Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

 

 

гр. Сливен, 25.10.2017 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и пети октомври през двехиляди и седемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                     МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 451 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 572/30.06.2017г. по гр.д. № 885/17г. на СлРС, с което е отхвърлен като погасен по давност, предявеният от И.Д.З., лично и със съгласието на попечитуля му Т.М.М., против „Юробанк България“ АД, гр. София и ЕТ „П.Б.“***, иск с правно основание чл. 31 от ЗЗД за унищожаване на договор от 28.11.2008г. за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот, обективиран в н.а. № 45, т. 4, рег. № 5633, д. № 459/2008г. на нотариус Р.С. до размера на собствената му идеална част и е отхвърлен като погасен по давност предявеният от Т.М.М., против „Юробанк България“ АД, гр. София и ЕТ „П.Б.“***, иск с правно основание чл. 30 от ЗЗД за унищожаване на договор от 28.11.2008г. за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот, обективиран в н.а. № 45, т. 4, рег. № 5633, д. № 459/2008г. на нотариус Р.С. до размера на собствената й идеална част.

Въззивната жалба е подадена от ищците в първоинстанционното производство и с нея се атакува изцяло цитираното решение, като въззивниците твърдят, че то е незаконосъобразно, необосновано, неправилно, постановено при погрешно тълкуване и прилагане на материалния закон, както и при допуснати съществени процесуални нарушения.

Твърдят, че неправилно първостепенният съд е приел, че искът на първия ищец по чл. 31 от ЗЗД е погасен по давност, тъй като този срок е започнал да тече от сключване на ипотечната сделка, без въобще да обсъди доводите, че действителният смисъл на нормата на чл. 32 ал. 2 от ЗЗД следва да бъде преценен във връзка с ал. 3 на същия член, където е предвидено, че лице, чиято воля е страдала от порок при сключване на сделка винаги може да се защити чрез възражение в рамките на предявен слещу него иск за изпълнение на унищожаем договор в случаите, когато е изтекла предвидената в предходната алинея тригодишна погасителна давност. Заявяват, че в настоящия случай този процесуален способ не е приложим тъй като И.Д.З. не е взел участие в съдебен процес, в рамките на който да може да упражни правото си на защита чрез възражение, понеже „Юробанк България“ АД, гр. София се е снабдило с изпълнителен лист срещу кредитополучателя ЕТ „П.Б.“  по реда на чл. 417 от ГПК, не е поискало издаване на изпълнителен титул на основание обжалвания договор за ипотека. Банката е насочила изпълнение върху ипотекирания имот, собственост на двамата ищци, по силата на чл. 429 ал. 3 от ГПК, поради което в тази хипотеза собственикът на ипотекирания имот не може да се защити чрез възражение. Въззивниците твърдят още, че възможността по чл. 32 ал. 3 от ЗЗД е предоставена на страната по сделката, когато другата страна е предприела действия по съдебно реализиране на вземането си и се цели да се даде възможност на тези ответници да избегнат принудителното реализиране на задължението по унищожаемата сделка, дори и в случаите, когато погасителната давност по чл. 32 ал. 2 от ЗЗД е изтекла. Поради това тази възможност не може да бъде отречена и на страните по сделката, спрямо които е възможно принудително осъществяване на задължението по реда на чл. 429 ал. 3 от ГПК. Обратното би поставило тези лица в по-неблагоприятно положение, което е неоправдано от законова гледна точка и противоречи на целта на закона, води и до нарушаване на изискванията на чл. 6 ал. 1 от ЕКЗПЧ, лишава ги и от защита по смисъла на чл. 13 от конвенцията. Поради това въззивниците считат, че  празнотата в закона следва да се преодолее, като се разшири приложното поле на чл. 32 ал. 2 от ЗЗД и се даде възможност за предявяване на иск при изтекла погасителна давност, в случаите, когато спрямо ипотекарния гарант се разпростира изпълнителната сила на осъдителната заповед по чл. 417 от ГПК, тъй като целта на законодателя е лицето, чиято интелектуална дейност страда от дефект да може винаги да получи правна защита при искане за изпълнение на унищожаема сделка. Позовават се на съдебна практика в тази насока.

