Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 163

 

гр. Сливен,  06.10.2017 год.

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на четвърти октомври  през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                     Мл. с. НИНА КОРИТАРОВА    

 

при участието на прокурора ………и при секретаря Радост Гърдева , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  396   по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 567/29.06.2017 г. по гр.д. № 5429/2016 г. на Сливенския районен съд, с което са отхвърлени предявените положителни искове с правно основание чл. 422 ал.1 от ГПК, вр. с чл. 415 ал.1 от ГПК, вр. с чл.124 ал.1 от ГПК, вр. с чл. 430 ал.1 от ТЗ от „Корпоративна търговска банка“ АД в несъстоятелност, със седалище и адрес на управление *** *** *** ***, ЕИК *********, представлявана от А.Н.Д. и К.Х.М. – двамата заедно упражняващи правомощията на Синдик, за признаване на установено, че С.И.Ш. ЕГН********** *** им дължи сумата от 1652 лв., представляваща  просрочена главница по договор за банков кредит от 02.06.2014 г. за периода от 15.06.2016 г. до 15.08.2016 г., като неоснователен и недоказан. С решението е отхвърлен и иска за признаване на установено, че С.И.Ш. дължи и сумата от 4432,40 лв., представляваща просрочени лихви върху редовна главница по договор за банков кредит от 02.06.2014 г. за периода от 25.09.2014 г. до 25.07.2016 г., като неоснователен и недоказан. С решението е отхвърлен и предявения иск за признаване за установено, че С.И.Ш. дължи сума от 16,48 лв. представляваща просрочени лихви върху просрочена главница по договор за банков кредит от 02.06.2014 г. за периода  от 27.06.2016 г. до 25.07.2016 г., като неоснователен и недоказан. Отхвърлен е и установителният иск, че ответникът дължи сумата от 142.57 лв., представляваща текущи лихви върху редовна главница по договор за банков кредит от 02.06.2014 г. за периода от 25.07.2016 г. до 18.08.2016 г., като неоснователен и недоказан. С решението е отхвърлен и предявения установителен иск за сумата от 16.31 лв., представляваща текущи лихви върху просрочената главница за същия период. С решението е отхвърлен и иска за признаване за установено, че ответникът дължи сумата от 426.22лв., представляваща неустойка върху просрочена лихва за периода от 25.09.2014 г. до 18.08.2016 г., като неоснователен и недоказан, както и е отхвърлен иска за признаване за установено, че ответникът дължи и сумата от 400 лв., представляваща дължими такси по кредита за периода от 01.06.2015 г., до 01.06.2016 г., като неоснователен и недоказан.

 

Подадена е въззивна жалба от ищеца, като се твърди, че изложените в обжалваното решение правни изводи са изцяло неправилни и в пълно противоречие както с приложимите правни норми, така и със задължителната практика на ВКС. На първо място се сочи противоречие на решението са разпоредбите на чл. 6 ал.2 и ал. 6 от ЗГВД /отм./.Съобразно тази разпоредба когато вложителят има задължение към банката от размера на гаранцията определена по реда на чл. 4 ал. 1 и 2 , се приспада размерът на задълженията.  В процесния случай приложима е разпоредбата на чл. 6 ал. 6 от закона, която предвижда, че влог по който има наложени  тежести, или който служи за обезпечение се включва при събирането по реда на ал. 1 като съответната  припадаща се за влога част от гаранцията не се изплаща на вложителя, титуляр на влога, до вдигане на тежестта на обезпечението. Така в случа размерът на гарантираната сума, която ответникът има право да получи от  ФГВБ се определя като от максималния размер на гарантираните влогове от 196000лв. се извади размерът на всички задължения към „КТБ“ АД /н/ и размерът на вземанията по банковите влогове на въззиваемата страна, които служат за обезпечение по кредитите по силата на сключените договори за залог. Фондът е изплатил на ответница целия размер на вземането му, определен по този начин. Така ответникът няма вземане към ФГВБ в посочения от него размер от 196000лв,  с което е заявил, че прихваща при отсъствие на ликвидно изискуемо активно вземане на прихващащия отправеното от него заявление не поражда погасителен ефект. В този смисъл се сочи задължителна съдебна практика. На второ място се сочи, че липсва изявление за прихващане със задълженията на КТБ към въззиваемата страна и липсва насрещност. Ответникът не е отправил изявление за прихващане на задълженията си по договора за банков кредит с вземанията си от КТБ АД /н/.  В изявлението си ответникът е заявил, че прихваща задължението си в размер на 40 552.72 лв. с гарантираното вземане по ЗГВД длъжник, по което по аргумент от чл. 4 ал. 1 от цитирания закон, е Фондът за гарантиране на влоговете в банките, което е отделно от банката юридическо лице. Развиват се подробни съображения в тази насока. Приспадането на задължение към банката от размера на гаранциите определена по реда на чл. 4 ал. 1 и  2 от ЗГВД  не е способ за погасяване на задълженията,а в някакъв смисъл  гаранция за изплащане на същите задължения впоследствие.  На трето място се сочи,  че първоинстанционният съд се е произнесъл извън заявения петитум.   Съдът е приел, че е погасено цялото задължение по договора за кредит в размер на 20 372.96 лв., голяма част от което нито е с настъпил падеж, нито се претендира в рамките на производството. В случая бил очевиден стремежът на съда да осигури защита на ответника и срещу бъдещи действия на банката, насочени към събиране на остатъка по вземанията. В хода на самото производство ответникът не е успял да докаже  и обоснове твърденията си, а основателността на предявения иск е изцяло потвърдена от заключението на съдебно счетоводната експертиза. Поради това се иска решението да бъде отменено и вместо това да се постанови ново, с което претенциите да бъдат уважени.

