Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  

 

гр. Сливен, 29.09.2017г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:    

          

ПРЕДСЕДАТЕЛ:             МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ:    СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

                                                                

при секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №417 по описа за 2017год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №649/20.07.2017г. по гр.д.№5792/2016г. на Сливенски районен съд, с което ГД „Изпълнение на наказанията” – София е осъдена да заплати на Е.Д.Ц. сумата от 1345,49лв., представляваща неплатено възнаграждение за положен 229,25 часа извънреден труд за периода от 01.10.2013г. до 30.09.2016г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 27.12.2016г. до окончателното й изплащане; сумата от 229,25лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на паричното задължение за заплащане на извънреден труд за периода от 01.10.2013г. до 27.12.2016г.; сума в размер на 193,80лв., представляваща неизплатено възнаграждение за положен труд 24 часа по време на официални празници за периода от 01.07.2014г. до 31.12.2014г., ведно със законната лихва, считано от 27.12.2016г. до окончателното плащане; сума в размер на 39,18лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение за изплащане на възнаграждение за положен труд по време на официални празници за периода от 01.08.2014г. до 27.12.2016г. С решението са отхвърлени като неоснователни предявените от Е.Д.Ц. против ГД „Изпълнение на наказанията” – София искове за заплащане на възнаграждение за положен нощен труд в размер на 1 лв. за периода от 01.07.2014г. до 31.12.2014г., ведно със законната лихва, считано от 27.12.2016г. до окончателното й изплащане и обезщетение за забавено изпълнение на задължението за заплащане на нощен труд в размер на 1 лв. за периода 01.08.2014г. – 27.12.2016г. С решението са присъдени разноски на двете страни, съразмерно с уважената и отхвърлената част от исковете и ответната дирекция е осъдена да заплати съответна държавна такса и разноски за вещо лице.

Решението е обжалвано от ГД „Изпълнение на наказанията” – София частично - в частта, с която е осъдена да заплати възнаграждение положен извънреден труд за периода от 01.10.2013г. до 30.09.2016г. в размер на 1345,49лв., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 27.12.2016г. до окончателното й изплащане.

В жалбата си въззивникът – ответник в първоинстанционното производство ГД „Изпълнение на наказанията” – София твърди, че първоинстанционното решение в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон и необосновано. Посочва, че исковия период е 27.12.2013г. – 27.12.2016г., а районният съд е присъдил възнаграждение за положен извънреден труд на база второто заключение на вещото лице, изготвено за период м.10.2013г. до 30.09.2016г. Посочва, че ищецът можел да изменя вида на търсената защита до приключване на първото съдебно заседание, а районният съд е приел изменение на иска, направено след този срок – при настъпила процесуална преклузия. Намира решение за необосновано по отношение на изменения период. Счита, че периода, за който следва да се присъди обезщетение за извънреден труд трябвало да бъде така, като е посочен в исковата молба и по изчисленията в първото заключение на вещото лице. Освен това посочва, че съдът не е приложил при решаване на спора относимите материалноправни норми, като би стигнал до друг извод относно размера на дължимата сума за положен извънреден труд при правилното им прилагане. Прави обстоен анализ на приложимата материално правна нормативна уредба. Посочва, че служителите са задължени да се явяват на работа половин час преди началото на всяко дежурство за подготовката му и за провеждане на инструктаж и да останат на работа 30 минути  след приключване на дежурството, за да сдадат и освободят наряда. Инструктажите са част от работното време и при 12-часов график на наряд се отчитат и заплащат 12 часа отработено време, съответно при 24 часов наряд се отчита и заплащат 24 часа. По отношение на почивките, посочва, че надзирателите почиват на ротационен принцип. Почивките за хранене се провеждали извън работното място /поста/, като на поста има друг надзирател. Храненето се извършва в служебен стол и служебен бюфет, трае поне 30 мин. и почивката за хранене не се отчита за работно време съгласно чл.16е, ал.1, т.3 от ППЗИНЗС. Лицата от надзорно-охранителния състав напускат поста, определен по ежедневна нарядна ведомост и по време на почивката пребивават на място, различно от мястото, определено от началника на затвора. Непрекъсваемост на надзора се осигурявала чрез заместването на един служител с друг. С оглед изложеното, въззивникът ГД „Изпълнение на наказанията” – София моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното първоинстанционно решение в обжалваната част относно присъдената сума за възнаграждение за извънреден труд за периода 01.10.2013г. – 30.09.2016г. и да реши спора по същество. Претендира присъждане на разноски пред въззивната инстанция, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от ищцата в първоинстанционното производство Е.Д.Ц. чрез пълномощника адв.П., с който се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемата намира постановеното решение в обжалваната част за правилно, обосновано и законосъобразно. Излага подробни контра аргументи на съображенията, изложени във въззивната жалба. По отношение на периода посочва, че изрично в исковата молба е отбелязано, че това е давностния период, периода, в който вземането за извънреден труд е станало изискуемо, а не периода в който фактически е положен труда. Възнаграждението за м.10-12.2013г. е изискуемо едва през м.01.2014г. В последното съдебно заседание законосъобразно е направено и изменение на размера на исковата претенция за извънреден труд, положен от 4-то тримесечие на 2013г., дължимо едва през м.януари 2014г. Посочва, че времето на приемане и сдаване на дежурството, на инструктажа, представлява работно време и следва да се включва и заплаща от работодателя към т.нар. „отработено време“. Изводите на районния съд в тази насока намира за правилни и законосъобразни. Моли съда да потвърди атакуваното решение в обжалваната от ГД „Изпълнение на наказанията” – София част. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

С въззивната жалба и с отговора не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В с.з., въззивникът ГД „Изпълнение на наказанията” – София, редовно призован, се представлява от пълномощник ст. юриск. П.С., която поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й по изложените в нея подробни съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззиваемата страна.

В с.з. въззиваемата Е.Д.Ц., редовно призована, не се явява, представлява се от процесуален представител по пълномощие адв. П., който оспорва подадената от ГД „Изпълнение на наказанията” – София въззивна жалба, поддържа подадения отговор. Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалване – допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че първоинстанционното решение в обжалваната част е правилно и законосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени от Е.Д.Ц. против ГД „Изпълнение на наказанията” – София при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 1345,49лв., станал изискуем и следвало да бъде заплатен в тригодишния давностен период от 27.12.2013г. до 27.12.2016г. /с оглед допуснато от районния съд изменение на размера на иска с протоколно определение от проведено на 20.06.2017г. открито съдебно заседание/ с правно основание чл. 202, ал. 1 , т. 3 от ЗМВР /отм./, вр. с чл. 211, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР /отм./ и чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР, вр. с чл.19, ал.2 от ЗИНЗС, ведно със законната лихва при забава, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата;  акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва върху главницата за възнаграждение за извънреден труд, считано от изискуемостта до подаване на исковата молба в размер на 232,70лв. /с оглед допуснатото изменение на иска/ с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД; иск за заплащане на възнаграждение за положен нощен труд за периода от 01.07.2014г. до 31.12.2014г. в размер на 1 лев /с оглед допуснатото изменение на иска/, с правно основание чл.179, ал.1 от ЗМВР /ДВ бр.53/2014г./; акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва върху възнаграждението за нощен труд в размер на 1 лев /с оглед допуснатото изменение на иска/ за периода от изискуемостта до подаване на исковата молба, с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД; иск за  заплащане на възнаграждение за положен труд през официалните празници през периода от 01.07.2014г. до 31.12.2014г. в размер на  193,80лв. /с оглед допуснатото изменение на иска/, с правно основание чл.179, ал.1 от ЗМВР /ДВ бр.53/2014г./ и акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва върху възнаграждението за труд през официалните празници в размер на 39,18лв. /с оглед допуснатото изменение на иска/ за периода от изискуемостта до подаване на исковата молба, с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения.

Решението е обжалвано от ГД „Изпълнение на наказанията” – София частично - в частта, с която е осъдена да заплати възнаграждение положен извънреден труд за периода от 01.10.2013г. до 30.09.2016г. в размер на 1345,49лв., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 27.12.2016г. до окончателното й изплащане.

В останалите части първоинстанционното решение е влязло в сила, като необжалвано.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Безспорно по делото е установено, че ищцата в първоинстанционното производство Е.Д.Ц. е държавен служител по смисъла на чл.169 от ЗМВР, като през процесния период заема длъжността, съответно „надзирател“ и съответно „Командир на отделение“ от 02.01.2014г. до настоящия момент в Затвора – гр.Сливен към ГД „Изпълнение на наказанията” – София.

За отношенията между страните се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР /отм./, ЗМВР /обн., ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ и съответните подзаконови нормативни актове, в т.ч. ППЗИНЗС. В чл.202, ал.1, т.3 от ЗМВР /отм./, към който препраща чл.19, ал.2 от ЗИНЗС, е предвидено, че държавните служители имат право на допълнително възнаграждение за извънреден труд. Съответно в чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР /обн., ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ е предвидено към основното месечно възнаграждение на държавните служители да се изплаща допълнително възнаграждение за извънреден труд. В чл.211, ал. 3 от ЗМВР /отм./ е предвидено, че работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8, 12 или 24 часови смени сумирано за тримесечен период. Аналогична е разпоредбата на чл.187, ал.3 от ЗМВР, както и разпоредбите на чл.16а, ал.2 и чл.16д, ал.2 от ППЗИНЗС.

Съгласно разпоредбата на чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм. ДВ бр.53 от 27.06.2014г./, работата извън редовното работно време се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа - за служителите по ал.3, като извънредният труд се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.

Съгласно разпоредбата на чл.187, ал.5, т.2 работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период – за служителите, работещи на смени, като съгласно чл.187, ал.6 от ЗМВР, извънредният труд по ал. 5 се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.

Безспорно, ищцата в първоинстанционото производство, видно от събраните по делото доказателства, през процесния период е работила на 24-часови, 12-часови и  8-часови смени - дежурства.  

Относно работното време на ищцата през процесния период са приложими за част от периода разпоредбите на чл. чл.301, ал. 3, 4 и 6 ППЗИНЗС и съответно разпоредбите на чл.16е от ППЗИНЗС, нова ДВ бр. 20 от 7.03.2014г.

Тъй като се касае за непрекъсваем процес на работа по време на дежурствата, при които ищцата е длъжна да присъства физически на мястото, определено от работодателя, то съгласно установената съдебна практика, в т.ч. и тази на Съда на Европейския съюз и Тълкувателно решение №8/14.11.2014г. по т.д.№8/2013г. на ОСГК на ВКС на РБ, в отработеното време се включват установените физиологични почивки и времето на хранене.

Времето на разположение по същество е работно време, защото е част от времето свързано с изпълнение на трудовите задължения, което по изключение не се уплътнява с активна трудова дейност. Отговорът на въпроса дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време, се съдържа в това, дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя - тогава цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд.    

Въззивният съд счита, с оглед цитираното тълкувателно решение и практиката на Съда на ЕС, че в случая неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, тъй като работникът или служителят е присъствал физически на място, определено от работодателя. Предвид изложеното, следва извода, че в разглеждания случай определените минути за почивка, съставляват част от работното време на ищцата, в рамките на което тя изпълнява трудовите си задължения, макар и в ограничен обем.

В този смисъл е и чл.2 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент е на Съвета от 4.03.2003 г., съгласно който работно време е всеки период, през който работникът или служителят или работи, или е на разположение на работодателя и изпълнява своите задължения, а "почивка" означава всеки период, който не е работно време. Въпросът дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време е бил предмет на разглеждане в редица решения на Съда на Европейския съюз /СЕС/, с които се дава тълкуване, че разграничителният критерий е дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя, цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд. Неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, ако работникът или служителят присъства физически на място, определено от работодателя.

Следва да се отбележи, че съгласно практиката, а след 2014г. и съгласно нормативната уредба /чл.16е от ППЗИНЗС/ времето за инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд или дежурство се включва в отработеното време.

Безспорно по делото е установено, че продължителността на смените, при които работи ищцата са с продължителност съответно 8,30 часа за 8-часовите дежурства; 12,45 часа при 12-часовото дежурство и 24,45 часа при 24-часовите дежурства, с оглед издадените заповеди на Началника на Затвора за продължителността на работните смени.

Безспорно по делото е установено, че продължителността на смените, при които работи ищцата са с продължителност съответно 8,30 часа за 8-часовите дежурства; 12,45 часа при 12-часовото дежурство и 24,45 часа при 24-часовите дежурства, а за периода от 01.06.2014г. до 28.02.2015г. по 13 часа за 12-часовите дежурства и по 25 часа и 15 мин. за 24-часовите дежурства с оглед издадените заповеди на Началника на Затвора за продължителността на работните смени /Заповед №127/05.06.2014г. и Заповед №266/30.09.2014г./.

Поради изложеното, съдът приема, че времето, през което ищцата е била на разположение в предприятието на работодателя, съставлява част от работното му време. Доколкото то надхвърля отчитаното сумарно работно време, това време съставлява извънреден труд и за него работодателят дължи заплащане на съответно възнаграждение.  

От заключението на назначената и изслушана пред първата инстанция съдебно-икономическа експертиза, е установен размера на положения от ищцата извънреден труд през процесния период и дължимото й възнаграждение при съответно прилагане правилото на чл.211, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР /отм./ и чл.187, ал.6 от ЗМВР /бр.53 от 27.06.2014г./ в размер на 1345,49лв. брутна сума, при отработени съответно 8,30часа за 8-часовите дежурства; 12,45 часа при 12-часовото дежурство и 24,45 часа при 24-часовите дежурства, а за периода от 01.06.2014г. до 28.02.2015г. по 13 часа за 12-часовите дежурства и по 25 часа и 15 мин. за 24-часовите дежурства, което не е заплатено.

По отношение на възраженията на въззивника относно неправилно определяне на възнаграждението за периода от 01.10.2013г. до 30.09.2016г., следва да се отбележи, че същото е неоснователно. С оглед петитума на исковата молба и съдържащата се в нея формулировка относно периода – „станал изискуем и следвало да бъде заплатен в тригодишния давностен период от 27.12.2013г. до 27.12.2016г.“ и уточненията, направени в съдебно заседание от пълномощника на ищцата, безспорно периода, за който е присъдено възнаграждението за положен извънреден труд е включен в исковия такъв. Ищцата е претендирала заплащане не на положен в периода 27.12.2013г. – 27.12.2016г. извънреден труд, а заплащане на възнаграждение за такъв труд, което възнаграждение е станало изискуемо в посочения период. Тъй като през този период е налице сумарно изчисляване на работното време на тримесечни периоди, то именно положения през последното тримесечие на 2013г. извънреден труд /м.октомври – м.декември 2013г./ е станал изискуем за заплащане през м.януари 2014г., т.е. в исковия период. Извън това, следва да се посочи, че видно от заключението на вещото лице и отговорите на въпроси в с.з. от 20.06.2017г. през това спорно ІV-то тримесечие на 2013г. няма положен от ищцата извънреден труд и възнаграждение за такъв не е включено в присъдената от районния съд сума по този иск. По отношение на крайния момент на периода – 30.09.2016г., същият безспорно е включен в посочения в исковата молба такъв /до 27.12.2016г./. По отношение на изменения размер на иска, същото е заявено от ищцата в последното по делото о.с.з. пред първата инстанция преди приключване на съдебното дирене и допуснато с нарочно определение на районния съд, като са спазени процесуалните изисквания на чл.214, ал.1, предл. трето от ГПК. В случая не е налице изменение на основанието на иска и възраженията на въззивника в тази насока са неоснователни. С оглед заявения и уточнен период, с оглед изложеното по-горе, съдът не констатира неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната му част.

С оглед изложеното, главният иск за заплащане на възнаграждение за положен и незаплатен извънреден труд е основателен и доказан в пълния претендиран, с оглед допуснатото изменение на иска, размер и следва да се уважи.

С оглед гореизложеното, като е стигнал до същите правни изводи, районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение в обжалваната му част, което следва да се потвърди.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба – неоснователност на същата, следва да се възложи на въззивната страна, която поеме своите, така, както ги е направила и заплати на въззиваемата страна, направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 450лв. В тази насока, въззивният съд намира за неоснователно възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемата, тъй като същото е съобразено с вида, размера и сложността на иска.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №649 от 20.07.2017г., постановено по гр.д. №5792/2016г. по описа на Сливенски районен съд в обжалваните части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, ************* да заплати на Е.Д.Ц. с ЕГН ********** *** сумата от 450лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                            

                                                                  ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                                         2.