ,като същото бъде определено в размер на 4 228.02 лв. В тази връзка посочва, че е налице специален подзаконов нормативен акт за определяне размера на учителските заплати и това са Правилата за формиране на основните трудови възнаграждения в образователния сектор, обективирани в Наредба № 1/04.01.2010 г. за работните заплати на персонала в звената от системата на народната просвета. Съгласно чл. 4 ал.1 от Наредбата индивидуалните основни месечни работни заплати на педагогическия персонал при нормална продължителност на работното време се договорят в размери не по-ниски от определените в Приложение № 1 по длъжностни нива. Съгласно това приложение минималната основна работна заплата на лица, заемащи длъжността „старши учител“ не може да бъде по-ниска от 625 лв. Следователно основната му заплата не може да бъде по-ниска от 312.50 лв., което е в противоречие с посочения размер от 238 лв. в допълнителното споразумение от 19.10.2016 г. Ако съдът приеме, че допълнителното споразумение от 19.10.2016 г. има обратно действие /нещо, което въззивникът оспорва/, то съдът следвало да приеме, че за периода от 15.09.2016 г. до 30.09.2016 г. ищецът е имал право на основна работна заплата в размер от 312.50 лв. На следващо място страната посочва, че въззивникът има право на половин основна заплата след като е назначен на ½ щат старши учител. От това следвало, че за м. септември 2016 г.и ищецът имал право на основана работна заплата в размер на 403 лв., поради незаконосъобразното намаляване на основното му трудово възнаграждение. В заключение страната счита, че за периода от 01.09.2016 г. до 14.09.2016 г. въззивникът е имал право на основна заплата в размер на 403 лв., а за периода от 15.09.2016 г. до 30.09.2016 г. в размер на 312.50 лв. В този случай размерът на обезщетението по чл. 225 възлизал на 3 831.34 лв. Във въззивната жалба се посочва, че адв. Д. оказва безплатна правна помощ на ищеца на основание чл. 38 ал.1 т.3 от ЗА, като на „близко лице“, а обстоятелството дали действително е близък на адвоката, съгласно задължителната практика на ВКС не се нуждаела от доказване. В този смисъл се моли съдът да съобрази цитираната практика на ВКС и да уважи искането по чл. 38 ла.2 от ЗА. Моли се да се отмени уволнението като незаконосъобразно, въззивникът да бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, въззиваемата страна да бъде осъдена да му заплати 4 228.02 лв. обезщетение за оставане без работа за периода от 21.10.2016 г. до 21.04.2017 г., поради незаконно уволнение. Обезщетението се претендира ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба 20.12.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.

         В законния срок по чл. 263 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от адв. П., пълномощник на въззиваемата страна, с който въззивната жалба е оспорена като неоснователна и се моли да не бъде уважавана. Посочва се, че разпоредбата на чл. 215 ал.1 от ЗПУО е императивна по своя характер и работодателят е длъжен да я съобрази, като прекрати трудовия договор при наличието на основания за несъвместимост на заемане на педагогическата длъжност. С изменението на КТ от 01.08.2016 г. било въведено ново основание за прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие по чл. 330 а.2. т.10 от КТ, когато педагогически специалист  е осъден за умишлено престъпление, независимо от реабилитацията. В случая се касаело за т.нар. последваща несъвместимост, поради което уволнението се явявало законосъобразно. По отношение на иска по чл. 225 от КТ страната е изразявала становище за неоснователност и недължимост на обезщетението, но ако съдът въпреки това приемел, че се дължи такова, същото трябвало да бъде изчислено на база на полученото брутното трудово възнаграждение за  последния цял работен месец. Страната изразява становище, че претендираното адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал.1 т.3 от ЗА в размер на 1445.96 лв. е прекомерно, а освен това счита, че следва да се представи доказателства за това, че клиентът е близък на адвоката, тъй като в противен случай се стигало до заобикаляне на закона. Посочва се, че се дължи адвокатско възнаграждение в минимален размер най-много от 420 лв. Страната не е направила доказателствени искания. Моли да се потвърди първоинстанционното решение и претендира деловодни разноски.

По делото е депозирана въззивна жалба от адв. Д., пълномощник на К.Л.Ч. против решение за отстраняване на ОФГ № 485/02.06.2017 г. по гр.д. № 5658/2016 г. на СлРС. Посочва се, че решението е недопустимо, защото СлРС се е произнесъл по искане, с което не е сезиран. Вместо да се произнесе по молбата му по чл. 250 от ГПК съдът бил отстранил несъществуваща фактическа грешка. ОФГ било всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване на текста на решението. В мотивите си РС бил посочили, че предвид неоснователността на главния иск счита, че следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан иска по чл. 225 ал.1 от КТ за заплащане на парично обезщетение в размер на 2 153.52 лв., представляващ частичен иск от 3 143.52 лв. за оставяне без работа поради уволнение за периода от 21.10.2016 г. до 21.04.2017 г. По този начин съдът бил формирал воля за отхвърляне на иска, но не за целия размер съгласно допуснатото увеличение, а единствено за първоначално заявения размер от 2 153.52 лв. Волята на съда не обхващала целия иска, а само част от него, поради което било налице пропуск за произнасяне по целия предмет, който следвало да се коригира по реда на чл. 250 от ГПК. Моли се деа се отмени обжалваното решение за отстраняване на ОФГ и да се уважи изцяло предявените искове, като искът по чл. 225 ал.1 от КТ бъде уважен в целия размер от 4 228.02 лв. Претендират се деловодни разноски за първа и въззивна инстанция.

В законния срок е депозира отговор на въззивната жалба от адв.Д.П., пълномощник на СУ „Константин Константинов“, с което жалбата е оспорена като неоснователна. Посочва се, че действително е било поискано увеличаване на иска до сумата от 4 228.02 лв. и то е било допуснато от съда. Не било обаче направено искане за промяна на иска от частичен към пълен. Поради тази причина съдът е бил постановил решението като е разгледал частичен иск. Моли се да се остави в сила решението от 02.06.2017 г. по гр.д. № 5658/2016 г. по описа на СлРС за поправка на ОФГ. Претендират се деловодни разноски.

В съдебно заседание възивникът  не се явява и не се представлява . Процесуалният му представител адв. Д. в писмено становище заявява , че поддържа въззивните жалби и моли да се уважат. Претендира разноски за двете инстанции.

В съдебно заседание въззиваемата страна СУ „Константин Константинов“, гр. Сливен, редовно призована по телефона, се представлява от директора си В.Т., както и от адв. Д.П., пълномощник който заявява , че оспорва въззивните жалби , поддържа депозираните отговори по тях , моли да се потвърди първоинстанционното решение . Претендира разноски като представя списък по чл. 80 от ГПК.

Пред настоящата инстанция се събраха допълнителни доказателства.  От представеното удостоверение от НАП,  офис Сливен, от което е видно, че за периода от 27.02.17 до 21.04.2017г. въззивникът няма регистриран трудов договор, по който да е страна.

Обжалваните решения са били съобщени на въззивника на 13.04.2017г. и 09.06.2017 г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 27.07.2017 г. ш 16.06.2017 г. са били депозирани въззивните жалби.

Установената и възприета от РС –Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба против решение № 213/14.03.2017 г. по гр.д. № 5658/16 г. е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

Пред първоинстанционния съд били предявени искове с правно основание чл. 344 ал.1 т. 1 и 2 от КТ за признаване за незаконосъобразна и за отмяна на заповед № РД-07-73/20.10.2016 г., с която трудовото правоотношение между страните е било прекратено, както и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност.