 

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази жалба в който се твърди, че тя е неоснователна. Районният съд правилно е отхвърлил предявените искове, като е приел, че цялото задължение на ответника  е погасено  на 06.11.2014 г. чрез приспадането му от пълния размер от 196 000лв. на гарантирания с чл. 4 ал. 1 от ЗГВД  размер на влоговете на ответника в същата банка. Погасяването е настъпило по силата на закона. Целта на закона е да гарантира влоговете на лицата в банките до 196000лв. и да не допусне вложителите, които едновременно са и длъжници на банката, да получат пълния размер на гаранцията, без да са погасили задълженията си към нея. Развиват се подробни съображения в тази насока. Сочи се, че за размера на задълженията си към банката в несъстоятелност, които са приспаднати от гаранцията, вложителят няма вземане нито към фонда, нито към самата банка в несъстоятелност, тъй като за тази сума кредитор на банката става фонда. Съгласно чл. 24 ал. 1 от ЗГВБ, той се суброгира в правата на вложителите към банката до размера на гарантираните суми, независимо от размера на платената гаранция. Така след приспадането от размера на гаранцията на задълженията му към банката в несъстоятелност, ако вложителят плати ефективно тези свои задължения към банката, той няма право да иска плащане на приспаднатата от гаранцията сума по реда за осребряване на имуществото на банката, тъй като кредитор на банката за тази приспадната сума е фондът. Развиват се подробни съображения за това, че първоинстанционният съд правилно е приел, че поради погасяването на 06.11.2014 г. на пълния размер на задълженията на С.Ш. към КТБ АД  произтичащи от договора за банков кредит, той не дължи и претендираните от ищеца просрочени и текущи лихви върху редовна и просрочена главница, както и неустойка върху просрочена лихва и такси по кредита. Произнасянето на съда в мотивите на обжалваното решение, относно погасяване на задълженията по договор за кредит, не представлява произнасяне извън предявения от ищеца петитум. Съдът е обсъдил в мотивите си наличието и правното действие на вече настъпилия факт на погасяване на задълженията на ответника към банката, защото този въпрос е поставен като възражение срещу основателността на иска. Излагат се съображения по представената съдебна практика, като се застъпва тезата, че тя е неотносима към настоящия спор. В обобщение се иска да бъде потвърдено първоинстанционното решение.

В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени искания, а и двете страни са претендирали разноски пред тази инстанция.

В с.з. за въззивника се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба.

В с.з. за въззиваемия се явява представител по пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  отхвърляне на иска.

 

 

 

 

Правилно е приложена разпоредбата на  чл. 6, ал. 2 от ЗГВБ (отм., приложим към онзи момент и процеса по изплащане на гарантираните влогове на "КТБ" АД), съгласно която разпоредба от размера на гаранцията, определена по реда на чл. 4, ал. 1 и 2 от закона се приспада размерът на задълженията. Разпоредбата е ясна и няма основание за друго тълкуване, като според същата от гарантираната сума се приспадат всички задължения на вложителя към банката с отнет лиценз, тъй като съгласно чл. 23 от ЗБН всички задължения на банката стават изискуеми от датата на откриване на производството по несъстоятелност. В конкретния случай от общият размер на влоговете на ответника към 06.11.2014 г. е приспаднат размерът на задълженията към същата дата, и разликата формира гарантираната сума от ФГВБ. Това е потвърдено и от вещото лице в изготвената ССЕ. С оглед изричната разпоредба на чл. 6, ал.2, във връзка с чл. 6, ал.1 от същия закон, размерът на задължението на банката към един вложител се определя, като влоговете му, включително начислените върху тях лихви към датата на решението на Българската народна банка по чл. 23, ал. 1, се събират, а по силата на ал.2 - от тях се изваждат задълженията по кредити. Следователно релевантната дата е тази на решението за отнемане на лиценза на банката, която е 06.11.2014 г. Неоснователно е възражението, че решението е постановено в противоречие с разпоредбите на чл.6 ал.2 и ал.6 от ЗГВБ /отм./ Напротив, решението, както е посочено и по-горе, е постановено в пълен синхрон с тези разпоредби на закона. Основателно е насрещното възражение, че ако след приспадане на задълженията си към банката в несъстоятелност от размера на гаранцията, съгласно чл.6 ал.2 от ЗГВБ /отм./, вложителят трябва да плати отново приспаднатите задължения, така той няма еднакво право на гаранция с вложителите, които нямат задължения към банката в несъстоятелност. Безспорно е също, че ако задължението на вложителя към банката в несъстоятелност се приспадне от размера на гаранцията, но след това той трябва да го плати и ефективно, то неговото имущество се намалява два пъти заради едно и също задължение. Така даденото тълкуване във въззивната жалба е в противоречие с изискванията на чл.17 ал.1 и ал.3 от Конституцията за неприкосновеност, защита и гарантиране на частната собственост от закона. Неоснователно е възражението, че липсва изявление за прихващане със задълженията към КТБ. Прихващането е извършено от ответника с изрично заявление вх.№ 3622/24.08.2015г. до синдиците на КТБ АД в несъстоятелност и с изявление вх.№ 90-0167/24.08.2015г. до Фонда за гарантиране на влоговете в банките. Банката в несъстоятелност дължи на ответника пари по гаранцията, като това нейно задължение се изпълнява от Фонда в пари по разликата между гаранцията, намалена със сумите по дължимите кредити, а ответникът дължи на банката в несъстоятелност пари по договора за банков кредит, която пък му дължи пълния размер на сумите по депозитите му. С оглед разпоредбите на закона на 06.11.2014г. вземането на ответника за гаранцията е ликвидно изискуемо и той има право да прихване част от него срещу вземането на банката в несъстоятелност към него по договора за банков кредит, макар то да не е изцяло изискуемо. Така направеното прихващане от ответника е плащане преди срока и е настъпил ефектът на погасяване на задълженията. Като е приел това, съдът не се е произнесъл и извън заявения петитум, като правилно в мотивите си е приел, че поради погасяването на пълния размер на задължението на ответника към банката, произтичащи от договора за банков кредит, то той не дължи и претендираните със заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, просрочени и текущи лихви върху претендираната просрочена главница, както и таксите по кредита и разноските за юрисконсултското възнаграждение. Съдът в мотивите си е обсъдил настъпването на тези обстоятелства, но в диспозитива на решението се е произнесъл по претендираните със заявлението за издаване на заповед за изпълнение суми. Така не е допуснато твърдяното във въззивната жалба процесуално нарушение.

В обобщение предявените установителни искове по реда на чл.422 ал.1, във вр. чл.415 ал.1, във вр. чл.430 ал.1 от ТЗ се явяват изцяло неоснователни и недоказани, и следва да бъдат отхвърлени.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

 

Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъждани в размер на сумата от 1 200 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение  № 567/29.06.2017 г. по гр.д. № 5429/2016 г. на Сливенския районен съд.

 

ОСЪЖДА „Корпоративна търговска банка“ АД в несъстоятелност, със седалище и адрес на управление *** *** *** ***, ЕИК *********, представлявана от А.Н.Д. и К.Х.М. – двамата заедно упражняващи правомощията на синдик да заплати на С.И.Ш. ЕГН********** *** сумата от 1200 /хиляда и двеста/ лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

        

         Решението не подлежи на обжалване.

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: