Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 203

 

гр. Сливен, 30.11.2017 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на  двадесет и девети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                    Мл. с. НИНА КОРИТАРОВА    

при участието на прокурора ………и при секретаря Елена Христова, като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 503     по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 663/25.07.2017 г. по гр.д. № 2205/2016 г. на Районен съд Сливен, с което е осъден С.Т.Т. ЕГН ********** *** да заплати на основание чл.31 ал.2 от ЗС на А.В.С. ЕГН ********** *** сумата от 2 456.00лв., представляваща обезщетение за еднолично ползване от Т. за периода от 17.02.2015г. до 10.05.2016 г. на съсобствен недвижим имот, находящ се в ********, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 02.06.2016 г. до окончателното й плащане, като отхвърля иска за разликата от уважената част до пълния предявен размер от 7 400 лв. като неоснователен и недоказан.  Със същото решение е осъден С.Т.Т. да заплати на А.В.С. сумата от 3 027.75 лв., представляваща обезщетение за еднолично ползване от Т. за периода от 17.02.2015 г. до 10.05.2016 г. на съсобствен недвижим имот , находящ се в с. Равда , ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й плащане, като искът е отхвърлен за разликата от уважената част до пълния предявен размер от 7 870.00лв. като неоснователен и недоказан. С обжалваното решение е осъден С.Т.Т. да заплати на А.В.С. сумата от 350лв., представляваща лихва за забава върху обезщетението за лично ползване, считано от датата на изискуемост на всяко едно месечно обезщетение до 10.05.2016 г., като е отхвърлен искът за  разликата от уважената част до пълния предявен размер от 1974.66 лв. като неоснователен и недоказан. С решението е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 31 ал.2 от ЗС за заплащане на сумата от 1200 лв., представляваща обезщетение за еднолично ползване на съсобствен недвижим имот, находящ се в ********.

Подадена е въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство, в която се твърди, че решението е постановено при многобройни нарушения на процесуалните правила както и на материалния закон и е необосновано. Твърди, че в законоустановения срок е представил отговор на исковата молба, към който е приложил писмени доказателства. В с.з. съдът обаче е посочил, че е пропуснал срока за представяне на доказателствата, поради което ги е върнал. Същевременно в съдебното решение е приел, че отговорът е в законния срок. Въпреки това не е приложил доказателствата, с което е нарушил съдопроизводствените правила, а именно равенството между страните в процеса.  Съдът се е произнесъл и при непълнота на доказателствата, а освен това не е провел и разпит на допуснати свидетели, които е следвало да бъдат водени от ответника. На следващо място се сочи, че е нарушен материалният закон, развиват се съображения. По отношение на имота в гр. Сливен, м. „Лозарски връх“ са развити съображения, че не следва да се кредитират показанията на разпитаните по делото свидетели. Развиват се съображения, че ищцата е имала достъп и доброволно се е лишила от него, поради което няма право да търси обезщетение за лишаване от ползване. Изводът от доводите е, че предявеният иск относно имота в гр. Сливен, е неоснователен, тъй като липсва лишаване от право да бъде ползван имота, а е направен доброволен отказ и е недоказано евентуалното ползване на имота от третия съсобственик и обема на това ползване. Имотът в с.Равда се използва единствено през летния сезон, поради което обезщетението  следва да обхваща единствено и само ползването на този имот през туристическия сезон. Излагат се съображения относно неправилност на заключението на вещото лице при определянето на наемната цена на този имот. Сочи се, че свидетелските показания не следва да бъдат кредитирани и се развиват съображения в тази насока. Освен това сградата в  с. Равда е недовършена, на фаза груб строеж. За въвеждането на сградата в експлоатация, а и за запазване на състоянието, следва да бъдат извършени разходи, поради което болшинството от съсобствениците са взели решение тя да бъде достроена с приходи от отдаването под наем на общото имущество. Твърди, че не е представил доказателства относно извършени разходи, тъй като същите са били върнати от съда като просрочени по време. В този смисъл прави възражение за прихващане относно дължимите от ищцата суми, относно строителството и поддръжката на имота, платени с парите от получените наеми. Поради това се иска на първо място да бъде отменено съдебното решение, да бъде изменено същото относно размера на дължимото обезщетение, или да бъдат уважени направените възражения за прихващане. Направени са доказателствени искания  съдът да допусне като доказателства по делото приложените на първата инстанция документи, които са върнати от съда. Моли да бъде назначена допълнителна съдебна експертиза, която да определи дължимото обезщетение отделно за зимните и летни месеци, относно имота находящ се в с. Равда. Иска се да бъде допуснати до разпит двама свидетели, поискани пред първата инстанция, но неразпитани от съда. Моли да бъдат представени като доказателства фактурите за извършени разходи във връзка със строителството на семеен хотел в с.Равда.

В срока по чл.263 от ГПК не е постъпил писмен отговор на тази жалба.

Във връзка с направените във въззивната жалба доказателствени искания, съдът се е произнесъл с определение в закрито заседание като ги е отхвърлил като неоснователни.

В с.з. въззивникът, редовно призован, не се явява. Представено е писмено становище, с което се поддържа подадената жалба.

В с.з. въззиваемата не се явява и не се представлява.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея, като я допълва по следния начин, с оглед допуснатите и приети от тази инстанция доказателства.

Със Заповед № 421/05.04.2017 г. на кмета на Община Несебър е забранено ползването на партерния етаж на строеж – семеен хотел, в УПИ XII – 525 кв. 34А /ПИ с идентификатор № 61065.501.204/ по плана на с. Равна община Несебър собственост на С.Т.Т., А.В. Б. и М.С. Т.. Тази заповед е била обжалвана и по нея е постановено решение № 1489/27.09.2017 г. по адм.д. № 1136/2017 г. на Административен съд – Бургас, с което е отхвърлена жалбата на С.Т.Т.. В това решение е посочено, че при извършена проверка е установено,че строежът се ползва от С.Т. и М. Т., чрез отдаване на части от него под наем за търговска дейност, като по административното дело са представени и два договора за наем.

         Неоснователно е оплакването, че при разглеждане на делото районният съд е допуснал нарушения на процесуалните правила. Исковата молба е била връчена на въззивника на 23.09.2016г. и срокът за отговор е до 23.10.2016г., който обаче е почивен ден, поради което е изтекъл на 24.10.2016г. когато е бил внесен в деловодството на съда. С определение № 2625/21.12.2016 г. районният съд е допуснал и приел като писмени доказателства по делото представените с отговора писмени доказателства. В с.з.  проведено на 01.02.2017 г. съдът е докладвал отговор на ответника, но се касае за втори такъв,  депозиран на 31.01.2017 г., т.е. след изтичане на преклузивния срок. Отговор на исковата молба от 24.10.2016г. съдът е докладвал в същото с.з, където е квалифицирал трите обективни кумулативно съединени осъдителни искове, указал е доказателствената тежест на ищцата, докладвал е постъпилия в законовия срок отговор и е указал на ответника, че доказателствената тежест относно извършени разходи за ремонти на сградите лежат върху него. Освен това съдът му е предоставил възможност на следващото открито с.з. да представи фактурите за ремонтите на сградата в  с. Равда и е допуснал до разпит двама свидетели при режим на довеждане от страна на ответника, който лично е присъствал в съдебното заседание. Следващото с.з.  се е провело на 10.03.2017 г. където ответникът се явил лично. В това с.з. на съда   не са били представени и не е събирал нови доказателства. В с.з. на 02.06.2017 г. ответникът се явил лично, съдът е дал ход на делото, но ответникът отново не е направил доказателствени искания и не е представил доказателства. Последното с.з. по делото е проведено на 05.07.2017 г. като в това с.з. ответникът не се явил, а съдът е изслушал заключението на назначената по делото експертиза.  Така настоящият въззивен състав намира, че  първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение, което да има характер на съществено и което да е препятствало въззивникът да представи исканите с въззивната жалба  доказателства пред районния съд.

Неоснователно е и оплакването, че е допуснато нарушение на материалния закон. Безспорно е, че въззивникът – ответник и въззиваемата – ищец са съсобственици на имотите, за които се претендира обезщетение за еднолично ползване. Няма спор, че имотите се ползват от въззивника, като въззиваемата на 15.07.2014 г. е изпратила нотариална покана, която е връчена на въззивника на 17.07.2014 г. С нотариалната покана ищцата е поискала от ответника, във връзка с възникналата помежду им съсобственост при равни квоти от правото на съсобственост върху три конкретно посочени недвижими имота, след получаване на поканата да й осигури ключ от имотите, в противен случай ще претендира обезщетение за това, че е лишена от ползването на имотите за първия имот в размер на 500 лв., за втория в размер на 600 лв. и за третия в размер на 300 лв.

Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието. Равнозначно е на поканата по чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи обезщетение и от този момент започва да тече срокът на общата пет годишна погасителна давност. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.

С разясненията на ТР 7/2012 г. на ОСГК на ВКС по приложение на  чл. 31, ал. 2 ЗС се прие че ползващият съсобственик почва да пречи, когато друг съсобственик е отправил искане да се служи с вещта, доведено до знанието му и ползващият вещта съсобственик не е отстъпил съответстващата на дела на претендиращия или не му е предоставил възможност да ползва общата вещ, заедно с него. Второ -препятстването от страна на ползващият съсобственик - макар и по силата на правомерно поведение - на възможността друг съсобственик да упражни субективното си материално право да ползва своята част от общата вещ, нарушава забраната на ал. 1 - да не се пречи и поражда установеното в ал. 2 на чл. 31 ЗС - право на обезщетение. Трето - задължението за заплащане на обезщетение възниква с получаване на писмено поискване от лишени от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по  чл. 31, ал. 2 ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, което е равнозначно на покана по чл. 81, ал. 2 ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава и четвърто - правото на обезщетение не възниква когато съсобственикът отказва да приеме предоставената му възможност да ползва общата вещ, съответно на дела му или да ползва общата вещ заедно с другия съсобственик, в този случай е налице нежелание да се ползва общата вещ.

От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че въззивникът упражнява фактическа власт върху имотите и не е предоставил възможност на въззиваемата да ползва общите вещи съответно на дела й. Това се установява и от представените от него доказателства пред тази инстанция. Забраната да не се пречи на другите съсобственици е израз на общото правило за добросъвестно упражняване на притежаваното право. Ползващият съсобственик започва да пречи, когато друг съсобственик е отправил искане да си служи с вещта, което е доведено да знанието на първия и той не е отстъпил частта, съответстваща на дела на претендиращия или не му е предоставил възможност да ползва общата вещ заедно с него. В тази хипотеза - лишеният от възможността да ползва общата вещ според нейното предназначение и според притежавания от него обем права съсобственик - има съгласно чл. 31, ал. 2 от ЗС право да получи обезщетение. Касае се до имуществено право, установено като коректив при настъпилото неоснователно разместване на блага между правните сфери на съпритежателите на общата вещ. Неоснователни са твърденията във въззивната жалба, че въззиваемата доброволно е напуснала и се отказала от ползването на имота в м. „Лозарски връх“. Напротив, от събраните по делото доказателства по несъмнен начин се установява, че  на нея й е бил отказан достъп до този имот, както и до имота находящ се в с. Равда. В случая по отношение на втория имот е без значение, че имотът се намира в туристически център и поради това наемането на помещения в този имот зависи от туристическия сезон.  За да определи наемната цена в сградата на „семеен хотел“, вещото лице е предложило механизъм, при който е използвал сравнителен метод и са взети предвид състоянието на пазара за отдаване под наем, степен на завършеност и местоположение на обектите, отдаваната под наем площ, техникоексплоатационно състояние на сградите и помещенията, съставните елементи и подобренията, полезният обем на обекта, прилежащата инфраструктура и състоянието на прилежащия терен, поради което следва да се приеме, че няма съмнение в компетентността и точността на предложеното експертно заключение. Изложените във въззивната жалба оплаквания са намерили отговор в изготвената по делото експертиза. Установено е също, че части от този имот са били отдадени под наем на едноличен търговец и търговско дружество.

На последно място е неоснователно и направеното възражение за прихващане относно дължимите от ищцата суми, свързани със строителството и поддръжката на имота в с. Равда, платени с парите от получените наеми.  Такова възражение е било на правено още с отговора на исковата молба и районният съд правилно е указал на ответника, че доказателствената тежест за установяване на тези твърдения е върху него. Въпреки дадените от съда указания, както и предоставената от съда възможност, ответникът–въззивник не е представил такива доказателства. Такива не са представени и към въззивната жалба. Поради това направеното  възражение за прихващане се явява недоказано, а от там и за неоснователно.

Така в обобщение предявените искове  за заплащане на обезщетение за лично ползване на съсобствените имоти в м.“Лозарски връх“ и имот в с.Равда, се явяват основателни до размера на квотата от правото на собственост на ищцата. Като се е произнесъл в този смисъл, районният съд  е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Въззиваемата страна не  е претендирала разноски за тази инстанция и такива не следва да бъдат присъждани.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 663/25.07.2017 г. по гр.д. № 2205/2016 г. на Районен съд Сливен.

 

         Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

                                     

                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                 ЧЛЕНОВЕ: