Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  127

 

гр. Сливен, 13.09.2017 г.

                                              

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на тринадесети септември през двехиляди и седемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                      мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 356 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 89/01.06.2017г. по гр.д. № 27/17г. на НзРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Л.Л.П. и С.Н.П. против“В.М.“ ООД, гр. Нова Загора искове по чл. 422 ал. 1 от ГПК за признаване за установено между страните, че вземането на първите двама за главница от 15 389, 77 лв., дължима по договор за наем от 22.03.2012г. и за мораторна лихва от 4 699 лв. за периода 10.10.2013г. – 10.10.2016г. и за обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата от 12.10.2016г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 794/2016г. на НзРС съществува, и са присъдени разноски по делото.

Въззивната жалба е подадена от ищците в първоинстанционното производство и с нея се атакува изцяло решението, като въззивниците заявяват, че то е неправилно и необосновано. Твърдят, че правилно решаващият съд е счел, че сумите по договора за наем не са платени от ответника, но неправилно е приел, че процесното вземане е погасено по давност. Заявяват, че в случая приложение намира общата 5-годишна давност, а не възприетата от съда 3 –годишна, тъй като в нормата на чл. 111 б. „в“ от ЗЗД законодателят е имал предвид наемът не по принцип, а само когато той представлява периодично плащане. В практиката съществуват множество договори за наем, плащанията по които не са периодични – договор за наем на автомобил, на хотелска стая, на паркомясто, на чадър и шезлонг и т.н. Тези договори са с еднократно изпълнение и макар да са по съществото си наемни, нямат  качеството периодичност. Въззивниците сочат, че смисълът на правната норма е да отдели периодичните плащания от тези с еднократно изпълнение, да дисциплинира тези от правните субекти, които са в трайни, повтарящи се правоотношения, от тези, при които е сключен договор с еднократно плащане. Заявяват още, че в случая задължението за плащане на наем не представлява периодично плащане, тъй като в процесния договор е определена цена от 25 000 лв., която е дължимата от ответника престация срещу тази на ищците да предадат владението на имота. Касае се за еднократно плащане, което няма характер на периодично задължение, няма наемни вноски, няма отнапред определени наемни периоди. Позовават се на ТР № 3 от 18.05.2012г. по т.д. № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, според което понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 11 б. „в“ от ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В случая не е налице основният елемент на периодичността – повтарящи се задължения. Допълнителни аргументи намират в текста на чл. 6 ал. 1 от договора, според който наемът е един и се заплаща на 3 вноски, както и обстоятелството, че договорът е бил сключен еднократно и не е бил продължен. По аргумент от противното, ако на основание чл. 13 ал. 2 страните били постигнали съгласие за втори период, то тогава качеството „еднократност“ щяло да се изгуби, престациите щели да станат две и договорът щял да се превърне в такъв с периодично изпълнение. Сочат, че обстоятелството, че цената следвало да се плати на 3  вноски не превръща автоматично задължението в периодично, а само и просто обективира съгласието на кредитора да получи изпълнение на части /цитира се съдебна практика на ВКС в тази насока/. Разпоредбата на чл. 111 б. „в“ от ЗЗД се отнася за изключение и не следва да се тълкува разширително.

Поради всичко изложено въззивниците молят въззивния съд да отмени решението на НзРС и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло исковете им и признае за установено между страните, че ответникът им дължи претендираните суми. Претендират разноските за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Заявява, че изложените в нея доводи са несъстоятелни, атакуваното решение е правилно и законосъобразно, поради което иска то да бъде потвърдено, а жалбата – оставена без уважение. Претендира разноски за въззивната инстанция. Няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивниците, редовно призовани, не се явяват лично, за тях се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък. Представя и писмена защита по чл. 149 ал. 3 от ГПК в която преповтаря подробно аргументацията си.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора  и иска атакуваното решение да бъде потвърдено като правилно. Няма искания по доказателствата, претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, разполагащи с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е  и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка  е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, въвежда тази част от мотивите по подразбиране. Въззивният състав споделя също и решаващите правни изводи на РС.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Предявеният установителен иск има за предмет установяване на парично задължение на ответното дружество към ищците, чийто размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Ищците претендират, че им се дължи/имат съществуващо вземане за сумата 15 389, 77 лв. главница, дължима по договор за наем от 22.03.2012г., ведно с мораторна лихва в размер на 4 699 лв. за периода 10.10.2013г.-10.10.2016г., както и законовата лихва върху главницата от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното й изплащане. Претендирали са и всички направени по делото разноски.

По отношение извършване на плащания по договора въззивният съд също счита, че макар да е установено наличието на такива, но с неконкретизиран размер, не е надлежно доказано цялото задължение да е погасено чрез реално изпълнение, още повече, че доказаните плащания не могат категорично да се отнесат към претендираната главница, тъй като тя не е тъждествена с пълния размер на наемната цена, а от нея са приспаднати сумите, които ищците признават, че са получили.

Мотивът на първостепенния съд да счете исковете за неоснователни и да ги отхвърли, е погасяване на правото на предявяването им поради изтичане на погасителната давност за това.

Фокусът на спора е дали в случая е приложима тригодишната давност по чл. 111 б. „в“ от ЗЗД или общата петгодишна по чл. 110 от ЗЗД.

Виждането на първоинстанционния съд е ортодоксалното, изведено пряко от текста на нормата на чл. 111 б. „в“ от ЗЗД, която прогласява погасяване с изтичането на 3 годишна давност на вземанията за наем.

Въззивната страна се домогва да обоснове приложимостта на 5 годишния срок, предвиден в новелата на чл. 110 от ЗЗД спрямо всички вземания, които изрично не са свързани с друг срок. За целта привежда доводи, с които се стреми да отнеме периодичния характер на плащането, предмет на спора, основанието за което е установено, че произтича от договор за наем.

Така тезата на съда е, че видът правоотношение /наемно/ неотвратимо определя продължителността на давностния срок, а на въззивната страна – че решаващият фактор е видът на плащането.

Отправната точка при защитата на двете позиции се намира в ТР № 3 от 18.05.2012г. по т.д. № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, в диспозитива на което е дадена квазилегална дефиниция на понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111 б. „в“ от ЗЗД – то „се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви“.

Оттук ищците /въззивници в това производство/ извеждат по аргумент от противното заключението, че плащането на наемната цена от страна на ответника няма периодичен характер, а еднократен, понеже така е уговорен в договора помежду им, поради което и правото на иск за него се погасява с общата 5 годишна давност, която не е била изтекла към момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК. Решаващият съд категорично е застъпил становището, че щом правната норма на чл. 111 б. „в“ от ЗЗД изрично е посочила сред хипотезите, регулирани от нея „наем“, то за приложението й е от значение единствено установяването, че основанието, което поражда задължението за плащане, е именно наемно правоотношение.

Настоящият въззивен състав намира, че виждането на въззивниците би било мислимо и споделимо, ако то беше тъждествено на действителното фактическо и правно положение.

Извън спорното поле е обстоятелството, че облигационният източник на задължението, за чието изпълнение е поискано издаване на заповед по чл. 410 от ГПК, впоследствие – е предявен и настоящият установителен иск, е писмен договор за наем на недвижим имот от 22.03.2012г., по силата на който двамата ищци, като наемодатели, се задължавали да предоставят за временно ползване хотел-ресторант „Роял“ в гр. Несебър на ответното търговско дружество, като наемател, срещу възнаграждение.

Основен принцип в гражданските договорни правоотношения е свободата на договаряне, както и обвързващата страните със силата на закон /освен ако не противоречи на такъв/ връзка на съглашението.

При уреждане на спорове, възникнали по повод съществуването, изпълнението или прекратяването на такова правоотношение, съдът се ръководи от клаузите на договора, разкриващ съвпадащата воля на страните. При тълкуване на тази воля пък, се изхожда от конкретните фрази, словоформи и формулировки, използвани от тях, за да опишат по вид и характер съществените елементи на правоотношението – страни, предмет, цена, срок, права и задължения.

Така в случая страните са уговорили в чл. 5, че наемната цена е в размер на 25 000 лв. годишно, а в чл. 6 – че тя се изплаща от наемателя на три вноски –  по 8 333, 33 лв. съответно до 25.06.12г., до 25.07.12г. и до 25.08.12г.

В чл. 13 ал. 1 е уговорено, че договорът се сключва за срок от 6 месеца, а в ал. 2 страните са се съгласили, че „ако след изтичане на наемния срок по ал. 1 наемателят продължи да ползва наетия имот със знанието и без противопоставянето на наемодателя, договорът се счита за продължен за неопределен срок.“ Закрепените права и задължения съответстват на традиционните, регламентирани в разпоредбите на чл. 228 и сл. от ЗЗД.

Несъмнено е, че сме изправени пред фигурата на класически договор за наем на недвижим имот, като въззивният съд не се конфронтира с твърдението на въззивната страна, че уговорката по чл. 6 представлява само разсрочване на плащането на наемната цена, а не превръща самата вноска по нея в периодично задължение. Така договорена обаче, наемната цена, посочена в чл. 5 от договора, има характеристика на периодично плащане, тъй като то е описано като „годишно“, тоест – самата договорена наемна цена е единица мярка за отделна „вноска“. От интелектуалния прочит на тази клауза /преценена и в корелацията й с тази на чл. 13 ал. 2 от договора/, както и от гледна точка на лингивистичната и фразеологична семантика, които изучават значението на думитефразите и другите лингвистични обекти, като и съчетанията помежду им, е видно, че продължителността на срока на действие на договора не е стриктно затворена с краен срок, в него е заложена възможност за продължаването му за неопределен период, което превръща наемната цена за една година в самостоятелна вноска, чиято еднократност е изключена. Това, че страните са избрали по-кратка първоначална продължителност на срока на договора не променя този извод, тъй като възможността за продължаването му за неопределено време е елемент от правоотношението и за квалифицирането му е без значение дали тя ще бъде осъществена или не.

И обратното - дори едно наемно правоотношение да бъде прекратено /чрез какъвто и да е способ/ след изтичането на един единствен период, послужил за база за определяне на наемната цена – час, ден, месец – това не се отразява на характеристиката на плащането, тъй като в дискресията на всяка от страните е да реши колко време да търпи договорната връзка и да я прекрати преждевременно, понасяйки евентуалните неблагоприятни последици.

Следователно щом има уговорен начин на обозначаване на плащането спрямо времето, то придобива изначално белега „периодичност“, независимо след колко такива периода ще бъде терминиран договорът, включително и преди изтичането и на един такъв.

В цитираното ТР на ВКС изрично е посочено, че „характерен признак на това плащане е неговата периодичност без оглед на това по какъв начин е определено изтичането на интервала от време, който го прави изискуемо - годишен, месечен, седмичен или дневен. "Периодично" е това плащане, което не е еднократно и не се изчерпва с едно единствено предаване на пари или заместими вещи“.

Така се налага заключението, че еднократността трябва да следва ясно и несъмнено от установеното правоотношение, от което възниква съответното задължение за плащане. Ако страните са целели действително единична парична престация, то би следвало уговорката им да съответства на тази воля. По начина, по който е обективирана тя в случая, не може да се формира такъв извод.

При затворен двустранно период на ползване и определена обща цена за това, правоотношението приобретава в по-голяма степен характеристиките на възмездно право на ползване и всяка нова уговорка между същите страни, за същия предмет представлява отделно правоотношение със самостоятелни единични престации, но когато страните са допуснали продължаване във времето на вече възникналото правоотношение, това безспорно представлява едно цялостно правоотношение, характеризиращо се като наем на вещ/имот, и прави престациите по него периодични.

Тук следва да се посочи по повод ключовия защитен аргумент, релевиран с жалбата, че именно това е разликата между процесния договор за наем на недвижим имот и изброените във въззивната жалба договори за наем на автомобил, на хотелска стая, на паркомясто, на чадър и шезлонг и т.н., за които въззивниците считат, че макар да са по съществото си наемни, са по характера си с еднократно изпълнение. Втората група в действителност, макар назовани договори „за наем“ реално представляват договори за срочно възмездно право на ползване и всяко следващо, дори ежедневно сключване на такива, представлява самостоятелен правопораждащ юридически факт, точно заради предварително заложената „затвореност“ на срока, без възможност за последваща обвързаност на страните по същото правоотношение чрез удължаването му, а само въз основа на нова уговорка, създаваща ново правоотношение. Точно по този критерий /който е развит от въззивниците/, договорът за наем е с периодични плащания, а договорът за възмездно ползване – с еднократно, поради което и не се открива аналог между конструкцията, изградена с въззивната жалба и процесното правно положение.

Правната същност на един конкретен договор не е променлива, нито условна величина. Неприемливо е да се счете, че едва след като се изчака реакцията на страните към момента на изтичане на уговорения срок на договора, може да се определи видът на престацията – ако срокът на договора не се продължи – е еднократна, а ако се продължи – периодична. Както се посочи вече, тя е определена първоначално и се извежда от материализираната воля на страните – или като еднократна или като периодична и запазва характера си независимо от развитието на правоотношението. В случая, ако договорът не е продължен, тя остава единична от много възможни, а не се превръща в еднократна като единствена предвидена.

Ето защо този въззивен състав също намира, че по отношение на правото на иск относно паричното вземане /както за главницата, така и за обусловеното от нея обезщетение за забава в размер на законовата лихва/, за което на ищците е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, е приложима 3 годишна давност по чл. 111 б. „в“ от ЗЗД,  която е била изтекла преди датата на подаване на заявлението и правото им да търсят съдебна защита е погасено. Поради това, дори да се приеме, че целият претендиран остатък от задължението е неплатен, установителните искове за вземането следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава не следва да се уважава, а решението следва да се потвърди. В този смисъл разпределението на разноските по делото също е правилно и не следва да се изменя, като горното отрича и дължимостта на разноските по заповедното производство, направени от ищците.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивната страна, която следва да понесе своите, както са направени, въззиваемият е претендирал заплащане на разноските за тази инстанция, но не е представил никакви доказателства за действителното им извършване, поради което такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                             

Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 89/01.06.2017г. по гр.д. № 27/17г. на НзРС.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         

 

ЧЛЕНОВЕ: