Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 04.10.2017 г.

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на четвърти октомври през двехиляди и седемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                       мл. с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 424 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 673/01.08.2017г. по гр.д. № 1612/17г. на СлРС, с което е осъдено на основание чл. 213 ал. 1 /отм./ от КЗ „Пътно поддържане Сливен“ ЕООД, гр. Сливен да заплати на ЗАД “Булстрад Виена иншуърънс груп”, гр. София, сумата 1 000 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Имуществена отговорност”, сключен под формата на застрахователна полица № 2200140200R000343 „имущество“, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяване на исковата молба на 10.04.2017г. до окончателното изплащане и са присъдени на ищеца разноските по делото.

С въззивната си жалба ответникът в първоинстанционното производство атакува изцяло решението, като заявява, че то е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие със събраните доказателства. Счита, че няма събрани категорични и убедителни доказателства, които да формират пряко извод за наличие на виновно и противоправно поведение, съответно – за вредоносен резултат, причинен именно от служители на ответното дружество. Заявява, че не са доказани нито авторството на деянието, нито причинната връзкас вредите. Развива обстойни доводи във връзка с възраженията си, като прави анализ на събраните доказателства, за които счита, че не са годни да обосноват приетите от първоинстанционния съд фактически констатации и съответно – да обусловят уважаването на иска. Въззивникът се оплаква още и за ненадлежно приетата стойност на евентуално причинената вреда, като излага аргументи относно източниците на информация, ползвани от вещото лице и относно размера на увреждането в частта, касаеща количеството изтекъл газ. Счита че в голямата си част изводите на вещото лице почиват недопустимо на снимков материал и на документи, изготвени от ищеца, както и на предположения. С оглед изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени в обжалваното решение и вместо него постанови ново, с което отхвърли главната и допълнителната претенции като неоснователни и недоказани. Претендира разноски за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли въззивния съд да потвърди решението. Претендира разноски за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени искания пред въззивната инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище, подадено чрез пълномощник  по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Излага подробни писмени доводи, в които развива аналогични съображения на тези, наведени с въззивната жалба. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък за тази.

В с.з. въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище, подадено от процесуален представител по лълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва жалбата и моли въззивния съд да не я уважава и потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски, представя списък и банково извлечение.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е неправилно, поради което следва да бъде отменено.

Този състав счита, че при неправилно формирана фактическа обстановка съдът е достигнал до незаконосъобразни крайни правни изводи.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са основателни.

Прието е от решаващия съд /и във въззивната жалба няма оплаквания в тази насока/, че е възникнало валидно застрахователно правоотношение между ищеца, като застраховател, и трето лице, като застрахован, по комбинирана застраховка „Имущество“, действала през периода, в който е осъществено увреждащото действие. По несъмнен начин е доказано наличието на предпоставките, визирани във фактическия състав на чл. 213 ал. 1 от КЗ /отм./, вр. пар. 22 от ДР на КЗ, за ангажиране отговорността на прекия причинител на вредата за възстановяване на застрахователното обезщетение по застраховка “Имущество”, изплатено от ищцовото дружество-застраховател на увреденото и застраховано от него лице. Правото на регрес е активирано от застрахователя, който със заплащането на застрахователното обезщетение на застрахования собственик на увредените вещи, е встъпил в правата му срещу прекия причинител, когото е поканил писмено да възстанови платеното.

То обаче се обуславя от деликтното правоотношение мужду последните двама и при това положение върху ищецът лежи доказателствената тежест да проведе пълно доказване на всички правнорелевантни положителни факти, от чието наличие извлича благоприятните за себе си правни последици. Така, освен тези, касаещи застрахователното правоотношение, следва да бъдат доказани и тези, свързани с настъпването на деликта. На пълно, пряко и главно доказване подлежат всички елементи на фактическия състав на нормата на чл. 49 от ЗЗД     деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и авторство на лице, на което е възложена определена работа, като вината на последното се презумира. Отговорността на ответното дружество като юридическо лице, е с идентичен фактически състав на общия по чл. 45 от ЗЗД, като отклонението е само относно опосредяването на отговорността на носителя й, чрез пораждането й заради действия на други, физически лица, на които е било възложено от отговарящия субект, извършването на определена работа, при и по повод на която са причинени вредите. Така тя има характер на обективна, безвиновна и гаранционно-обезпечителна – субектът й отговаря за виновно поведение на друго лице, без самият той да е носител на вина в юридическия смисъл.

Доказателствените средства, чрез които ищецът се домогва да докаже проявлението на фактическия състав на правната норма, уреждаща непозволеното увреждане, са Протокол за отстраняване на авария от 24.06.2015г., Доклад/констативен протокол № 36 от 25.06.2015г., калкулатор за изчисляване размера на нанесени щети и пропуснати ползи и свидетелски показания.

Посредством тях се установява настъпването на аварията, времето, продължителността, видът й, извършените ремонтни работи и тяхната стойност. Причината за аварията също е безспорно доказана, но липсват категорични и еднозначни доказателства относно авторството, а оттам – и причинната връзка меду противоправните действия/бездействия на лица, натоварени от ответника да извършват ремонтните работи, при изпълнението на които е настъпило скъсването на газопроводното отклонение, собственост на застрахованото лице.

Съгласно чл. 154 ал. 1 от ГПК страната трябва да осъществи главно доказване на онези факти от действителността, на които основава претенцията си и ищецът, носещ тежестта да докаже твърдяната от него поредица производни факти, включващи се в състава на чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД, е следвало да проведе главно /защото върху него лежи задължението/ и пълно доказване за тях така, както му е указано с доклада на първоинстанционния съд.

Едно доказване е пълно, ако след неговото провеждане в съзнанието на съда се е създала пълната увереност, че фактът, който се домогва да докаже страната, се е осъществил. Непълно е доказването, когато от събраните доказателствени средства може да се направи извод, че съществува вероятност фактът да се е осъществил, без обаче тази вероятност да прераства в сигурност, тоест – при него винаги съществува алтернативната възможност фактът да не се е осъществил, макар неговото съществуване да е вероятно. Поради това когато се провежда доказване с индиции, доказването на главния факт обикновено е непълно.

С оглед това настоящият въззивен състав счита, че ангажираните от ищеца писмени и гласни доказателствени средства не обективират пълно доказване на фактите на авторството на деянието и на причинната връзка му връзка с вредоносния резултат.

Документът, в който е номиниран като „причинител на аварията“ ответникът е докладът от 25.06.15г., който не носи подпис на негов представител и е изготвен от служители на застрахованото лице, в чиито права се е суброгирал ищецът-застраховател. Това твърдение е своевременно оспорено от ответника с отговора на исковата молба. Следователно той представлява частен свидетелстващ документ, чиято автентичност не е оспорена, и априори притежава формална доказателствена сила, която се състои единствено в това, че съдът приема факта на писменото изявление и неговото авторство. Тя не обхваща никакви други данни, за които документът свидетелства. По принцип свидетелстващите документи се ползват и от особената материална доказателствена сила, състояща се в доказателственото значение на документа за стоящия извън него факт, който се удостоверява от материализираното вътре удостоверително изявление. Тази постановка има различно проявление в съдебния процес, в зависимост от вида на свидетелстващия документ. Обсъжданият доклад безусловно е частен документ и има формалната доказателствена сила, призната от правната норма, но съдържанието му не се ползва с материалната доказателствена сила, обвързваща съда, с която се ползват официалните свидетелстващи документи – че фактите, предмет на удостоверителното изявление на издателя са се осъществили както се твърди в документа. Това, че е подписан от членове на аварийна група /които са служители на застрахованото дружество, собственик на повредения газопровод/ не променя вида му от частен в официален, тъй като това разграничаване се извършва само на базата на качеството в което издателят на документа прави обективираното в него изявление и в случая докладът не е издаден от орган на държавна власт в това му качество.

Така, щом това е автентичен частен свидетелстващ документ, чиято истинност по отношение на верността му е оспорена от насрещната на представилата го страна, то е налице отричане на материалната доказателствена сила на документа, която му се приписва, доколкото в него се удостоверява изгоден за ползващата се страна факт. В правната теория по начало е застъпено становището, че тъй като материалната доказателствена сила на частните свидетелстващи документи не е обвързваща съда, то той я преценява с оглед на всички събрани доказателства и по вътрешно убеждение

Точно по тази причина е прието в съдебната теория и практика, че не е необходимо нарочното оспорване на документите от другата страна. Следователно тези факти подлежат на пълно доказване с всички допустими доказателствени средства. За да се ползва с материална доказателствена сила частният свидетелстващ документ, следва издателят му да удостоверява неизгодни за себе си факти. Само тогава той има силата на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател, какъвто не е настоящият случай.

Поради това достоверността на този доклад се разколебава от самото обстоятелство, че макар очевидно целта на създаването му да е била отразяване най-общо на два факта – авария, причинена от служители на ответното дружество и вреди, понесени от застрахованото при ищеца лице – той не носи подписа на представител на първото, тоест – предполага, че констатациите, касаещи участието му, са извършени в негово отсъствие или без съгласието му, което само по себе си не може да се приеме безкритично.

Отричането въобще на извършване на изкопни работи на тази дата и на това място от страна на ответника в светлината на горния анализ на представения документ не бе неутрализирано и чрез гласните доказателствени средства – показанията на двамата свидетели на ищеца. От една страна това са именно лицата, ангажирани с отстраняването на аварията и са очевидци на положението след нейното настъпване, което има касателство по-скоро с вида и степента на вредата, както и със стойността й, а не с произхода й. Те са изготвили и подписали цитирания доклад, но като служители на застрахованото дружество, в чиито права е встъпил ищецът. От друга страна те излагат пред съда единствено свое предположение, че именно работници на ответното дружество, извършвайки изкопни дейности, са причинили скъсване на газопровода. Изявленията им не са категорични, първият свидетел си служи с фразите „по всяка вероятност“ и „най-вероятно“ , а вторият извежда твърденията си аксиоматично – „когато се работи по реновиране на улици, обикновено в Нова Загора работи една фирма – „Пътно поддържане“-Сливен“. Така представените показания позволяват да се допусне възможността, че тези факти не са се осъществили, както се твърди в исковата молба и доказването, проведено от ищеца се превръща в непълно, защото  в съзнанието на съда не може да се формира пълно и несъмнено убеждение в настъпването им.

Ищецът не е предпрпиел действия да ангажира друго, с по-голяма доказателствена стойност, доказателствено средство, /въпреки ясните указания, дадени му при разпределяне на доказателствената тежест/, с което категорично да докаже кой е извършвал изкопна дейност на процесните дата и място - например удостоверение от община Нова Загора. След като ищецът се стреми да убеди съда, главното му доказване следваше да бъде пълно, но той не успя да изключи всяка друга възможност.

При това положение не може да се приеме за непререкаемо доказано наличието на деликта, като стоящ в основата на правото на обратния иск юридически факт. След като не са установени извън съмнение наличието на няколко от съществените елементи на сложния фактически състав на нормата на чл. 49 от ЗЗД – причинната връзка между твърдяната вреда и виновното противоправно поведение на служители на ответника, на които той е възложил определена работа, то не е настъпил и правопораждащият притезанието факт.

С оглед това за въззиваемия-ищец не се е породило  право да търси връщането на заплатеното от него на увреденото лице застрахователно обезщетение, чийто размер е безпредметно да се обсъжда при отричане въобще на основателността на претенцията.  Искът е изцяло неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен. Неоснователността на главната претенция обуславя неоснователността, а оттам – и отхвърлянето на акцесорната претенция за присъждане и на обезщетение за забава в размер на законовата лихва, от завеждането на исковата молба, както е претендирана.

Ето защо, след като крайните правни изводи на двете инстанции се разминават, въззивната жалба е основателна и като такава следва да се уважи.

Атакуваният акт следва да бъде отменен и вместо това бъде постановено ново решение, с което исковете бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за двете инстанции следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени и заплати тези на насрещната страна в размер на 300 лв. за първоинстанционното и  300 лв. за въззивното производство.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

 

                       

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 673/01.08.2017г. по гр.д. № 1612/17г. на СлРС изцяло като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

 

П О С Т А Н О В Я В А :

 

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от ЗАД “Булстрад Виена иншуърънс груп”, гр. София, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление на дейността *** *** против „Пътно поддържане Сливен“ ЕООД, гр. Сливен, със седалище и адрес на управление на дейността *** ***ЕИК ********* искове за заплащане на сумата 1 000 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Имуществена отговорност”, сключен под формата на застрахователна полица № 2200140200R000343 „имущество“, за вреди, претърпени от застрахованото лице  „Овергаз Изток“ АД, гр. Бургас от авария, настъпила на 24.06.2015г. в *** ***, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяване на исковата молба на 10.04.2017г. до окончателното изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.

 

 

ОСЪЖДА ЗАД “Булстрад Виена иншуърънс груп”, гр. София да заплати на „Пътно поддържане Сливен“ ЕООД, гр. Сливен направените разноски по делото в размер на 300 лв. за първоинстанционното производство и в размер на 300 лв. за въззивното производство.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

  ЧЛЕНОВЕ: