Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №191

 

гр. Сливен, 13.11.2017г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на осми ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:    

          

ПРЕДСЕДАТЕЛ:            МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ:   СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл. с. НИНА КОРИТАРОВА

                                                                

при секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №482 по описа за 2017 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

            Образувано е по въззивна жалба против Решение №115/27.07.2017г. по гр.д.№75/2017г. на Новозагорски районен съд, с което е осъдено „Ексфайтед България“ ЕООД, гр. Хасково да заплати на И.Д.К. ***, както следва: на основание чл.128, т.2 от КТ сумата от 2017,00лв., представляваща сбор от неизплатено брутно трудово възнаграждение за м.април 2016г. в размер на 367лв., м.май 2016г. в размер на 550лв., м.юни 2016г. в размер на 550лв. и м.юли 2016г. в размер на 550лв., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба на 25.01.2017г. до окончателното й изплащане;  на осн. чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 97,80лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от датата на възникване на задължението за заплащане на съответното трудово възнаграждение до 25.01.2017г., като иска за разликата над 97,80лв. до пълния претендиран размер от 123,41лв. е отхвърлен като неоснователен; сумата от 392,85лв., представляваща обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск в размер на 15 дни за 2016г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба на 25.01.2017г. до окончателното й изплащане, като иска над този размер до пълния претендиран размер от 412лв. е отхвърлен като неоснователен. С Решението са присъдени разноски на ищцата К. в размер на 345,80лв. и ответното дружество е осъдено да заплати държавна такса и разноски за вещо лице в полза на съдебната власт.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство „Ексфайтед България“ ЕООД, гр. Хасково чрез пълномощник адв.Б.С. *** и с нея се обжалва посоченото решение частично – в неговите осъдителни за дружеството части.

     Във въззивната жалба си дружеството въззивник чрез пълномощника си адв.С. посочва, че обжалваното първоинстанционно решение в неговата осъдителна част е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Посочва, че от събраните по делото доказателства и по-конкретно от представената справка, представляваща извлечение от програмата, в която въззиваемата сама е правила записи се установявало, че тя е получила всичките си трудови възнаграждения и тези нейни записи следва да се считат като удостоверявани от нейни страна на получаване на заплати. Представената разпечатка от софтуерната система представлява електронен документ по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗЕДЕП. Записите по справката били правени само и единствено от въззиваемата, с нейното потребителско име, с нейната парола, от компютъра, находящ се в магазина на дружеството ответник в гр.Нова Загора, при използването на един единствен статичен IP адрес. Записите от складовата програма, съдържащи текстове за получаване на трудови възнаграждения, представлявали електронни документи по смисъла на чл.11 от Закона за електронния подпис и електронния документ, като автор и титуляр на тези документи е била И.К.. Използването на предоставената на ищцата от работодателя парола било равнозначно на подписване на електронното изявление с електронен подпис по смисъла на чл.13, ал.1 от ЗЕДЕП. Електронните документи, създавани и подписвани с електронния подпис на К., представлявали частни свидетелстващи документи, материализиращи удостоверително изявление на своя издател. Те били представени на съда, възпроизведени на хартиен носител, като препис, и не са били оспорени от ищцовата страна относно тяхната истинност и авторство. Когато електронният документ се представел по делото на хартиен носител той следвало да бъде заверен от страната или от процесуалния представител, за да се ползва с формална доказателствена сила, както е направено в случая.Доколкото обективираните в документите изявления са с неблагоприятно за ищцата съдържание, те имат достатъчна доказателствена стойност за установяване на фактите, за които електронните документи са създадени. Посочва, че от заключението на СИЕ, констатациите на ДБТ и извлеченията от разплащателната сметка се установило заплащане на съответните суми по ДОО за процесния период, поради което неправилно е осъден да заплати на ищцата размера на брутното трудово възнаграждение. С оглед изложеното, дружеството въззивник моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и да постанови ново, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на направените по делото разноски за двете инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – ищцата  в първоинстанционното производство И.Д.К..

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба, въззиваемата К. чрез пълномощника си адв. Р.М. *** оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение. Посочва, че обжалваният съдебен акт е законосъобразен и мотивиран. Страната счита, че представената пред първа инстанция разпечатка от складова програма представлява частен, неподписан документ и като такъв не се ползвал с никаква задължителна доказателствена сила. Ето защо той не бил оспорен пред първоинстанционния съд, тъй като верността на този документ, относно описаните в него факти, е следвало да се установи в хода на съдебното дирене. От друга страна да се оспори истинността на частен  документ означало да се иска опровергаване на формалната му доказателствена сила и да се установи, че авторът му е различен от посочения. Представената по делото разпечатка от складовата програма на въззивника представлява неподписан частен документ. Съгласно чл.4 от ЗЕДЕП автор на електронното изявление е физическото лице, което в изявлението си сочи като негов извършител, а титуляр на електронното изявление е лицето от името на което е извършено електронното изявление. В този случай от този частен неподписан документ не ставало ясно нито кой е автора, нито кой е титулярът на електронното изявление, поради което не е имало възможност да се инициира производство по чл.193 от ГПК за оспорване истинността на документа. В разпоредбата на чл.270ал.3 от КТ били посочени по императивен начин способите за изплащане на трудово възнаграждение. Във всички случаи плащането е следвало да се документира по надлежния ред. От всички събрани по делото доказателства: извлечение от разчетно платежни ведомости за работните заплати в дружеството за процесния период, писмо от Д „ИТ“ – Хасково и съдебно-счетоводна експертиза се било установявало, че на въззиваемата е било начислявано трудово възнаграждение по ведомост, но липсвал неин подпис за получаване, че дружеството ответник неправилно е осчетоводявало плащането на възнаграждението на ищцата без да е бил съставен  първичен счетоводен документ за това и че по складовата програма е можело да се правят записи от нейния създател, респективно от работодателя, който е възложил работата на автора на програмата. С оглед на това страната, счита че ответната страна не е била провела доказване на своето твърдение, че е заплатила трудовото възнаграждение на въззиваемата, поради което обжалваното решение се явява правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Страната претендира деловодни разноски за въззивна инстанция.

            С въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на доказателства във въззивната фаза на производството.

В с.з., дружеството въззивник „Ексфайтед България“ ЕООД, гр. Хасково, редовно призовано, се представлява от представител по пълномощие адв.Б.С. ***, която поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й. Посочва, че записванията в софтуерната програма представляват електронен документ и неговата хартиена разпечатка е доказателство за отразеното в него неблагоприятно за ищцата обстоятелство – получаване на трудовото й възнаграждение. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на направените пред двете инстанции разноски.  

В с.з. въззиваемата И.Д.К., редовно призована, не се явява, представлява се от процесуален представител по пълномощие адв. Р.М. ***, който оспорва въззивната жалба и поддържа изложените в отговора подробни съображения. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред въззивната инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че първоинстанционното решение е законосъобразно и правилно в обжалваната осъдителна за дружеството въззивник част.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Новозагорският районен съд е бил сезиран с предявени от И.Д.К. против „Ексфайтед България“ ЕООД, гр. Хасково при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за заплащане на неплатено трудово възнаграждение за периода м.април – м.юли 2016г. в общ размер от 2017,00лв. с правно основание чл.128, т.2 от КТ; акцесорен иск за заплащане обезщетение за забавено изпълнение върху главниците за неизплатено трудово възнаграждение за периода от възникване на задължението до подаване на исковата молба на 25.01.2017г. в общ размер от 123,41лв. с правно основание чл.86 от ЗЗД и иск за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 15 работни дни за 2016 год. в размер на 412,00лв., с правно основание чл.224, ал.1 от КТ, ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба.

В срока по чл.131 от ГПК ответника „Ексфайтед България“ ЕООД, гр. Хасково е направил евентуално възражение за прихващане със сумата от 444,78лв., представляваща взети и неотчетени парични средства от касовата наличност. Възражението е прието за разглеждане от районния съд с протоколно определение от проведено на 19.04.2017г. открито съдебно заседание.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права, правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Съдът намира въззивната жалба за неоснователна.

І. По иска за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение за периода м.април – м.юли 2016г.с правно основание чл.128 от КТ:

Безспорно от надлежно събраните от районния съд писмени доказателства е установено, а и между страните не се спори, наличието на трудово правоотношение между страните през процесния период м.април – м.юли 2016г., като трудовото правоотношение  е възникнало въз основа на трудов договор от 11.04.2016г., считано от същата дата и е прекратено на основание чл.325, т.1 от КТ, считано от 04.01.2017г. Не се спори, че през този период ищцата И.К. е престирала труд, добросъвестно е изпълнявала трудовите си задължения. Срещу престирания труд за този период на ищцата се дължи заплащане на трудово възнаграждение в уговорения между страните размер – 550лв. основно месечно трудово възнаграждение. Тежестта на доказване относно заплащането на дължимото трудово възнаграждение се носи от работодателя, който следва по пътя на пълното и пряко доказване да установи по безспорен начин този факт.

Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.2 от КТ, трудовото възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти доколкото не е уговорено друго. В разпоредбата на чл.270 ал.3 от КТ се предвижда, че трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя - на негови близки. По писмено искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка.

На първо място следва да се отбележи, че от представените по делото извлечения от ведомост за работна заплата за процесния период се установява единствено начисляването на трудово възнаграждение на ищцата, но не и заплащането му. Извлеченията от ведомостта за работна заплата, представени по делото не носят подпис на ищцата и не са годно доказателство относно подлежащия на установяване факт на изплащане на трудовото възнаграждение на ищцата за процесния период.

Твърдението на работодателя ответник е че заплащането на трудовото възнаграждение е ставало чрез изписването му като аванс и заплата от страна на самата ищца в използваната специална софтуерна система и вземането й в брой от касата от самата ищца, която е МОЛ и единствен служител в търговския обект в гр.Нова Загора. Работодателят твърди, че само въззиваемата е имала парола и потребителско име и записите в програмата са били правени от един IP адрес, находящ се в гр.Нова Загора, в магазина в който е било работното й място. Ето защо следвало да се приеме, че въззиваемата като е направила отбелязване в програмата за получени аванс и заплата, на практика е признала, че е получавала трудовото си възнаграждение.

Съдът счита, че това твърдение не може да бъде възприето и остава недоказано. Създателят на въпросната програма е в състояние да влезе в деловодната програма от името на ищцата, с нейния код и да коригира записите в база данни. Наличието на такава възможност разколебава достоверността на съдържанието на представената справка - разпечатка на данни от електронната система за отчитане на касовите операции за периода 16.02.2015г. – 20.12.2016г.

По делото липсват каквито и да е първични счетоводни документи, които да удостоверят получаването на дори едно трудово възнаграждение. От изготвената съдебно-счетоводна експертиза е видно, че въпреки, че работодателят е превеждал осигурителни вноски на името на ищцата и е отразявал, че е получила трудовото си възнаграждение счетоводните записи са били направени неправилно, тъй като не почиват на първичен счетоводен документ. Документи, които удостоверят направеното плащане на трудово възнаграждение не са били представени и при извършената проверка от Инспекцията на труда.

По отношение характера на представената справка от складовата програма съдът счита, че същата няма характера на частен документ, тъй като по дефиниция на чл.180 от ГПК частни документи са тези, които са подписани от лицата, които са ги издали и те съставляват доказателство, че изявленията, които се  съдържат в тях са направени от тези лица. В случая обаче справката не представлява документ подписан от страната, която го е издала, и по този начин не обвързва съда с т.нар. формална доказателствена сила. Обективираното в справката следва да бъде ценено съобразно останалите доказателства, събрани по делото, които в настоящия случай, разгледани комплексно, водят до извода, че не е доказано извършването на плащане на трудовото възнаграждение от работодателя на работника.

В разпоредбата на чл. 4. от ЗЕДЕП е посочено, че автор на електронното изявление е физическото лице, което в изявлението се сочи като негов извършител. Титуляр на електронното изявление е лицето, от името на което е извършено електронното изявление. В настоящия случай обаче не е установено по пътя на пълното и пряко доказване, че лицето, което е сочено за автор на документа /въззиваемата К./ действително е извършило електронното изявление. От една страна, поради съществуващата  възможност  част от записите по програмата, макар да се твърди, че са извършени от нея, да са извършени практически от автора на програмата, не може да се приеме, че е налице категорично доказателство за извършено плащане на трудовото възнаграждение от ищцата на самата себе си. От друга страна следва да се посочи, че въззивникът не е установил по никакъв начин факта, че ищцата има създаден електронен подпис по смисъла на чл.13, ал.1, ал.2 или ал.3 от ЗЕДЕП, за да се приеме, че представената разпечатка има характер на подписан от ищцата документ със съответните на това последици. Законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис, но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Както посочихме обаче, доказателства за наличието на такъв не са ангажирани по делото. Наличието на създадено потребителско име и парола, даващи възможност за достъп до програмата на ищцата, /но и на създателят им, съгласно по-горе посоченото/ не означава и не представлява наличие на създаден нарочно за нея електронен подпис по смисъла на чл.13 от ЗЕДЕП. Без да е удостоверено изявлението с електронен подпис, авторството не е установено. Ето защо процесната разпечатка от компютърната програма е с характер на неподписан частен документ и не доказва сама по себе си подлежащия на установяване факт – плащането на трудовото възнаграждение за процесния период на ищцата. Както вече би посочено и от останалите, събрани по делото доказателства този факт остана недоказан, поради което носещата доказателствената тежест страна – работодателят въззивник следва да понесе своеобразната санкция от неизпълнението на основното си процесуално задължение и съдът следва да приеме, че твърденият от него, но останал недоказан факт не се е осъществил, т.е. трудовото възнаграждение на ищцата за процесния период, макар и начислено, не е заплатено.

От заключението на кредитираната от районния съд и от настоящата инстанция съдебно-икономическа експертиза се установява брутния размер на трудовото възнаграждение на ищцата за периода м.април – м.юли 2016г. в размер на 2035лв. при претендиран такъв от 2017лв.

Във връзка с възражението на въззивника за присъждане на БТВ следва са се отбележи, че независимо, че произнасянето на съда е за БТВ, то съгласно трудовото и осигурително законодателство, работодателят е длъжен първо да направи съответните удръжки по ДОО и да внесе съответните данъци и осигуровки /както в случая се установи, че работодателят е направил/ и да заплати на работника само чистата сума за получаване.

Във връзка с направеното от работодателя възражение за прихващане, въззивната инстанция споделя напълно извода на районния съд за пълна недоказаност на това възражение, поради което същото е неоснователно.

С оглед изложеното, съдът намира, че предявеният от ищцата в първоинстанционното производство иск по чл.128 от КТ е основателен и доказан в пълния претендиран размера, в който размер е и уважен от районния съд.

Върху главницата следва да се присъди и обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от подаване на исковата молба, както правилно е присъдил районния съд.

ІІ. Основателността на главната искова претенция обуславя основателност и на акцесорната такава за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, като правилно районният съд е определил същата в размер на 97,80лв., до който размер е уважил исковата претенция. В останалата част до пълния претендиран размер акцесорната претенция е отхвърлена, но в тази част решението,у като необжалвано е влязло в сила.

ІІІ. По отношение на иска за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ:

Съгласно разпоредбата на чл.224, ал.1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж.

Правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата, същата е имала неизползван платен годишен отпуск за 15 работни дни за 2016г., установен от вещото лице, изготвило съдебно-икономическата експертиза пред първата инстанция. Съгласно разпоредбата на чл.224 от КТ същият има право на парично обезщетение за този неизползван платен годишен отпуск, възлизащо на сумата от 392,85лв. – брутен размер, съгласно заключението на вещото лице.

Работодателят, носещ доказателствената тежест, не е установил по пътя на пълното доказване по безспорен начин от една страна твърдението си за ползване на 5 от 15-те дни платен годишен отпуск от страна на ищцата /липсват молба за отпуск, разрешение за ползване от работодателя и доказателства относно реалното й ползване/, както и заплащането на това обезщетение след прекратяване на трудовото правоотношение.

Поради това, исковата претенция по чл.224 от КТ е основателна и следва да се уважи до размера на сумата, посочена от вещото лице – 392,85лв. и да се отхвърли в останалата част до пълния претендиран размер от 412лв., както правилно и законосъобразно е направил районният съд. Решението в отхвърлителната част не е обжалвано и като такова е влязло в сила.  

Върху главницата следва да се присъди и законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Като е достигнал до същите правни изводи, районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да се потвърди в обжалваните му части.  

Правилно и законосъобразно, на основание чл.78, ал.6 от ГПК районният съд е осъдил работодателят – ответник по първоначалните искове, да заплати дължимата държавна такса и разноски за вещо лице в полза на съдебната власт.

С оглед изхода на спора, правилно и законосъобразно районният съд е присъдил на страните по съразмерност направените от тях разноски.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба -  неоснователност на същата, следва да се възложи на дружеството въззивник и то да понесе своите разноски, така, както ги е направило и да заплати на въззиваемата К. направените от нея разноски пред въззивната инстанция в доказания размер от 360лв. за платено адвокатско възнаграждение.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                               Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА в обжалваните части Решение №115 от 27.07.2017г., постановено по гр.д. №75/2017г. по описа на Новозагорски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА „Ексфайтед България“ ЕООД, ЕИК 204010937, със седалище и адрес на управление: *******да заплати на И.Д.К. с ЕГН ********** *** сумата от 360лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване, с оглед нормата на чл.280, ал.2, т.3 ГПК.

 

 

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                            

                                                                  ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                         2.