Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

гр. Сливен, 20.09.2017 г.

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесети септември през двехиляди и седемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                     МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Соня В., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 384 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 509/13.06.2017г. по гр.д. № 2739/16г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният по чл. 124 ал. 1 от ГПК иск от В.С.В. против Е.Н.Д. за признаване за установено между страните, че първата е собственик на основание давностно владение, упражнявано от края на м. март 2000 г. до момента, на 2/5 ид.ч. от ПИ с идент. № 67338.504.83 по КККР на гр. Сливен, одобрени със заповед № РД18-31 от 19.04.2006г. на изп. директор на АК, с адрес гр. Сливен, ул. Д. Пехливанов - Добрович“ № 28А, с площ 128 кв.м. и трайно предназначение на територията – ниско застрояване до 10 м., без стар идентификатор, с номер по предходен план – 2692, при съседи на ПИ: имоти с идент. №№ 67338.535.8, 67338.504.82, 67338.504.80, 67338.504.77, ведно с построените в този имот сгради – сграда с идентификатор 67338.504.83.1 с площ 32 кв.м. на един етаж, представляваща еднофамилна жилищна сграда, сграда с идентификатор 67338.504.83.2 с площ 18 кв.м. на един етаж, представляваща хангар, депо, гараж, сграда с идентификатор 67338.504.83.3 с площ 26 кв.м. на един етаж, представляваща друг вид сграда за обитаване, отхвърлен е като неоснователен предявеният по чл. 59 от ЗЗД иск от В.С.В. против Е.Н.Д. за осъждане на втората да заплати на първата направени от нея необходими и полезни разноски, направени в ПИ с идент. № 67338.504.83 по КККР на гр. Сливен, одобрени със заповед № РД18-31 от 19.04.2006г. на изп. директор на АК, с адрес гр. Сливен, ул. Д. Пехливанов - Добрович“ № 28А, с площ 128 кв.м. и трайно предназначение на територията – ниско застрояване до 10 м., без стар идентификатор, с номер по предходен план – 2692, при съседи на ПИ: имоти с идент. №№ 67338.535.8, 67338.504.82, 67338.504.80, 67338.504.77, както следва: през м.м. март и април 2000г. – препокриване на покрив, измазване на стаи, външна канализация, смяна на дограма на врати и прозорци, изкърпване на стени на къщата, подмазване на капаци, керемиди, направа на ново дюшеме, изчистване на буренясал двор, подравняване, заливане на места на бетон, а на други – нареждане на плочки, направа на масивна ограда между имот с идент 67338.504.83 и имот с идент. 67338.504.82; - през лятото на 2003г. до м. юли 2004г – смяна на ел.инсталацията на къщата, направа на пода на стаите, изграждане на сграда – тараж с идент. № 67338.504.83.3, построен през м.05.2004г.-м.03.2005г., отхвърлено е като неоснователно искането на В.С.В. по чл. 72 от ЗС за признаване спрямо Е.Н.Д. на право на задържане върху недвижимия имот до заплащането на извършените подобрения и са присъдени на ответницата направените по делото разноски.

 Решението е обжалвано изцяло от ищцата в първоинстанционното производство, която заявява, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Твърди, че събраните по делото доказателства, преценени отделно и в съвкупност, не установяват безспорно крайния извод на съда. Доказателствените материали са неправилно възприети от него, не са анализирани задълбочено и всестранно и това е довело до неверни фактически и правни констатации. Счита, че по делото е доказано, че през определеният от закона срок тя е владяла имота, а не е била държател, в противоречие с материалноправните разпоредби, РС е отхвърлил първата претенция, вхипотезата на недобросъвестно владение.

На следващо място въззивницата заявява, че необосновано решаващият съд е приел, че тя е била държател. Развива доводи, че макар първоначално да е имало подписан договор за наем, то след 2003г. до образуване на настоящото дело имотът е владян и ползван само от нея и фактическият й съжител, като в подкрепа на това твърдение са всички събрани писмени и гласни доказателства.

По-нататък въззивницата се оплаква, че първоинстанционният съд не е обсъдил в мотивите си факта на разваляне на договора за дарение, който сочел, че е налице намерение да се свои имота и да се продължава упражняването на фактическата власт въз основа на давностно владение. Излага подробни съображения относно интерпретацията на установените факти, като счита, че те категорично доказват основателността на първата й претенция.

