Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 149

гр. Сливен, 27.09.2017 г.

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и седми септември през двехиляди и седемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                     МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 419 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 421/18.05.2017 г. по гр.д. № 2831/2016 г. на Сливенския районен съд, с което е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” при Министерството на правосъдието, със седалище и адрес  на управление: гр. София, бул. „Ген. Н. Столетов № 21    ДА ЗАПЛАТИ  на  К.Х.К., ЕГН ********** ***:

- сума в размер на 2031, 79 лв., представляваща възнаграждение  за положен извънреден труд за периода от 01.04.2013 г. до 30.06.2016г., ведно със законната лихва, считано от 06.07.2016г. до окончателното изплащане;

- сума в размер на 289, 47 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на паричното задължение за изплащане на извънреден труд до предявяване на исковата молба;  

 -  сума в размер на 82 лв., представляваща възнаграждение за положен 360 часа нощен труд за периода от 01.07.2014г. – 31.12.2014г., ведно със законната лихва, считано от 06.07.2016г. до окончателното изплащане на сумата;

- сума в размер на 12, 21 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на паричното задължение за изплащане на нощен труд до предявяване на исковата молба; 

- сума в размер на  686, 40 лв., представляваща левова равностойност на полагаща се безплатна предпазна храна за периода 01.07.13г. - 30.10.2014г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.07.2106г. до окончателното изплащане на сумата,  като отхвърля иска за разликата до пълния предявен размер от 792 лв. като неоснователен;

- сума в размер на 160, 37 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на паричното задължение за изплащане левова равностойност на безплатна предпазна храна до предявяване на исковата молба.

Със същото решение е признато за установено, на основание чл.124, ал.1 ГПК,вр. чл. 211 ал. 5 т. 2 от ЗМВР,  по отношение на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” при Министерството на правосъдието със седалище и адрес  на управление: гр. София, бул. Ген. Н. Столетов № 21, че  К.Х.К. има право на допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 ч. в общ размер на 11часа, за периода 04.07.2013г. – 01.07.2014г.

С решението е осъдена на основание чл.78, ал.1 ГПК Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” при Министерството на правосъдието, със седалище и адрес  на управление: гр. София, бул. Ген. Н. Столетов № 21    да заплати  на  ищеца сума  в размер на  2 300 1872, 23 лв., деловодни разноски, както и сума в размер на 631, 27 лв., представляваща държавна такса и разноски за вещо лице. 

Подадена е въззивна жалба от  ответната дирекция чрез процесуален представител по пълномощие, срещу уважителните осъдителни части на решението, в която се твърди, че в тях решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, недоказано и необосновано.

На първо място се сочи, че ако съдът беше приложил точно относимите материално-правни норми, щеше до достигне до друг правен извод относно размера на дължимата сума за положен извънреден труд. Развива се аргументация  в тази насока, като се твърди, че инструктажите са част от работното време, регламентиранитепочивки за хранене по време на работа се провеждат извън работното място, тъй като постът не се оставя без надзор, а времето за отдих се отчита за работно време. Сочи се, че при спазване на императивните норми ППЗИНС на служителя следва да се заплати извънреден труд по втория вариант посочен  в заключението на вещото лице.

Освен това въззивникът се оплаква, че неправилно съдът е присъдил част от обезщетението за извънреден труд извън рамките на 3 годишният давностен период, въпреки направеното възражение.

На следващо място, според въззивника, неоснователно е присъденото допълнително възнаграждение за положен нощен труд. Съдът неправилно е приложил материалния закон, като в решението се е позовал на отменен ППЗНВР и неправилно мотивирал решението си с подзаконови нормативни актове – правилници, инструкции, заповеди отнасящи се до МВР, които нямат сила спрямо служители на ГД „ИН“. Развити са аргументи в подкрепа на тази теза.

Във възивната жалба  се сочи неправилност на решението  относно присъдената левова равностойност на безплатна предпазна храна за посочения в исковата молба период. Сочи се, че  в случая съдът се е позовал на вътрешно ведомствени актове на МВР, които нямат сила и действие към служителите на друго министерство. По отношение на тези служители се прилагат разпоредбите на ЗМВР, а не инструкции, наредби и заповеди на МВР,      доколкото в специалния закон не е предвидено друго. Единствено министъра на правосъдието е този, който със своя заповед преценява на кои служители следва да се предоставя безплатна храна и определя реда за предоставянето й. Развиват се подробни съображения, за да се аргументира тезата, че неизпълнението на задължението за осигуряване на храна не поражда задължение за заплащане на левовата й равностойност. Целта е безплатната храна  по чл.204 ал. 3 от ЗМВР / отм./ да се получава в натурално изражение. Тя е с целево предназначение, а не натурално възнаграждение по служебно правоотношение, поради което съдът неправилно и незаконосъобразно е присъдил левовата равностойност.

На последно място решението е обжалвано и в частта за разноските. Твърди се, че неправилно е присъдена сумата за възнаграждение на вещо лице, тъй като едопусната техническа грешка.

Навеждат се доводи, че съдът е определил адвокатското възнаграждение без да се съобрази с разрешението дадено от  ТР № 6/06.11.2013 г. по  т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, а именно че при намаляване на подлежащо за присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78 ал. 4 от ГПК, съдът не е обвързан от предвидените в § 2 ограничения и е свободен да намалява възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.Излагат се доводи, че в случая материалният интерес и присъденото адвокатско възнаграждение почти се доближават като размер.  На следващо място по делото не са представени релевантни доказателства относно действителното заплащане на адвокатското възнаграждение. Договорът за правна помощ не е обективиран на утвърдена бланка-образец от МФ, който би могъл да бъде доказателство за договорено възнаграждение, начин на плащане и като доказателство за заплащане в брой на определена сума при отразяване, че сумата е заплатена  съответно получена в брой.  Представеният договор не съдържа реквизитите на стандартен /бланков/ адвокатски договор, подлежащ на осчетоводяване и контрол, поради  което не може да се ползва с обвързваща доказателствена сила. Преценката за правната и фактическа сложност на делото следва да се извърши с оглед на всички факти, сочещи за обема и сложността на оказаната по делото правна помощ с оглед извършените процесуални действия и други обстоятелства. Конкретният правен спор е с ниска по степен правна и фактическа сложност, тъй като предмет на обсъждане са правни въпроси, които многократно са решавани от съдилищата.

Поради това се иска отмяна на обжалваното решение в УВАЖИТЕЛНИТЕ ЧАСТИ, и да бъде решен спорът по същество и с оглед окончателния изход на делото да бъдат преизчислени разноските, свързани с държавна такса, адвокатско възнаграждение, възнаграждение на вещо лице и  юрисконсултско възнаграждение. Претендират се разноски за тази инстанция.

     Във въззивната  жалба не са направени нови доказателствени искания.

В срока по чл.263 от ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна.

Няма подадена насрещна въззивна жалба в същия срок.

В с.з., за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа въззивната жалба, оспорва отговора и иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което исковете бъдат отхвърлени като неоснователни. Няма нови доказателствени или други процесуални искания Претендира разноски за двете инстанции, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивната страна за тази инстанция. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна за тази инстанция.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се  явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я отхвърли и потвърди обжалваните части на решението, които счита за правилни и законосъобразни. Подал е и писмени бележки, които изцяло поддържа. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно в атакуваните части, поради което следва да бъде потвърдено в тях.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  уважаване на иска.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

По отношение на първия главен иск за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд:

Оплакването в жалбата относно неправилното осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение представляващо възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.04.2013 г. до 30.06.2016 г., е неоснователно. Правилно и законосъобразно районният съд е  посочил, че спорният въпрос е дали следва в работното време на служителите от надзорния охранителен състав на ГД „ИН“ да се включват почивките за храна. В тази връзка съдът е изложил  подробни мотиви, позовал се е на директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. за някои аспекти на организацията на работното време, както и на  практика на Съда на Европейския съюз и е извел изводът, че когато работникът /служителят/ е длъжен да присъства физически на място определено от работодателя, цялото дежурство се счита за  работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд. В тази насока е и българската съдебна практика с приетото ТР № 8/2013 . от 14.11.2013 г. на ОСГК на ВКС РБ, според което при непрекъсваем производствен процес – смени, дежурства нормативно определеното време за хранене се включва в работното време, ако работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място определено от работодателя.  Без значение е дали на служителите по време на наряд е предвидено време за отдих и те ползват специално обзаведени помещения с легла, спални принадлежности, маса, столове, климатик и санитарни възли. Твърдението, че служителите при ползване на почивки напускат поста определен по ежедневна нарядна ведомост и по време на почивката пребивават на място различно от мястото, определено от началника на затвора, е неоснователно, тъй като те присъстват физически на мястото, където изпълняват своите задължения, така както е определил работодателя.  При това положение е безспорно, че надзирателите по време на дежурства нямат право да напускат района на затвора, както и да сдават зачислените им помощни средства и са на разположение на главния надзирател. Поради това правилно и законосъобразно РС е приел, че в работното време следва да бъдат  включени и почивките за хранене, макар служителите да не са извършвали специфичните за работата си дейности, доколкото те не са можели да напуснат района на затвора. Претенцията е правилно уважена в предявения размер, с оглед направеното и допуснато изменение на същия. 

Неоснователно е оплакването, че част от присъдената сума е за период, излизащ извън 3 годишния срок, след който правото на иск се погасява по давност. Първоинстанционният съд е разгледал и обсъдил това възражение и го е счел за неоснователно, по ясно изложени съображения, които настоящата инстанция напълно споделя.

По отношение на втория главен иск за заплащане на обезщетение за положен нощен труд:

Неоснователна е жалбата по отношение на решението в частта, с която е присъдено обезщетение за  изработен нощен труд. Правилно и законосъобразно районният съд е съобразил, че основанието за заплащане на нощния труд е в разпоредбата на  чл. 16а ал.7 от ППЗИНЗС, където е посочено, че държавните служители от ГД „ИН“ и териториалните й служби получават компенсация за нощен труд, съгласно ЗМВР и правилника за неговото прилагане, поради което е неоснователно възражението в жалбата, че съдът неправилно се е позовал на нормативни актове отнасящи се до МВР, които нямат сила спрямо служителите на ГД „ИН“. Правилно съдът е приложил материалния закон, като в тази насока е изложил подробни съображения, които настоящата инстанция напълно споделя и е излишно да преповтаря. Така и тази претенция е правилно уважена изцяло, с оглед направеното и допуснато изменение на размера й. 

По отношение на третия главен иск за заплащане на левовата равностойност на полагаща се безплатна предпазна храна:

Оплакването за присъдената левова равностойност на неосигурена по време на дежурствата безплатна храна също се явява неоснователно. Съгласно чл. 23  ал.4 от ЗИНЗС за извършване на дейности свързани с вредни за здравето последици на служителите се изплащат допълнителни възнаграждения и се осигурява безплатна предпазна храна и противоотрови. Редът за предоставянето се определя ежегодно със заповед на министъра на правосъдието.Установено е, че за исковия период министърът на правосъдието не е издал такава заповед или тя не е представена по делото. Поради това районният съд е приложил по аналогия идентичните разпоредби, уреждащи реда и условията за осигуряване на безплатна храна на служителите на МВР. При анализ на законовите норми съдът законосъобразно е стигнал до извода, че безплатната храна, която не е предоставена в натура следва да се претендира в левовата й равностойност – пари. В анализираните нормативни актове се допуска безплатната храна да бъде предоставена в пари. По делото безспорно е установено, че такава храна не е била осигурявана за  исковия период, а от заключението на вещото лице е безспорна левовата й равностойност за този период, съобразно даваните от ищеца 12 и 24-часови смени. Поради това правилно, законосъобразно и обосновано съдът е уважил и тази претенция на ищеца, с оглед направеното и допуснато изменение на размера й. 

По отношение на акесорните претенции за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка от главните претенции:

Основателността на главния иск обуславя основателността, а от там – и уважаването, и на акцесорните претенции за заплащане на мораторна лихва върху присъдените суми. За изпадането на ответника в забава не е необходима покана, доколкото заплащането на  същите е част от задължението за заплащане на трудово възнаграждение, за което е установен срок. Ето защо ответникът е изпаднал в забава след изтичане на срока, в който е следвало да се заплати съответното възнаграждение или обезщетение. Така, с оглед разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД върху главниците следва да се присъдят и обезщетения за забава в размер на законовата лихва, считано от изискуемостта на всяко вземане, до подаване на исковата молба – 06.07.2016г. Размерите на мораторната лихва са определени от кредитираното заключение на СИЕ. Така тези претенции също са основателни в пълните, претендирани след допуснатото изменение размери, в които следва да се уважат. Върху главниците се дължи и обезщетение за забава в размер на законовата лихва и от завеждането на исковата молба, до окончателното им изплащане.

 Последното оплакване във въззивната жалба е свързано с присъдените по делото разноски.

Въпросът относно размера на присъденото възнаграждение за вещо лице от 250 лв. е разрешен с влязло в сила определение в отделно частно производство и не следва да се коментира в настоящото.

Вярно е, че в случая общият материален интерес и присъденото адвокатско възнаграждение почти са равни. Съдът в своето решение правилно и законосъобразно е констатирал, че по делото са предявени седем иска, а размерът на уговорения и платен от ищцовата страна адвокатски хонорар  за всеки от  тях е съобразен с разпоредбата на чл.7 ал. 2 т.1 от Наредба № 1 /09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с изключение на възнаграждението по един от исковете, за който съдът е преценил, че следва да бъде редуциран до по-малък размер.  Съгласно чл. 2 ал. 5 от Наредбата, за процесуално представителство защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове за всеки  един от тях поотделно. В случая съдът  се е съобразил с това обстоятелство и е присъдил възнаграждението съобразно предявените искове към минималните размери предвидени в наредбата.  Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че липсват доказателства за действителното заплащане на адвокатското възнаграждение. По делото  е приложено пълномощно и договор за  правна защита и съдействие където са посочени исковете и уговореното между страните възнаграждение за всеки от тях, както и че то е заплатено в брой. Така този договор за правна защита и съдействие на хартиен носител различен от познатите стандартни бланки представяни често от адвокатите установява, че сумите са заплатени в брой и има силата на разписка за това плащане, в какъвто смисъл е ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС РБ. Оплакванията, че договорът не съдържа реквизитите на стандартен бланков адвокатски договор, подлежащ на осчетоводяване и контрол и поради това не може да се ползва с обвързваща доказателствена сила, се явява също неоснователно. Законът не изисква упълномощаването на адвокат да става по начин чрез нормативно утвърдена бланка. Напротив, законът изисква само в пълномощното да се посочат трите имена, точния адрес и  телефона а пълномощника, като упълномощаването може да се направи и устно пред съда, като се отрази в протокола от съдебното заседание, в което да бъде представена евентуално само разписка за уговореното между страните адвокатско възнаграждение и тя ще послужи като доказателство за начина и заплащането му.

Така в обобщение настоящата инстанция намира, че предявените искове са изцяло основателни и следва да бъдат уважени.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните му части. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса в тази инстанция отговорността за разноски скледва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите и заплати тези на въззиваемата страна в размер на 1 050 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция. Не са налице условията за редуцирането му, тъй като няма прекомерност, размерът на възнагражденията е съобразен с Наредбата по отношение на всеки един главен иск, предмет на въззивно обжалване.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 421/18.05.2017 г. по гр.д. № 2831/2016 г. на Сливенски районен съд В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ.

 

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” при Министерството на правосъдието, гр. София, да заплати на К.Х.К. направените разноски по делото за въззивното производство, в размер на 1050 лв.

     

      Решението не подлежи на касационно обжалване.

                                  

               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                          ЧЛЕНОВЕ: