Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен, 20.10.2017 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на осемнадесети октомври, през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                        Мл.с.: НИНА КОРИТАРОВА

                                    

При секретаря Елена Христова като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 418 по описа за 2017 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

    Образувано е по въззивна жалба, подадена от ст.юрисконсулт С., пълномощник на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерството на правосъдието, със седалище и адрес  на управление: *******против решение № 424/18.05.2017г. по гр.д. № 3009/2016 г. на Сливенския районен съд, в частта с която въззивникът е осъден ДА ЗАПЛАТИ  на Н.Г.М., ЕГН **********,***

- сума в размер на 1370.68 лв. /хиляда триста и седемдесет лева и 0.68 ст./, представляваща неизплатено брутно трудово възнаграждение за положен извънреден труд за периода 01.04.2013г. - 30.06.2016г., ведно със законната лихва , считано от датата на депозиране на исковата молба 20.07.2016 г.

- сума в размер на 180. лв. /сто и осемдесет лева/, представляваща мораторна лихва за забава за неизплатеното трудово възнаграждение за положен извънреден труд начислена за периода от изискуемостта на всяко вземане;

- сума в размер на 74 лв. /седемдесет и четири/, представляваща неизплатено брутно трудово възнаграждение за положен нощен труд за периода 01.07.2014г. - 31.12.2014г., ведно със законната лихва , считано от датата на депозиране на исковата молба 20.07.2016 г.

- сума в размер на 11.31 лв. /единадесет лева и 0.31 ст/, представляваща мораторна лихва за забава за неизплатеното трудово възнаграждение за нощен труд начислена за периода от изискуемостта на всяко вземане;

- сума в размер на 660.00 лв. /шестстотин и шестдесет/, представляваща левовата равностойност на полагащата се безплатната предпазна храна за периода 01.07.2013г. - 30.10.2014г., ведно със законната лихва , считано от датата на депозиране на исковата молба 20.07.2016 г.

- сума в размер на 150.99 лв. /сто и петдесет лева и 0.99 ст./, представляваща мораторна лихва за забава за неизплатената безплатна храна начислена за периода от изискуемостта на всяко вземане;

Решението е обжалвано и в частта на разноските , както и в частта на предявения и уважен установителен иск за право на допълнителен отпуск като компенсация на положен извънреден труд.

Твърди се, че в тези части решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, недоказано и необосновано.

По отношение на дължимото обезщетение за извънреден труд, страната счита, че ако съдът беше приложил точно относимите материално-правни норми, щеше до достигне до друг правен извод относно размера на дължимата сума. Развива се аргументация  в тази насока и  се сочи , че при спазване на императивните норми ППЗИНС на служителя следва да се заплати извънреден труд по втория вариант посочен  в заключението на вещото лице. Направено е и евентуално искане във връзка с това, че съдът е присъдил извънреден труд без да бъдат прихванати недоработените часове от служителя от предходния период, каквото е било указанието на министъра на правосъдието. Развиват се съображения в тази насока и се сочи, че присъдената сума следва да бъде по-малка и съответно лихвите по-ниски.

По отношение на уважения установителен иск за право на допълнителен отпуск като компенсация на положен извънреден труд и в тази част оплакванията на въззивната страна са неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./ работата извън редовното работно време се компенсира с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа. От кредитираното заключение на съдебно-икономическа експертиза се установява, че ищецът е положил извънреден труд повече от 50 часа на тримесечие, които безусловно следва да се компенсират с допълнителен платен отпуск. Следователно предявеният установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./ е основателен в пълния претендиран след изменението размер, за който следва да се уважи.

По отношение присъдената левова равностойност за безплатна предпазна храна за посочения в исковата молба период се сочи, че  в случая съдът се е позовал на вътрешно ведомствени актове на МВР, които нямат сила и действие към служителите на друго министерство. По отношение на тези служители се прилагат разпоредбите на ЗМВР, а не инструкции, наредби и заповеди на МВР, доколкото в специалния закон не е предвидено друго. Единствено министъра на правосъдието е този, който със своя заповед преценява на кои служители следва да се предоставя безплатна храна и определя реда за предоставянето й. Развиват се подробни съображения, за да се аргументира тезата, че неизпълнението на задължението за осигуряване на храна не поражда задължение за заплащане на левовата й равностойност. Целта е безплатната храна  по чл.204 ал. 3 от ЗМВР / отм./ да се получава в натурално изражение. Тя е с целево предназначение, а не натурално възнаграждение по служебно правоотношение, поради което съдът неправилно и незаконосъобразно е присъдил левовата равностойност.

По отношение на присъденото допълнително възнаграждение за нощен труд , страната заявява , че съдът неправилно е приложил материалния закон като се е позовал на нормативни актове , които не се отнасят към служителите в ГД“ИН“ ,а само към служителите на МВР.

По отношение присъдените разноски за държавна такса върху уважените искове, възнаграждение за вещо лице , за служебно издаване на изпълнителен лист и за адвокатско възнаграждение жалбоподателят сочи, че съдът не  се е съобразил с разрешението дадено от  ТР № 6/06.11.2013г. по  т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, а именно че при намаляване на подлежащо за присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78 ал. 5 от ГПК, съдът не е обвързан от предвидените в § 2 ограничения и е свободен да намалява възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Излагат се доводи, че в случая материалният интерес и присъденото адвокатско възнаграждение почти се доближават като размер.  На следващо място по делото не са представени релевантни доказателства относно действителното заплащане на адвокатското възнаграждение. Договорът за правна помощ не е обективиран на утвърдена бланка-образец от МФ, който би могъл да бъде доказателство за договорено възнаграждение, начин на плащане и като доказателство за заплащане в брой на определена сума при отразяване, че сумата е заплатена  съответно получена в брой.  Представеният договор не съдържа реквизитите на стандартен /бланков/ адвокатски договор, подлежащ на осчетоводяване и контрол, поради  което не може да се ползва с обвързваща доказателствена сила. Преценката за правната и фактическа сложност на делото следва да се извърши с оглед на всички факти, сочещи за обема и сложността на оказаната по делото правна помощ с оглед извършените процесуални действия и други обстоятелства. Конкретният правен спор е с ниска по степен правна и фактическа сложност, тъй като предмет на обсъждане са правни въпроси, които многократно са решавани от съдилищата.

Страната счита, че неоснователно е завишен депозитът за вещо лице с 50.00 лв., поради което той следва да бъде намален.

Моли се в обжалваните части решението да бъде отменено и да се реши по същество , като бъдат отхвърлени исковите претенции. Претендират се разноски.

         В законния срок по чл. 263 ал. 1 от ГПК не е депозиран отговор на въззивната жалба.

         В с.з.въззивникът редовно призован се представлява от ст.юрисконсулт С. , която поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена. Претендира разноски за двете инстанции. Прави възражение за прекомерност на претендираните разноски. Посочва че, претенцията за разноски за първа инстанция следва да се редуцира , тъй като разпоредбата на ал.5 от чл.2 от Наредбата за адвокатското възнаграждение е в сила , след като делата са били заведени и договорът е бил сключен по старите правила. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция, както и да се намали претендираното адвокатско възнаграждение с оглед обема на извършените процесуални действия и ниската степен на правна и фактическа сложност.

оспорва въззивната жалба

         В с.з. въззиваемата страна редовно призована не се явява Представлява се от адв.П. посочва , че  оспорва жалбата , подържа депозирания отговор по нея и моли да се потвърди решението. Претендира разноски.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 12.06.2017г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 12.06.2017 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

Оплакването в жалбата относно неправилното осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение представляващо възнаграждение за положен извънреден труд е неоснователено. Правилно и законосъобразно районният съд е  посочил, че спорният въпрос е дали следва в работното време на служителите от надзорния охранителен състав на ГД „ИН“ да се включват почивките за храна. В тази връзка съдът е изложил  подробни мотиви, позовал се е на директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. за някои аспекти на организацията на работното време, както и на  практика на Съда на Европейския съюз и е извел изводът, че когато работникът /служителят/ е длъжен да присъства физически на място определено от работодателя, цялото дежурство се счита за  работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд. В тази насока е и българската съдебна практика с приетото ТР № 8/2013 от 14.11.2013 г. на ОСГК на ВКС РБ, според което при непрекъсваем производствен процес – смени, дежурства нормативно определеното време за хранене се включва в работното време, ако работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място определено от работодателя.  Без значение е дали на служителите по време на наряд е предвидено време за отдих и те ползват специално обзаведени помещения с легла, спални принадлежности, маса, столове, климатик и санитарни възли. Твърдението, че служителите при ползване на почивки напускат поста определен по ежедневна нарядна ведомост и по време на почивката пребивават на място различно от мястото, определено от началника на затвора, е неоснователно, тъй като те присъстват физически на мястото, където изпълняват своите задължения, така както е определил работодателят.  При това положение е безспорно, че надзирателите по време на дежурства нямат право да напускат района на затвора, както и да сдават зачислените им помощни средства и са на разположение на главния надзирател. Поради това правилно и законосъобразно РС е приел, че в работното време следва да бъдат  включени и почивките за хранене, макар служителите да не са извършвали специфичните за работата си дейности, доколкото те не са можели да напуснат района на затвора.

С оглед изложеното, главният иск за заплащане на възнаграждение за положен и незаплатен извънреден труд е основателен и доказан в пълния претендиран, с оглед допуснатото изменение на иска, размер и следва да се уважи. Съответно следва да се уважи и акцесорната претенция за лихва.

Неоснователна е жалбата по отношение на решението в частта, с която е присъдено обезщетение за  изработен нощен труд. Правилно и законосъобразно районният съд е съобразил, че основанието за заплащане на нощния труд е в разпоредбата на  чл. 16а ал.7 от ППЗИНЗС, където е посочено, че държавните служители от ГД „ИН“ и териториалните й служби получават компенсация за нощен труд, съгласно ЗМВР и правилника за неговото прилагане, поради което е неоснователно възражението в жалбата, че съдът неправилно се е позовал на нормативни актове отнасящи се до МВР, които нямат сила спрямо служителите на ГД „ИН“. Правилно съдът е приложил материалния закон, като в тази насока е изложил подробни съображения, които настоящата инстанция напълно споделя и е излишно да преповтаря.

С оглед уважаването на главния иск за заплащане на обезщетение за  изработен нощен труд следва да се уважи и акцесорната претенция за лихва.

Оплакването за присъдената левова равностойност на неосигурена по време на дежурствата безплатна храна се явява неоснователно. Съгласно чл.23  ал.4 от ЗИНЗС за извършване на дейности свързани с вредни за здравето последици на служителите се изплащат допълнителни възнаграждения и се осигурява безплатна предпазна храна и противоотрови. Редът за предоставянето се определя ежегодно със заповед на министъра на правосъдието.Установено е, че за исковия период министърът на правосъдието не е издал такава заповед или тя не е представена по делото. Поради това районният съд е приложил по аналогия идентичните разпоредби, уреждащи реда и условията за осигуряване на безплатна храна на служителите на МВР. При анализ на законовите норми съдът законосъобразно е стигнал до извода, че безплатната храна, която не е предоставена в натура следва да се претендира в левовата й равностойност – пари. В анализираните нормативни актове се допуска безплатната храна да бъде предоставена в пари. По делото безспорно е установено, че такава храна не е била осигурявана за  исковия период, а от заключението на вещото лице е безспорна левовата й равностойност за този период, съобразно даваните от ищеца 12 и 24-часови смени. Поради това правилно, законосъобразно и обосновано съдът е уважил и тази претенция на ищеца.

С оглед уважаването на главния иск за заплащане на обезщетение за безплатна предпазна храна , основателен се явява и акцесорният иск за заплащане на обезщетение за забава върху неизплатената равностойност на безплатната предпазна храна за периода 01.07.2014 г. – 31.12.2014 г. в размер на 11.31 лв.

Последното оплакване във въззивната жалба е свързано с присъдените по делото разноски. В случая общият материален интерес е в размер на 2446.30 лв., а присъденото адвокатско възнаграждение е в размер на 2129.95лв. Присъдената държавна такса е в размер на 604.80 лева и 250.00лева възнаграждение за вещо лица. Съдът в своето решение правилно е посочил , че се касае за седем предявени иска – три осъдителни , три за забавено изпълнение и един установителен иск.  Ищецът е претендирал разноски в размер на 2500.00 лв., но предвид направеното възражение от ответната страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съдът е определил за седемте иска адвокатско възнаграждение в размер на 2125.95лв., (което е почти минималния дължим адвокатски хонорар 2100.00лв., съобразено с установения с Наредба № 1 /09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер). Така претендираното адвокатско възнаграждение изначало е било значително редуцирано ( при претенция от 2500.00 лева са били присъдени 2125.95лева) и настоящата инстанция не счита , че следва да бъде допълнително намаляно. Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба и по въпроса за липса на доказателства за действителното заплащане на адвокатското възнаграждение. По делото  е приложено пълномощно и договор за  правна защита и съдействие където са посочени исковете и уговореното между страните възнаграждение за всеки от тях, както и че то е заплатено в брой. Така този договор за правна защита и съдействие на хартиен носител различен от познатите стандартни бланки представяни често от адвокатите установява, че сумите са заплатени в брой и има силата на разписка за това плащане, в какъвто смисъл е ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС РБ. Оплакванията, че договорът не съдържа реквизитите на стандартен бланков адвокатски договор, подлежащ на осчетоводяване и контрол и поради това не може да се ползва с обвързваща доказателствена сила, се явява също неоснователно. Законът не изисква упълномощаването на адвокат да става по начин чрез нормативно утвърдена бланка. Напротив, законът изисква само в пълномощното да се посочат трите имена, точния адрес и  телефона на пълномощника, като упълномощаването може да се направи и устно пред съда, като се отрази в протокола от съдебното заседание, в което да бъде представена евентуално само разписка за уговореното между страните адвокатско възнаграждение и тя ще послужи като доказателство за начина и заплащането му.

Присъденото възнаграждение за ВЛ е съобразно представените от него декларации и не подлежи на коментар. Съдът не може да го намаля по свое усмотрение.

По отношение на претенциите за разноски за въззивна инстанция , съдът намира, че претендираното адвокатско възнаграждение за положения извънреден труд е завишено като се търси в размер на 450.00 лв. и не е съобразено с фактическата и правна сложност на делото , поради което следва да се редуцира до минималния законов размер от 300.00 лв. С оглед на това и като взе предвид , че се претендира адвокатско възнаграждение по четири иска на въззиваемата страна следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 1000.00 лева, така както са направени от нея.

По тези съображения, съдът  

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 424/18.05.2017г. по гр.д. № 3009/2016г. на Сливенския районен съд като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, *********** да заплати на Н.Г.М., ЕГН **********,*** сумата от 1200.00 ( хиляда и двеста )лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.

 

Решението не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                    2.