Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен, 21.12.2017 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори ноември, през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                               ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

 СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                                                                                                              

При секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 489 по описа за 2017 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

    Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв. Г., пълномощник на И.Д.И. ЕГН ********** *** – 22 против решение № 455/25.05.2017 г. по гр.д. № 5137/2017 г. на Сливенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от въззивника против Министерство на правосъдието , ********искове с правно основание чл. 441 от ГПК във вр. с чл.49 и чл.45 от ЗЗД за заплащане на сума в размер на 1750.00 лева за нанесени вреди от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение по изпълнително дело № 201552330401119 по описа на ДСИ при Ямболския районен съд , от които 250.00 лева имуществени вреди за заплатено адвокатско възнаграждение и 1500.00 лв. неимуществени вреди изразяващи се в страдания , причинени от факта че ищецът е бил лишен от продукти и лекарства. С обжалваното решение въззивникът е бил осъден да заплати и 200.00 лева юрисконсултско възнаграждение.

Посочено е, че обжалваното решение е незаконосъобразно и  необосновано. При постановяване на решението , съдът не бил анализирал доказателствата в цялост , поради което правните изводи били изградени въз основа на отделни факти, а не на всички . Неправилен бил изводът на съда, че от събраните по делото доказателства не се установявало виновно поведение от страна на съдебния изпълнител, тъй като били налице извинителни обстоятелства обуславящи процесуалното му поведение. Преценката са съдията, че не следва да се прекрати изпълнителното дело на основание чл. 433 ал. 1 т. 1 от ГПК било неговото неправомерно действие, , което довело до налагането на запор на пенсията на въззивника , съответно до липсата на средства за храна и лекарства. Страната посочва също така , че не е обжалвал действията на съдебния изпълнител, тъй като не е имал възможност да направи това. В разпоредбата на чл. 435 ал. 2 от ГПК, в която били посочени изрично хипотезите, които могат да се обжалват от длъжника , липсвала възможност да се обжалва отказът на СИ да прекрати изпълнителното производство. Въззивникът твърди, че в хода на първоинтонционното производство безспорно била установена вината на съдебния изпълнител, както и причинно – следствената връзка между причинените му вреди и неправомерното поведение на съдебния изпълнител. Във въззивната жалба се съдържа оплакване за фрагментираност, хаотичност и вътрешна противоречивост на мотивите. Това водило до съществено противоречие между мотивите и диспозитива на решението.

Моли се обжалваното решение да бъде отменено и да бъдат присъдени деловодни разноски. Не са направени доказателствени искания.

В законния срок  по чл.263 ал. 1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба, с който тя е оспорена като неоснователна . Моли се обжалваното решение да бъде потвърдено и се претендират деловодни разноски.

По делото е депозирана и частна жалба от адв. Г., пълномощник на И.Д.И. ЕГН ********** *** – 22 против определение № 1760/26.07.2017 г. по гр.д. 5137/2017 г. по описа на Сливенския районен съд, с което е била отхвърлена молбата му за изменение на решение № 455/25.05.2017 г. по гр.д. № 5137/2017 г. на Сливенския районен съд в частта на разноските. Посочено е, че определението е неправилно, незаконосъобразно и немотивирано. В мотивите си съдът бил посочил, че ответникът не претендира разноски , но все пак бил присъдил такива. Разноски се били дължали само ако са поискани от страната и след като не са били поискани, то съдът не е следвало да ги присъжда. Освен това решението на съда не било съобразено с последните изменения на чл. 78 ал. 8 от ГПК във вр. с чл.37 от ЗПП във вр. с НЗПП, за което страната своевременно била направила възражение. Усложненията в производството – привличане на подпомагаща страна , предявяване на насрещен иск, не били настъпили по волята на жалбоподателя , ответникът по иска сам бил преценил да се възползва от тези правни възможности , поради което не следвало заради тях да му се присъжда юрисконсултско възнаграждение в по- големи от минималните размери. При определяне на размера на юрисконсултското възнаграждение следвало да се вземе предвид, както фактическата и правна сложност на делото, така и материалния интерес по него и фактически извършените действия по защита. Моли се обжалваното определение да бъде отменено и да се измени първоинстанционното решение като не се присъдят разноски на ответника по иска. При условията на евентуалност се моли да се намали присъденото юрисконсултско възнаграждение до законния минимум в размер на 100.00 лв. Претендират се разноски.

По частната жалба няма депозиран отговор от въззиваемата страна.

В с.з. въззивникът редовно призован се явява лично и с адв. Грънчарова, която поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена . Претендира разноски.

В с.з. въззиваемата страна редовно призована се представлява от юрисконсулт Д. , която оспорва въззивната жалба, моли да се потвърди обжалваното решение и претендира разноски.

В с.з. третото лице помагач не се явява и не се представлява. Процесуалният му представител адв.Х. в писмено становище заявява, че оспорва въззивната жалба и моли да се потвърди първоинстанционното решение.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 14.06.2017г. и в рамките на законоустановения срок – на 27.06.2017 г. е била депозирана въззивната жалба.

Обжалваното определение е било съобщено на въззивника на 31.08.2017г. и в рамките на законоустановения срок – на 07.09.2017 г. е била депозирана частната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, както и в обжалваното определение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 441 от ГПК ( в редакцията от 2010г. на ГПК), частният съдебен изпълнител отговаря при условията на чл. 45 от ЗЗД за вредите причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, като за същите вреди отговаря и държавният съдебен изпълнител при условията на чл. 49 от ЗЗД . Отговорността по чл.49 ЗЗД има обезпечително-гаранционна функция и настъпва, след като натовареното лице при или по повод изпълнение на възложената му работа причини виновно вреди на пострадалия, като надлежния ответник е органът по назначението на държавните съдебни изпълнители, а в случая това е Министерство на правосъдието. За да възникне тази отговорност е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: вреди, причинени на пострадалия ищец от лице, на което отговорният по чл. 49 от ЗЗД е възложил някаква работа, тези вреди да са причинени при или по повод на изпълнението й и по вина на изпълнителя, при наличието на причинна връзка между тях. В тежест на ищеца по главния иск е установяването, че в следствие на твърдяното действие или бездействие на ДСИ е настъпил вредоносният резултат. Преюдициален е въпросът за законосъобразността на действието или бездействието, тъй като имуществената отговорност на ответника в случая по чл. 49 ЗЗД, в качеството на възложител на работата, може да се ангажира само при установена в настоящото производство незаконосъобразност на акта. На обезщетяване, съгласно чл. 45 и чл. 51 от ЗЗД подлежат действителните преки и непосредствени вреди, произходящи от увреждането. Преки вреди са само тези, които оказват директно въздействие върху правната сфера на увредения по такъв начин, че увреденият не би претърпял вредите, ако не бяха твърдяните незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител, тъй като преки са само тези вреди, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, т.е. които са адекватно следствие от увреждането. Освен преки, вредите следва да бъдат и непосредствени, т.е. да са настъпили по време и място, следващо противоправния резултат. Настъпването на вредите не следва от нарушението/увреждащото действие, твърдяно от ищеца, а трябва да се докаже наличието на причинно-следствена връзка, както и че вредите са преки и непосредствени.

В настоящия случай ищецът е твърдял, че неправомерното действие извършено от ДСИ е отказът му да прекрати изпълнителното производство при положение, че е направил изрично искане в тази насока и е представил доказателства ( заповед на министъра на образованието и науката, споразумение с взискателя), от които е видно, че цялото му задължение е изплатено преди образуване на изпълнителното производство. Съдът намира, че действително първоначално ДСИ е извършил неправомерно действие като е отказал да прекрати изпълнителното производство при наличието на посочените по – горе доказателства. От представеното споразумение от 23.04.2015 г. и вносна бележка от 23.04.2015 г. е било видно, че взискателят и длъжникът са били постигнали споразумение за дължимите по изпълнителния лист суми ( по гр.д.2826/2014 г. по описа на ЯРС) и че те са били изцяло изплатени в деня на подписване на споразумението. От писмото на Директора на МГ „ Атанас Радев“ и от заповед № РД 09 – 1359/29.08.2014 г. на Министъра на образованието и науката, безспорно се е установявало , че учениците от 12 клас за учебната 2014/2015г. са завършвали училище на 14.05.2015 г. Претенциите на взискателката за по – дълъг период за заплащане на издръжка са били очевидно неоснователни и не е било необходимо да се провежда съдебно производство, по което това да се установи. В този смисъл първоначалният отказ да прекрати изпълнителното производство и налагането на запор на пенсията на въззивника са били неправомерни действия извършени от страна на ДСИ. В последствие при наличието на спряно изпълнително дело той не е могъл да предприеме други действия, с които да отмени наложения запор, а при получаване на решението на РС – Ямбол е действал своевременно като е отменил наложения запор още на следващия ден.

Съдът обаче намира , че твърдените от ищеца вредоносни резултати като следствие на неправомерните действия на ДСИ не са доказани. В исковата молба се твърди, че тъй като е бил наложен запор на единствения доход на ищеца – неговата пенсия, той е бил лишен от възможността да закупува животоподдържащи и животоспасяващи медикаменти и лекарства, а също така не е могъл да спазва предписаната му от лекарите хранителна диета , което довело до необходимостта да търси консултация от лекар – кардиолог. През същото това време въззивникът бил чувствал обида и унижение за това, че въпреки че е изпълнил задължението си изцяло, му е бил наложен запор. За всичко това той бил претърпял имуществени вреди в размер на 250.00 лв. заплатен адвокатски хонорар по изпълнителното дело и 1500.00 лв. неимуществени вреди за претърпените страдания.

По отношение твърдените имуществени вреди претенциите са неоснователни. Както отбелязахме по – горе за да са основателни имуществените претенции следва да са в пряка и непосредствена връзка с неправомерното действие извършено от ДСИ. В Случая , след като е получил покана за доброволно изпълнение , въззивникът е представил молба по изпълнителното дело от 02.09.2015 г., към която е било приложено пълномощно и договор за правна защита и съдействие с адв.Георгива. По този начин направените разноски за адвокатско възнаграждение са във връзка с изпълнителното дело , но не и с неправомерното действие на ДСИ ( отказ да прекрати изпълнителното дело), което е извършено в по – късен момент. Поради липсата на причинно – следствена връзка между имуществените вреди и извършеното неправомерно деяние, имуществените претенции се явяват неоснователни.

Съдът намира, че и претенциите за неимуществени вреди са неоснователни, тъй като такива не са доказани по делото. Оплакванията на жалбоподателя са , че поради неправомерно наложения му запор са му липсвали средства за храна и лекарства , че се е чувствал унижен от факта на налагането на запор върху пенсията му при положение, че е изплатил задължението си, както и че се е стигнало до влошаване на здравословното му състояние в следствие на гореизложеното, което го е принудило да търси медицинска помощ. За да бъде преценено дали действително наложения запор на въззивника му е попречил да закупува медикаменти и храна е следвало на първо място той да докаже размера на своите доходи , да докаже , че е имал медицинско предписание да спазва определена диета , което е било възпрепятствано от запора, както и че реално не е могъл да закупува нужната му храна и медикаменти. В тази насока не са представени никакви доказателства – гласни или писмени, от страната. Няма събрани доказателства и по отношение твърдението за изпитаното чувство за унижение от въззивника и то остава голословно и неподкрепено по делото.

От доказателствата по делото е видно единствено, че на 05.04.2016 г. и на 27.04.2016 г. И. е извършил преглед при кардиолог , при който са му били извършени редица изследвания. В двата амбулаторни листа приложени към делото е посочено, че той е с установена анамнеза „хипертония“, но че същата е на лечение с добър ефект. От това , следва изводът , че това не е нововъзникнало заболяване и не може да се търси , а и не е установена причинна връзка между него и действията на ДСИ. Както посочихме по – горе , за да се уважи предявеният иск по отношение на неимуществените вреди , те следва да се установят като такива и да се установи причинно – следствена връзка между тях и неправомерното поведение на ДСИ. Това в случая не е направено.

Тъй като изводите на настоящата инстанция съвпадат с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение следва да се потвърди.

По отношение частната жалба в частта на разноските, съдът намира същата за неоснователна поради следните съображения :

Съгласно разпоредбата на чл.78 ал. 3 от ГПК , ответникът има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлителната част от иска. Съгласно ал. 8 от същия текст, в полза на юридическите лица се присъжда възнаграждение ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът му не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. В случая исковете са отхвърлени изцяло, поради което на ответника се дължи възнаграждение за юрисконсулт , тъй като той е бил представляван от такъв. Ответникът своевременно е поискал присъждане на юрисконсултско възнаграждение . Първоначално той е направил това с отговора на исковата молба ( стр. 7 ), като с него е било представено и пълномощно на името на юрисконсулт Д.. По – късно, в молба представена по делото на 25.04.2017 г., ответната страна отново е заявила, че претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. По този начин ответникът своевременно е заявил претенцията си за заплащане на юрисконсултско възнаграждение.

Първоначално ( към момента на депозиране на отговора на исковата молба) размерът на присъжданите юрисконсултски възнаграждения се е определял съобразно разпоредбата на чл. 78 ал. 8 от ГПК по реда на Наредбата за заплащане на адвокатските възнаграждения . С приетото изменение на разпоредбата на чл. 78 ал. 8 от ГПК на 07.02.2017 г., се прие , че размерът на юрисконсултското възнаграждение се определя съобразно разпоредбите на Закона за правната помощ. Тъй като това е процесуална норма , съдът намира , че следва да се определи размерът на дължимото възнаграждение за юрисконсулт съобразно правилата на ЗПП, съответно по правилата на наредбата за заплащане на правната помощ. В чл.25 ал. 1 от НЗПП е посочено, че за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100.00 лева до 300.00 лева, а съгласно разпоредбата н ачл. 23 т. 4 от НЗПП за неоценяеми искове се присъжда възнаграждение между 80 лева и 120 лева. Първоинстанционният съд е присъдил юрисконсултско възнаграждение в размер на 200.00 лв., което съответства на законовите разпоредби, а съдът намира и за справедливо предвид на обстоятелството , че са били претендирани два вида вреди – имуществени и неимуществени , страната активно е защитила позицията си чрез своевременни и адекватни процесуални действия и производството е било усложнено чрез привличане на трето подпомагащо лице , както и чрез предявяване на насрещен иск.

Като има предвид посоченото по – горе , съдът намира , че обжалваното определение за изменение на разноските е правилно и първоинстанционното решение не следва да се изменя в тази част.

С оглед изхода на делото , на въззиваемата страна Министерство на правосъдието следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 100.00 лева за настоящата инстанция. За да определи това възнаграждение , съдът взе предвид както изложените по – горе мотиви , така и фактът , че пред настоящата инстанция не бяха извършени голям брой процесуални действия, нито производтството беше усложнено.

На третото лице помагач деловодни разноски за въззивна инстанция не следва да бъдат присъждани , тъй като макар и да са претендирани такива не са доказани.

По тези съображения, съдът  

 

Р    Е    Ш    И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 455/25.05.2017 г. по гр.д. № 5137/2017г. на Сливенския районен съд като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

         ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на И.Д.И. ЕГН ********** *** – 22 против определение № 1760/26.07.2016 г. по гр.д. 5137/2016 г. по описа на Сливенския районен съд, с което е била отхвърлена молбата му за изменение на решение № 455/25.05.2017 г. по гр.д. № 5137/2017 г. на Сливенския районен съд в частта на разноските.

 

         ОСЪЖДА И.Д.И. ЕГН ********** *** – 22 да заплати на Министерство на правосъдието , *********деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 100.00 ( сто) лева.

Решението не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

                    2.