Другото оплакване на въззивницата касае  иска по чл. 74 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД. Счита, че в тази част решението е неправилно, тъй като безспорно е доказано както обстоятелството, че ищцата е била владелец на спорния имот, така и, че в течение на упражняването на фактическата власт тя е извършила добросъвестно изброените подобрения. Възражението за погасяване на правото на иск по давност не е следвало да се уважава, тъй като съгласно чл. 114 от ЗЗД давността започва да тече от момента, когато вземането е станало изискуемо, а в теорията и практиката е прието, че вземането на владелеца-подобрител върху чужд имот става изискуемо от прекъсване на владението и превръщането му в държане, най-късно – при смущаването му чрез ревандикационен иск. Така в случая това е станало едва през 2013г., поради което давностният срок за предявяване на претенцията за подобрения изтича през 2018г., тоест – е спазен.

На последно място въззивницата заявява, че съдът не е съобразил съдебната практика по чл. 290 от ГПК относно това, че владението може да се изразява и в това, че само владелците са го поддържали, ползвали, заплащали данък. Тъй като собственичката не е ползвала имота до смъртта си, въпреки, че е имала право на ползване, то последното се е погасило още през 2003-4г. Твърди, че е била установила владение – явно, трайно и несъмнено и е отблъсвала владението на действителния собственик и на ползвателя.

Поради всичко изложено въззивницата моли решението на СлРС да бъде изцяло отменено и вместо това въззивният съд да постанови ново, с което уважи исковете, или върне делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Заявява, че РС е обсъдил подробно всички гласни доказателства и ги е съотнесъл към писмените такива, възприетата фактическа обстановка е обективна и вярна и е правилно приведена към приложимите правни норми. Счите, че безспорно е доказано, че ищцата е била наемателка на имота, тоест – само държателка, през целия спорен период и не е доказала настъпването на промяна в намерението й да го свои за себе си. Така е правилно отхвърлен главният иск. Също правилно е отхвърлен и евентуалният за присъждане стойността на подобренията, за които е установено, че са извършени от държател, а не владелец, поради което и погасителната давност за предявяване на иска е започнала да тече от момента на извършването и правилно районният съд е уважил възражението за това. С оглед изложеното моли въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба, претендира разноските за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени или процесуални искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява лично и не се представлява. С писмена молба, подадена чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, оспорва отговора, няма нови искания. Развива подробна защита по същество. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна. Претендира разноски.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява лично и не се представлява. С писмена молба процесуалният й представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа изложените в отговора доводи и моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък по чл. 80 от ГПК.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея. Въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

По отношение на главния установителен иск с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК:

Ищцата сочи като основание за своята претенция - за изключително спрямо ответницата право на собственост върху спорния имот – 2/5 ид.ч. от ПИ с идент. № 67338.504.83 по КККР на гр. Сливен, одобрени със заповед № РД18-31 от 19.04.2006г. на изп. директор на АК, с адрес гр. Сливен, ул. Д. Пехливанов - Добрович“ № 28А, с площ 128 кв.м. и трайно предназначение на територията – ниско застрояване до 10 м., без стар идентификатор, с номер по предходен план – 2692, при съседи на ПИ: имоти с идент. №№ 67338.535.8, 67338.504.82, 67338.504.80, 67338.504.77, ведно с построените в този имот сгради – сграда с идентификатор 67338.504.83.1 с площ 32 кв.м. на един етаж, представляваща еднофамилна жилищна сграда, сграда с идентификатор 67338.504.83.2 с площ 18 кв.м. на един етаж, представляваща хангар, депо, гараж, сграда с идентификатор 67338.504.83.3 с площ 26 кв.м. на един етаж, представляваща друг вид сграда за обитаване - оригинерният способ на придобивната давност, който преодолявал правото на ответницата, произтичащо от договор за дарение.

Най-напред следва да се посочи, че обемът, местонахождението и статутът на процесния имот, както и обозначаващите го номера и преотреждания, настъпвали в течение на времето, са безспорни между страните и между тях няма разногласие относно идентитета на спорното право, поради което въззивният съд няма да обсъжда тези въпроси, които не са и релевирани от въззивницата.

Точката на противопоставяне между страните е в квалификацията на въздействието върху имота – ищцата твърди, че тя е упражнявала владение, а ответницата – че е било налице единствено държане.

По въпроса за характеристиките на фигурата на давностното владение правната норма въвежда императивни изисквания. В тежест на ищцата е да докаже двата обективни елемента, които следва да притежават и субективния признак, установени в нормите на ЗС, формиращи сложния и динамичен фактически състав, с който законът свързва придобиване право на собственост по давностно владение на недвижим имот – най-общо -  фактическо упражняване на съдържанието на това право по определен начин, в продължение на определен от закона срок от време. Правната норма имплицитно съдържа няколко, утвърдени от правната доктрина и практика, задължителни белези на владението като процес на упражняване на фактическа власт върху имота против собственика, при наличието на които в кумулативна даденост  в продължение на 5 или10 години, може да възникне правото на собственост – явно, несъмнено, несмущавано и непрекъснато.

За да се приложи институтът на придобивната давност, е необходимо съвършено недвусмислено да бъде демонстрирано от лицето, позоваващо се на него, новото му, променено субективно отношение към чуждото правото на собственост. Категоричната промяна в намерението следва да бъде доведена до знанието на собственика, за да могат и действията на владелеца да му бъдат противопоставени като такива, обективиращи желание за своене. Изменението на основанието на неговото владение следва да се фокусира в действия, които да отричат правото на собственика и те да са интелектуално възприети от него. Тоест – анимусът за своене в подобна хипотеза, налага активни, дори “агресивни” действия, поведение, което доминира, за да наложи ново фактическо положение, различно от правното, и в последствие, евентуално - да ги приведе в съответствие, като стабилизира фактическото положение и го превърне в правно.

Аналогичност между фактическото положение и правопораждащия състав на правната новела, не бе доказана непререкаемо.

От хронограмата на осъществилите се юридически факти е видно, че титуляр на правото на собственост върху спорния имот от 1997г. до предявяването на настоящия иск на 01.07.2016г. и до  настоящия момент, по силата на деривативното основание на сключен договор за дарение със С.Д., е била ответницата Е.Д..

Това обстоятелство не е повлияно от проведените няколко искови производства. Искът, предявен през 2010г. от дарителката С.Д. за отмяна на дарението е бил отхвърлен с влязло в сила решение на ВКС от 16.05.13г.

Извършеното по време на инстанционното движение на делото прехвърляне на правото на собственост от С.Д. на лицето Д. М., /с когото ищцата живее съвместно/ през 2012г. с договор за продажба срещу задължение за гледане и издръжка, не е засегнало правото на ответницата Е.Д.. Районният съд е отхвърлил иска за отмяна на дарението, въззивният съд е отменил това решение и е постановил ново, /погрешно посочвайки, че то не подлежи на касационно обжалване/, с което е уважил иска и е отменил дарението /върнал е имота в патримониума на дарителката/, но преди това решение да влезе в сила, тоест да добие стабилитет и да се ползва с изпълнителна сила, дарителката е извършила разпоредителното действие. Едва когато с окончателното си решение от 16.05.13г. по касационната жалба ВКС постановява отхвърляне на иска за отмяната на дарението, може да се счете, че е налице разрешен правен спор. При това положение е видно, че надарената Е.Д. не е губила правото си на собственост, поради което е и бил уважен през 2013г. ревандикационният й иск против Д. М., приобретател по ДИГ от 2012г., тъй като прехвърлителката по него – С.Д. не е била собственик на прехвърления имот.

През същия период – от 1997г. до смъртта си на 20.01.2016г. носител на пожизнено вещно право на ползване върху процесния имот е била дарителката С.Д., като по гореописаните съображения този й статут не се е променял.

От своя страна ищцата В.В. е била държател на имота от 2000г. до м. януари 20016г., а след този момент, до предяваване на иска, е била недобросъвестен владелец.

Категорично и непререкаемо е установено по делото, че когато ищцата и фактическият й съжител се нанесли в имота през м. март 2000г., между нея и С.Д. е бил сключен договор за наем и наемната цена е била заплащана няколко месеца. По-късно страните се уговорили вместо да заплащат парична сума наемателите да ремонтират и поддържат имота. През процесния период ищцата и съжителят й са живели в имота, ползвали са го, извършвали са ремонти и подобрения със знанието и съгласието на наемодателката, като ответницата, която е живеела в друго населено място не е била известявана за това.

За да породи целения правен ефект едно владение, то следва да е насочено срещу действителния собственик. Упражняването му против ползвател или друг държател няма за последица възникване правото на собственост, дори всички останали елементи да са налице. Не е доказано безспорно ищцата с поведението си да не е оставила съмнение у ответницата, че владее срещу нея. Не се установи тя открито и еднозначно да е афиширала пред собственицата намерение за своене и да са го е насочила срещу нея. Съществуването му в интровертна форма не е достатъчно за да се приеме, че са налице изискуемите “явност” и “несъмненост”. Дори да е демонстрирала желанието си пред наемодателката С.Д., която е носител само на вещното право на ползване, то не може да се отнесе към собственика, който, макар и лишен от правомощието ползване, си остава титуляр на пълното вещно право.

Не може да се сподели виждането на въззивницата, че след като имотът е ползван през целия период само от нея /и съжителя й/, а не от носителката на вещното право на ползване С.Д., последната е изгубила правото си и така е установено владение пряко против собственика.

По съдържание под упражняване на вещното право на ползване от ползвателя следва да се разбира не само постоянното обитаване на жилището /недвижимия имот/, а всяка форма на фактическо и правно използване на имота - постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др.

Освен това ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем, каквато възможност регламентира чл. 60 от ЗС,  както и под формата на заем за послужване, и това съответно обективира упражняване на правото му чрез другиго. Няма законово разграничаване или рестрикция това „друго лице“ да бъде родственик на ползвателя, нито пък съществува забрана то да бъде самият собственик на имота, тъй като в действителност в неговия патримониум не се съдържа правомощието "ползване", понеже то е изцяло във властта на носителя на ограниченото вещно право. Тълкувателната практика на ВКС еднозначно приема, че ползвателят може да предостави ползването на имота на трето лице и така да упражнява правото си чрез него. Така в настоящия случай титулярът на правото на ползване е реализирала възможността си да упражнява правото си чрез трето лице и изборът й не подлежи на контрол от страна на собственика. Предпочетената форма – договор за наем, като престацията на наемателя е трансформирана от парична в такава в натура, не сочи на отказ от правото – то е упражнявано постоянно по съзнателно избран начин.

Законодателят е уредил хипотезите на прекратяване на правото на ползване на чужд имот с разпоредбите на чл. 59 ЗС - правото на ползване се погасява най-напред с изтичане на срока, ако е учредено като срочно, със смъртта на ползвателя - физическо лице, с прекратяването на ползвателя - юридическо лице, погасява се при сливане на качеството на ползвател и това на собственик, при погиване на вещта или ако не се упражнява за период по дълъг от 5 години. В случая се е осъществила втората хипотеза – при смъртта на С.Д. на 20.01.2016г. Следователно от 2000г. до началото на 2016г. отношенията между нея и ищцата са се развивали на плоскостта на договор за наем, а ответницата, като носител на „голата собственост“ е стояла извън полето на това правоотношение и не е имала нито правната, нито фактическата възможност сама да ползва имота.

На последно място следва да се посочи, че също несподелим е и доводът, че със сключването на ДИГ през 2012г. съжителят й показал намерение на себе си и ищцата да своят имота и да го владеят за себе си – точно обратното, този факт индицира съзнанието на прехвърлителката С.Д., че тя е собственик на имота и признанието на това обстоятелство от страна на приобретателя Д. М. – приемайки да го закупи той отрича съществуването на свое право върху него.

В обобщение - ищцата не е провела успешно пълно и главно доказване на релевантните факти, от  ангажираните от нея доказателствени средства в съзнанието на съда не се създаде пълната увереност, че твърдените от нея обстоятелства са се осъществили, изключвайки всякаква друга възможност. Не можа да се формира  категорично и несъмнено убеждение, че в заявения период – 2000г.-2016г. тя е владяла имота против ответницата по начина, разписан от правната норма.

Едва през м. януари 20016г. може да се счете, че тя и съжителят й са демонстрирали своето ново, променено субективно отношение към правото на собственост на ответницата, отблъснали са правото й с недвусмислено действие, каквото представлява отказът да й предадат ключа от имота, и са превърнали държането във владение, но от това обстоятелство за ищцата не произтичат никакви благоприятни последици във връзка с настоящия спор.

Поради изложеното главният иск се явява неоснователен и като такъв следва да се отхвърли.

По отношение на евентуалния иск за заплащане на подобрения:

Най-напред следва да се посочи, че с оглед постановеното по първия иск и приетото по-горе от съда, по повод направените подобрения от страна на ищцата приложение не може да намери нито разпоредбата на чл. 74 ал. 1 от ЗС, нито на чл. 74 ал. 2 вр. чл. 72 ал. 1 от ЗС, тъй като тя не е имала качеството владелец /нито добросъвестен, нито приравнен на него недобросъвестен/, понеже е извършвала действията по ремонт и подобряване на имота като държател-наемател, в резултат на уговорка с наемодатеката, без да е демонстрирала владение спрямо собственицата - ответница.

По този въпрос са актуални разрешенията, приети с Тълкувателно решение № 85/68г ОСГК, което препраща и към Постановление № 6/1974г на Пленума на ВС. В тях се указва, че отношенията между подобрителя на чужд имот и собственика, ако не се уреждат при условията на чл. 72 ЗС или чл. 74, ал. 2 във вр. с чл. 72 ЗС, следва да се разгледат на плоскостта на правилата на неоснователното обогатяване - „…..Държателят на недвижим имот, който е извършил подобрения в него, не може да се ползува от разпоредбите на чл. 71 и 72 ЗС. Неговите отношения със собственика за добивите, получени от имота, и извършените подобрения се уреждат в съответствие с договора между тях, а при липса на договор - съобразно правилото на чл. 93 ЗС за добивите и правилата за водене на чужда работа без пълномощие и неоснователно обогатяване - за подобренията.“

Така за изброените конкретно по вид, стойност и момент на извършване дейности, ремонти и подобрения, които ищцата твърди, че е направила в имота на ответницата, според отношението на последната и интересът на двете от извършването й, следва да се приложат правилата или на гестията или на неоснователното обогатяване. Установено е, че собственицата не е знаела и не е давала съгласие за извършването им. Такова е дала носителката на вещното право на ползване и наемодателка на ищцата – С.Д..

Тъй като ключовият правопрепятстващ довод на ответницата е, че към момента на завеждането на исковата молба правото на иск за подобренията е било погасено по давност и съдът го намира за основателно, то не е необходимо да се обсъждат въпросите, свързани с това, дали работата е била уместна, дали е ползвала и ищцата, дали ответницата се е противопоставила и дали се касае за подобрения, полезни или необходими разноски за поддръжка на наетия имот, дали стойността им е кореспондирала с дължимата наемна цена, дали е било извършено прихващане и дали действително ответницата се е обогатила за сметка на обедняването на ищцата.

Практиката на съдилищата, както и задължителните решения по чл. 290 от ГПК на ВКС, са еднопосочни и постоянни по въпросите за извършени подобрения в чужд недвижим имот без знанието и съгласието на собственика и без намерението на извършителя да придобие имота, като го владее за себе си, и според тях в тези случаи приложение намира институтът на водене чужда работа без пълномощно- чл. 60-62 ЗЗД, или на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД, и при тях вземането е изискуемо от момента на извършването на подобренията.

Това вземане е с облигационен характер и се погасява по общите правила за погасяване на вземанията,  погасителната давност  по смисъла на чл.114 ал.1 от ЗЗД  е 5 годишна и започва да тече от момента в който то е станало изискуемо, а именно – от момента, когато са извършени разходите в спорния имот. Това е така, понеже вземането е възникнало и станало изискуемо при извършването на подобренията, защото от тогава възниква и обективната възможност за подобрителя да предяви претенция за защита на своите права. Неоснователността на преминаването на благата в патримониума на съсобственика се осъществява при самото им създаване, а не в някой последващ момент, поради което погасителната давност при вземанията за извършени от държател подобрения започва да тече от извършването им.

Така в случая е несъмнено установен моментът на извършване на всяко от заявените с исковата молба подобрения – в периода между м.март 2000г. и м. юли 2004г., и общата 5 годишна давност, с изтичането на която се погасява правото на исковете по чл. 61 или чл. 59 от ЗЗД, е била изтекла към датата на предявяване на исковата молба на 01.07.2016г., тъй като срокът е бил поставен в течение за всяко от подобренията от момента на извършването му, като последният, заявен такъв момент е лятото на 2004г.

Поради това евентуалните искове се явяват неоснователни поради погасяване правото на предявяването им, и като такива следва да бъдат отхвърлени.

По отношение на претенцията за задържане на имота:

Същата е неоснователна и следва да се отхвърли, тъй като на първо място такова право не е предвидено за държател, какъвто е ищцата, а само за добросъвестен или приравнен на него владелец, а на второ – тъй като поради погасяване правото на иск за заплащане на подобрения, липсва насрещно изискуемо задължение.

След като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат,, въззивната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение. Атакуваният акт следва да се потвърди.

Отговорността за разноски следва да се възложи на въззивницата, която следва да понесе своите и заплати действително направените разноски на въззиваемата за тази инстанция в размер на 300 лв. за адвокатско възнаграждение. Съдът не намира причини да уважи възражението на въззивницата за прекомерност на възнаграждението, тъй като то е съобразено с характера и сложността на спора, както и с минималните размери, определени с Наредба №1/2004г.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                     

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 509/13.06.2017г. по гр.д. № 2739/16г. на СлРС

 

ОСЪЖДА В.С.В. да заплати на Е.Н.Д. направените разноски за въззивното производство в размер на 300 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:                 ЧЛЕНОВЕ: