Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

 

гр. Сливен, 26.07.2017 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и шести юли през двехиляди и седемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                   С. М.

                                                                мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 337 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 84/25.05.2017г. по гр.д. № 580/16г на НзРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Н.А.Г. и М.И.Г. против  С.И.И., Х.И.Х., Р.Д.И., П.Д.Г., Г.Д.Г., Д.Г.Ж. и З.А.Ж. искове по чл. 54 ал. 2 от ЗКИР за приемане за установено между страните, че е допусната грешка в действащата кадастрална карта на гр. Нова Загора от 2010г., изразяваща се в това, че неправилно е заснета имотната граница между ПИ с идентификатори №№ 51809.501.1827 и 51809.501.1828 /бивш УПИ ХІІ-1828, 1827, кв. 74/ и 51809.501.1836 и 51809.501.1837 /бивш УПИ ХІ-1836, 1837, кв. 74/, като погрешно е нанесена вътрешната регулационна разделителна линия между тях, която не съответства на действителния обем на правото на собственост на всяка от страните, отхвърлени са като неоснователни предявените от Н.А.Г. и М.И.Г. против  С.И.И., Х.И.Х., Р.Д.И., П.Д.Г., Г.Д.Г., Д.Г.Ж. и З.А.Ж. искове за признаване за установено между страните, че Н.А.Г. и М.И.Г. са били собственици към момента на одобряване на кадастралната карта на гр. Нова Загора от 2010г. на 101 кв.м. от дворно място, обособено в 3 метра широк път, заключен между ПИ с идентификатори №№ 51809.501.1827, 51809.501.1828, 51809.501.1836 и 51809.501.1837 по КККР на гр. Нова Загора, записан на името на  Р.Д.И. и П.Д.Г., и са присъдени разноските на последните двама в размер на  1 430 лв.

 

Въззивна жалба е подадена от ищците в първоинстанционното производство и с нея се атакува изцяло цитираното решение като неправилно, необосновано и постановено при нарушаване на материалния закон. Въззивниците твърдят, че видно от приетото заключение на СТЕ по отношение на процесните имоти са приложени КП от 1977г. и РП от 1991г., разпоредбата на пар. 8 ал. 1 от ПР на ЗУТ касае прекратяване на отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове за изравняване на частите в образувани съсобствени парцели, в настоящия случай за допускане изменение на ПУП през 2006г. ОА се е позовала на тази норма, въпреки, че ДРП от 1991г. по отношение на процесните имоти е бил приложен и не е била налице необходимост от уредба на правоотношения, възникнали преди действието на ЗТСУ. С плана от 1991г. процесните 96 кв.м., обособени в път между УПИ ХІІ-1828, 1827, кв. 74 и УПИ ХІ-1836, 1837, кв. 74 са били предадени към УПИ ХІІ-1828, 1827, кв. 74 и са част от него. Четири години по-късно въззивниците-ищци били закупили 185/475 ид.ч. от УПИ ХІІ-1828, 1827, кв. 74 и от праводателите им им е било предоставено владението върху дворно място, обособено в път, заключен между двата УПИ. Всичко това се установява категорично от събраните доказателства. Въззивниците твърдят още, че от деня на сделката – 05.05.1995г. е поставено началото на осъществяване от тяхна страна на непрекъснато, трайно и явно давностно владение върху спорния път и към момента на влизане в сила на КК на гр. Нова Загора – 31.08.201г., те вече са били придобили по давност собствеността върху 101 кв.м., обособени в път, заключен между посочените имоти. Проведената през 2006г. процедура не би могла да го прекъсне, тъй като е недопустима, а и ищцата не е била уведомявана за нея, поради което заповедта не може да произведе действие спрямо двамата ищци. С оглед това изводът, че няма грешка в КК е неточен, тъй като процедурата за изменение на ПУП от 2006г. не е била законосъобразно проведена. Освен това в КК не е отразено правото на собственост на двамата въззивници върху спорните 101 кв.м., което също представлява грешка в нея.

Поради изложеното въззивниците молят въззивния съд да отмени изцяло атакуваното решение и вместо него постанови ново, с което уважи исковете им. Претендират разноските по делото за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания.

 

В законовия срок по чл. 263 ал. 1 от ГПК  въззиваемите пор. №№ 5 и 6 – Р.И. и П.Г. са подали писмен отговор чрез процесуалния си представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, с който оспорват жалбата като неоснователна и искат потвърждаване на решението, тъй като е правилно и законосъобразно. Няма искания за  събиране на доказателства във въззивната фаза на производството. Претендират присъждане на разноските за тази инстанция.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК останалите въззиваеми не са подали писмени отговори.

В същия срок по чл. 263 ал. 1 от ГПК няма подадени насрещни въззивни жалби.

 

В с.з., от въззивниците, редовно призовани, се явява лично пор. № 1, пор. № 2 не се явява, за тях се явява  и процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Иска инцидентно произнасяне по законосъобразност на административен акт по реда на чл. 17 ал. 2 от ГПК. Претендира разноски, прави възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваеми пор. №№ 5 и 6.

В с.з. въззиваем пор. № 3, редовно призован, се явява лично, заявява, че няма претенции, знае си парцела, но счита, че решението не е правилно. Иска да се отмени. Няма искания за събиране на доказателства.

В с.з. въззиваем пор. № 4, редовно призован, се явява лично, заявява, че счита жалбата за неоснователна, а решението е правилно, не може единият да има път, а другият да няма. Иска отмяна на решението, няма искания за събиране на доказателства.

В с.з. от въззиваеми пор. № № 5 и 6, редовно призовани, се явява лично пор. № 6, пор. № 5 не се явява, за двамата се явява  процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата и поддържа отговора си. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение. Претендира разноски, представя списък.

В с.з. въззиваем пор. № 7, редовно призован, се явява лично, заявява, че счита за правилно това, което съдът е постановил, цял живот е минавал оттам, намира жалбата за неоснователна. Предоставя на съда да се произнесе по жалбата, няма искания за събиране на доказателства.

В с.з. въззиваеми пор. № №  8 и 9, редовно призовани, не се явяват и не се представляват.

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

 

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

При цялостно и вярно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до правилни правни изводи, които, макар по отчасти различни съображения, настоящата инстанция споделя.

 

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

При условията на активно и пасивно субективно съединяване са предявени искове с правно основание чл. 54 ал. 2 от ЗКИР /след изменението с ДВ бр. 49 от 2014г., преди - чл. 53 ал. 2 от ЗКИР/, вр. чл. 124  ал. 1 от ГПК.

Този въззивен състав намира, че същите са неоснователни и недоказани и следва да бъдат отхвърлени.

Предмет на спора са имоти, обозначаващи се по КК на гр. Нова Загора от 2010г. с идентификатори №№ 51809.501.1827, 51809.501.1828, 51809.501.1836 и 51809.501.1837.

Съгласно разпоредбата на чл. 54 ал. 2 от ЗКИР, която е посоченото в исковата молба от ищците правно основание на претенцията им, непълнотите или грешките на основните данни в кадастралната карта и кадастралните регистри, се допълват или поправят по молба на заинтересуваното лице. Когато тези непълноти или грешки са свързани със спор за материално право, те се отстраняват след решаването му по съдебен ред.

Твърдяната от тях грешка е допусната в КККР на гр. Нова Загора от 2010г., където неправилно е заснета имотната граница между ПИ с идентификатори 51809.501.1828 и 51809.501.1827 /бивш УПИ ХІІ-1828, 1827, кв. 74/ и ПИ с идентификатори 51809.501.1836 и 51809.501.1837 /бивш УПИ ХІ-1836, 1837, кв. 74/, като вътрешната регулационна разделителна линия между тях е погрешно нанесена, тъй като не съответства на действителния обем на правото на собственост на всяка от страните. Искат да се признае за установено, че към 2010г. – момента на одобряване на КК на гр. Нова Загора, те са били собственици на 101 кв.м. от дворно място, обособено в 3 метра широк път, заключен между ПИ идент. №№ 51809.501.1827, 51809.501.1828, 51809.501.1836 и 51809.501.1837.

Първостепенният съд е посочил в мотивите си, че искът по чл. 54 ал. 2 от ЗКИР има за предмет установяване правото на собственост към минал момент – този към влизане в сила на КК, в която е допусната грешката.

Ввиждането относно релевантния момент е коригирано с ТР № 8/23.02.2016г. по т.д. № 8/2014г. на ОСГК на ВКС. При постановяването му колегията е изходила от идеята, че принцип в гражданския процес е спорното право да се установява към момента на предявяване на иска, респективно – към момента на приключване на съдебното дирене. Разяснено е, че определението, дадено в пар. 1 т. 16 ДР на ЗКИР не следва да се тълкува изолирано, а във функционална и логическа връзка с чл. 2 ал. 5 и чл. 51 от ЗКИР, тоест – че установяването както на спорното право на собственост, така и на неточното отразяване на обема на това право, по принцип е към момента на предявяване на иска /респективно – на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество/, като се вземат предвид настъпилите след одобряването на КК юридически факти, които имат значение за придобИ.е, изменение или погасяване на правото и само по изключение правото на собственост се установява към минал момент.

Следователно в случаите, когато ищецът се легитимира като собственик към момента на предявяване на иска, правото на собственост се установява към този момент и само в изключителни случаи /например – при хипотезата на чл. 16 ал. 1 от ЗУТ или при отчуждавания по реда на ЗДС или ЗОбС/, то ще се установява към минал момент.

В този смисъл е и понататъшната задължителна практика на ВКС, постановена по чл. 290 от ГПК /например р. 70/2016 по гр.д. 6305/15г. ВКС/.

От своя страна съдът е обвързан при произнасянето си от заявеното в исковата молба – посочения спорен предмет /основанието на иска/ и посоченото искане /петитум/. Това му дава пределите на търсената защита и го насочва при определяне на правната квалификация на претенцията.

Така, според това как е изложено спорното правоотношение по предявен положителен установителен иск, в светлината на гореизложените постановки, се очертават две правни конструкции:

При първата квалификацията ще бъде по чл. 54 ал. 2 от ЗКИР, ако твърденията са свързани с наличието на неточно отразяване на границите на правото на собственост в КК. Тогава се изследва правото на собственост към момента на одобряването й и към момента на предявяването на иска – ако се установи, че то е било в по-голям обем от отразения и към двата – действително е налице грешка и искът би бил основателен, като след уважаването му грешката ще се отстрани по реда на 54а ал. 1 изр. 1 от ЗКИР. Ако се установи, че към момента на одобряването на КК действително обемът на правото на ищеца е бил по-голям от отразения, но това положение към момента на предявяване на иска /приключване на съдебното дирене/ се е променило и той вече е съответен на отразения – искът не може да се уважи, тъй като, както вече се спомена, съгласно чл. 51 ал. 1 от ЗКИР, КК следва да отразява актуалното състояние и актуалното правно положение – тоест фактически грешка в КК няма към момента на сезиране на съда.

При втората конструкция, ако правният интерес на ищците се извежда от други твърдения, относно изменение правото на собственост, които обективно не могат да бъдат свързани с грешка в КК, тогава правната квалификация ще бъде по чл. 124 ал. 1 от ГПК. Когато ищецът твърди, че правото му на собственост е в по-голям обем от отразения в КК, но това положение е възникнало в по-късен момент от одобряването й – тоест, към миналия момент то не е съществувало и е било вярно отразено в кадастралната карта, но към момента на предявяване на иска са настъпили изменения в обема на правото на собственост, респективно – в границите на имота и те вече не отговарят на заснетите – тогава е неприложим редът на чл. 54 ал. 2 от ЗКИР, тъй като към момента на одобряване на КК грешка не е имало. Несъответствието, установено като налично към момента на предявяване на иска се отстранява по реда на чл. 53а ал. 1 т. 1 от ЗКИР, вр. чл. 53 от ЗКИР – без издаване на заповед, въз основа на влязло в сила съдебно решение по чл. 124 ал. 1 от ГПК, тъй като това представлява изменение на КК поради настъпили нови факти, а не поправка на грешка/непълнота.

Тези изводи се налагат с оглед систематичното място на всяка от нормите и използването на различни термини от нормотвореца.

Приведено към настоящия казус горното води до следните изводи:

Ищците действително изграждат основанието на накърненото си право върху твърдението, че са били собственици на спорните 101 кв.м., заключени межди ПИ идент. №№ …1827, …1828, …1836 и …1837 както към момента на влизане в сила на КК от 2010г., така и към момента на предявяване на иска и правната квалификация на претенцията им несъмнено е по чл. 54 ал. 2 от ЗКИР.

От събраните допустими, годни и относими гласни и писмени доказателствени средства – свидетелски показания, официални и частни свидетелстващи и диспозитивни документи и от приетите СТЕ, които са еднопосочни и вазимно допълващи се, непререкаемо се установяват в хронологичен план правните и фактически изменения, настъпили в имота, собственост към 1954 г. на Д.В.К., целият от 720 кв.м. /по първоначална скица – 735 кв.м./ в гр. Нова Загора, идентифициращ се тогава като п-л VІІІ-12 в кв. 204 по плана от 1921г.

По плана от 1964г. е получил № V-1071, кв. 204, площ 662 кв.м.

По плана от 1968 г. площта на п-л V-1071 била 721 кв.м.

По плана от 1977г. този имот получил планоснимачни номера 1827, 1828 и 1836 в кв. 74, а имотът на последните трима ответници – № 1837, четирите съответно с площи – 192 кв.м., 187 кв.м., 342 кв.м. и 452 кв.м.

В действащия до момента РП от 1991г. от имоти плсн. №№ 1827 и 1828 бил образуван УПИ ХІІ-1827, 1828, кв. 74, в идеална съсобственост, а от имоти плсн. №№ 1836 и 1837 – УПИ ХІ- 1836, 1837, кв. 74, в идеална съсобственост.

С влязла в сила и приложена промяна на  ЗРП от 2006г. дворищнорегулационната линия между тези УПИ била променена по общата имотна граница  между им. плсн. №№ 1827, 1828 и1836 и с нея в площта на УПИ ХІІ-1827, 1828, кв. 74 се включвали в пълен размер имоти плсн. №№ 1827 и 1828, а в УПИ ХІ- 1836, 1837, кв. 74 се включвали в пълен размер имоти плсн. №№ 1836 и 1837 със същите площи като по плана от 1977г.

Тук следва да се отбележи изрично, че е неоснователно ключовото оплакване, релевирано с въззивната жалба, че заповедта за изменение на ПУП от 2006г. не им е противопоставима, поради незаконосъобразно провеждане на процедурата и неуведомяване на М.Г.. Видно от приложената заверена преписка по издаването на тази заповед – всички заинтересувани лица /съседи - собственици/, са били надлежно уведомени. Действително разписка има само от Н.Г., но доколкото  вписването в регистъра е въз основа на представен н.а. от 1995г., в който като купувач е обозначен само той и не е положил грижа да посочи и съпругата си като съсобственик, съдът счита, че не е налице нарушаване на процедурата. Що се отнася до твърдението, че тя е била недопустима изначално, поради липса на законовите предпоставки за провеждането й – този въпрос не може да се обсъжда в това производство поради запретата на чл. 17 ал. 2 от ГПК за инцидентно произнасяне по законосъобразността на административен акт, след като, както се посочи вече, страната е била участник в административното производство по издаването и обжалването му, каквото не е предприела и не е имало подадени възражения в определения срок.

В одобрената през 2010г. КК на гр. Нова Загора по отношение на процесните имоти били приложени КП от 1977г. и РП от 1991г. с изменението от 2006г.

С доказаните транслативни сделки се установява, че Д.В.К. се е разпоредила последователно с различни части на имота си, като ищците Н.Г. и М.Г. са собственици понастоящем на ПИ идент….. 1828 по КК от 2010г., с площ 187 кв.м. /правото на собственост са придобили чрез покупко-продажба през 1995г. пряко от Д.К.и децата й В., В. и С., като 185/475 ид.ч. от УПИ ХІІ-1828, 1827 кв. 74 по РП от 1991г./

Първите двама ответници – С.И. и Х.Х. понастоящем са собственици на ПИ идент …1827 по КК от 2010г., с площ 192 кв.м. /правото на собственост са получили чрез наследяване от И. Х.И., който го е придобил чрез покупко-продажба през 1967г. от Д.К.и тогава то е представлявало 192/720 ид.ч. от п-л VІІІ-12 в кв. 204 по плана от 1921г, вече част от УПИ ХІІ-1827, 1828, кв. 74/.

Вторите двама ответници – Р.И. и П.Г. понастоящем са собственици на ПИ с идент ….. 1836  по КК от 2010г., с площ 340 кв.м. /правото на собственост са придобили посредством покупко продажба през 2007г., техните праводатели – през 1993г. също с покупко продажба, а тяхната праводателка - по силата на съдебна спогодба за делба на наследството на И. Ж., който е придобил правото на собственост пряко от Д.К.през 1966 г. чрез покупко продажба на 242/720 ид.ч., като с Протокол от 23.05.1979г. на НзРС площта е била увеличена на 340 кв.м., вече част от УПИ ХІ-1836, 1837, кв. 74./

Последните трима ответници – Г.Г., Д.Ж. и З.Ж. са собственици на ПИ идент. … 1837 с площ от 452 кв.м., част от УПИ ХІ-1836, 1837, кв. 74.

Така е видно, че имотът от 720 кв.м., собственост на Д.К., е изцяло прехвърлен на трети лица – страните по делото. Настъпилите в течение на времето изменения и отреждания не променят в математическо изражение факта, че сборът от площите на имотите, собственост на двамата ищци, първите двама ответници и вторите двама ответници е равен на площта на целия имот на Д.К., без да е имало остатък в нейния патримониум.

Посредством заключението на тройната СТЕ, приета и неоспорена, придружена със скици, е категорично установено, че към момента на изготвяне и одобряване на КК на гр. Нова Загора от 2010г. не е имало невярно нанасяне на вътрешната регулационна линия между процесните имоти, /с отразено в нея изменение на ПУП от 2006г./, а от своя страна тази регулационна линия съответства на действителния обем на правото на собственост на всяка от страните така, както е описано по-горе.

Следователно не може да се приеме, че е налице грешка в  кадастралната карта, тъй като правото на собственост на ищците е отразено в обема и границите му такива, каквито са били към момента на придобИ.ето му през 1995г. и каквото е то към настоящия момент.

Недоказано остана наведеното с исковата молба твърдение за придобИ.е по давност към 2010г. на 101 кв.м., обособени в 3 метра широк път, заключен между четирите ПИ, който не е бил включен в предмета на покупката им през 1995г.

От една страна извън съмнение е установено, че по никой от действалите през времето планове на гр. Нова Загора  не е имало отреждане за път между тези имоти. Площта, посочена от ищците, ползвана като път, първоначално е била част от п-л № V-1071, кв. 204 по плана от 1964г., а сега е част от имот с планоснимачен  № 1836, собственост на  вторите двама ответници – Р.И. и П.Г., във всичките му отразявания по плановете от 1977г., от 1991г., след изменението на ПУП от 2006г., както и по КК от 2010г., включително при придобИ.ето на имота от тях през 2007г.

От друга страна тази площ представлява единственият достъп до вътрешните имоти с идент. №№ ….1828 /на ищците Н.Г. и М.Г./  и …1836 /на ответниците Р.И. и П.Г./, и се ползва като такъв от съответните собственици на тези имоти.

От представените писмени доказателства – н.а. и договор за разпределяне на ползването, и двата от 1966г., се установява, че прехвърлителката Д.К., продавайки на И. Ж. част от имота си /242 ид.ч/, който понастоящем е собственост на вторите двама ответници, е сключила с него договор за ползване на съсобствен имот, в който е описана реалната площ, която ще се ползва от всеки от тях, съобразно квотата му от правото на собственост, както и че за „изход на купувача ще служи 3 метра широк път, минаващ пред къщата на съпруга на продавачката“, като уговорката за този „изход“ оставала „винаги валидна както между продавачката и купувача, така и между техните наследници“.

Тази клауза представлява учредяване на сервитутно право, което може да стане само с договор, едностранна сделка, административен акт или съдебно решение. То може да бъде прекратено или с изтичане на срока, за който е определено, с отпадане на интереса на собственика на господстващия имот, със съчетаването в едно на качествата на собственика и титуляра на сервитута, при отказ от собственика на господстващия имот и при изтичане на давност. Очевидно е, че в случая 1, 2 и 4 хипотеза са неприложими. Не може да се счете и че е прекратено по давност, поради неупражняване на владелчески действия върху обслужващия имот, тъй като се установи, че сервитутът е бил витален докато е кореспондирал с интереса на учредилите го страни. Проявление намира третата хипотеза, тъй като фактически в момента собственици на господстващия имот са ответниците Р.И. и П.Г., а титуляр на сервитута е бил първият приобретател на същия този имот – И. Ж., като още с плана от 1977г. спорната площ е била придадена към неговия имот.

Така, след като сервитутното право е прекратено от правна гледна точка, ищците се домогват да докажат, че са придобили чрез давностно владение този път /излизащ извън предмета на договора за покупко продажба от 1995г., когато са придобили имот с  идент….. 1828/, но по делото се установи, че фактическото положение се е запазило непроменено – от СТЕ е видно, че действително друг достъп до двата имота няма, а от неопроверганите и убедителни свидетелски показания, дадени от ангажираните от двете страни свидетели – че пътят служи като вход и изход към улицата и винаги се е ползвал като такъв от собствениците на двата имота - …. 1828 и … 1836.

Поради това, без дори да се държи сметка за  евентуалното начало или продължителност на твърдяното от ищците давностно владение, приключило според тях към 2010г., не може да се приеме, че такова е упражнявано от тях, тъй като липсват основните му белези на явност, несъмненост и несмущаваност -  ползването му като вход и изход към улицата непрестанно от собствениците и на двата имота не позволява да се счете, че тези, в чийто обем на право на собственост тази площ не влиза, са го своили единствено за себе си против другите. Точно обратното – и настоящите, и предходните собствениците на имот …. 1836 са търпели ограничаването на правото им на собственост именно с оглед невъзможността на тези, които не разполагат с такова, да имат физически достъп  до и от своя имот, независимо от липсата на надлежно учредено ново сервитутно право.

Ето защо, след като не се установява че обемът на правото на собственост на ищците е бил, или е към момента, по-голям от отразения в КК от 2010г., съответно – границите, при които той е очертан са неправилно нанесени в КК, то искът им за признаване за установено, че е налице грешка в кадастралната карта от 2010г. на гр. Нова Загора е неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли.

На последно място може да се посочи, че ако ищците счетат, че след 2010г., до който момент е бил вече изтекъл според тях  владелческият срок, годен да ги направи собственици, са настъпили нови факти, въз основа на които те са придобили правото на собственост върху спорния участък, за тях е открито като средство за защита предявяването на положителен установителен иск по чл. 124 ал. 1 от ГПК, при успешното провеждане на който биха могли да имат правно основание да искат изменение на КК по административен ред въз основа на съдебното решение.

Като е достигнал до идентични правни изводи, решаващият съд е постановил правилно решение, което следва да се потвърди изцяло, включително по отношение на разноските.

 

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивниците и те следва  да понесат своите, както са направени, и заплатят тези на въззиваемите в размер  на 800 лв. Съдът не намира за основателно възражението за прекомерност на възнаграждението, с оглед вида и характера на спора, броя на участниците в производството, фактическата и правна сложност на спора и извършените процесуални действия.

 

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                        Р       Е       Ш       И    :

                       

 

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно решение № 84/25.05.2017г. по гр.д. № 580/16г на НзРС.

 

ОСЪЖДА Н.А.Г. и М.И.Г. да заплатят на Р.Д.И. и П.Д.Г. направените разноски за въззивното производство в размер на 800 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: