Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 13.09.2017 г.

                                              

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на тринадесети септември през двехиляди и седемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                      мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 362 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по две въззивни жалби против първоинстанционно решение № 86/29.05.2017г. по гр.д. № 509/16г. на НзРС, с което е осъдено „П.“ АД, гр. Нова Загора да заплати на С.С.А. сумата 6 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, резултат от трудова злополука на 24.03.2016г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане, искът е отхвърлен като неоснователен за разликата над тази сума, до пълния претендиран размер от 25 000 лв., както и претенцията за обезщетение за забава за отхвърлената част от датата на деликта до окончателното изплащане, и са присъдени съразмерно на двете страни разноските по делото, както и им е възложена съответната държавна такса.

Производството е проведено с участието на трето лице – помагач на страната на ответника – ЗК „Надежда“ АД, гр. София.

Първата въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство и с нея се атакува частично цитираното решение, само в осъдителната му уважителна част, като въззивникът твърди, че в нея то е неправилно и необосновано. Заявява, че няма възражения по квалификацията на иска и по приетите за установени фактически обстоятелства, не спори, че увреждането е настъпило по време на осъществяване на трудовите функции на работника и представлява трудова злополука, както и че правилно е установен както механизмът на настъпване на злополуката, така и видът и естеството на травмите.

Въззивникът твърди обаче, че правните изводи на съда не съответстват на приложимите норми, на трайно установената съдебна практика и на събраните доказателства. Счита, че спорът е единствено по отношение на въпросите какви по характер увреждания е претърпял работникът и следва ли да намери приложение хипотезата на чл. 201 ал. 2 от КТ, като и по двата съдът е изградил неправилни и необосновани изводи.

Така спрямо всяко от двете инвокирани оплаквания въззивникът развива детайлни съображения. По въпроса за характера на уврежданията на ищеца счита, че решаващият съд не му е дал правна квалификация. Двете – единичната и троеличната СМЕ, съдържат различни изводи относно медико-биологичния характеризиращ признак на уврежданията. Едната ги определя като „временно разстройство на здравето, неопасно за живота“, а другата – като „трайно затрудняване движенията на десния долен крайник“. Липсва правен извод на съда какъв вид увреждане е претърпял ищецът, колебанието между „лека телесна повреда“ и „средна телесна повреда“ не е разрешено еднозначно от съда и това лишава от обосновка определянето като „справедливо“ на посоченото обезщетение от 12 000 лв. По-нататък в тази насока въззивникът заявява, че счита претърпяното от ищеца увреждане за лека телесна повреда, прави подробен анализ на двете СМЕ като извежда заключение, че по същество те не съдържат противоречиви изводи, излага и съображения относно поведението на пострадалия, което е предизвикало неоправдано удължаване на срока на лечението и в обобщение твърди, че необосновано не е кредитирана едноличната експертиза, чието заключение в действителност не противоречи на троеличната, а съдът без да е определил правната квалификация на увреждането, не може да определя дължимото на работника обезщетение.

По въпроса за приложението на чл. 201 ал. 2 от КТ въззивникът е категоричен, че такова се налага в настоящия случай. Заявява, че споделя становището на съда, че проявената небрежност от страна на работника, дори „груба“, не е основание за освобождаване на работодателя от отговорност, а само за намаляването й, но заявява, че неправилно РС е приел, че тази небрежност следва да се съпоставя с непредпазливостта в наказателното право. Небрежността в гражданското право няма форми, а само степени и  ако пострадалият не е спазил елементарни правила за безопасност, тя се характеризира като груба.  След анализ на събраните гласни и писмени доказателства въззивникът прави извод, че поведението на ищеца е обективирало именно груба небрежност и е имало доминиращ принос за настъпване на уврежданията и напълно необосновано съдът е разпределил в равна степен отговорността между работодателя и работника. Посочва конкретните обстоятелства – окачването на товара само на един сапан, повдигането му на минимална височина от 30 см. и поставяне на крака на работника под товара -  и заявява, че това представлява липса на елементарен разум, граничещ с липса на инстинкт за самосъхранение, поради което твърди, че приносът на ищеца следва да се определи на 90 %, а отговорността на работодателя – на 10%.

Така въззивникът  моли въззивния съд да отмени в уважителната част първоинстанционното решение за сума над по-малък от писъдените 6 000 лв.  размер, съответен на правната характеристика на претърпяната вреда и степента на съпричиняване на вредоносния резултат.

Претендира разноски за въззивната инстанция.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по първата въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва изцяло. Въззиваемият-ищец в първоинстанционното производство излага последователни контрааргументи на изложените във въззивната жалба оплаквания, като счита, че те са неоснователни и в уважителната си част атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Моли да бъде оставена без уважение въззивната жалба на ответника и иска присъждане на разноски за въззивното производство.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

Втората въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство и с нея се атакува частично цитираното решение, само в отхвърлителната му част за сумата над 6 000 лв. до претендираните 25 000 лв., като въззивникът твърди, че в нея то е неправилно. Заявява, че съдът неправилно е установил фактическата обстановка, направил е необосновани правни изводи и в резултат е постановил незаконосъобразен в тази си част съдебен акт. Нарушил е императивни правни норми, не е обсъдил всички събрани доказателства и това прави решението и необосновано. Твърди, че неправилно съдът е приел, че размерът на справедливото обезщетение за претърпените от ищеца вреди е 12 000 лв. Не е обсъдил всички установени факти  и не се е мотивирал защо приема точно тази сума за справедлив еквивалент за възмездяване на страданията на ищеца. Прави анализ на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, позовава се на съдебна практика /ПВС и задължителни решения по реда на чл. 290 от ГПК на ВКС/, като заявява, че в противоречие с нея, решаващият съд не е взел предвид специфичните за настоящия спор обстоятелства и не е преценил при определяне размера на обезщетението конкретните обем, характер и тежест на уврежданията, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, физическите и психологически последици за увредения, прогнозите за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, осакатявания, загрозявания и т.н., както и друг критерий – икономическата конюнктура в страната към датата на увреждането. В случая съдът е нарушил основния принцип на справедливостта – да се обезщети в най-пълна степен вредата, претърпяна от пострадалото лице. Не е коментирал показанията, установяващи болките и страданията, емоционалните и физически неудобства, търпяни от ищеца.

На следващо място вторият въззивник се оплаква, че съдът неправилно е приел, че е налице хипотезата на чл. 201 ал. 2 от КТ и е определил, че ищецът е действал при груба небрежност. Заявява, че не са посочени тези доказателства, от които следва този извод, мотивите са общи и не почиват на обективните факти. Ищецът е бил до, а не под крана, не той, а друг го е управлявал по време на инцидента, както и обезопасяването е извършено от други работници. Съгласно утвърдената практика съпричиняване има когато работникът е извършил работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила на безопасност, но то не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността му може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание. В обжалваното решение съдът не е направил подобно разграничение и е стигнал до погрешен извод за намаляване на обезщетението. Установено е, че ищецът е изпълнявал нареждания на прекия си ръководител и е следвало да направлява товара като го придържа отстрани. Причина за злополуката била не неправилното закрепване на товара, а скъсване на сапана, с който е бил вързан към крана. В обобщение въззивникът счита, че изводът на съда за 50 % съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца поради проявена груба небрежност е неправилен.

Също така заявява, че е допуснато процесуално нарушение, тъй като ищецът е поискал назначаване на СТЕ с вещо лице, специалист по охрана на труда, а назначеното вещо лице е специалист по автотранспорт, изготвеното заключение не отговаряло на поставените от ищеца въпроси осигурени ли са от работодателя безопасни условия за труд, годни колани или стоманени въжета, работно облекло и обувки с метални бомбета на работниците. Така на ищеца не била дадена възможност да докаже твърденията си, че е спазил установената трудова дисциплина и не е допуснал нарушения, квалифициращи се като груба небрежност.

Поради всичко изложено вторият въззивник моли въззивния съд да отмени в обжалваната отхвърлителна част решението на НзРС и вместо това постанови ново, с което уважи и за останалия размер претенцията му за обезщетение, като присъди и обезщетение върху разликата в размер на законовата лихва от датата на увреждането – 24.03.16г. до окончателното изплащане. Иска да се измени решението и по отношение на разноските за първоинстанционното производство, които да му се присъдят в пълен размер. Претендира разноски за въззивната инстанция.

Във въззивната жалба е направено доказателствено искане за допускане и назначаване на повторна СТЕ от вещо лице със пециалност охрана на труда, което да отговори на същите въпроси, по назначената в първата инстанция СТЕ.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по тази въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва изцяло и заявява, че обжалваното решение е правилно в атакуваната с нея отхвърлителна част. Въззиваемият – ответник в първоинстанционното производство, оборва двете релевирани оплаквания. По повод първото за несправедливо определено обезщетение в общ размер на 12 000 лв. заявява, че макар съдът да не е направил извод за вида увреждане, ответникът счита, че то е лека телесна повреда, като от тази гледна точка дори сумата 12 000 лв. намира за значително завишена, поради което е атакувал самостоятелно акта в това отношение. По повод оплакването, че неправилно е прието наличие на принос на ищеца, въззиваемият заявява, че аргументите на въззивника противоречат на посоченото от него още в исковата молба. Освен това доводите му влизат в ярко противоречие със събраните гласни доказателства, които еднозначно обосновават наличие на груба небрежност, както правилно е приел съдът, макар въззиваемият да не е съгласен със занижената според него степен на съпричиняване. Противопоставя се на искането за назначаване на повторна СТЕ, тъй като то е преклудирано, експертизата, допусната в РС е отговорила на тези въпроси и заключението не е оспорено от ищеца. Поради това моли да се остави без уважение въззивната жалба на ищеца.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

Третото лице – помагач на страната на ответника не е изразило становище по жалбите.

С мотивирано определение, държано в з.с.з. на 28.07.2017г. съдът е докладвал въззивнита желби и отговорите и се е произнесъл по направеното от въззивника-ищец доказателствено искане, като го е оставил без уважение като неоснователно, по изложени в акта мотиви.

В с.з., за първия въззивник – ответник в първоинстанционното производство, нередовно призован, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който не се противопоставя на даване ход на делото, поддържа въззивната си жалба и моли съда да я уважи. Оспорва въззивната жалба на насрещната страна, отговора на която поддържа, и иска тя да бъде оставена без уважение. Претендира разноските, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна за тази инстанция

В с.з. вторият въззивник – ищец в първоинстанциннното производство, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа своята въззивна жалба и иска тя да бъде уважена, оспорва въззивната жалба на насрещната страна, като поддържа отговора си срещу нея, и моли съда да я отхвърли, като потвърди решението в обжалваната част като правилно и законосъобразно. В защита по същество развива подробно аналогични на поддържаните до момента аргументи. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък.

В с.з. за третото лице-помагач на страната на ответника, не се явява процесуален предствител по закон или пълномощие, за да изрази становище..

Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването, постигнат посредством атакуването му от двете страни – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от двете въззивни жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно.

Оплакването за допуснати процесуални нарушения е неоснователно.

Първоинстанционният съд е извършил надлежно всички процесуални действия предвидени в чл. 141 – 146 от ГПК – докладвал е исковата молба, както и отговора на другата страна, изяснил е на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения и е дал вярната правна квалификация на исковете, като я е извел от конкретните и еднозначни твърдения, заявени с исковата молба, показващи как ищецът сам характеризира спорното материално отношение и от какви основания претендира, че черпи права. Първоинстанционният съд е определил подлежащите на доказване факти и е разпределил доказателствената тежест между страните, като се е произнесъл по направените доказателствени искания. Разгледал е всяко искане, като е изолирал идентичните и ненуждаещи се от доказване факти, твърдени от двете страни, и е поставил на доказателственото поле тези факти, от наличието на които позоваващата се на тях страна черпи изгодни за себе си правни последици. Допуснал е своевременните доказателствени искания за ангажиране на относими и необходими доказателства. Събрал е допуснатите доказателства по правилата, предвидени в ГПК и е извел фактическото положение от съвпадащите, подкрепящите се, кореспондиращи помежду си и взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от съответните им носители – представените писмени и гласни доказателствени средства, които е ценил поотделно и в тяхната съвкупност, като ги е кредитирал съобразно придадената им от закона доказателствена сила. При преценката на писмените доказателства се е ръководил от общите правила, касаещи материалната и формалната доказателствена стойност на диспозитивните и свидетелстващите официални и частни документи, а на гласните – от надеждността на свидетелите според отношенията им със страните, от това дали лично са възприели обстоятелствата, за които свидетелстват и дали проявяват пристрастие или заинтересуваност. Съдът е осигурил на страните пълна и равна възможност за защита в производството.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея, но не споделя изцяло правните изводи, изградени въз основа на нея.

Безспорно се установи по делото, че фактическото положение се вписва изцяло в хипотезата на правната норма на чл. 200 от КТ и осъществените обективни елементи в своята съвкупност, активират гражданската безвиновна, гаранционно-обезпечителна отговорност на работодателя за обезщетяване на вреди, причинени от трудова злополука – размачкване на предната част на дясното ходило  и пръстите с монофрагментно  конквасационно счупване на крайните фаланги на първи и трети пръсти и размачквания на меките тъкани  с разкъсване на сухожилието на разгъвача на палеца, настъпила по време и във връзка с извършвана от работника работа по трудово правоотношение. Несъмнено е и, че ищецът разполага с активната легитимация да постави в действие тази отговорност.

Двата основни спорни факти в това въззивно производство, са видът на травмите обосноваващ общия размер на дължимото обезщетение и дали работникът е допринесъл за злополуката, допускайки груба небрежност, което да рефлектира върху размера на присъденото обезщетение, остойностяващо вредите и чийто характер на неимуществени поставя оценката им в пари в зависимост от моралната категория “справедливост”.

Претендира се обезщетяване само на претърпени неимуществени вреди. Този вид вреда по начало е без паричен или друг имуществен еквивалент сама по себе си, поради което законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването й да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Тъй като няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от характера на увреждането и степента на страданието.

Така в случая, посредством гласните и писмени доказателствени средства, съдът е придобил реална представа за същността и качеството на физическите и емоционални преживявания на ищеца, неговите телесни страдания и отражението им в бита му.  

Установено е, че е получил размачкване на предната част на дясното ходило  и пръстите с монофрагментно  конквасационно счупване на крайните фаланги на първи и трети пръсти и размачквания на меките тъкани  с разкъсване на сухожилието на разгъвача на палеца. Първоначално е претърпял тежки физически болки, получил е трайно затрудняване на движенията на десния долен крайник, продължило общо 3 - 4 месеца. Лечението протекло с усложнения. Изразявало се в оперативна намеса с използване на метална остеосинтезираща техника, след която се появили некротични промени в меките тъкани и крайната фаланга на първия пръст, което довело до ампутация на същия два месеца след произшествието. При това положение пълно възстановяване е невъзможно. Всичко това се е отразило на физическия интегритет на ищеца и временно - на битовите му навици и на душевното му равновесие, предвид възрастта му от 23 г., без да ограничава съществено възможностите му да си осигурява трудови доходи за напред, с оглед липсата на тясна специализация или трудова квалификация.

С оглед изложеното съдът счита, че сумата 12 000 лв. представлява максимално справедливо обезщетение, като имуществен еквивалент на претърпените болки и страдания, кореспондира на доказаните по вид, продължителност и тежест физически и емоционални преживявания на ищеца, и е съобразено с характера на увреждането, проведената оперативна намеса, продължителността на периода на възстановяване от болките, необратимостта на загубата на пръста на крака  и възрастта на пострадалия ищец.

По този въпрос становището на въззивната инстанция съвпада с приетото от СлРС.

Оплакването в тази насока на въззивника-ищец, е несподелимо. Както вече бе посочено, понятието „справедливост“ не е правна категория и преценката е предоставена от нормотвореца в дискресията на съда. Субективното мнение на всяка от страните не го обвързва, тъй като съдът излага своите съображения за да даде стойностно изражение на справедливостта и те в случая са съпоставими с обективните фактически констатации.

Въззивният състав намира, че при преценката си РС е взел под внимание всички значими конкретни обстоятелства, индивидуализиращи личните преживявания на ищеца и ги е отчел, давайки им имуществено изражение, чийто размер съвпада с приетия от този състав. Правилно е съобразил съществените факти в персонален план, тъй като, предвид изтъкнатите доводи в тая насока, е неприложимо сравнението и механичното пренасяне по аналогия, на мотивите и изводите на друг съдебен състав, касаещи други лица, макар и постарадли при сходни инциденти.

Тук е необходимо да се отбележи по повод въведените с въззивната жалба на ответника оплаквания, касаещи неточното дефиниране от страна на решаващия съд на травмите като „лека“ или „средна“ телесна повреда, следното:

Понятията „лека телесна повреда“ и „тежка телесна повреда“ не са съставомерни по отношение на гражданските последици от деликт. Те не са относими сами по себе си към ангажиране на отговорността на делинквента, тъй като елементът на фактическия състав на чл. 200 от КТ /произтичащ от общия състав на непозволеното увреждане, закрепен в чл. 45 и сл. от ЗЗД/ е „увреждането“, което се констатира за всеки отделен случай с конкретните си характеристики и се преценява субективно и индивидуално.

Определянето на травмата като лека, средна или тежка телесна повреда е от значение за квалификацията на деянието от наказателноправна гледна точка, с оглед преценката на съда дали и какъв вид престъпление е осъществено и какво наказание да бъде наложено. В гражданското правоотношение, индуцирано от едно неправомерно поведение, целта е да се обезщетят вредите, които са претърпени и за съда е безразлично какво точно престъпно поведение обективират те, важни са естеството на увреждането и качеството и тежестта на причинените от него болки и страдания, които не винаги са функция на „степента“ на „телесната повреда“ по смисъла на НК.

В случая, настоящият съдебен състав се ръководи от обективните констатации, показващи му какво е увреждането и какви са преживяванията на ищеца, какъв период обхващат и какви са перспективите занапред.

По повод другия релевиран съществен довод на въззивника-отвеник, относно приноса на ищеца за неоправдано удължаване на срока на лечение поради изчакване и непредприемане на адекватни мерки, заради което се е наложила ампутацията, въззивният съд счита, че той също е неоснователен.

По отношение на вида и мястото на провеждане на лечение всяко лице има право да получи най-доброто такова според своето желание, възможности, информираност и местонахождение, и изборът му не е скрепен със санкция. В случая ищецът незабавно е потърсил помощ, тоест – не е проявил първоначално неглижиране на положението, което да е предизвикало усложненията. От този момент нататък, предвид липсата на специални знания на него и на близките му, е закономерно да предостави конкретната преценка на компетентни лица, притежаващи лекарска правоспособност. Не може по никакъв начин да му се вмени във вина изборът на специалист, желанието да потърси и други мнения, изпълняването на лекарските предписания и некачествено осъществените процедури. Това са променливи величини, които имат непредвидим характер и не се дължат на безотговорно поведение на ищеца.

Така, след определяне на общия размер на сумата, тъждествена на претърпяната вреда, следва да се разгледа и своевременно релевираният довод за наличие на съпричиняване на вредоностния резултат от страна на пострадалия ищец.

Втората фундаментална точка на противопоставяне между страните е наличието на условия за приложение на разпоредбата на чл. 201 ал. 2 от КТ, регламентираща възможността за намаляне отговорността на работодателя когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука като е проявил груба небрежност. Въззивникът ищец счита, че или изобщо не е налице проявена груба небрежност, или евентуално степента на съпричиняване от негова страна, определена от съда като 50% е завишена и трябва да е много по-ниска, а въззивникът-ответник счита категорично, тя е занижена, като би следвало да е 90%.

Въззивният съд не споделя изцяло правните изводи на РС по отношение на приноса на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат.

Налице са няколко различни източника на информация, които еднопосочно установяват обстоятелствата, свързани с настъпването на злополуката, поради което въззивният съд също намира, че има основание за прилагане на фигурата на съпричинавянето.

В случая не се касае за израз на “лично невнимание”, а за проява на “груба небрежност” по смисъла на чл. 201 ал. 2 от КТ.

По начало, като фигура в гражданското право, грубата небрежност е модел на поведение, свързан с неполагането на дължимата грижа – тоест работникът действа при груба небрежност тогава, когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил за себе си в подобни условия. Очевидно е, че  ищецът, работейки на длъжност „общ работник“, в характеристиката на която изрично са изброени трудовите му функции, сред които няма такава за „работа с мостов кран“, би следвало да прецени по-внимателно обстановката и да извърши само обичайната си работа, а не да изпълнява действия, за които нито има квалификация, нито са част от трудовите му задължения, нито е преминал през специалния инструктаж, както и да съобрази телодвиженията си така, че да се предпази от риск с оглед обстоятелствата, характера и мястото на осъществяването на конкретната работа. Игнорирайки самодължимата грижа, и не проявявайки очакваното внимание, той е допринесъл за настъпването на злополуката и вредата от нея.

Работникът, който не е имал квалификация за управление на мостов кран /безспорно е установено, че с такива правомощия са разполагали само няколко, конкретно посочени работници, както и, че те са били инструктирани съгласно специфична инструкция, приета от работодателя, за безопасна работа с този уред/, излизайки извън функциите си по длъжностна характеристика и без да спазва съответните правила, е управлявал мостовия кран, след което е предал управлението на друго лице, а сам физически се е поставил на място и в положение, напълно несъобразени с конкретните обстоятелства, включващи и факта, че товарът не е бил надлежно закрепен – с 1 вместо със задължителните 2 сапана.

Тоест – ищецът е можел да предвиди възможността от настъпването на вредоносен резултат, обаче лекомислено се е надявл да го предотврати, разчитайки  на знанията и уменията си.

Ето защо следва да се възложи отговорност върху работодателя, но е необходимо тя да се регулира чрез редуцирането й с отчетения принос от страна на работника.

Въззивният съд обаче счита, че неправилно е определено от първоинстанционния съотношението между отговорността на работодателя и приноса на работника.

В случая приносът на последния е опосреден от „обратен“ принос на работодателя.

От една страна, действително ищецът е пренебрегнал факта, че не е оторизиран да работи с мостов кран, но е сторил това в оперативния ход на изпълнение на задача, поставена му от прекия ръководител. По начало той не е длъжен да изпълнява незаконосъобразни нареждания на работодателя си и така сам се е поставил в потенциално опасна ситуация от която пряко и непосредствено са произтекли претърпените вреди. Това според този състав определя приноса му на 50%.

От друга страна обаче непререкаемо се установи по делото, че решаващата техническа причина за настъпване на самото произшествие е била неправилното окачване на товара, в нарушение на изричните правила за безопасност – закрепянето му е било само с един сапан и това е нарушило както баланса, така и здравината на носене на тежестта, което предизвикало и скъсването на сапана. Това техннологично нарушение на трудовата дисциплина е извършено от други работници, за чието поведение безспорно работодателят носи отговорност като възложител на работата. Следователно поведението на ищеца само по себе си не е единствената причина за претърпяване на увреждането, което би могло и да се избегне в случай на правилно окачане на товара и това обуславя  намаляне на степента на приноса му на 20%.

Поради това приетият като справедлив общ размер на обезщетение за възмездяване на неимуществените вреди, претърпени от ищеца от 12 000 лв., следва да бъде намален с 2 400 лв., а останалата част от 9 6000 лв. – да се възложи като имуществена отговорност на ответника-работодател.

Така въззивната жалба на ответника, касаеща осъдителната уважителна част на решението се явява изцяло неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

Въззивната жалба на ищеца се явява частично основателна за разликата от 3 600 лв. – над присъдените  6 000 лв. до дължимите 9 6000 лв. и следва да бъде уважена в нея.

Обжалваната отхвърлителна част на първоинстанционното решение следва да бъде отменена  частично за отхвърлената сума над 6 000 лв. до 9 600 лв., /както и за отхвърлената претенция за лихви върху нея/, и за тази разлика искът следва да бъде уважен от въззивната инстанция. Сумата следва да бъде присъдена заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане, тъй като уважаването на главната претенция обуславя и уважаването на акцесорната.

В останалите обжалвани части – уважителната до 6 000 лв. и отхвърлителната – над 9 600 лв., решението на НзРС следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

С оглед изхода на спора отговорността за разноските за първоинстанционното производство следва да се преразпредели между страните съобразно уважената и отхвърлената част от иска, като присъдените на ищеца разноски следва да се увеличат на 499, 20 лв., като ответникът бъде осъден да му доплати още 187, 20 лв., а присъдените на ответника разноски следва да се намалят на 970, 20  лв. – тоест с 226, 80 лв. Присъдената държавна такса, платима от ответника, също следва да се увеличи на 384 лв., тоест – със 144 лв.

За въззивното производство, с оглед частичното уважаване и на жалбата на ищеца и пълното отхвърляне на жалбата на ответника, последният следва да понесе своите разноски, да доплати д.т. в р-р на 72 лв. и заплати на ищеца разноски съразмерно на уважената част от жалбата в размер на 208, 42 лв. Съдът намира за неоснователно възражението на процесуалния представител на първия въззивник за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на насрещната страна. Същото е съобразено с вида и сложността на делото, с неговия обем и извършените процесуални действия и не надвишава значително минималния размер, установен в наредба №1.

На третото лице разноски не се дължат

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                      

Р         Е         Ш        И    :

                                     

 

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 86/29.05.2017г. по гр.д. № 509/16г. на НзРС В ЧАСТИТЕ, с които

- е отхвърлен предявеният от С.С.А. ЕГН ********** *** против „П.“ АД, гр. Нова Загора, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление на дейността ***иск за заплащане на обезщетение по чл. 200 от КТ за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 24.03.2016г. за сумата над 6 000 лв. до 9 600 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане

- е осъден С.С.А. да заплати на „П.“ АД, гр. Нова Загора разноски по делото за сумата над 970, 20 лв., като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

 

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

 

 

ОСЪЖДА „П.“ АД, гр. Нова Загора, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление на дейността ***да заплати на С.С.А. ЕГН ********** *** още 3 600 лв., представляваща обезщетение по чл. 200 от КТ за претърпени неимуществени вреди изразяващи се в болки и страдания, вследствие на травма, представляваща размачкване на предната част на дясното ходило  и пръстите с монофрагментно  конквасационно счупване на крайните фаланги на първи и трети пръсти и размачквания на меките тъкани  с разкъсване на сухожилието на разгъвача на палеца, в резултат на трудова злополука, настъпила на 24.03.2016г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на увреждането - 24.03.2016г. до окончателното изплащане.

 

ОСЪЖДА „П.“ АД, гр. Нова Загора да заплати на С.С.А. разноски по делото в размер на още 187, 20 лв., както и д.т. по сметка на СлОС в размер на още 144 лв.

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 86/29.05.2017г. по гр.д. № 509/16г. на НзРС в останалите обжалвани части.

 

 

ОСЪЖДА „П.“ АД, гр. Нова Загора да заплати на “ С.С.А. направените разноски по делото за въззивната инстанция, съразмерно на уважената част от жалбата, в размер на 208, 42 лв., а по сметка на СлОС – д.т. в размер на 72 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

 

 

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: