Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е      

 

гр. Сливен, 09.11.2017 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на девети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:             

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  МАРИЯ БЛЕЦОВА

                               ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА                                                                                                                                                                                         

                                                                               Мл.С. НИНА КОРИТАРОВА

при секретаря Спасова, като разгледа докладваното от  младши съдия Нина Коритарова въз.гр.  д. № 476 по описа за 2017  год.,  за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Въззивна жалба е подадена от „Мобилтел“ ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление в гр. София 1700, район „Илинден“, ул. „Кукуш“ № 1 чрез юрисконсулт Я.З. против Решение № 592  от 06.07.2017 г. по гр.д. №991 /2017 г. по описа на   Районен съд – Сливен, с което се признава за установено, че С.И.А., ЕГН:********** *** не дължи на дружеството сумата от 94,09 лв., представляваща неплатено задължение по фактури № 229347627; № 231848116; №234250833 и № 583076834 поради погасяване на вземанията по давност и дружеството е осъдено да й заплати разноски в размер на 400 лв., сторени пред първата инстанция. Решението се обжалва, изцяло като неправило и незаконосъобразно.

Въззивникът по  въззивна жалба е ответник в първоинстанционното производство и обжалва първоинстанционното решение, като  неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Посочва, че  безспорно било между страните наличието на валидно сключен договор за предоставяне на електронно съобщителни услуги, както и неизплащането на сумите по посочените фактури. Неправилно СлРС бил приел, че ищацата имала правен интерес от воденето на отрицателен установителен иск, тъй като ищцата не била доказала активно поведение от страна на кредитора, нито че същият й е бил изпращал извънсъдебни покани или бил провеждал телефонни разговори с нея. Позоваването на изтеклата погасителна давност било преждевременно, тъй като дружеството не било потърсило правата си с предявяването на иск, на който да бъде противопоставено възражение за изтекла погасителна давност. Между страните не съществувал правен спор, от който да бъде изведен правен интерес за ищцата да предяви отрицателен установителен иск. Едва при активно поведение от страна на кредитора за търсене на плащане на тези задължения, което не било доказано по делото щял да се породи правен интерес за ищцата да предяви отрицателен установителен иск. Цитира в този смисъл решение на ОС-Варна. С оглед на това предявения иск бил недопустим или алтернативно неоснователен. Същността на погасителната давност била да бъде отбранително средство на длъжника и да се въведе с възражение в процеса, а не да бъде предмет на отрицателен установителен иск. Посочва, че в случая е налице злоупотреба с процесуални права от страна на адвоката на насрещната страна, който води това производство единствено с цел да му бъдат заплатени разноските.

Моли въззивния съд да обезсили атакуваното решение като недопустимо и да прекрати производството или алтернативно да го отмени първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно и да му присъди сторените по делото разноски и пред двете инстанции. С   въззивна жалба не са направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК  е постъпил отговор на въззивната жалба, депозиран от С.И.А., ЕГН:********** *** чрез адв. Р.К. ***, със съдебен адрес:*** отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. В същия срок не е постъпила насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба въззиваемата ищец в първоинстанционното производство оспорва въззивната жалба като неоснователна и счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Посочва, че възражението на въззивното дружество, че не било претендирало извънсъдебно тези суми от ищцата било преклудирано, тъй като следвало този твърдян от нея факт да бъде оспорен с отговора на исковата молба. Дружеството имало договори за цесия за събиране на просрочени вземания с колекторски фирми, които били звъняли на неизправните длъжници от името на М-тел, които ги уведомявали за размера на дължимите суми и ги приканвали да си ги плащат. Ищцата била получавала редовно в продължение на една година такива телефонни обаждания с устни покани за плащания, което било обуславяло интереса й да предяви иска по чл. 124 ГПК. Счита, че този факт не бил своевременно оспорен от дружество с отговора на исковата молба и затова не били представили доказателства за него. Правният интерес бил възникнал от момента, когато ищцата била получила първата устна неформална покана за плащане. Посочва, че не злоупотребява с процесуални права, тъй като присъждането на разноските имало обезщетителен характер и ако ответното дружество било признало иска щяло да бъде освободено от разноски. Твърди, че СлРС не бил разпределил правилно доказателствената тежест между страните относно всички твърдени от тях факти и не им бил указал, че следва да представят доказателства относно твърдяния от тях факт, че ищцата е била получила извънсъдебни покани за плащане в устна форма. Поради, което на основание чл. 266, ал. 3 ГПК моли СлОС да допусне един свидетел при режим на довеждане, който да установи факта на телефонните обаждания от името и за сметка на М-тел, съдържащи информация за задълженията и покани за заплащането им.

Моли въззивния съд да отхвърли въззивната жалба като неоснователна, да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно и да им присъди сторените по делото разноски пред въззивната инстанция.

Съдът  с определение от 17.10.2017 държано в закрито заседание е счел, че направеното от въззиваемата с отговора на въззивната жалба доказателствено искане за разпит на един свидетел в режим на довеждане за основателно и следва да  бъде уважавано. Налице са твърдяните от въззиваемата съществени процесуални нарушения допуснати от първоинстанционния съд при разпределяне на доказателствената тежест, които да обусловят приложението на ал. 3 на чл. 266 ГПК. СлРС изобщо не е разпределил доказателствената тежест по отношение на факта твърдян от ищцата по предявения иск с правно основание чл. 124 ГПК, че е била получила извънсъдебни покани за плащане в устна форма обуславящ правният й интерес от предявяване на иска. С оглед на изложеното се налага въззивният съд да разпредели доказателствената тежест между страните- ищцата следва да докаже, твърдяния от нея факт, обуславящ правния й интерес, че е получила извънсъдебни покани за плащане в устна форма. В този смисъл следва да се допусне разпит на един свидетел при режим на довеждане относно факта на телефонните обаждания от името и за сметка на М-тел, съдържащи информация за задълженията и покани за заплащането им.

В с.з., въззивното дружество редовно призовано се изпраща процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК юрисконсулт З., който поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В с.з.  въззивницата, редовно призована се явява лично, и се представлява от  адв. К. *** процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора си и моли за потвърждаване на атакувания акт. Претендира разноски за тази инстанция.

Рапитаната в съдебно заседание свидетелка Г. посочва, че са били провеждани три телефонните обаждания между служители на М-тел и ищцата, чрез които са отправяли към нея покани да заплати задлъженията си по процесните фактури, включително и по последната фактура за начислената неустойка. Ищцата е възразила, че не ги дължи тези суми, защото са били погасени по давност и няма да ги заплати, защото се е била консултирала с адвокат. Разговорите са ставали в присъствието на свидетелката, която възпроизвежда тяхното съдържание, така както ги е чула.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

При вярно констатирани факти, първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, като фактите са били субсумирани правилно към приложимите законови разпоредби.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ правните изводи на РС, тъй като те са обосновани и намират опора в относимите към спора материалноправни норми. Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Искът, с който първоинстанционния съд е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК. В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които  произтича правния му интерес, а ответникът- фактите, от които произтича правото му. В настоящият случай правният интерес на ищцата от предявяването на отрицателен установителен иск се извежда, от активното поведение на кредитора, който е отправял покани за доброволно изпълнение на ищцата. Това обстоятелство, от което се обуславя правния интерес на ищцата от предявяването на отрицателен установителен иск срещу въззивното дружество се установява от показанията на разпитаната по делото свидетелка Г..

При отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали искове, основанието на иска /чл.127, ал.1, т.4 ГПК/ не е негов индивидуализиращ белег. Щом твърди, че оспорваното право никога не е възниквало, ищецът не би могъл и да сочи юридически факт, от който такова право се поражда. При отрицателния установителен иск, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи. Когато е уважен отрицателен установителен иск, това претендирано от ответника право е отречено, без оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни негови основания. В случая ответникът не успя да докаже правопораждащото основание на твърдяното от него право. Правилно СлРС е приел, че между страните е безспорно наличието на облигационно отношение породено от Договор № А1071688 от 15.03.2008 г. за мобилни услуги и наличието на изискуеми задължения по този договор от страна на ищцата обективирани във фактури №229347627; № 231848116; №234250833 и № 583076834. Спорен е въпросът дали същите са погасени по давност или се дължат от ищцата. Правилно СлРС е приел, че в случая по отношение на първите три фактури се касае за периодични задължения, които се погасяват по давност след изтичането на три години от момента на тяхната изискуемост по см. на чл. 111, б. „В“ ЗЗД съгласно Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2011 г., ОСГК на ВКС. Те се характеризират с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари и имат единен правопораждащ факт /договор за мобилни услуги/, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви.

 Същите са погасени по давност, тъй като падежът им е настъпил през 2011 г. /октомври, ноември и декември/, а исковата молба е подадена на 17.03.2017 г. Последната фактура № 583076834 е за задължение за начислена неустойка и същото по см. на чл. 111, б. „Б“ ЗЗД се погасява с тригодишна давност. Това задължение за неустойка също е погасено по давност, тъй като е станало изискуемо през м. декември 2011 г., а исковата молба е подадена на 17.03.2017 г.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивника, който следва да заплати на въззиваемата направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 420 лв. Не е налице злоупотреба с процесуални права от страна на адвоката на въззиваемата, тъй като същата доказа правен интерес от предявяваването на процесния отрицателен установителен иск.

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 592  от 06.07.2017 г. по гр.д. №991 /2017 г. по описа на   Районен съд – Сливен като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА „Мобилтел“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление в гр. София 1700, район „Илинден“, ул. „Кукуш“ № 1 да заплати на С.И.А., ЕГН:********** ***  сумата  от  420 лв.,  представляваща разноски пред въззивната инстанция.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

                                                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

                                                                               2.