Трудовото правоотношение между страните е било прекратено едностранно, без предизвестие от страна на  работодателя, поради констатирано основание, посочено в разпоредбата на чл. 330 ал.2, т.10 от КТ, вр. с чл.215 ал.1 т.1 от ЗПУО, а именно установяване на обстоятелството, че въззивникът Ч., е бил осъден за умишлено престъпление от общ характер. В разпоредбите на чл. 330 ал.2 т.10 от КТ и чл.215 ал.1 т.1 от ЗПУО са в сила от 01.08.2016 г. На основание на тях може да бъде прекратено правоотношение без предизвестие, ако работникът е бил осъден за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитацията му. В настоящия случай няма спор по отношение на обстоятелството, че въззивникът Ч. е бил педагогически специалист по смисъла на ЗПУО. Няма спор и по отношение на обстоятелството, че същият е осъден за умишлено престъпление по НОХД № 1982/2013 г. на СлРС. На него му е наложено наказание „пробация“ с протоколно определение от 09.01.2014 г. Към момента на налагане на наказанието „пробация“ е била в  сила разпоредбата на чл. 40 ал.4 от ЗНП /отм./, съгласно която не са можели да заемат длъжност „учител“ лицата, които са осъждани на „лишаване от свобода“ с влязла в сила присъда за умишлено престъпление. Към този момент не е имало пречка жалбоподателят да продължи трудовите си задължения. С приемането на разпоредбата на чл.215 ал.1 т.1 от ЗПУО от 01.08.2016 г., обаче, се създава несъвместимост между възможността едно лице да е осъждано за умишлено престъпление от общ характер и възможността то да упражнява трудова дейност като педагогически специалист в учебно заведение, независимо от обстоятелството, че по наказателното дело му е било наложено по-леко наказание от „лишаване от свобода“, а именно в конкретния случай „пробация“. Несъвместимостта е налице от датата на влизане в сила на разпоредбата на чл. 215 ал.1 т.1 от ЗПУО. В настоящия случай тази несъвместимост е констатирана малко по-късно, но при установяването й, работодателят е издал обжалваната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, която разгледана по същество, е ясна, конкретна, мотивирана. С оглед изложеното съдът намира, че предявеният иск по чл.344 ал.1 т.1 от КТ е неоснователен и следва да бъде оставен без уважение. Неоснователни се явяват и свързаните искове по чл. 344 ал.1 т.2 и 3 от КТ, във вр. с чл. 225 ал.1 от КТ. След като не се отменя заповедта за незаконно уволнение няма как жалбоподателят да бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, съответно след като уволнението му не се явява незаконосъобразно, не следва да му бъде заплащано обезщетение за времето, през което е останал без работа, поради незаконно уволнение.

По отношение на въззивната жалба от 16.06.2016 г. против решение № 485/02.06.2016 г. по гр.д. № 5658/2016 г. на СлРС, съдът намира същата за неоснователна.

По предявения иск по чл. 344 ал.1 т.3 от КТ, вр. чл. 225 ал.1 от КТ първоинстанционният съд е изложил мотиви, от които е видно, че съдът е приел, че целият иск за заплащане на парично обезщетение за оставане без работа поради уволнение, се явява неоснователен и недоказан, поради неоснователност на главния иск. Тази ясна позиция на съда е обективирана и в диспозитива на решението, където искът по чл. 225 ал.1 от КТ е отхвърлен изцяло. Изписването на цифрите е техническа процедура. Водеща е волята на съда, която е обективирана в решението в мотивировъчната и в диспозитивната част. В този смисъл съдът намира, че първоинстанционния съд правилно е разгледал депозираната жалба по реда на чл. 250 от ГПК, като производство по чл. 248 от ГПК и е допуснал поправка на ОФГ. Предвид изложеното жалбата против това решение се явява неоснователна.

Следва да отбележим, че твърдението по първата въззивна жалба за недопустимост на решението в частта на предявения иск по чл. 225 вр. чл.344 ал.1 т.3 от КТ е неоснователно. Съдът е разгледал в цялост иска по чл. 225 от КТ и го е отхвърлил като неоснователен. Нямаме произнасяне по непредявен иск.

Правните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на първоинстанционния съд, поради което решението следва да бъде потвърдено.

         С оглед изхода на делото на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция в размер на 460.00 ( четиристотин и шестдесет ) лева.

По тези съображения, съдът  

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 213/14.03.2017г. по гр.д. № 5658/2016г по описа на Сливенски районен съд като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 485/02.06.2016 г. по гр.д. № 5658/2016г по описа на Сливенски районен съд като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

         ОСЪЖДА К.Л.Ч., ЕГН ********** *** да заплати на ХI СУ „Константин Константинов“ Сливен деловодни разноски в размер на 460.00 /четиристотин и шестдесет/ лв. за въззивна инстанция.

 

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБългария.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                    2.