На следващо място във въззивната жалба се твърди, че решаващият съд е формирал вътрешното си убеждание за неоснователност на иска по чл. 30 от ЗЗД на ищцата Т.М.М., без да допусне исканите свидетели, относно наличието на заплашване и дали то е могло да предизвика основателен страх у нея, както и дали е в причинно-следствена връзка със сключването на ипотечната сделка и кога е преустановено това заплашване. Въззивниците твърдят още, че съдът не е изследвал релевантната фактическа обстановка и неправилно е приел, че щом след сключване на сделката втората ищца е продължила да живее на семейни начала с първия, то заплашването е преустановено, без да отчете нейните мотиви за това – че желае детето да расте с двамата родители, че обича партньора си, предприела е действия за осъществяване на медицинско лечение. Така съдът незаконосъобразно е нарушил правото й на защита и това е довело до постановяване на изцяло незаконосъобразен съдебен акт.

Поради изложеното въззивниците молят атакуваното решение да бъде отменено и вместо това бъде постановено ново, с което исковете на двамата ищци бъдат уважени. Претендират всички направени по делото разноски.

Във въззивната жалба са направени доказателствени искания, с оглед твърдяното допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд. Иска се от въззивния съд да допусне всички доказателствени искания, обективирани в исковата молба и допълнителната искова молба.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК е подаден само от въззиваемия „Юробанк България“ АД, гр. София – първият ответник в първоинстанционното производтво. С него оспорва въззивната жалба и заявява, че обжалваното решение е постановено в съответствие с процесуалния и материалния закон.

Фактическите и правните изводи на съда са правилни и обосновани и възраженията във въззивната жалба са неоснователни. Счита, че правилно е интерпретирана нормата на чл. 32 ал. 2 от ЗЗД и към датата на предявяването му искът по чл. 31 от ЗЗД е бил погасен по давност. При подписването на ипотечния договор И.Д.З. не е бил поставен под запрещение и неговата дееспособност не е била ограничена и поради това за него срокът е започнал да тече от този ден, изтекъл е на 28.11.11г. Въззиваемият заявява, че в практикат ана ВКС по чл. 290 от ГПК се застъпва същото разбиране, цитира съдебни актове в тази насока. Счита, че няма легална опора твърдението в исковата молба, че срокът по чл. 32 ал. 2 от ЗЗД е започнал да тече от датата на поставяне на лицето под запрещение. Освен това сочи, че по делото не се твърди, извършена от страна на този ответник злоупотреба с право във връзка със здравословното състояние на И.Д.З.. И към сключване на договора за ипотека, при отпускането на кредита н автория ответник и към предприемането н апринудителното изпълнение, банката е била добросъвестна, без да знае за заболяването на ищеца и за твърдяната от него неспособност да ръководи действията си. В практиката е прието, че само ако се установи, че незасегнатият от порока съконтрахент по договора претендира да се ползва от унищожаемия договор и търси по исков ред престацията, като умишлено изчака изтичането на срока по чл. 32 ал. 2 от ЗЗД, /което е злоупотреба с право/, то само тогава се приема, че срокът по чл. 32 ал. 2 от ЗЗД за защитни действия по чл. 31 ал. 1 от ЗЗД срещу предприето изпълнение започва да тече  от предприемането на тези действия, а не от сключването на договора. Въззиваемият обаче твърди, че е действал добросъвестно и тази хипотеза е неприложима в случая.

Също така въззиваемият счита, че цитираното и приложено съдебно решение от страна на въззивниците, нито е задължително за съда, нито е пример за противоречива практика, още повече, че то касае съвсем друга фактическа обстановка и правна квалификация на предявените искове. Поради това счита, че правилно е отхвърлен искът на първия ищец и моли въззивния съд да потвърди в тази част атакуваното решение.

По отношение на иска на Т.М.М. въззиваемият също счита, че обжалваният акт е правилен и законосъобразен. Нейният иск също е погасен по давност, като поддържа многократно изразяваното си становище, че дори да е било упражнявано заплашване, то не стои в причинна връзка със сключването на ипотечния договор и следователно не е относимо към началния момент на срока по чл. 32 ал. 2 от ЗЗД. Поради това счита правилни разсъжденията на съда, че не може да се приеме за сигурно, че състоянието на страх за живота и здравето на ищцата е във връзка със сключванетона процесния договор, а не резултат от други, обективни причини.

Противопоставя се на направените доказателствени искания на въззивниците и иска те да бъдат оставени без уважение. Твърди, че са неоснователни оплакванията за нарушено право на защита и на справедлив процес, но заявява, че ако съдът прецени, че следва да допусне исканите доказателства, моли във въззивното производство да бъдат допуснати и направените от него доказателствени искания с отговора и с допълнителния отговор на исковата молба.

С оглед изложеното въззиваемият моли атакуваното решение да бъде потвърдено изцяло. Претендира разноски за тази инстанция за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78 ал. 8 от ГПК. Не представя списък по чл. 80 от ГПК.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК вторият ответник в първоинстанционното производство не е подал нито писмен отговор, нито насрещна въззивна жалба.

В с.з., двамата въззивници, редовно призовани,  се явяват лично, за двамата се явява и процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и исканията си, оспорва отговора и иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което исковете бъдат уважени като основателни и доказани. Прави повторно искане по чл. 190 от ГПК. Развива подробна аргументация по същество, препокриваща се с тази във въззивната жалба. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. за въззиваемото дружество – първи ответник в първоинстанционното производство, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, или пълномощие. С писмена молба-становище, подадена от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, прави възражения срещу изслушването и приемането на експертното заключение, по същество оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я отхвърли и потвърди обжалваното решение, което счита за правилно и законосъобразно. Поддържа изложените в писмения отговор съображения и отново иска поставяне на въпроси на другия въззиваем по реда на чл. 176 от ГПК.

В с.з. вторият въззиваем – втори ответник в първоинстанционното производство, редовно призован по реда на чл. 41 ал. 2 от ГПК, не се явява и не се представлява, за да изрази становище.

С мотивирано определение, държано в з.с.з. на 02.10.2017г. съдът се е произнесъл по всички направени във въззивната жалба и отговора доказателствени и други процесуални искания.

Направените такива в о.с.з. са отхвърлени като неоснователни с мотивирано определение на съдебния състав.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно като краен резултат, но напълно

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е непълна, приета без събиране на годни, необходими и относими доказателствени средства.

 С оглед допуснатите и събрани в настоящото въззивно производство гласни и писмени доказателствени средства, констатираните в първоинстанционното производство факти се допълват както следва:

Към релевантния момент – м. 11.2008г., първият ищец е страдал от параноидна шизофрения с пристъпно-прогредиентно протичане и настъпила емоционално-волева промяна на личността. Не е бил поставен под пълно или ограничено запрещение. Дееспособността му е била преценена от съда през 2014г., когато със съдебно решение е поставен под ограничено запрещение и му е определен попечител. При подписването на процесния договор той се е намирал в период на задълбочаващо се влошаване на наличното психично разстройство и не е бил в състояние да разбира значението на извършеното и не е могъл да ръководи постъпките си. Бил е значително по-податлив на влияния и манипулации, ако са тематично свързани с болестните му симптоми, а с оглед нарушаването на нормалното протичане на волевия акт, отслабването на желанието и мотивацията за извършване на различни дейности, за да извърши конкретно нещо по-често е трябвало да бъде подтикван. Заболяването го прави раздразнителен, агресивността му е явна, но предимно вербална и към м. 11.08г., при употреба на алкохол агресивната му настроеност е била значително по-голяма.

По принцип не е имало видими за страничен наблюдател признаци на болестното състояние. При отпадане на фрустрационния фактор агресивността се редуцира до обичайното му поведение, в което водещи са били пасивността, мълчаливостта и мудността.

През месец ноември 2008г. между двамата ищци отношенията у дома били доста обтегнати и често имало караници на достатъчно висок тон, за да бъдат чути от живеещата в съседство свидетелка Д. Д.. Ищецът отправял към ищцата обиди и заплахи, че ще посегне /ще убие/ нея и децата й, свързани с това, че той искал тя да се яви пред нотариус и да подпише някакъв договор. След края на м. 11.08г. двамата продължили да се карат, но все по-рядко, като поводите за разправиите не са известни на свидетелката, чувала е ищцата да казва „Иване, ще се оплача“, а той да й отговаря – „На никого не можеш да се оплачеш“, без да може да посочи за какво се отнасят репликите, тъй като сама не комуникира много с тях. Не е имало случаи на реално физическо посегателство, налагащо намеса на органи на реда или пък медицински свидетелства за такова. Ищцата не е напускала жилището, няма данни да се е оплаквала пред някого в течение на времето, че се бои от И.. Двамата продължават да съжителстват безпроблемно и до момента.

През м. 11.2008г., когато втората ищца работела като камериерка в  х-л „Райски кът“ първият ищец често ходел да я чака след приключванена смяната й, като обичайното му поведение било кротко и не много общително. На процесната дата той отишъл преди приключване на работното време гневен, в силно възбудено състояние, с видими признаци на употреба на алкохол, като се появила ищцата, той започнал да я дърпа и удря, като й викал „Идвай веднага и подписвай, иначе ще убия и теб, и детето ще убия“. Ицата се уплашила и се опитала да го успокои, казала му да спре и, че после ще съжалява, но виковете и заплахите продължили все по-настоятелно и в същия дух, както и дърпането й от страна на първия ищец, който я хванал и за косата. Тя се принудила да му отговаря „Добре, добре“ и го оставила да я заведе насила до колата, без дори да се преоблече. Ситуацията била възприета лично и непосредствено от колежката й и свидетелка С.Д.. На другия ден ищцата била на работа, в спокойно състояние, споделила с нея, че И. е болен и се е лекувал в Раднево.

Банката /чрез своите служители/ не е знаела предварително за наличието на условия за унищожаване, нито пък по делото е твърдяно такова знание, като и в момента на подписване на договора за учредяване на ипотеката не е имало очевиден повод за съмнение относно способността на ищеца да разбира и ръководи действията си.

Въз основа на изяснената фактология, настоящият въззивен състав намира следното:

По иска на първия ищец И.З., лично и със съгласието на попечителя му Т.М. по чл. 31 от ЗЗД:

Несъмнено правната норма прави разграничение между формалната недееспособност и фактическата невъзможност да се разбира значението и да се ръководят действията от едно лице.

В случая е безспорно, че от една страна към момента на сключване на атакувания договор първият ищец не е бил поставен под пълно или ограничено запрещение /последното е сторено надлежно едва през 2014г./, тоест от правна гледна точка е бил напълно дееспособен и  a priori правните му действия следва да породят целения ефект. Законодателят е предвидил изключение от тази постановка при доказване във всеки конкретен случай, че дееспособното лице при сключване на договор /или едностранна сделка/, не е могло да разбира или да ръководи действията си, като двете условия не са поставени в кумулативност – достатъчно е установяването на кое да е от тях, за да се номинира порок във волята и да се квалифицира договорът като унищожаем.

Така, по повод възможността на ищеца да разбира и ръководи действията си към момента, когато сключен договорът за учредяване на ипотеката, е установено, че в действителност такава не е била налице. Той не е имал осмислена представа за протичащите събития в дългосрочен план, нито пък капацитета да обхване интелектуално същността и последиците на действията, които извършва – тоест не ги е разбирал по смисъла на чл. 31 от ЗЗД.

Тези констатации въззивният съд изгражда въз основа на изслушаната и приета съдебно-медицинска експертиза и напълно подкрепящите я писмени доказателства, като съдът им е дал превес пред поисканите от първия въззиваем, но недопуснати до разпит свидетели, които не разполагат със специални знания, личните им впечатления датират от момент от преди 9 години и касаят тяхно мнение и предположение.

Изрично следва да се подчертае, че съществуването на такава невъзможност не се обективира непременно във всеки един момент с външни, разпознаваеми от неспециалист, проявни форми на поведение, както и че липсата на такива не променя субективната невъзможност на лицето да разбира и ръководи действията си, особено, с оглед конкретната диагноза на ищеца - параноидна шизофрения, когато те изискват интелектуално и психическо усилие.

В този случай се установява, че съгласието му всъщност е било несъзнавано, тъй като когато ищецът го е изразил, макар и формално да е бил дееспособен, не е могъл да разбира свойството и значението на действията си и да ги ръководи. По аргументи от чл. 31, ал. 2 от ЗЗД и чл. 5 от ЗЛС тази неспособност се дължи на слабоумие /тежка или дълбока олигофрения или деменция/ или на душевна болест, като последната несъмнено е съществувала към процесния момент и  впоследствие е обусловила и поставянето му под ограничено запрещение.

По иска на втората ищца Т.М. по чл. 30 от ЗЗД:

Основанието, претендирано от ищцата, е заплашване, и фактическият състав, от който то се извлича, е детайлизиран в разпоредбата на  чл. 30 от ЗЗД. Тази норма предписва, че за да е унищожаем един договор/едностранна сделка, като сключен при заплашване, е необходимо едната страна да е била принудена от другата, или от трето лице, да го сключи чрез възбуждане на основателен страх.

В тази хипотеза на унищожаемост законът е очертал общите белези не толкова на средството, а на резултата от заплашването. Като главен юридически елемент на фактическия състав е издигнат страхът на сключилото сделката лице, който представлява психологическо, емоционално състояние и няма нито технически нито законови параметри, нито методика за измерването му. Затова правната норма, която изисква да се докаже възбуждане на основателен страх с цел участникът в сделката да бъде принуден да я сключи, не дефинира никакви легални критерии, към които да се привежда дадено фактическо пложение.

От тази формулировка следва, че е необходимо да се установи, че има психически натиск върху волята на лицето, упражнен чрез предизвикване на страх от причиняване на предстояща злина /както имуществена, така и неимуществена/ на него или негови близки. Очевидно  наличието на користна цел у заплашващия не е съставомерно, както и не е необходимо заплашването да се отнася до извършването непременно на неправомерни деяния. Самото поведение на заплашващия законът санкционира като неправомерно, а тази неправомерност произтича не от неправомерния или неморален характер на действието, което той заявява, че ще предприеме, а от факта на упражняване на психическата принуда върху друго лице с цел да се накара то да сключи сделката, което накърнява негово основно лично право - на свобода.

От съществено значение е обаче натискът действително да е предизвикал основателен страх и именно той да е довел до сключване на сделката.

С оглед посоченото, че се касае за емоционално състояние, критерият, по който се преценява наличието на “основателен страх” следва да е конкретен, субективен и индивидуален за всеки случай. Втората предпоставка пък означава да се определи дали без поведението на заплашващия лицето би сключило сделката, тоест, дали волеизявлението му се намира в причинна връзка с предизвиканите страхови представи у него – само при това условие сделката е унищожаема на това основание.

В настоящия случай без съмнение се установи, че ищцата категорично не е желаела да извърши определено действие – да подпише договора за учредяване на ипотека върху нейн и на съжителя й съсобствен имот, тъй като в продължение на около месец е отказвала да стори това. Безспорно се установи също, че все пак тя е подписала документа, но волята й за това не е произтекла от свободното й право на избор. Доказа се, че тя е понесла психическо и физическо насилие – дърпане и скубане, заплаха за своя и на детето си живот, както и на вербален натиск – “идвай веднага, иначе ще ви убия”, както и, че обстановката, при която са се развили всички действия, е била на място, на което не е имала възможност да потърси контакт, съвет или закрила от близко свое лице.

Така описаното положение не може да доведе до друго заключение, освен, че първият ищец, повлиян от втория ответник, е целял да бъде подписан от ищцата договорът за ипотека, поведението му е предизвикало основателен страх у ищцата и тя, без да променя личния си избор, е подчинила външната си воля на заплашващото я лице. Осъществени са всички предпоставки на хипотезата на заплашването по смисъла на чл. 30 от ЗЗД.

Що се отнася до  причинната връзка, тя също е категорично доказана. Ищцата по начало не е искала да намалява или застрашава своето имущество, представляващо и жилището й  – тоест е явно, че тя не би подписала учредяването на ипотечното задължение без  намесата и конкретното поведение на ищеца.

Така, в обобщение следва да се приеме, че са налице пороци, които правят договора за учредяване на ипотека унищожаем по отношение и на двамата ищци.

Исковете им обаче не могат да бъдат уважени.

В процеса е въведено своевременно направено от ответната страна възражение за погасяване на правото на иск на всеки от ищците по давност.

Въззивният съд счита, че то е основателно, а изложените във въззивната жалба оплаквания, касаещи неправилната интерпретация на разпоредбите на чл. 32 ал. 3 в релацията й с тези на чл. 32 ал. 1 и 2 от ЗЗД,  са неоснователни.

Извън всякакво съмнение е правната квалификация на предявените субективно съединени искове, при условията на обикновено активно другарство.

Съдът по начало не е обвързан от правната квалификация, посочена от ищеца в исковата молба,  нито дори от правното основание, което той е избрал да назове, ако то не отговаря на изложените твърдения. Правното основание на един иск се извлича не само от петитума, а и от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба, описваща характера на правото и по какъв начин то е засегнато. Доколкото тя е пълна и ясна – съдът сам определя коя точно е правната хипотеза, в която се вмества спорното правоотношение, а оттам – дава и конкретната правна квалификация на иска. Накратко - определянето на правното основание е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане.

Така, в  случая, от изложените от ищците в исковата молба факти от които произтичат претенциите им е видно, че се касае за искове за унищожаване на договор за учредяване на ипотека, обезпечаваща парично задължение на втория към първия ответник, поради сключването му от първия ищец когато не е могъл да разбира и ръководи действията си, а от втората – поради упражнена заплаха, с правно основание съответно – чл. 31 ал. 1 и чл. 30 от ЗЗД, вр. чл. 32 от ЗЗД.

То именно определя рамките на търсената от съда защита.

Следователно по отношение на правото на иск по всяка от претенциите следва да са налице предпоставките на чл. 32 ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД.

Според ал. 1 на чл. 32 активната процесуална легитимация принадлежи само на лицето, в чийто интерес законът допуска унищжаемостта – и в случая всеки от ищците несъмнено отговаря на това условие.

Съгласно алинея 2 на същата норма правото да се иска унищожение се погасява с 3 годишна давност, която започва да тече от различен момент, съобразно различните хипотези на унищожаемост. Когато основанието за това е заплашване, срокът стартира от преустановяването на заплашването, а при невъзможност за разбиране или ръководене на действията, за начален се счита моментът на сключване на договора /в случая ищецът още не е бил с ограничена дееспособност и не може да се търси за начален момент вдигането на запрещението/ .

Така по отношение на първия ищец е безспорно, че давностният срок, изтичането на който правната норма свързва с изгубване на правото на иск, е поставен в течение на 28.11.2008г. и е изтекъл на 28.11.2011г. – преди предявяване на исковата молба на 27.07.2016г.

Ирелевантно е обстоятелството, че за пръв път привеждането в действие на обезпечителната функция на атакувания договор за ипотека е придобило реални измерения за тях на 28.10.2013г., когато ищците са получили уведомление от ЧСИ, че започва принудителни действия върху ипотекирания им имот. Не е необходимо страната, засегната от порока на договора, който е съществувал при сключването на последния, да поставя защитното си поведение в зависимост от това, дали изпълнението му ще я засегне или не. Именно заради това законодателят й е предоставил 3 годишен срок за реакция, считано от датата на подписване на съглашението, а в случая пасивното поведение на ищеца /който е поставен под ограничено запрещение и му е определен попечител едва през 2014г. – след затваряне на срока/ е довело и до погасяване на материалното право на иск в патримониума му.

За правна чистота тук следва да се посочи, че правната доктрина приема в тази хипотеза едно единствено изключение, при което давностният срок за съдебна защита чрез иск за унищожаване на договор на това основание започва да тече от предприемането /респективно – от узнаването за предприемането/ на изпълнение по договора, и то е когато кредиторът умишлено е изчакал изтичането на срока по чл. 32 ал. 2 от ГПК, за да започне действия по осъществяване на притезанието, възползвайки се от дефицитното състояние на длъжника.

В случая тази конструкция е неприложима. От една страна такива твърдения не са били инвокирани от ищците с исковата и допълнителната искова молба. От друга страна в хода на процеса недвусмислено се установява посредством събраните доказателства, че банката-кредитор е била добросъвестна в отношението си спрямо първия ищец. При сключването на атакувания договор през 2008г. /за отпускане на кредит на втория ответник и обезпечаването му с ипотека от двамата ищци/, не са били представяни никакви доказателства, касаещи здравословното му състояние и с оглед пълната му формална дееспособност, за ипотекарния кредитор не е съществувало задължение да изследва състоянието му нито по медицински критерии, нито чрез умозаключения на служителите си, чиято преценка последните да си изградят в отрязъка от време, необходимо за подписване на договора. Поради това не може да се счете, че е била извършена злоупотреба с право спрямо неразбиращия и неспособен да ръководи действията си ищец. Започването именно в този момент на принудителното изпълнение се е наложило в резултат на настъпването на отрицателен факт, независещ от волята на кредитора – преустановяване на плащанията по кредита от страна на кредитополучателя – втори ответник.

Ето защо съдът приема, че правото на иск за унищожение на процесния договор до размера на идеалната му част за първия ищец, действащ със съгласието на попечителя си, е било погасено към датата на предявяване на исковата молба.

Също погасено е било и правото на иск за унищожение на договора до размера на нейната идеална част и за втората ищца.

Точката на противопоставяне между страните по повод нейната претенция, е началният момент, от който може да се счете, че е започнал да тече 3 годишният давностен срок, тъй като нейното унищожително основание е заплашване, при наличието на което нормотворецът е предвидил вариативност на началния момент – от преставането на заплашването.

В случая ищцата застъпва тезата, че то е престанало едва след получаване на съобщението от ЧСИ, когато първият ищец е „преосмислил“ отношението и поведението си, а ответникът поддържа виждането, че заплашването е преустановено още с подписването на договора.

Настоящият въззивен състав споделя второто становище, тъй като не са събрани такива доказателства, които да го убедят извън всякакво съмнение, че твърдяният от ищцата положителен факт, спрямо който тя дължи пълно главно доказване, понеже черпи благоприятни за себе си правни последици, се е осъществил, както тя заявява. Свидетелските показания на съседката са ненадеждни в тази насока, тъй като за периода след м. 12.08г. не са конкретни нито по отношение на време, нито на събитие, нито по отношение на отправяне на недвусмислена заплаха, още по-малко пък относно точната причина за това, която свидетелката изрично заяви, че не знае.  Цялостното държание на ищцата тя не определя като състояние на постоянен страх. Обратното, нейното осмислено, целенасочено и устойчиво поведение, което неизменно е поддържала през целия период от сключването на договора, до завеждането на исковата молба, сочи на липса на такива страхови представи, с източник другия ищец или втория ответник, които да са основателни и да се свързват със запазване стабилитета на договора за ипотека. Като пълнолетен, здрав и нормално интелигентен индивид, тя е в състояние да прецени доколко поведението на съжителя й – първия ищец, е опасно за нея и детето, и взимайки решение да продължава съжителството с него, демонстрира липса на страх. Несъстоятелна е аргументацията във въззивната жалба, че именно страхът я е „държал“ при другия ищец, като ясно следва да се подчертае, че релевантен за спора е само „страхът“, касаещ неприкосновеността на ипотечния договор, /а не от друго негово рисково поведение по други поводи/, като елементарната житейска логика и опитните правила сочат, че ако такъв действително съществува, закономерното му елиминиране е чрез излизането извън обсега на източника му, което ищцата съзнателно не е сторила.

В обобщение – този въззивен състав счита, че правото на иск за унищожаване поради заплашване на процесния договор за ищцата по отношение на нейната идеална част от имота, е възникнало също със сключването му на 28.11.2008г. и се е погасило на 28.11.2011г. – преди завеждането на исковата молба на 27.07.2016г.

И за двамата няма данни течението на давностния срок да е било спирано или прекъсвано.

Ключовият правопрепятстващ контрааргумент на въззивниците-ищци, се фокусира върху разпоредбата на чл. 32 ал. 3 от ЗЗД, която считат, че първостепенният съд необосновано е неглижирал.

Действително съдията докладчик е пренебрегнал тези доводи, застъпени и развити от страната, не ги е коментирал и това е непълнота на мотивите, независимо, че крайният резултат е правилен.

Развитата от въззивниците идея е, че правната норма на чл. 32 ал. 1 във връзка с чл. 32 ал. 3 от ЗЗД следва да се тълкува разширително, понеже в настоящия случай редовният процесуален способ по ал. 3 не е приложим, тъй като ищците не са взели участие в съдебен процес, в рамките на който да могат да упражнят правото си на защита чрез възражение, защото кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист срещу кредитополучателя ЕТ „П.Б.“  по реда на чл. 417 от ГПК, а е насочил изпълнение в рамките на образувано изпълнително дело върху ипотекирания имот, собственост на двамата ищци, по силата на чл. 429 ал. 3 от ГПК, което ги лишава фактически от възможността да се защитят чрез възражение.

Според тях това е празнина в правото, която следва да се запълни чрез способа на разширителното тълкуване, и следва в тази хипотеза да се счете, че единственият способ за защита /каквато не може да бъде отказана на ипотекарните длъжници, тъй като ги поставя в по-неблагоприятно положение от преките длъжници по един договор/ е да им се даде възможност да предявят иска по чл. 32 ал. 1 от ЗЗД и при изтекла давност по чл. 32 ал. 2 от ЗЗД. Представят съдебно решение на  АС-София, което считат, че обективира тяхната гледна точка.

Въззивната инстанция, извън обстоятелството, че такъв вид съдебна практика по никакъв начин не може да я обвърже,  намира, че няма аналог между правната ситуация, разгледана и разрешена в цитирания акт и настоящото правоотношение. Частичното сходство на някои от елементите не позволява отъждествяването на правоотношенията, но в действителност изложените в това решение съображения не подкрепят изобщо доводите на въззивниците.

Настоящият състав не счита, че е налице празнина в закона и предпоставка за нееднакво третиране на длъжници в различни хипотези, водещо до нарушаване на ЕКЗПЧ.

Правилният прочит на нормите на чл. 32 ал. 2 и ал. 3 от ЗЗД сочи, че те са годни да обслужат адекватно правния интерес на всяко легитимирано лице, независимо от източника на облигационното му задължение, но то следва да избере правилния защитен законов механизъм.

Безспорно е разграничението между предявяване на иск и отправяне на възражение за унищожаемост. Първият способ за защита е главен, самостоятелен, а вторият – обусловен, производен. Когато страната по унищожаемата сделка инициира по своя воля процес за унищожението й, тя следва да стори това в срока, в който правото й на иск е витално. След изтичането му исковият път е закрит за нея. Поради това законодателят й е осигурил безсрочно право за защита чрез възражение в случаите, когато производството по съдебно реализиране на правата по унищожаемата сделка е започнато от другата страна, дори след погасяване на автономното й право на иск. Така, при образуван исков процес за реализиране на задължението, възражението се отправя в сроковете и реда, предвиден за това.

Тази възможност не се ограничава и в случаите, когато спрямо страната по унищожаемата сделка е започнало принудително изпълнение без предхождащ го исков процес, а по облекчения за кредитора ред на заповедното производство. На нея също е признато и гарантирано правото да предяви възражение за унищожаемост.

Способите за това са два – когато страната е участник в заповедното производство – чрез възражение по чл. 414 от ГПК, в което да релевира основанията за унищожение. Когато страната не е била участник в заповедното производство и препис от заповедта за изпълнение /по чл. 410 или чл. 417 от ГПК/ не й е била връчван – чрез отрицателен установителен иск, в който, отричайки задължението, ще противопостави на позоваващия се на съществуването му въз основа на договор кредитор, възражение за унищожаемостта на същия, като негов източник.

Точно по тази причина нормотворецът не е предвидил изрично и ограничително като единствена защита против унищожаемостта предявяването й да става само по исков път, отричайки възможността за релевирането й чрез възражение. Само в този случай би била налице непълнота в закона и създаване на неравноправно положение между различните длъжници. Точно в този смисъл са и доводите, изложени по друг казус, в решението на САС, използвано в тезата на въззивниците. Недопустимо е произволно да се подменя волята на законодателя или тя да се прилага избирателно.

Следователно, отнесено към настоящия случай, това положение не намира адекватен процесуален израз. Както вече бе посочено, механизмът, отворен за ищците, е бил предявяване на отрицателен установителен иск, който да активира безсрочното им право на възражение по чл. 32 ал. 3 от ЗЗД, но те не са се възползвали от него.

Избраният от тях начин да поискат съдебна защита на накърнените си права е по пътя на пряк иск за унищожение, но доколкото годното му реализиране е свързано с давностен срок /а насрещната страна се е ползвала от правото си да се позове на изтичането му/, правото на иск на всеки от тях е погасено към датата на предприемане на действия по сезиране на съда, тоест – този процесуален начин не е в състояние да защити материалните им права.

Установителният иск и конститутивният иск са съвършено различни по естеството си, различават се по предмет, страни, петитум, обхват на доказване, цел и резултат, поради което по никакъв начин не може да се приеме, че в това производство са предявени отрицателни установителни искове за несъществуване на задълженията на ищците.

Ето защо предявените искове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Поради съвпадание на правните изводи на двете инстанции, въззивната жалба се явява неоснователна и не следва да се уважава. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски и за тази инстанция следва да се възложи на въззивниците, които следва да понесат своите както са направени и заплатят тези на въззиваем пор. № 3 в размер на 300 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                      

Р     Е     Ш     И  :

 

                                     

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 572/30.06.2017г. по гр.д. № 885/17г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА И.Д.З. лично и със съгласието на попечителя си Т.М.М. и Т.М.М. да заплатят на „Юробанк България“ АД, гр. София направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 300 лв.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

                                                

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: