Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  

 

гр. Сливен, 28.09.2017 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и седемнадесета година в състав: 

             

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл. С. НИНА КОРИТАРОВА

 

при секретаря Спасова, като разгледа докладваното от младши съдия  Нина Коритарова възз.гр. д. № 376 по описа за 2017 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Въззивна жалба е подадена от Община Сливен чрез юрисконсулт М.С. против Решение №537  от 19.06.2017 г. по гр.д. № 4849/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен, с което  се осъжда Община Сливен, ЕИК ***********, с адрес: гр. Сливен, бул. „Цар Освободител“ № 1 да заплати на ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРАНС ГРУП“ АД, ЕИК ***************, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл. „Позитано“ № 5 сумата от 121, 72 лв., представляваща заплатено обезщетение по застраховка „Булстрад Каско Стандарт“ за щети причинени на трето лице, в резултат на ПТП претърпяно на 16.06.2017 г. в гр. Сливен при движение на л.а. марка „Ауди“, модел А3, с рег. № СН 9630АК преминал през необозначена и необезопасена дупка на пътното платно, намираща се в гр. Сливен, при движение по ул. „Сергей Румянцев“, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба-11.11.2016 г. до окончателното изплащане на задължението и да заплати на ищцовото дружество сумата от 645 лв., съставляващи сторени по делото разноски пред първата инстанция. Решението се обжалва изцяло като неправило и незаконосъобразно.

 

 

 

 

Въззивната страна по  въззивна жалба е ответник в първоинстанционното производство и обжалва първоинстанционното решение, като  неправилно, необосновано и незаконосъобразно и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Посочва, че СлРС не бил взел предвид изявлението на вещото лице по назначената и изслушана съдебно-техническа експертиза в съдебно заседание, че водачът е имал техническата възможност да предотврати ПТП . Същият не бил се съобразил с пътната обстановка, с неравностите на пътното платно, не бил намалил скоростта на движение и по този начин бил допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. Скоростта на движение на водача следвало да бъде такава, че да му позволява да спре и да пропусне движещите се по пътя с предимство. Било налице нарушаване на правилата за движение по пътищата визирани в чл. 47 от Закона за движение по пътищата.

Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение изцяло като неправилно и незаконосъобразно, постановено при неправилно отчитане на фактическата обстановка и да се произнесе по същество на спора както и да й присъди сторените по делото разноски и пред двете инстанции.

С  въззивна жалба не са направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

 

 

 

 

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК  е постъпил отговор на  въззивната жалба депозиран от ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРАНС ГРУП“ АД, ЕИК ************, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл. „Позитано“ № 5 чрез адв. М.Д. ***. В същия срок не е постъпила насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба въззиваемия ищец в първоинстанционното производство оспорва въззивната жалба като неоснователна и счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Моли въззивния съд да отхвърли въззивната жалба като неоснователна, да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно и да им присъди сторените по делото разноски пред въззивната инстанция.

В открито съдебно заседание въззивната община редовно призована се не се представлява. В деловодството на СлОС на 26.09.2017 г. е входирано писмено становище от юрисконсулт М.С., процесуален представител на Община Сливен по чл. 32, т. 3 ГПК, в което посочва, че поддържа въззивната жалба и моли да бъде отменено атакуваното решение като неправилно и незаконосъобразно. Претендира сторените разноски по делото пред двете инстанции. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

 

 

 

 

В открито съдебно заседание въззиваемото дружество, редовно призовано не се представлява. На 26.09.2017 г. в деловодството на СлОС е постъпило писмено становище от адв. М.Д., който е негов процесуален представител по пълномощие, който оспорва въззивната жалба и застъпва, че първоинстанционният акт е правилен и законосъобразен. Претендира разноски пред въззивната инстанция.

 

 

 

 

При извършване на проверката по чл.267, ал.1 от ГПК, съдът констатира, че въззивната жалба е подадена от лице, имащо правен интерес от обжалването и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК. Въззивната жалба отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Поради това въззивният съд я намира за допустима и следва да я приеме за разглеждане.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Въззивният съд, СПОДЕЛЯ направените въз основа на така установената фактическа обстановка правни изводи.

Въззивният съд намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:

 

 

 

 

Сливенският районен съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 410 КЗ  във вр. чл. 49 от ЗЗД. От доказателствата по делото се установява следната фактическа обстановка:

 

 

 

 

 Видно от приложената по делото застрахователна полица № 4704161000000666 от 04.06.2016 г. се установява, че между ищеца и Т.Г.Л. като собственик на лек автомобил "Ауди А3" с рег. № *********, е била сключена застраховка "Булстрад Каско Стандарт", със срок на застраховката от 04.06.2016 г. до 04.06.2017 г.

 

 

 

 

По делото се установява и че в срока на действие на сключения договор за застраховка е настъпило застрахователното събитие - ПТП, на 16.06.2016 г. което се покрива от обхвата на застрахователното правоотношение

 

 

 

 

Установява се от декларация, заявление за заплащане на застрахователно обезщетение подадени от свидетелката Лазарова, както и от съставения от застрахователя доклад по щетата и опис че въпросното ПТП е реализирано на 16.06.2016 г. на ул. „Сергей Румянцев“ в гр. Сливен

 

 

 

 

Между страните не се спори, че ул. „Сергей Румянцев“ в гр. Сливен е собственост на Община Сливен, като по силата на императивната разпоредба, уредена в § 7, ал. 1, т. 4 ЗМСМА, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОбС собственик на общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване е съответната община, като процесната улица не е обявена за част от републиканските пътища.

 

 

 

 

За въпросната повреда при ищеца е била образувана застрахователна преписка, като във връзка с тази щета, ищецът е заплатил на 24.06.2016 г. застрахователното обезщетение в размер на 121,72 лева на собственикът на процесния лек автомобил Таня Лазарова за извършен ремонт на автомобила. На 09.08.2016 г. Община Сливен получила подадената до нея от застрахователното дружество ищец регресна покана.

 

 

 

 

Видно от показанията на разпитания по делото св. Л. - на процесната дата, при управление на л.а. "Ауди А3" с рег. № ***********, свидетелят е попаднал в несигнализирана и необезопасена дупка на пътното платно, находящо се на ул. „Сергей Румянцев“ в гр. Сливен. Свидетелят Л. посочва, че докато управлявал процесния лек автомобил собственост на съпругата му попаднал в дупка в неговото пътно платно за движение, в резултат на което спукал предна лява гума, имало добра видимост но не могъл да си спомни дали бил забелязал дупката.

 

 

 

 

Видно от приетата по делото СТЕ, вещото лице е заключило, че скоростта на движение на лекия автомобил, към момента на удара е била около 30-35 км/ч. Според експерта ПТП е възможно да настъпи по начин и време, както съобщава разпитания свидетел, като всички констатирани щети са в причинно следствена връзка с ПТП-то. Вещото лице е заключило, че увреждането на предната лява гума на автомобила и на двете леви джанти било съответствало на преминаване през дупка на асфалтова настилка при скорост при която възниква ударно въздействие с достигане на ръба на дупката на джантата. Местопроизшествието било Т-образно кръстовище на което нямало данни дали има поставен пътен знак „Стоп“. Независимо от това технически правилно било водачът да премине през неравността с много ниска скорост около 5-10 км/ч.  и щетите щели да бъдат малко вероятни.  Водачът имал техническата възможност да възприеме неравността на пътното платно от разстояние от 10-15 м., а скоростта на движение, която би му позволила на спре преди да навлезе в дупката била около 19 км/ч. и по-ниска.

 

 

 

 

Горната фактическа обстановка е била правилно установена от първоинстанционния съд. На база на така установената фактическа обстановка, СлРС правилно е приложил законът, като изводите му са правилни и обосновани, поради което и настоящата инстанция препраща към тях на основание чл. 272 ГПК, без да ги преповтаря. С оглед изложеното пред въззивната инстанция, следва да се посочи и следното:

 

 

 

 

На първо място следва да се уточни, че правилната правна квалификация на предявения иск е - чл. 410, ал.1 КЗ във вр. чл. 49 от ЗЗД, а не  чл. 213 КЗ /отм./ във вр. чл. 49 от ЗЗД. Това е така, защото по силата на § 22 от ДР на КЗ в сила от 01.01.2016 г. - за застрахователните договори, сключени преди влизане в сила на КЗ от 01.01.2016 г. се прилага отмененият КЗ, освен ако страните не уговорят друго. В конкретния случай, застрахователният договор е сключен на 06.06.2016 г. - т.е. при действието на новия КЗ. Самото застрахователното събитие е настъпило на 16.06.2016 г. - т.е. отново при действието на новия КЗ, поради което и именно той следва да намери приложение. По същество това уточнение не влияе на правилността на решението на СлРС, доколкото и в двете разпоредби обществените отношения са уредени по един и същи начин.

 

 

 

 

В чл. 410 КЗ е уредено едно специално суброгационно право в отклонение от правилото на чл. 74 ЗЗД. Когато причинител на вредата е лице, комуто е възложено някаква работа, по силата на чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД отговорност носи и възложителят за вредите, причинени от изпълнителя на възложената работа при или по повод нейното изпълнението. Макар че в правната норма, регламентирана в  чл. 410 КЗ, не е предвидена правната възможност заплатилия по имуществено застраховане обезщетение застраховател да встъпи в правата на увредения срещу носещия гаранционна, обезпечителна отговорност възложител на виновното лице за причиняване на вредоносния резултат, в т. 15 от Постановление № 7/1977 г. на Пленума на ВС се приема, че суброгацията на застрахователя включва и правната възможност той да предявява искове за реализиране на отговорността по чл. 47 - 49 ЗЗД, когато са налице основания за нея. Макар и тези тълкувателни разяснения да са дадени при действието на чл. 344, ал. 1 (отм.) ЗЗД, те са приложими и при тълкуването на чл. 213, ал.1 КЗ (отм.) и на чл. 410 КЗ тъй като обективираната от законодателя нормативна воля в тези две разпоредби е една и съща.

 

 

 

 

Когато собственик на повредената вещ, от която настъпват вредоносните последици, принадлежи на юридическо лице, то следва да носи уредената в чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД гаранционно-обезпечителна отговорност за виновното деяние (действие или бездействие) на физическите лица, на които е възложило да поддържат в изправност повредената вещ. В този смисъл са задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в т. 3 от Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС и т. 2 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС. Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия.

 

 

 

 

От фактическите твърдения на ищеца в исковата молба се установява, че той е предявил спорното регресно право, основавайки го на виновното поведение на определени физически лица, на които собственикът на процесния път - Община-Сливен, е възложила да поддържат в изправност общинските пътища и носи отговорност за бездействията на тези лица. Общината, като признато от правото за юридическо лице (чл. 136, ал. 3 КРБ) не е деликтоспособна, тъй като тя формира и изразява правновалидна воля чрез нейните органи - физически лица и носи само обезпечително-гаранционна отговорност по чл. 49 ЗЗД като възложител за вредите, причинени виновно от съответни физически лица при или по повод на изпълнение на възложената им от общината работа.

 

 

 

 

За да възникване регресното притезателно право на застрахователя по имуществено застраховане срещу възложителя за имуществените вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод на възложената работа, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличие на действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца; 2) за увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата - арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т.е. вредите да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение; 3) виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа и 4) застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ.

 

 

 

 

Единственият правен спор въведен пред въззивната инстанция е съсредоточен върху обстоятелството, дали водачът е могъл да предотврати настъпването на застрахователното събитие, респективно дали механизмът, описан от него съответства на обективните факти. Въпросните доводи са били наведени и пред СлРС и са намерили своя правилен отговор, поради което настоящата инстанция напълно споделя извода, до който е достигнал СлРС, като допълва и следното:

 

 

 

 

Съгласно чл. 31 ЗП ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществяват от общините, като собственикът на процесния път - Община-Сливен, е бил длъжен да вземе необходимите мерки за осигуряване на безопасността. В същото време, чрез чл. 167, ал.1 от ЗДвП е вменено задължение за лицата, стопанисващи пътя, да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно препятствията по него и да ги отстраняват във възможно най-кратък срок, като в чл. 167, ал.2 от ЗДвП се регламентират правомощията на кметовете на общините във връзка със създаването на служби за контрол, които да следят за състоянието и изправността на пътната настилка. В настоящия случай се установява, че събитието, при което са настъпили щетите на лекия автомобил, за които е изплатено застрахователно обезщетение, е било причинено от дупка, находяща на пътя, която по смисъла на закона(§1, т.19 от ДР на ППЗДвП) е "препятствие на пътя", създаващ опасност за движението, като изрично следва да се посочи, че видно от свидетелските показания, а и от приложените снимки - въпросното препятствие не е било обозначено и обезопасено. Общинският път в участъка на ПТП не е бил в изправно състояние, като наличното по него препятствие не е било сигнализирано съобразно изискването на закона. Предвид проявеното бездействие от общинските служители, натоварени да поддържат пътя в изправно състояние, да сигнализират препятствията по него, то общината следва да носи отговорност за претърпените щети на лекия автомобил.

 

 

 

 

Не може да се сподели и схващането, че вина за ПТП-то носи водачът, който е бил във възможност да го избегне, но сам се е поставил в невъзможност да реагира. Видно от разпита на св. Лазаров същия се е движил с ниска скорост, което се потвърждава и от заключението на вещото лице, което посочва, че скоростта на движение на автомобила е била около 20-25 км/ч., т.е. - по-ниска от разрешената. Действително, разпоредбата на чл. 20, ал.2 ЗДвП, задължава водачите да се движат с такава скорост (допустимо е да и под максимално разрешената), с която да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие - т.нар. "съобразена скорост". Няма как да се приеме, че в конкретния случай дупката на пътя е "предвидимо препятствие". Според легалната дефиниция по § 1, т. 19 от ДР на ППЗДвП "препятствие на пътя" представлява и всяко нарушаване целостта на пътното покритие. За да е предвидимо това препятствие обаче, съответно за да се породи задължение по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, е необходимо и ответникът да е изпълнил задължението си по чл. 167, ал. 1 от ЗДвП да сигнализира посочените препятствия по пътя. В конкретния случай не се установява в процесният участък да е бил поставен знак,  които да предупреждава за възможни неравности или препятствия на пътя. В този смисъл липсата на надлежна сигнализация за препятствията по пътя води до извод, че за водача в конкретната ситуация не е възникнало задължение по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, неизпълнението на което да съставлява съпричиняване на вредите от негова страна. Да се приеме обратното би означавало да се разреши на ответника да черпи права от собственото си неправомерно поведение, като се уважат противопоставените възражения за съпричиняване на вреди, настъпили именно в резултат на бездействието му при неизпълнение на задълженията му, визирани ЗП и ЗДвП.

 

 

 

 

Трябва да се посочи, че няма спор, че водачът е възприел самата дупка, която както вече уточни, е била по цялата ширина на пътното платно - т.е. не е имало възможност да се избегне, а е следвало да се премине през нея.

Само за пълнота следва да се посочи, че показанията на свидетеля Л., напълно кореспондират със останалия събран по делото доказателствен материал, поради което и няма причина да не бъдат кредитирани. Нещо повече - въпросните показания се подкрепят и от заключението на вещото лице, поради което и доводите на ответната община са неубедителни.

 

 

 

 

 

 

 

 

По отношение на причнинно-следствената връзка между ПТП-то и настъпилите вреди, както и относно стойността на същите, настоящата инстанция напълно се доверява на изложеното в САвТЕ. Въпросната експертиза е изготвена от компетентно вещо лице, като се отличава със задълбоченост и обоснованост, поради което и преценена по реда на чл. 202 ГПК, следва изцяло да се кредитира.

 

 

 

 

При така установените правнорелевантни обстоятелства настоящата инстанция приема, че в хода на процеса ищецът е доказал настъпването на всички необходимите материално-правни предпоставките, обуславящи претендираната отговорност на ответника по реда на чл. 410 КЗ вр. с чл. 49 ЗЗД, поради което и правилно предявеният от него иск е бил уважен.

 

 

 

 

По исканията на страните за разноски, то с оглед изхода на правния спор и на основание чл. 81, вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК такива се дължат в полза на въззиваемото дружество. Съобразно задължителните указания, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, на присъждане в процеса подлежат само действително сторените и доказани разноски, а в настоящия случай въззиваемата страна е доказала реално сторени разноски за платен адвокатски хонорар (Договор за правна защита и съдействие ) в размер на 360 лева, но СлОС, счита че с оглед направеното от въззиваемата страна възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна искането на въззиваемото дружество следва да бъде уважено в минималния размер от 300 лв. съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като процесуалното представителство се е изразило единствено в подаването на писмен отговор на въззивната жалба.

 

 

 

 

Съобразно обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала, съответства на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, на основание чл. 271 ГПК решението на СлРС следва да бъде потвърдено изцяло с направеното по-горе уточнение, относно коректната правна квалификация на иска.

 

 

 

 

 

 

 

 

Така мотивиран, Сливенски окръжен съд

 

 

 

 

Р Е Ш И:

 

 

 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №537  от 19.06.2017 г. по гр.д. № 4849/2016 г. по описа на   Районен съд – Сливен като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

 

 

ОСЪЖДА Община Сливен, със седалище и адрес на управление да заплати на ЗАД "Булстрад Виена Иншурънс Груп" с ЕИК: 000694286, сумата от 300,00 лева, представляваща сторени в производството пред въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

                     2.