Р Е Ш Е Н И Е №

 

 

 

 

 

гр. Сливен, 12.10.2017 г.

 

 

 

 

 

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

 

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

 

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл. С. НИНА КОРИТАРОВА

 

 

 

 

 

 

 

 

при секретаря Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Нина Коритарова възз.гр. д. № 428 по описа за 2017 г., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Жалбата е подадена от ПРОИЗВОДСТВЕНО-ПОТРЕБИТЕЛНА КООПЕРАЦИЯ „***“ със седалище и адрес на управление в с. ***, община *****, ул. „Млада гвардия“ № 7, ЕИК **********чрез адв. Г.С. *** против Решение № 96 от 09.06.2017 г. по гр.д. №965/2016 г. по описа на   Районен съд – *****, с което  се осъжда кооперацията на основание чл. 117 КТ да заплати на Д.С.С., ЕГН: ********** *** сумата от 2123, 66 лв., съставляваща обезщетение за неизползван годишен отпуск- 12 работни дни за 2014 г., 20 работни дни за 2015 г., 17 работни дни за 2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 06.12.2016 г. до окончателното й плащане и сторените по делото разноски пред първата инстанция, както и държавната такса. Решението се обжалва изцяло като неправилно и незаконосъобразно.

 

 

 

 

Въззивникът по въззивна жалба е ответник в първоинстанционното производство и обжалва първоинстанционното решение, изцяло като  неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Посочва, че сключения договор за работа в кооперацията нямал характера на трудов и ищцата като член кооператор/работещ собственик/ била попадала в категорията на работеща без трудово или служебно правоотношение по част втора на отчета за заетите лица, средствата за работната заплата и други разходи за труд за 2014 и 2015 г., попълнен от самата нея и справка за актуалното състояние на трудовите договори. На следващо място посочва, че ищцата не била спазила процедурата по ползването на полагащия й се платен годишен отпуск и това нейно право било погасено по давност. Неправилно РС-***** се бил позовал на заключението на вещото лице, че във ведомостта за заплатите не било отразено, че лицето било ползвало платен годишен отпуск, тъй като и в двата случая възнаграждението й щяло да бъде едно и също. Ищцата била поискала годишен отпуск и такъв й бил разрешен. Евентуално предявения иск могъл да се уважи като основателен до размера от общо 26 дни платен годишен отпуск за исковия тригодишен период, т.е. до размера от 754 лв.

Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение изцяло, като неправилно и незаконосъобразно или да уважи предявения иск до размера от 754 лв. и да го отхвърли над този размер до пълния претендиран размер като неоснователен. Претендира разноски пред двете инстанции.

С  въззивна жалба не са направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

 

 

 

 

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК  е постъпил отговор на  въззивната жалба депозиран от Д.С.С., ЕГН: ********** *** чрез адв. В.М. ***. В същия срок не е постъпила насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба въззиваемия ищец в първоинстанционното производство оспорва въззивната жалба изцяло като неоснователна и счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Правилно РС-***** бил приел, че процесния договор бил трудов.Била спазена процедурата за ползване на платен годишен отпуск от страна на ищцата и правото й не било погасено по давност по см. на чл. 176а КТ и двегодишният давностен период не бил изтекъл към момента на подаване на исковата молба. Ищцата била поискала ползването на платен годишен отпуск и такъв й бил разрешен от работодателя, но не го била ползвала и това се установявало от изготвената по делото експертиза. Липсвали доказателства, че разрешеният отпуск бил ползван.В разплащателните фишове не било отразено ползването на платен годишен отпуск. Моли въззивната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна и първоинстанционното решение потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за настоящата инстанция.   

 

 

 

 

 

 

 

 

В с.з., въззивникът, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие. В деловодството на СлОС на 10.10.2017 г. е постъпило становище от адв. С. ***, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Моли съда да отмени решението и да постанови ново, с което да отхвърли предявеният иск или да се уважи частично до посочения във въззивната жалба размер. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

 

 

 

 

В с.з. въззиваемата, редовно призовано, не се явява лично, а се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК адв. М. ***, който моли атакуваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира сторените по делото разноски пред въззивната инстанция и представя списък с разноски по чл. 80 ГПК.

 

 

 

 

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

 

 

 

 

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването - и допустимо.

 

 

 

 

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

 

 

 

 

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Във въззивната фаза на производството не са събирани доказателства.

 

 

 

 

Районен съд –***** е бил сезиран с иск с правно основание  чл. 224, ал.1 от  във вр. с чл. 177 от КТ за сумата от 2123, 66 лв., съставляваща обезщетение за неизползван годишен отпуск- 12 работни дни за 2014 г., 20 работни дни за 2015 г., 17 работни дни за 2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 06.12.2016 г. до окончателното й плащане

 

 

 

 

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

По отношение на иска за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск с правно основание  чл. 224, ал.1 от КТ в 

 

 

 

ъззивният съд намира предявения иск за основателен.

Относно възраженията на въззивника за наличието на трудово правоотношение следва да се посочи, че същите са неоснователни. Представения договор от 09.04.2012 г. за полагане на труд в кооперация от член-кооператор има всичките задължителни реквизити на трудовия договор. С него кооперацията възлага, а служителят приема да изпълнява длъжността „Главен счетоводител“. Има за предмет процеса на извършване на дадена работа, а не някакъв трудов резултат. Има определено работно време- осем часов работен ден и работникът и служителят се задължава да спазва определена трудова дисциплина и организация на труда. Сключва се за неопределено време и предвижда основно месечно трудово възнаграждение в размер на 580 лв. Посочва се място на работа, където работникът и служителят е длъжен да полага труд. Не е посочен размера на годишния платен отпуск, но с оглед защитната функция на трудовото право следва да се приеме, че е уговорен минималния размер на платения годишен отпуск равняващ се на 20 работни дни. Оттук следва, че представения договор е двустранен, тъй като за двете страни по него възникват права и задължения, възмезден, срещу престирането на работна сила от страна на работника и служителя стои задължението на работодателя да му заплаща трудово възнаграждение, уговорено като размер и платимо при определени срокове и периодичност. Представения договор е сключен с оглед личността на работника и служителя и съдържа елементи на лична подчиненост и зависимост на работника и служителя от работодателя, тъй като същият се е задължил да спазва определена трудова дисциплина и да се съобразява с въведената организация на труда от работодателя. От процесния договор се поражда едно продължаващо правоотношение, тъй като се сключва за неопределено време.

 

 

 

 

Съгласно разпоредбата на  чл. 224, ал.1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж.

Право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск възниква само при прекратяване на трудово правоотношение без значение на какво основание и това е първата предпоставка. Следващата предпоставка е отрицателна необходимо е работникът и служителят да не е използвал полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за предходни години. Няма значение на какво основание отпускът е бил отложен и дали работникът или служителят е искал от работодателя да ползва отпуска си. При тези предпоставки размера на отпуска, за който се полага обезщетението се съизмерва с времето, което се признава за трудов стаж. Всъщност с това време се съизмерва само обезщетението за неизползван отпуск на текущата календарна година, през която трудовия договор е бил прекратен. За предходните години обезщетението се дължи за пълния размер на неизползвания отпуск. Изплатеното обезщетение замества неизползвания отпуск и невъзможността той да се използва за в бъдеще. Критерия за определяне на размера на обезщетението е възнаграждението определено по чл. 177 КТ, като релевантно е възнаграждението към момента на прекратяване на трудовото правоотношение. В случая страните не спорят, че трудовото правоотношение на ищцата е било прекратено на 25.10.2016 г. Спорен между страните е въпросът дали е налице втората отрицателна предпоставка за възникване на правото на обезщетение по чл. 224 КТ- дали ищцата е ползвала платения годишен отпуск през посочения период или не. Видно от съдебно-счетоводната експертиза за периода от 09.04.2012 г. до 25.10.2016 г. ищцата е била назначена при ответната кооперация на длъжност-главен счетоводител с право на платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни по см. на чл. 155, ал. 4 КТ. Вещото лице е изчислило размера на дължимото обезщетение според критерия предвиден в чл. 177, ал.1 КТ за общо 49 работни дни за календарните години-2014 г., 2015 г. и 2016 г., което се равнява на 2123,66 лв. Ищцата била подавала молба за използване на платен годишен отпуск за този период в размер на 31 работни дни, като същият бил разрешен от председателя на кооперацията. В представените фишове, обаче не било отразено, че ищцата била реално използвала тези дни разрешен й платен годишен отпуск и трудовите й възнаграждения били изплащани в пълен размер. Установява се, че ищцата е поискала от работодателя си да ползва полагащият й се платен годишен отпуск за процесния период в размер на 31 работни дни, същият й е бил разрешен, но тя не го е реално ползвала, защото видно от представените фишове е била на работа и затова не е било отразено, че ползва платен годишен отпуск. Работодателят не представи доказателства относно твърдяния от него положителен факт, че ищцата е ползвала разрешения й платен годишен отпуск, поради което не може да се приеме за установен. Както беше посочено без значение за възникване на правото на обезщетение по чл. 224 КТ е дали работодателят е разрешил на работника или служителя да ползва платения годишен отпуск.

 

 

 

 

Безспорно по делото се установи, че ищцата има право на  неизползван платен годишен отпуск от  12 работни дни за 2014 г., 20 работни дни за 2015 г., 17 работни дни за 2016 г. Не е изтекла към датата на подаване на исковата молба-06.12.2016 г. предвидената в чл. 176а КТ двегодишна погасителна давност. Това се потвърждава и от заключение по назначената пред районния съд съдебно-икономическа експертиза. Съгласно разпоредбата на  чл. 224 от КТ същата има право на парично обезщетение за този неизползван платен годишен отпуск, възлизащо на сумата от 2123, 66 лв., съгласно заключението на вещото лице.

 

 

 

 

Работодателят, носещ доказателствената тежест, не е установил по пътя на пълното доказване по безспорен начин заплащането на това обезщетение. Всички представени по делото документи относно плащане на суми на ищцата касаят работна заплата. Работодателят е този, който следва по безспорен начин да докаже плащането на обезщетението по  чл. 224 от КТ и при неизпълнение на това му процесуално задължение, следва да понесе своеобразната санкция на тежестта на доказване, като съдът приеме за ненастъпил недоказания факт, а именно приеме, че не е изплатено дължимото обезщетение по  чл. 224 от КТ за неизползван платен годишен отпуск.

 

 

 

 

С оглед изложеното исковата претенция по  чл. 224 от КТ е основателна и следва да се уважи до размера на сумата, посочена от вещото лице - 2123, 66 лв. Върху главницата следва да се присъди и законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба – 06.12.2016 г.  до окончателното й изплащане.

 

 

 

 

Тъй като правните изводи на въззивната инстанция съвпадат с тези на районния по отношение на иска по  чл. 224 от КТ, то атакуваното решението следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба, следва да се поеме от въззивника, който следва да понесе своите разноски, както са сторени и да заплати на въззиваемата сумата от 300 лв., съставляваща сторени по делото разноски пред въззивната инстанция.

 

 

 

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

 

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 96 от 09.06.2017 г. по гр.д. №965/2016 г. по описа на   Районен съд – ***** като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

ОСЪЖДА ПРОИЗВОДСТВЕНО-ПОТРЕБИТЕЛНА КООПЕРАЦИЯ „***“ със седалище и адрес на управление в с. ***, община *****, ул. „Млада гвардия“ № 7, ЕИК **********да заплати на Д.С.С., ЕГН: ********** ***  сумата от 300 лв., съставляващи сторени по делото разноски пред въззивната инстанция.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Решението е окончателно.

 

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

   

 

 

 

2.