Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 01.11.2017 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на първи ноември през двехиляди и седемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                 мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Соня Василева, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 478 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно, бързо и се движи по реда на чл. 258 и сл. и чл. 310 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 687/08.08.2017г. по гр.д. № 2878/17г. на СлРС, с което е уважен предявеният от М.Г.М. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при МП иск с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ, вр. чл. 333 ал. 4 от КТ, вр. чл. 16 от КТД от 27.09.2016г., сключен между ГД „ИН“, ДП „Фонд Затворно дело“ и Федерацията на независимите синдикати от държавното управление и организации и синдикат на работещите по трудово правоотношение в местата за лишаване от свобода, като е обявена за незаконосъобразна заповед № Л-1513/29.03.2017г. на ВПД главен директор на ГД“ИН“ при МП, с която е прекратено трудовото правоотношение с М.Г.М., отменена е заповед № Л-1513/29.03.2017г. на ВПД главен директор на ГД“ИН“ при МП, на основание чл. 344 ал. 1 и ал. 2 от КТ е възстановена М.Г.М.  на заеманата от нея до издаването на заповедта длъжност – „икономист, плановик“ в Затвора в гр. Сливен, присъдени са на М.Г.М.  разноските по делото, отказано е на ГД“ИН“ при МП присъждане на разноски и последната е осъдена да заплати по сметка на СлРС държавна такса в размер на 100 лв.

Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство, който атакува изцяло решението, като заявява, че то е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие със събраните доказателства.

Заявява, че за ищцата няколко пъти е искано предварително разрешение от ИТ за уволнението, тъй като тя е представила медицински документи и е била в продължителен отпуск, а с писмо изх. № 7543 от 24.01.2017г. Д“ИТ“ дава такова разрешение за прекратяванена трудовото правоотношение, като е взето предвид, че тя писмено е декларирала отказ да заеме предложената й друга длъжност на 05.01.17г. Твърди, че от решението на ТЕЛК е видно, че заболяването на ищца позволява адаптиране на ново работно място, което тя е отказала, макар вакантната длъжност да е била подходяща и единствена възможна. Също така въззивникът твърди, че макар работодателят да е положил всички усилия да удовлетвори исканията на синдикалната организация  за устройване на ищцата на друга  работа, организацията немотивирано и без нови доводи и обстановка, отново не е дала съгласие за уволнение на служителката. Въззивникът счита, че решаващият съд е подходил избирателно и формално към спора, в противен случай би стигнал до различни правни изводи. Твърди, че не са изложени мотиви относно предлагането на ищцата на друга подходяща длъжност и отказа й да я заеме, както и относно безпричинния отказ на синдикалната организация да даде разрешение, макар работодателят да е положил сериозни усилия да устрои ищцата на работа. Заявява още, че е безспорно наличието на действително съкращаване на щата чрез реално на бройката за длъжността „икономист, плановик“. С оглед всичко изложено счита, че атакуваната заповед е правилна и законосъобразна, поради което моли въззивния съд да отмени решението, с което тя е отменена, да я остави в сила, заедно с всички произтичащи от това последици и му присъди направените разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Оплаква се, че неправилно са присъдени с атакуваното решение разноските на ищцата, тъй като не е спазена процедурата по чл. 80 от ГПК и няма доказателства за действителното заплащане на адвокатското възнаграждение.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор на въззивната жалба, с който оспорва въззивната жалба като недопустима, поради еотстраняване в срок на нередовностите, евентуално - неоснователна. Развива контрааргументация срещу всяко от релевираните оплаквания, прави анализ на мотивите на обжалвания акт, като ги намира за обективни, правилни и кореспондиращи с приложимите правни норми, изградени въз основа на вярна фактическа обстановка. Моли въззивния съд да потвърди решението. Претендира разноски за тази инстанция. Твърди, че извършването на разноските за адвокатско възнаграждение пред РС е надлежно доказано. Няма направени нови доказателствени искания пред въззивната инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа жалбата и моли тя да бъде уважена, оспорва отговора. Претендира разноски, възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява лично, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, поддържа отговора, намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че решението е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този въззивен състав счита, че формираната от първостепенния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният съд споделя и крайните му правни изводи.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване искове по чл. 13 ал. 2 т. 6 от ЗИНЗС , чл. 19 ал. 1 т. 2 от ЗИНЗС и чл. 344 ал. 1 т. 1 и т. 2 от КТ, вр. чл. 328 ал. 1 т. 2 от КТ – за признаване на уволнение за незаконно и неговата отмяна и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност.

Основанието за уволнение на ищцата /въззиваема в това производство/, е било съкращаване на щата – такова има предвидено сред случаите, регламентирани в правната норма на чл. 328 ал. 1 от КТ в т. 2 – настъпило при работодателя с изменението на щатното разписание от 05.08.16г. когато е премахната единствената бройка за длъжността, заемана от ищцата – „икономист, плановик“. Защитата по същество на уволнената служителка се е базирала на твърдението, че действително съкращаване няма, то е било формално, тъй като трудовите функции на тази длъжност са запазени в длъжността „стоковед“, на която е назначена друга служителка без да е извършван подбор. Наред с тези аргументи ищцата релевира и твърдения за нарушена процедура преди акта на уволнение, тъй като в конкретния случай работодателят е бил длъжен да поиска предварително мнение на ТЕЛК, разрешение на Д „ИТ“ и съгласие на синдикалната организация.

Така, преди да изследва въпросите по същество, съдът следва да извърши  подготвителна проверка по повод твърдяното наличие на обстоятелства, които активират специфичните закрили при уволнение по чл. 333 от КТ, респективно – дали преодоляващите ги изисквания са спазени, тъй като ищцата изрично се позовава на свои права, защитаващи я от уволнението, които работодателят е нарушил.

Разпоредбата на чл. 333 ал. 1 от КТ въвежда само за някои от хипотезите на прекратяване на трудовия договор изискване за снабдяване с предварително разрешение на инспекцията по труда, като настоящата отговаря на условията – уволнението е поради съкращаване на щата и работникът е уведомил работодателя, че, макар да не е трудоустроен, страда от заболяване /онкологично /, което е от кръга на посочените в чл. 333 ал. 1 т. 3 от КТ, съответно – подлежи на социална защита съгласно Наредба № 5/87г.

Установено е, че ответникът е поискал и получил предварително мнение на ТЕЛК именно по повод съкращаването на служителката, като то е било, че с оглед наличието на 84% трайно намалена работоспособност на ищцата, отговаряща на клиничното й състояние, изпълняваната от нея работа не е противпоказна за заболяването й, както и че позволява адаптиране на ново работно място.

Установено е също, че ответникът своевременно /преди издаването на атакуваната заповед/, е преприел и действия за снабдяване с разрешение от дирекция „Инспекция по труда“, като на 29.11.2016г. е получил уведомление, че не му се дава предварително разрешение за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата, тъй като от документацията, придружаваща искането, било видно, че са налице свободни длъжности, които са подходящи за нея и няма данни да й е предлагана друга подходяща работа. След предлагане на такава, с писмено заявление от 05.01.2017г. ищцата е отказала да заеме длъжността “домакин, склад“, което дало основание на работодателя да поиска отново предварително разрешение от Д „ИТ“ и с писмо от 24.01.2017г. директорът на Д „ИТ“ дал предварително разрешение за прекратяване на трудовото правоотношение с М.Г.М. на длъжност „икономист, плановик“.

Последната обаче е попадала и под закрилата на още една разпоредба на КТ – тази на чл. 333 ал. 4. Тя не е предвидена за всички работници и служители, а само за тези, които са членове на съответната синдикална организация в предприятието. В случая непререкаемо се установява, че ищцата отговаря на този критерий. Не се спори между страните, че към момента на уволнението тя е била член на синдикалната организация на служителите по трудови правоотношения към Затвор Сливен, легално функционираща в структурната единица на ответника-работодател.

Така първото условие за активиране на защитния механизъм на чл. 333 ал. 4 от КТ е безспорно осъществено.

Другата, стесняваща приложното поле на предпазната норма предпоставка, е това да е предвидено в КТД, и тя също е налице. От представения колективен трудов договор, действащ в структурите на работодателя /няма спор по самото сключване на КТД, същият е актуален и обхваща спорния период/, е видно, че страните са предвидили и засилена защита, извън тази, ползваща синдикалното ръководство, за своите членове, при уволнение на определени основания. Съгласно чл. 16 от КТД от 27.09.2016г., сключен между ГД „ИН“, ДП „Фонд Затворно дело“ и Федерацията на независимите синдикати от държавното управление и организации и синдикат на работещите по трудово правоотношение в местата за лишаване от свобода, работодателят може да уволни работник поради съкращаване на щата само след предварително писмено съгласие от ръководството на синдикалната организация. От използваната формулировка е ясно, че задължението за искане на съгласие за всеки един случай е безусловно, а не е предоставено на дискресията на работодателя.

С писмо от 05.01.17г. ответникът е поискал такова предварително писмено съгласие, касаещо прекратяването на трудовото правоотношение с ищцата, описвайки предприетите действия, включително по предлагане на друга длъжност на служителката и отказа й да я заеме. В писмо-отговор от 13.01.17г., подписано от председателя на СО и трима члена, е посочено, че синдикалната организация не дава своето съгласие, на основание чл. 16 вр. чл. 17 от КТД за прекратяване на трудовото правоотношение с М.Г.М.. Изложени са и подробни и ясни мотиви за отказа.  

Поради това, щом не е налице писмено съгласие /обратното – изрично е изразено несъгласие/, това блокира възможността на работодателя законосъобразно да прекрати едностранно трудовото правоотношение с ищцата.

Следва още да се посочи, по повод въведеното с въззивната жалба оплакване, че причините за недаването на съгласие от страна на синдикалната организация са безразлични за настоящия спор. В компетентността на съда при извършване проверката за законосъобразност на уволнението влиза само изследване спазването на условието за получаване на писменото съгласие. Мотивите на синдикалния орган да откаже да го даде са суб-условие, което не подлежи на съдебен контрол, тоест – е без значение дали въобще такива са дефинирани или не.

Въпреки това може да се отбележи, че в случая синдикалният орган е посочил няколко съображения – че въпреки отказа на ищцата да заеме друга длъжност, ръководството не е направило достатъчно за устройването й, че не е взет под внимание професионалният й опит, придобит на заеманата длъжност, не е отчетено тежкото й материално положение, съпруг с лошо здравословно състояние и финансова задлъжнялост поради дългото й боледуване, както и 37 годишният й стаж на това работно място, трудността за адаптиране на друго място и опасността при психическо напрежение да настъпи нов рецидив на заболяването й. В този смисъл възраженията на въззивника, че СО без нови доводи и обстановка безпричинно е отказал да даде съгласие, са несъстоятелни.

Освен това, независимо, че работодателят счита изложените аргументи за несъответстващи на действителните обстоятелства, като се позовава и на полученото благоприятно мнение на ТЕЛК и разрешението на Д „ИТ“, съдът не може своеволно да подменя или пренебрегва волята на синдиката. Идеята на този вид работническа организация е да защитава правата на работниците-свои членове по начин, който правната норма не им осигурява и да може да противодейства безусловно на волята на работодателя в предварително уговорени между тях хипотези, каквито, в настоящия случай, са описаните в чл. 16 от КТД. В противен случай, ако се допусне възможност на  работодателя или на съда да подлага на ревизия решението на СО, да осъществява контрол върху мотивите му, или просто да не се съобразява с него, би се стигнало до грубо погазване на правата на отделния работник и налагане на властничество в трудовите правоотношения чрез предопределяне на резултата от формираното у работодателя намерение да уволни свой работник или служител, което обездвижва изначално правния механизъм и опорочава целта на нормотвореца.

Така разпоредбата на чл. 333 ал. 4 от КТ осигурява на ищцата привилегията да бъде защитена от синдикалната организация дори на такива основания, каквито правната норма не предвижда, както и да неутрализира риска от негативно решение от страна на инспекцията по труда при съвпадащите основания.

В обобщение – работодателят не е могъл да се снабди с всички, императивно указани му, разрешения и съгласия, което опорочава заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата. Спазването само на някои от подготвителните изисквания /получаване на мнение на ТЕЛК и разрешение от РИТ/ не е достатъчно – за законосъобразността на уволнението е  необходимо наличие в кумулативна даденост на всички предварителни разрешителни изявления.

Така искът за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна се явява доказан и основателен и следва да се уважи по изложените съображения, без да е необходимо съдът да се произнася по същество относно действителното наличие на конкретното основание за прекратяване на трудовото правоотношение – съкращаване на щата и да коментира материалноправните въпроси относно това дали е налице действително съкращаване или е било формално, запазени ли са трудовите функции на тази длъжност в друга длъжност, дали е имало условия за извършване на подбор и имало ли е такъв.

Основателността на главния иск обуславя основателността, а оттам – и уважаването на акцесорния иск за възстановяване на заеманата преди незаконното уволнение длъжност, като за работодателя съществува задължение, при липса на такава, да разкрие съответната щатна длъжност.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна и не следва да се уважава. Атакуваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за въззивното производство следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите така, както са направени и заплати тези на възизваемата страна в размер на 500 лв. Възражението за прекомерност, направено от другата страна не следва да бъде уважено, тъй като размерът на платеното възнаграждение е съобразен с вида и сложността на спора, броя на исковете и различната защита по всеки от тях.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                       Р     Е     Ш     И  :

                        

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 687/08.08.2017г. по гр.д. № 2878/17г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, гр. София да заплати на М.Г.М. направените по делото разноски за въззивното производство в размер на 500 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

 

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            

 

 

                                                          ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                 2.