Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №197

 

гр. Сливен, 24.11.2017г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:  

            

ПРЕДСЕДАТЕЛ:               МАРИЯ БЛЕЦОВА    

ЧЛЕНОВЕ:      СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

 

при секретаря Мария Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №471 по описа за 2017 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №23/21.07.2017г. по гр.д.№78/2015г. на Котелски районен съд, с което е обявена на осн. чл.135 от ЗЗД за относително недействителна в отношенията между „Евролийз ауто“ ЕАД, гр.София от една страна и Я.А.А. и В.Я.А. от друга страна, сделката, оформена с нотариален акт №24/13.02.2014г., т.І, рег.№1201 нот.д.№20/2014г. на нотариус М.В., рег.№365, с район на действие КРС, с която ответникът Я. В. А. е прехвърлил чрез договор за продажба на ответника В.Я.А. собствеността върху ½ ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор №39030.501.568.1.2 с площ 100 кв.м., с административен адрес: *********, като самостоятелният обект се намира в сграда №1, разположена в ПИ №39030.501.568, като иска за останалата ½ ид.ч. от имота е отхвърлен. С решението са присъдени на двете страни разноски по съразмерност.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство Я.А.А. чрез пълномощника адв.М. и с нея се обжалва посоченото решение изцяло като недопустимо и евентуално като неправилно в частта, с което е обявена за относително недействителна по отношение на ищеца „Евролийз ауто“ ЕАД, гр.София посочената сделка за покупко-продажба на 1/2 ид.ч. от имота.

В жалбата си въззивникът посочва на първо място, че ищецът е вписал исковата молба след като имотът вече е бил отчужден от втория ответник на трето лице, неучастващо в производството и при това положение липсва правен интерес от иска, тъй като имотът не може да се върне в патримониума на ответника – длъжник. Излага съображения за несподеляне посочената от районния съд практика на ВКС в тази насока. Моли въззивният съд да приеме иска за недопустим и да прекрати производството, както е следвало да стори районният съд. На следващо място излага съображения за неправилност на решението в обжалваната уважителна част, поради неоснователност на предявения иск. Счита, че районният съд е направил неправилна преценка на свидетелските показания, които той анализира подробно, поради което е стигнал и до неправилни изводи за необореност на законовата презумпция по чл.135, ал.1, предл. последно от ЗЗД. Поради това моли въззивният съд да отмени като неправилно първоинстанцонното решение в обжалваната му уважителна част и да постанови ново, с което отхвърли исковата претенция и за останалата ½ ид.ч. от имота, като неоснователна. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от „Евролийз ауто“ ЕАД, гр.София – ищец в първоинстанционното производство чрез процесуален представител по пълномощие адв. И.С. от САК. С отговора се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемата страна намира постановеното първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски. Развива подробни съображения относно неоснователността на въззивната жалба. Детайлно анализира наведените с въззивната жалба оплаквания и излага контрааргументи за опровергаването им. Счита, че иска е допустим и основателен, като са налице всички предпоставки, визирани в разпоредбата на чл.135 от ЗЗД за уважаването му. Посочва, че ответниците не успели да оборят законовата презумпция за знание с ангажираните по делото гласни доказателства.

В срока по чл.263, ал.2, вр. ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В с.з., въззивникът Я.А., редовно призован, не се явява, представляват се от процесуален представител по пълномощие – адв. М., който поддържа подадената въззивна жалба и изложените в нея подробни основания за незаконосъобразност и неправилност на атакуваното решение. Моли въззивния съд на първо място да прекрати производството като недопустимо, евентуално да отмени първоинстанционното решение на СлРС като неправилно и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззивникът В.А., служебно конституиран от съда на основание чл.265, ал.2 от ГПК, редовно призован, не се явява и не се представлява.

В с.з. въззиваемото дружество „Евролийз ауто“ ЕАД, гр.София, редовно призовано, не се представлява.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

Във връзка с изложените на първо място във въззивната жалба твърдения за недопустимост на производството, от там и на постановеното първоинстанционно решение, поради недопустимост на иска, с оглед липсата на правен интерес, изведена от наличието на последваща прехвърлителна сделка по отношение на процесния имот с трето, неучастващо в производството лице, въззивният съд намира същите за неоснователни. Съдът в настоящият си състав споделя напълно изложените от първоинстанционния съд съображения за допустимост на предявения иск, които се основават на относима към спора съдебна практика. Съгласно цитираното решение №129/20.07.2017г. по т.д.№2481/2016г., І т.о. на ВКС, имащо характера на задължителна съдебна практика към момента на постановяването му, е налице правен интерес за кредитора от предявяване на конститутивния иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, независимо, че имотът не е в патримониума на длъжниците, а е прехвърлен с последваща сделка на трето лице, преди вписване на исковата молба. Това прехвърляне не изключва наличие на правен интерес от обявяването на сделката между длъжника и кредитора и не е основание за недопустимост на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, а дали имотът, предмет на тази сделка, може да бъде върнат в патримониума на длъжниците не е предмет на исковото производство, а на изпълнителното такова. В изпълнителното производство, но при наличие на решение, уважаващо иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД кредиторът преценява реализирането на правата си по решението, а третите лица се защитават по специалния ред, предвиден за обжалване действията на съдия изпълнител /чл. 435, ал. 5 изр. 2-ро ГПК/, при пропускане на сроковете за обжалване третото лице може да предяви владелчески иск /чл. 435, ал. 5 изр. 2-ро ГПК/.

Дали имотът може или не може да бъде върнат в патримониума на длъжника, не е предмет на настоящото дело, доколкото последващият купувач не е страна в настоящото производство. Кредиторът е този, който ще прецени по какъв начин ще реализира правата си.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че първоинстанционното решение в обжалваната му част е законосъобразно и правилно.  

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ изцяло ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Искът, с който първоинстанционния съд е сезиран е иск по чл.135, ал.1 от ЗЗД за обявяване недействителност на договор за покупко-продажба на недвижим имот по отношение на кредитора на длъжника – продавач по договора.

Предмет на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД е потестативното право на кредитора да обяви за относително недействителни по отношение на себе си сделките или други правни действия, с които длъжникът го уврежда. Такова увреждане е налице винаги, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява същото или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворяването на своя кредитор. С иска се цели това увреждане да бъде преодоляно като чрез обявената по отношение на кредитора относителна недействителност на действието на длъжника се даде възможност на кредитора да се удовлетвори от имуществото предмет на действието.

Предпоставките за успешно провеждане на иска по чл.135, ал.1 от ЗЗД са: ищеца да има качеството на кредитор спрямо длъжника-ответник; вземането на кредитора следва да е възникнало преди датата на извършеното правно действие от длъжника, което се атакува; наличие на извършено правно действие от длъжника – ответник; увреждане на интересите на кредитора от извършеното правно действие;  знание на длъжника и/или третото лице, че с атакуваната сделка се увреждат интересите на кредитора.

Безспорно по делото е установено, че ищцовото дружество „Евролийз ауто“ ЕАД, гр.София има качеството кредитор по отношение на първия ответник в първоинстанционното производство Я.А., породено от сключен договор за финансов лизинг от 18.01.2008г., като срещу ответника на 29.01.2014г. по ч.гр.д.№840/2012г. на РС – Котел е издаден изпълнителен лист за заплащане на сумата от 14006,89лв., представляваща неизплатено задължение по договора за финансов лизинг от 18.01.2008г. Вземането на кредитора „Евролийз ауто“ ЕАД, гр.София, по отношение на първия ответник, безспорно е възникнало преди датата на атакувания с иска договор за покупко-продажба на недвижим имот /13.02.2014г./.  Не е необходимо кредиторът да доказва, че вземането му е ликвидно и изискуемо. В практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 от ГПК еднозначно се приема, че за успешното провеждане на иска с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, вземането на увредения кредитор не е необходимо да е изискуемо, ликвидно или съдебно установено, не е необходимо и да е налице неизпълнение на задължението, достатъчно е то да е възникнало и да съществува.

Следователно, в случая безспорно е налице вземане на кредитора – ищцовото дружество спрямо първия ответник Я.А., предхождащо атакуваната разпоредителна сделка, т.е. първите две предпоставки за предявяване на иска по чл.135, ал.1 от ЗЗД са налице.

Атакуваното правно действие е договор за покупко-продажба на недвижим имот и спрямо него е допустим иск по чл.135 от ЗЗД. С този договор длъжникът Я.А. се е разпоредил /заедно със съпругата си, неучастваща в производството, тъй като имотът е в режим на СИО/ възмездно с притежавания от него недвижим имот, като го е продал, заедно със съпругата си на втория ответник В.А. – негов син. С тази разпоредителна сделка безспорно длъжникът Я.А. е намалил актива на имуществото си и по тази начин е увредил интересите на кредитора си – ищцовото дружество, с препятстване възможността да реализира вземането си с насочване на принудително изпълнение върху този имот. Безспорно в практиката се приема, че увреждане е налице, винаги когато с фактическите си и правни действия длъжникът намалява възможността за удовлетворяване на кредитора, спрямо който съгласно чл. 133 от ЗЗД той отговаря с цялото си имущество.

Увреждащо кредитора е всяко правно или фактическо действие на длъжника, с което се осуетява или затруднява осъществяването на правото на кредитора да се удовлетвори от длъжниковото имущество. Без значение е дали длъжникът притежава друго имущество, от което кредиторът да се удовлетвори, тъй като оспорената сделка страда само от относителна недействителност, която лесно може да се преодолее, като длъжникът изплати задължението си към кредитора или искът на кредитора за вземането бъде отхвърлен.

Съдът приема, че е налице и следващата предпоставка, визирана в разпоредбата на чл.135 от ЗЗД - знание на длъжника и на третото лице, с което длъжникът е договарял за увреждането на кредитора.

Знанието за увреждане се изразява в знание за възможността такова увреждане на настъпи в резултат на извършеното правно действие, но не и в наличие на някаква вина – умисъл и специална цел да се вреди. Не съществува спор в практиката, че в хипотезата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД е достатъчно само знание за увреждащия характер на сделката. Увреждащо кредитора действие е всеки правен или фактически акт, с който се засягат права, с което би се осуетило или затруднило осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника, като увреждане е налице всякога, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да било начин затруднява удовлетворението на кредитора. Не е необходимо да се доказва самото увреждане на кредитора, тъй като наличието на увреждане се извежда от самото атакувано действие, щом то води до намаляване на имуществото на длъжника и затруднява удовлетворението на кредитора.

В случая, към датата на процесната разпоредителна сделка длъжникът Я.А. е знаел, че има задължение към „Евролийз ауто“ ЕАД, гр.София по сключения договор за лизинг и е знаел, че със сделката намалява имуществото си, по който начин затруднява удовлетворяването на кредитора си, знаел е, че е налице възможност за такова увреждане, вследствие на сделката. Наличието и на друга цел, мотив за извършване на разпореждането, не изключва знанието му за възможното увреждане на кредитора при наличие на възникнало вземане на значителна стойност.

Въззивният съд намира, че е налице знание за увреждащия характер на разпоредителната възмездна сделка и у третото лице, с което длъжникът е договарял  – В.А.. Това трето лице е син на длъжника Я.А., поради което в случая е приложима законовата презумпция за знание по чл. 135, ал.3 от ЗЗД. Анализирайки събраните по делото пред районния съд гласни доказателства, въззивният съд споделя извода на районния съд, че презумпцията за знание не е опровергана от ответниците.

На първо място, от показанията на свид. Радостина Петрова се установява, че самата тя при проведените многократно телефонни разговори с ответника В.А. – син на длъжника Я.А. го е уведомявала изрично за задълженията на баща му по договора за лизинг на автомобила – колко неплатени вноски по договора има баща му, колко са дължимите вноски за застраховки, неустойки и т.н. по договора с молба и съответно насрещно обещание на В. да предаде на баща си. Разговорите били в периода 2009г. – 2011г. и били много чести, тъй като по договорите за лизинг Я. не плащал много често.

Тези показания не се опровергават от показанията на останалите, разпитани пред районния съд свидетели, поради което въззивният съд ги кредитира и цени във връзка с останалия събран по делото доказателствен материал. Те сами по себе си потвърждават знанието на купувача В.А. – син на длъжника Я.А. за задълженията на последния към кредитора – ищец, което по силата на законовата разпоредба, посочена по-горе се презумира.

За да се обори законоустановената презумпция е необходимо ответниците да проведат т.нар. обратно доказване, което трябва да бъде пълно, т.е. то трябва да докаже несъмнено, че презумирания факт не се е осъществил в действителността. Това доказване трябва да създаде пълно убеждение у съда за осъществяването на доказвания факт. В противен случай, при доказана презумпционна предпоставка /както е в случая – наличието на родство по права линия от първа степен/ задължението на съда да смята презумирания факт за съществуващ, продължава да действа.

В случая, ангажираните от ответниците в първоинстанционното производство гласни доказателства – показанията на свид. Памуков и свид. Асенов, не се установи несъмнено, по пътя на пълното доказване твърдяното незнание на факта за наличие на задължения на бащата Я.А. спрямо лизинговото дружество – ищец, респ. от там и незнанието за увреждането му чрез извършената разпоредителна сделка. Напротив, макар и откъслечно, от показанията на двамата свидетели се установява, че В.А. е знаел за финансовите проблеми на баща си, с когото живеят заедно в една къща /не е установено по безспорен начин от кой момент В. живее на втория етаж и от кога и дали живее в отделно домакинство от това на баща си/ и именно поради тях е искал сам да направи ремонт на втория етаж на къщата, да заплати ремонта. Самите свидетели знаят, че Я. е имал финансови проблеми, поради което не може да се приеме, че синът няма да знае за тези проблеми. Напротив, именно поради тях, Я. не е искал да се прави ремонт на втория етаж, а В. настоявал /арг. показанията на свид.Памуков/. 

Поради това, съдът приема, че е налице изискуемото според разпоредбата на чл.135, ал.1 от ЗЗД знание за увреждащия характер на сделката – че с нея ще се затрудни реализиране правата на кредитора за събиране на вземанията си, за които и двамата ответници са знаели.

С оглед изложеното съдът е мотивиран и приема, че са налице всички кумулативни предпоставки за уважаване на предявения иск по чл.135 от ЗЗД.

Поради това, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден в обжалваната част, като правилен и законосъобразен.

Тъй като първоинстанционният съд е пропуснал да укаже на ищеца, че следва да впише не само исковата молба, но и решението по настоящото дело, това указание следва да му бъде дадено с настоящото решение.

С оглед изхода на спора, правилно и законосъобразно е първоинстанционното решение и в частта относно разноските, присъдени по съразмерност.

По отношение на разноските във въззивното производство, с оглед неоснователността на въззивната жалба, то на въззивника Я.А. не се дължат разноски, като той следва да понесе своите разноски, така, както ги е направил.

Въззиваемото дружество не е направило претенция за разноски във въззивното производство и няма доказани такива, поради което съдът не следва да се произнася в тази насока.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

                             

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №23/21.07.2017г. постановено по гр.д. №78/2015г. на Котелски районен съд в обжалваната част.

 

На осн. чл. 115, ал.2 от ЗС, УКАЗВА на „Евролийз ауто“ ЕАД, гр.София, че в шестмесечен срок от влизане на решението в сила, същото следва да бъде вписано в книгите по вписванията.

 

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                                               ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                     2.