Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен, 14.11.2017 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на осми ноември, през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                        мл.с.НИНА КОРИТАРОВА                                                                           

 

                                    

При секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 468 по описа за 2017 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

    Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв.В., пълномощник на „ЙИСТ ХОТ ПОИНТ“ ООД със седалище и адрес на управление ***** против решение № 121/03.08.2017 г. по гр.д. № 74/2017 г. на Новозагорския районен съд в частта, с която въззивникът е осъден да заплати на И.Д.К. ЕГН ********** *** сумата от 5735,55 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение и мораторна лихва за забава в размер на 781,71 лева върху посочената главница ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.01.2017г. до окончателното изплащане на сумата, в частта, с която въззиникът е осъден да заплати на въззиваемата сумата от 472,99 лева, обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, мораторна лихва за забава в размер на 35,55 лева, както и законна лихва върху главницата, считано от 25.01.2017г. и в частта с която въззивникът е осъден да заплати на въззиваемата да заплати разноски по делото в размер на 569,40 лева и съдебни такси в размер на 379,50 лева.

Посочено е, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. От събраните по делото доказателства и по-конкретно от представената справка, представляваща извлечение от програмата, в която въззиваемата сама е правила записи се било установявало, че тя е получила всичките си трудови възнаграждения и тези нейни записи следва да се считат като удостоверявани от нейни страна на получаване на заплати по смисъла на чл.270 ал.3 от КТ. Записите по справката били правени само и единствено от въззиваемата, с нейното потребителско име, с нейната парола, от компютъра, находящ се в магазина на дружеството ответник в гр.Нова Загора, при използването на един единствен статичен IP адрес. Записите от складовата програма, съдържащи текстове за получаване на трудови възнаграждения, представлявали електронни документи по смисъла на чл.11 от Закона за електронния подпис и електронния документ, като автор и титуляр на тези документи е била И.К.. Електронните документи, създавани от ищцата, били подписани с електронен подпис по смисъла на чл.13 ал.1 от ЗДЕП. Електронните документи, създавани и подписвани с електронния подпис на К., представлявали частни свидетелстващи документи, материализиращи удостоверително изявление на своя издател. Те били представени на съда, възпроизведени на хартиен носител, като препис, и не са били оспорени от ищцовата страна относно тяхната истинност и авторство. Когато електронният документ се представел по делото на хартиен носител той следвало да бъде заверен от страната или от процесуалния представител, за да се ползва с формална доказателствена сила, както е направено в случая. Страната счита, че с представеното извлечение от програмата е доказала обстоятелството, че въззиваемата К. е получавала лично трудовото си възнаграждение и посочва, че практиката на ВКС е прието, че когато законът урежда изискване за доказване на получаването на възнаграждение с писмен документ това не изключва възможността това да бъде доказано със случаен документ. Моли се решението в обжалваните части да бъде отменено, предявените искове да бъдат отхвърлени като недоказани, и да бъдат присъдени деловодни разноски за двете инстанции.

В законния срок  по чл.263 ал. 1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от адв. М. – пълномощник на И.Д.К.. С него жалбата е оспорена като неоснователна. Посочено е, че съдебният акт е законосъобразен и мотивиран. Страната счита, че представената пред първа инстанция разпечатка от складова програма представлява частен, неподписан документ и като такъв не се ползвал с никаква задължителна доказателствена сила. Ето защо той не бил оспорен пред първоинстанционния съд, тъй като верността на този документ, относно описаните в него факти, е следвало да се установи в хода на съдебното дирене. От друга страна да се оспори истинността на частен  документ означало да се иска опровергаване на формалната му доказателствена сила и да се установи, че авторът му е различен от посочения. Представената по делото разпечатка от складовата програма на въззивника представлява неподписан частен документ. Съгласно чл.4 от ЗДЕП автор на електронното изявление е физическото лице, което в изявлението си сочи като негов извършител, а титуляр на електронното изявление е лицето от името на което е извършено електронното изявление. В този случай от този частен неподписан документ не ставало ясно нито кой е автора, нито кой е титулярът на електронното изявление, поради което не е имало възможност да се инициира производство по чл.193 от ГПК за оспорване истинността на документа.

В разпоредбата на чл.270ал.3 от КТ били посочени по императивен начин способите за изплащане на трудово възнаграждение – лично по ведомост или срещу разписка, на близки на работника /при негово писмено искане/ или на влог в посочена от работника банка. Във всички случаи обаче плащането е следвало да се документира по надлежния ред. От всички събрани по делото доказателства извлечение от разчетно платежни ведомости за работните заплати в дружеството за периода м.февруари 2015г-април 2016г., писмо от Д „ИТ“ – Хасково, съдебно-счетоводна експертиза и съдебно-техническа експертиза се било установявало, че на въззиваемата е било начислявано трудово възнаграждение по ведомост, но липсвал неин подпис за получаване, че дружеството ответник неправилно е осчетоводявало плащането на възнаграждението на ищцата без да е бил съставен  първичен счетоводен документ за това и че по складовата програма е можело да се правят записи от нейния създател, респективно от работодателя, който е възложил работата на автора на програмата. С оглед на това страната, счита че ответната страна не е била провела доказване на своето твърдение, че е заплатила трудовото възнаграждение на въззиваемата, поради което обжалваното решение се явява правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Страната претендира деловодни разноски за въззивна инстанция.

Страните не са направили нови процесуални или доказателствени искания.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 21.08.2017г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 01.09.2017 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Нова Загора фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

Пред РС Нова Загора са били предявени два иска по чл.270 ал.2 от КТ за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение, както и по чл.224 ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение за неползван годишен отпуск. Съответно са били предявени акцесорни искове за заплащане на мораторна лихва върху главниците, както и на законни лихви от датата на предявена на исковата молба.

Няма спор между страните по делото, че ищцата е работила на трудово договор при ответника за периода от 02.02.2015г. до 10.04.2016г. на пълен работен ден, като съвестно е изпълнявала трудовите си задължения. Между страните е било уговорено заплащане на месечно трудово възнаграждение в размер на 500 лева.

В разпоредбата на чл.270 ал.2 от КТ е посочено, че трудовото възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти доколкото не е уговорено друго. В разпоредбата на чл.270 ал.3 от КТ се предвижда, че трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя - на негови близки. По писмено искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка. В тежест на работодателя е при предявен иск по чл.270 ал.3 от КТ да докаже, че е изплатил трудовото възнаграждение на работника си. В настоящия случай цялата защитна теза на работодателя се изгражда около твърдението, че работничката сама си е вземала дължимото трудово възнаграждение, като е правила отбелязване за това чрез записи в складовата програма на работното си място. Страната твърди, че само въззиваемата е имала парола и потребителско име, и записите в програмата са били правени от един IP адрес, находящ се в гр.Нова Загора, в магазина в който е било работното й място. Ето защо следвало да се приеме, че въззиваемата като е направила отбелязване в а програмата за получени аванс и заплата на практика е признала, че е получавала трудовото си възнаграждение. Съдът счита, че това твърдение не може да бъде възприето и остава недоказано. От извършената съдебно-техническа експертиза и по-конкретно от обясненията, дадени от вещото лице Митов в с.з., се установява, че създателят на програмата е в състояние да влезе в деловодната програма от името на ищцата, с нейния код и да коригира записите в база данни. Въпреки, че по делото няма доказано такова вмешателство в направените записи самото обстоятелство, че е възможно да се коригират записванията от името на служителката разколебава достоверността на съдържанието на представената справка. По делото липсват каквито и да е първични счетоводни документи, които да удостоверят получаването на дори едно трудово възнаграждение. От изготвената съдебно-счетоводна експертиза е видно, че въпреки, че работодателят е превеждал осигурителни вноски на името на ищцата и е отразявал, че е получила трудовото си възнаграждение счетоводните записи са били направени неправилно, тъй като не почиват на първичен счетоводен документ. Документи, които удостоверят направеното плащане на трудово възнаграждение не са били представени и при извършената проверка от Инспекцията на труда.

По отношение характера на представената справка от складовата програма съдът счита, че същата няма характера на частен документ, тъй като по дефиниция на чл.180 от ГПК частни документи са тези, които са подписани от лицата, които са ги издали и те съставляват доказателство, че изявленията, които се  съдържат в тях са направени от тези лица. В случая обаче справката не представлява документ подписан от страната, която го е издала, и по този начин не обвързва съда с т.нар.формална доказателствена сила. Обективираното в справката следва да бъде ценено съобразно останалите доказателства, събрани по делото, които в настоящия случай, разгледани комплексно, водят до извода, че не е доказано извършването на плащане на трудовото възнаграждение от работодателя на работника. Съображенията за това съдът е изложил по-горе.

В разпоредбата на чл. 4. от ЗЕДЕП е посочено, че автор на електронното изявление е физическото лице, което в изявлението се сочи като негов извършител. Титуляр на електронното изявление е лицето, от името на което е извършено електронното изявление. В настоящия случай обаче предвид извършената съдебно-техническа експертиза, съдът не може да приеме, че е доказано обстоятелството, че лицето, което е сочено за автор на документа /въззиваемата К./ действително е извършило електронното изявление. Допустима е възможността част от записите по програмата, макар да се твърди, че са извършени от нея, да са извършени практически от автора на програмата и в този случай бихме имали подмяна на авторството на изявленията в електронния документ. Ето защо не може да се приеме, че е налице категорично доказателство за извършено плащане на трудовото възнаграждение от ищцата на самата себе си.

По отношение твърдението, че електронните документи, създадени от ищцата са подписани с електронен подпис по смисъла на чл.13 ал.1 от ЗЕДЕП следва да се има предвид и разпоредбата на чл.13 ал.3 от същия закон, съгласно която страните могат да уговорят, че ще признават стойността на електронния подпис по ал. 1 и 2 на саморъчен в отношенията помежду си, каквото съгласие в случая нямаме установено.

Предвид изложеното съдът намира, че предявения иск по чл.270 ал.2 от КТ е основателен и доказан. Във връзка с това са основателни и акцесорните претенции за мораторна лихва и за законна лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението.

Съдът намира за основателен и доказан предявения иск по чл.224 ал.1 от КТ. По делото няма данни работодателят да е изплатил на работника дължимото обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 15 дни за 2015г. и за 9 дни за 2016г.,като видно от извършената съдебно-счетоводна експертиза обезщетението е в нетен размер от 472,99 лева, която сума следва да бъде заплатена на въззиваемата К. съответно основателни се явяват претенциите за мораторна лихва за забава в размер на 35,55 лева, съобразно експертното заключение, както и претендираната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението.

Тъй като изводите на настоящата инстанция съвпадат с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение следва да се потвърди.

Въззиваемата страна е направила искане за присъждане на разноски. Пред настоящата инстанция са доказани деловодни разноски в размер на 700.00 лв. за адвокатско възнаграждение, която сума следва да бъде заплатена от въззивната страна.

 

По тези съображения, съдът  

 

 

 

 

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 121/03.08.2017 г. по гр.д. № 74/2017 г. на Новозагорския районен съд като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

         ОСЪЖДА „ЙИСТ ХОТ ПОИНТ“ ООД със седалище и адрес на управление ***** да заплати на И.Д.К. ЕГН ********** *** сумата от 700.00 /седемстотин / лева, деловодни разноски за въззивна инстанция.

 

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването на страните пред ВКС на Република България.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                    2.