Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр.Сливен, 20.10.2017 г.

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на осемнадесети октомври, през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                        Мл.с.: НИНА КОРИТАРОВА

                                    

При секретаря Елена Христова като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 429 по описа за 2017 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

    Образувано е по въззивна жалба, подадена от ст.юрисконсулт С., пълномощник на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерството на правосъдието, със седалище и адрес  на управление: ********** против решение решение № 656/24.07.2017г. по гр.д. № 5793/2016 г. на Сливенския районен съд, в частта с която въззивникът е осъден ДА ЗАПЛАТИ  на Т.Г.Г., ЕГН **********,***

- сума в размер на 1117.48 лв. /хиляда сто и седемнадесет лева и 0.48ст./, представляваща неизплатено брутно трудово възнаграждение за положен извънреден труд за периода 27.12.2013г. - 30.09.2016г., ведно със законната лихва , считано от датата на депозиране на исковата молба 27.12.2016 г.

- сума в размер на 214.36 лв. /двеста и четиринадесет лева и 0.36 ст./, представляваща обезщетение за забавено изпълнени на парично обезщетение  за изплащане на извънреден труд за периода от 27.12.2013 г. до 30.09.2016 г.;

- сума в размер на 486.00 лв. /четиристотин и осемдесет и шест/, представляваща левовата равностойност на полагащата се безплатната предпазна храна за периода 27.12.2013г. - 31.10.2014г., ведно със законната лихва , считано от 27.12.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.

- сума в размер на 125.84 лв. /сто двадесет и петдесет лева и 0.84 ст./, представляваща обезщетение за забавено изпълнениена паричното задължение за изплащане левовата равностойност на безплатна предпазна храна за периода на забавата 27.01.2014 г. – 27.12.2016 г.;

Решението е обжалвано и в частта на разноските.

Твърди се, че в тези части решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, недоказано и необосновано.

По отношение на дължимото обезщетение за извънреден труд, посочва, че исковия период е 27.12.2013г. – 27.12.2016г., а районният съд е присъдил възнаграждение за положен извънреден труд на база второто заключение на вещото лице, изготвено за период м.10.2013г. до 30.09.2016г. Посочва, че ищецът можел да изменя вида на търсената защита до приключване на първото съдебно заседание, а районният съд е приел изменение на иска, направено след този срок – при настъпила процесуална преклузия. Намира решение за необосновано по отношение на изменения период. Счита, че периода, за който следва да се присъди обезщетение за извънреден труд трябвало да бъде така, като е посочен в исковата молба и по изчисленията в първото заключение на вещото лице. Освен това посочва, че ако съдът беше приложил точно относимите материално-правни норми, щеше до достигне до друг правен извод относно размера на дължимата сума. Развива се аргументация  в тази насока и  се сочи , че при спазване на императивните норми ППЗИНС на служителя следва да се заплати извънреден труд по втория вариант посочен  в заключението на вещото лице. Направено е и евентуално искане във връзка с това, че съдът е присъдил извънреден труд без да бъдат прихванати недоработените часове от служителя от предходния период, каквото е било указанието на министъра на правосъдието. Развиват се съображения в тази насока и се сочи, че присъдената сума следва да бъде по-малка и съответно лихвите по-ниски.

По отношение присъдената левова равностойност за безплатна предпазна храна за посочения в исковата молба период се сочи, че  в случая съдът се е позовал на вътрешноведомствени актове на МВР, които нямат сила и действие към служителите на друго министерство. По отношение на тези служители се прилагат разпоредбите на ЗМВР, а не инструкции, наредби и заповеди на МВР, доколкото в специалния закон не е предвидено друго. Единствено министъра на правосъдието е този, който със своя заповед преценява на кои служители следва да се предоставя безплатна храна и определя реда за предоставянето й. Развиват се подробни съображения, за да се аргументира тезата, че неизпълнението на задължението за осигуряване на храна не поражда задължение за заплащане на левовата й равностойност. Целта е безплатната храна  по чл.204 ал. 3 от ЗМВР / отм./ да се получава в натурално изражение. Тя е с целево предназначение, а не натурално възнаграждение по служебно правоотношение, поради което съдът неправилно и незаконосъобразно е присъдил левовата равностойност.

По отношение присъдените разноски за държавна такса върху уважените искове, възнаграждение за вещо лице , за служебно издаване на изпълнителен лист и за адвокатско възнаграждение жалбоподателят сочи, че съдът не  се е съобразил с разрешението дадено от  ТР № 6/06.11.2013г. по  т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, а именно че при намаляване на подлежащо за присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78 ал. 5 от ГПК, съдът не е обвързан от предвидените в § 2 ограничения и е свободен да намалява възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Излагат се доводи, че в случая материалният интерес и присъденото адвокатско възнаграждение почти се доближават като размер.  На следващо място по делото не са представени релевантни доказателства относно действителното заплащане на адвокатското възнаграждение. Договорът за правна помощ не е обективиран на утвърдена бланка-образец от МФ, който би могъл да бъде доказателство за договорено възнаграждение, начин на плащане и като доказателство за заплащане в брой на определена сума при отразяване, че сумата е заплатена  съответно получена в брой.  Представеният договор не съдържа реквизитите на стандартен /бланков/ адвокатски договор, подлежащ на осчетоводяване и контрол, поради  което не може да се ползва с обвързваща доказателствена сила. Преценката за правната и фактическа сложност на делото следва да се извърши с оглед на всички факти, сочещи за обема и сложността на оказаната по делото правна помощ с оглед извършените процесуални действия и други обстоятелства. Конкретният правен спор е с ниска по степен правна и фактическа сложност, тъй като предмет на обсъждане са правни въпроси, които многократно са решавани от съдилищата.

Моли се в обжалваните части решението да бъде отменено и да се реши по същество , като бъдат отхвърлени исковите претенции. Претендират се разноски.

         В законния срок по чл. 263 ал. 1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от адв.П. пълномощник на Т.Г.Г., с който въззивната жалба е оспорена изцяло. Въззиваемата намира постановеното решение в обжалваната част за правилно, обосновано и законосъобразно. Излага подробни контра аргументи на съображенията, изложени във въззивната жалба. По отношение на периода посочва, че изрично в исковата молба е отбелязано, че това е давностния период, периода, в който вземането за извънреден труд е станало изискуемо, а не периода в който фактически е положен труда. Възнаграждението за м.10-12.2013г. е изискуемо едва през м.01.2014г. В последното съдебно заседание законосъобразно е направено и изменение на размера на исковата претенция за извънреден труд, положен от 4-то тримесечие на 2013г., дължимо едва през м.януари 2014г. Посочва, че времето на приемане и сдаване на дежурството, на инструктажа, представлява работно време и следва да се включва и заплаща от работодателя към т.нар. „отработено време“. Изводите на районния съд в тази насока намира за правилни и законосъобразни. Моли съда да потвърди атакуваното решение в обжалваната от ГД „Изпълнение на наказанията” – София част. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

         С отговора на въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

         В с.з.въззивникът редовно призован се представлява от ст.юрисконсулт С. , която поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена. Претендира разноски за двете инстанции. Прави възражение за прекомерност на претендираните разноски. Посочва че, претенцията за разноски за първа инстанция следва да се редуцира , тъй като разпоредбата на ал.5 от чл.2 от Наредбата за адвокатското възнаграждение е в сила , след като делата са били заведени и договорът е бил сключен по старите правила. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция, както и да се намали претендираното адвокатско възнаграждение с оглед обема на извършените процесуални действия и ниската степен на правна и фактическа сложност.

         В с.з. въззиваемата страна редовно призована не се явява. Представлява се от адв. П. , който оспорва жалбата , подържа депозирания отговор по нея и моли да се потвърди решението. Претендира разноски.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 26.07.2017г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 08.08.2017 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

За положения от въззиваемия извънреден труд и присъденото обезщетение , съдът взе предвид следното:

По отношение на възраженията на въззивника относно неправилно определяне на възнаграждението за периода от 01.10.2013г. до 30.09.2016г., следва да се отбележи, че същото е неоснователно. С оглед петитума на исковата молба и съдържащата се в нея формулировка относно периода – „станал изискуем и следвало да бъде заплатен в тригодишния давностен период от 27.12.2013г. до 27.12.2016г.“ и уточненията, направени в съдебно заседание от пълномощника на ищцата, безспорно периода, за който е присъдено възнаграждението за положен извънреден труд е включен в исковия такъв. Ищцата е претендирала заплащане не на положен в периода 27.12.2013г. – 27.12.2016г. извънреден труд, а заплащане на възнаграждение за такъв труд, което възнаграждение е станало изискуемо в посочения период. Тъй като през този период е налице сумарно изчисляване на работното време на тримесечни периоди, то именно положения през последното тримесечие на 2013г. извънреден труд /м.октомври – м.декември 2013г./ е станал изискуем за заплащане през м.януари 2014г., т.е. в исковия период. По отношение на крайния момент на периода – 30.09.2016г., същият безспорно е включен в посочения в исковата молба такъв /до 27.12.2016г./. По отношение на изменения размер на иска, същото е заявено от ищцата в последното по делото о.с.з. пред първата инстанция преди приключване на съдебното дирене и е допуснато с нарочно определение на районния съд, като са спазени процесуалните изисквания на чл.214, ал.1, предл. трето от ГПК. В случая не е налице изменение на основанието на иска и възраженията на въззивника в тази насока са неоснователни.

Оплакването в жалбата относно неправилното осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение представляващо възнаграждение за положен извънреден труд е неоснователено и разгледано по същество. Правилно и законосъобразно районният съд е  посочил, че спорният въпрос е дали следва в работното време на служителите от надзорния охранителен състав на ГД „ИН“ да се включват почивките за храна. В тази връзка съдът е изложил  подробни мотиви, позовал се е на директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. за някои аспекти на организацията на работното време, както и на  практика на Съда на Европейския съюз и е извел изводът, че когато работникът /служителят/ е длъжен да присъства физически на място определено от работодателя, цялото дежурство се счита за  работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд. В тази насока е и българската съдебна практика с приетото ТР № 8/2013 от 14.11.2013 г. на ОСГК на ВКС РБ, според което при непрекъсваем производствен процес – смени, дежурства нормативно определеното време за хранене се включва в работното време, ако работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място определено от работодателя.  Без значение е дали на служителите по време на наряд е предвидено време за отдих и те ползват специално обзаведени помещения с легла, спални принадлежности, маса, столове, климатик и санитарни възли. Твърдението, че служителите при ползване на почивки напускат поста определен по ежедневна нарядна ведомост и по време на почивката пребивават на място различно от мястото, определено от началника на затвора, е неоснователно, тъй като те присъстват физически на мястото, където изпълняват своите задължения, така както е определил работодателят.  При това положение е безспорно, че надзирателите по време на дежурства нямат право да напускат района на затвора, както и да сдават зачислените им помощни средства и са на разположение на главния надзирател. Поради това правилно и законосъобразно РС е приел, че в работното време следва да бъдат  включени и почивките за хранене, макар служителите да не са извършвали специфичните за работата си дейности, доколкото те не са можели да напуснат района на затвора.

С оглед изложеното, главният иск за заплащане на възнаграждение за положен и незаплатен извънреден труд е основателен и доказан в пълния претендиран, с оглед допуснатото изменение на иска, размер и следва да се уважи. Съответно следва да се уважи и акцесорната претенция за лихва.

Оплакването за присъдената левова равностойност на неосигурена по време на дежурствата безплатна храна се явява неоснователно. Съгласно чл.23  ал.4 от ЗИНЗС за извършване на дейности свързани с вредни за здравето последици на служителите се изплащат допълнителни възнаграждения и се осигурява безплатна предпазна храна и противоотрови. Редът за предоставянето се определя ежегодно със заповед на министъра на правосъдието.Установено е, че за исковия период министърът на правосъдието не е издал такава заповед или тя не е представена по делото. Поради това районният съд е приложил по аналогия идентичните разпоредби, уреждащи реда и условията за осигуряване на безплатна храна на служителите на МВР. При анализ на законовите норми съдът законосъобразно е стигнал до извода, че безплатната храна, която не е предоставена в натура следва да се претендира в левовата й равностойност – пари. В анализираните нормативни актове се допуска безплатната храна да бъде предоставена в пари. По делото безспорно е установено, че такава храна не е била осигурявана за  исковия период, а от заключението на вещото лице е безспорна левовата й равностойност за този период, съобразно даваните от ищеца 12 и 24-часови смени. Поради това правилно, законосъобразно и обосновано съдът е уважил и тази претенция на ищеца.

С оглед уважаването на главния иск за заплащане на обезщетение за безплатна предпазна храна , основателен се явява и акцесорният иск за заплащане на обезщетение за забава върху неизплатената равностойност на безплатната предпазна храна за периода 27.12.2013 г. – 31.10.2014 г. в размер на 486.00 лв. , както и обезщетението за забавено изпълнение.

Последното оплакване във въззивната жалба е свързано с присъдените по делото разноски. В случая общият материален интерес е в размер на 2198.29 лв., а присъденото адвокатско възнаграждение е в размер на 2550.00лв. Присъдената държавна такса е в размер на 400.00 лева и 340.00лева възнаграждение за вещо лица. Съдът в своето решение неправилно е бил посочил , че се касае за седем предявени иска – три осъдителни , три за забавено изпълнение и един установителениск. Всъщност по делото са били предявени осем иска (четири главни осъдителни и четири иска за лихва ) и предвид фактическата и правна сложност на делото по първия иск за дължимо обезщетение за извънреден труд, съдът е определил адвокатски хонорар в размер на 450.00 лв, а за останалите седем иска е определил адвокатско възнаграждение в минималния определен от закона размер от 300.00 лв или общо 2100.00 лв. По този начин адвокатският хонорар е бил определен на общо 2550.00лева, което е съобразено с установения с Наредба № 1 /09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер. Така претендираното адвокатско възнаграждение изначало е било значително редуцирано ( при претенция от 2800.00 лева са били присъдени 2550.00лева) и настоящата инстанция не счита , че следва да бъде допълнително намаляно. Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба и по въпроса за липса на доказателства за действителното заплащане на адвокатското възнаграждение. По делото  е приложено пълномощно и договор за  правна защита и съдействие където са посочени исковете и уговореното между страните възнаграждение за всеки от тях, както и че то е заплатено в брой. Така този договор за правна защита и съдействие на хартиен носител различен от познатите стандартни бланки представяни често от адвокатите установява, че сумите са заплатени в брой и има силата на разписка за това плащане, в какъвто смисъл е ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС РБ. Оплакванията, че договорът не съдържа реквизитите на стандартен бланков адвокатски договор, подлежащ на осчетоводяване и контрол и поради това не може да се ползва с обвързваща доказателствена сила, се явява също неоснователно. Законът не изисква упълномощаването на адвокат да става по начин чрез нормативно утвърдена бланка. Напротив, законът изисква само в пълномощното да се посочат трите имена, точния адрес и  телефона а пълномощника, като упълномощаването може да се направи и устно пред съда, като се отрази в протокола от съдебното заседание, в което да бъде представена евентуално само разписка за уговореното между страните адвокатско възнаграждение и тя ще послужи като доказателство за начина и заплащането му.

По отношение на претенциите за разноски за въззивна инстанция , съдът намира, че претендираното адвокатско възнаграждение за положения извънреден труд е завишено като се търси в размер на 450.00 лв. и не е съобразено с фактическата и правна сложност на делото , поради което следва да се редуцира до минималния законов размер от 300.00 лв. С оглед на това на въззиваемата страна следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 600.00 лева, така както са направени от нея.

По тези съображения, съдът  

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №656/24.07.2017г. по гр.д. № 5793/2016г. на Сливенския районен съд като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, ********** да заплати на Т.Г.Г., ЕГН **********,*** сумата от 600.00 ( шестстотин )лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.

 Решението не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

                    2.