Р Е Ш Е Н И Е

 

 

 

 

 

Гр. София, 30.11.2017 г.

 

 

 

 

 

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

 

 

 

 

 

Сливенски окръжен съд,  в публично съдебно заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди и седемнадесета година в следния състав:

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

 

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.С. НИНА КОРИТАРОВА

 

 

 

 

 

 

 

 

при секретаря Гърдева, като разгледа докладваното от младши съдия Нина Коритарова в.гр. д. № 515 по описа на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

 

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

 

 

 

 

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Х.П., ЕГН:********** *** против Решение № 641/18.07.2017 г. по гр.д.№ 149/2017 г. на СлРС, с което e признато за установено на правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 във вр. с чл. 124 ГПК във вр. с чл. 21, ал. 4 ЗДФИ във вр. с чл. 23, т. 4 ЗДФИ, че дължи солидарно с К.Г.Д., ЕГН:********** *** на „Пътнически превози“ ЕООД- Сливен, ЕИК 202311429, със седалище и адрес на управление: *********сумата от   2923, 15 лв., представляваща главница по акт за начет от 07.01.2015 г., издаден от АДФИ, ведно със законната лихва за забава, считано от 26.05.2015  г. до окончателното й плащане като отхвърля иска за разликата от уважената част до пълния предявен размер от 2953,93 лв. и е признато за установено на правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 във вр. с чл. 124 ГПК във вр. с  чл. 26 ЗДФИ, че дължи солидарно с К.Г.Д., ЕГН:********** *** на „Пътнически превози“ ЕООД- Сливен, ЕИК 202311429, със седалище и адрес на управление: *********сумата от  995,89 лв., представляваща законна лихва за забава върху главницата за периода от 31.12.2011 г. до 31.10.2014 г. и са осъдени да заплатят разноски на въззиваемото дружество, сторени в заповедното и първоинстанционното производство.

С въззивната жалба се атакува решението в уважителната му част, претендира се да бъде отменено в тази част и съдът да постанови ново решение, с което да отхвърли  предявените положителни установителни иска с правно основание чл. 124 ГПК, изцяло като неоснователени и недоказани. Претендират се разноски сторени пред двете инстанции.

 

 

 

 

В жалбата си въззивникът – ответник в първоинстанционното производство твърди, че обжалваното решение е неправилно, необосновано, постановено при нарушение на материалния закон. СлРС неправилно бил възприел позицията на актосъставителя, че начислените през ревизирания период суми над размера определен в колективния трудов договор представляват щета за дружеството. СлРС не бил правил разлика между страни по КТД и страни по трудовото правоотношение. Договореният в КТД размер на КТУ бил означавал, че синдикалните организации като страни по КТД не могли да искат по-висок размер на КТУ, но работодателят чрез своите представители бил могъл да определя на отделни лица по-високи от посочените коефициенти съгласно договора за управление. Определянето на по-нисък коефициент не означавало, както вещото лице било приело в СИЕ несвършена работа, а било отразявало интензивността на работата, положените от всеки индивидуални усилия за постигането на общата цел като при екипната работа не било възможно всеки да взима равно участие и всеки работник имал различен принос при изпълнение на задачите затова заплатата се била определяла като се вземат предвид коефициентите на трудовото участие. Разпределянето на коефициентите в рамките на работните групи било в зависимост от индивидуалните качества на всеки един от работниците. Неправилно СлРС бил приел, че не била налице икономия във фонд работна заплата. Не било от компетентността на вещото лице да отговаря на поставения му правен въпрос дали било извършено прихващане. Оспорва извода на вещото лице, че определянето на коефициент за трудово участие в по-нисък размер било свързано с неизпълнение на възложените задачи, тъй като не бил кореспондирал със събрания по делото доказателствен материал. Не бил обоснован извода на СлРС, че начислените в по-нисък размер коефициенти се дължат на непостигнат финансов резултат. В акта за начет не била посочена нормата, която ответниците били нарушили при формиране на работните заплати, от което нарушение да следва ангажирането на имуществената им отговорност. Не били налице предпоставките посочени в чл. 21 ЗДФИ. КТД уреждал минималните плащания съгласно чл. 1 и чл. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата и от ВПФРЗ. Работодателят имал право да изменя едностранно трудовото възнаграждение единствено като го увеличава. Поставянето на лимит за размера на КТУ би довело до очевидната несправедливост, при която работниците да получават еднакво възнаграждение за различно количество положен труд. Моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно в уважителната му част и въззивния съд да постанови ново решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира сторените по делото разноски пред двете инстанции.

На основание чл. 265 ГПК К.Г.Д., ЕГН:********** *** е упражнила с депозирано писмено заявление правото си като необходим другар на въззивника съответник в първоинстанционното производство да се присъедини към подадената от него въззивна жалба с писмена молба не по-късно от първото заседание пред въззивната инстанция.

Със заявлението депозирано от адв. И.Б. ***, в качеството му на процесуален представител по чл. 32, т. 1 ГПК К.Г.Д. съответницата на въззвника се присъединява като необходим другар към подадената въззивна жалба. Първоинстанционното решение било страдало от изложените във въззивната жалба пороци. Твърдяното надвишаване на трудовото възнаграждение на определена категория работници, посочено в актовете за начет не надвишавало по размер, допустимия размер от две заплати годишно съобразно регламентите на въззиваемото дружество. Ръководителят на предприятието имал повече пасивна отколкото активна функция при определяне на размера на материалните стимули, тъй като тези размери се били предлагали от ръководителите на функционалните звена. Изпълнителният директор не бил ограничен в преценката си за справедливия размер на индивидуалното трудово възнаграждение на работниците и служителите. След като имал право да утвърждава и изменя еднолично правилата, важащи за цялото предприятие, с още по-голяма сила и основание могъл да формира индивидуалното възнаграждение за всеки един от тях. Моли да се отмени атакуваното решение като неправилно и незаконосъобразно и да се постанови ново, с което да се отхвърлят предявените искове. Претендира сторените по делото пред двете инстанции разноски.

В с.з. въззивникът редовно призован се явява лично. Моли въззивната жалба да бъде уважена и атакуваното решение отменено като неправилно и незаконосъобразно и заедно с процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т.1 ГПК адв. Койчев от АК-Сливен.

Присъединилата се към въззивната жалба К.Д. се явява лично и заедно с процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК адв. И.Б. ***. Моли въззивната жалба да бъде уважена и атакуваното решение отменено като неправилно и незаконосъобразно.

Въззиваемото дружество редовно призовано не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие.

 

 

 

 

Третото лице-помагач на страната на ищеца – Агенция за държавна финансова инспекция към министъра на финансите, депозира писмено становище чрез юрисконсулт Радион Карастанчев, в което посочва, че депозираната въззивна жалба е неоснователна и че начислените на отделните лица суми над размера определен в КТД през инспектирания период били съставлявали вреда за въззиваемото дружество. Моли атакуваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно и незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено в частта, с която се уважава частично предявения главен положителен установителен иск и предявения акцесорен положителен установителен иск.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

 

 

 

 

 

 

 

 

По отношение на правните изводи:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Въззивната жалба е подадена в срок и от легитимирана за това страна. Производството е образувано по обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по чл. 422 във вр. с чл. 124 ГПК във вр. с чл. 21, ал. 4 ЗДФИ и чл. 422 във вр. с чл. 124 ГПК във вр. с чл. 26 ЗДФИ относно реализиране на пълната имуществена отговорност на ответниците във връзка с акт за начет. За да бъде основателна претенцията за ангажиране на пълна имуществена отговорност в обективната действителност следва да са се проявили следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на вреди под формата на причинени загуби, които да са причинени противоправно на организациите по чл. 4, т. 1, т. 2 и т. 3 от ЗДФИ - бюджетните организации; държавните предприятия по чл. 62, ал. 3 от Търговския закон, както и в общинските предприятия; търговските дружества с блокираща квота държавно или общинско участие в капитала; 2) които вреди да са установени при финансова инспекция 3) и да са пряка и непосредствена последица от поведението на виновните лица - отчетници, 4) които са ги причинили умишлено, респ. не при или по повод изпълнение на служебните задължения.

 

 

 

 

Имуществената отчетническа отговорност е особен вид гражданска имуществена отговорност, която носи белезите на непозволеното увреждане.

 

 

 

 

Спорът между страните не е по установените факти, констатирани в акта за начет за които се отнася презумцията по чл. 22, ал. 5 ЗДФИ, а е правен. Той касае въпроса реализирали са всички предпоставки за осъществяване на пълната имуществена отговорност на ответниците.

 

 

 

 

Както приема ВКС в последователната си практика по въпроса пълна имуществена отговорност по чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗДФИ за противоправно причинени вреди се носи, когато вредите, явяващи се пряка и непосредствена последица от поведението на виновното лице, са причинени умишлено. Вредата е причинена умишлено, когато лицето е осъзнавало, че поведението му е противоправно и вредните последици, които ще настъпят от него и е искало или допускало тяхното настъпване. (в този смисъл - решение № 267 от 09.12.2014 г. по гр. д. № 7254/2013 г., ГК, ІV ГО на ВКС, по реда на чл. 290 ГПК).

 

 

 

 

Тъй като деецът във волевия си акт може пряко да цели увреждането или да допуска настъпването му, умисълът може да бъде пряк или евентуален, като законодателят в чл. 21 ЗДФИ не поставя ограничение за формата на умисъла. Не е нужно деянието да е и престъпление, за да е допустимо реализиране на пълна имуществена отговорност за отчетнически риск по реда на начетното производство. Вредата, за която се носи отговорността, е само имуществена и от вида на претърпяната загуба.

 

 

 

 

Увреждането следва да е установено при финансова инспекция, извършена по ЗДФИ, чийто констатации са вписва в акт за начет. В него се отразяват фактите за виновно причинените вреди и предпоставките, обуславящи възникването на имуществена отговорност.

 

 

 

 

В процесният случай е установено, че актът за начет № 11-04-1/07.01.2015 г. е изготвен от финансов инспектор при Агенцията за държавна финансова инспекция (АДФИ) при извършена финансова инспекция на „Пътнически превози“ ЕООД за периода 01.01.2011 г. до 31.12.2011 г. изразяваща се в проверка на определените, начислени и изплатени в повече от полагащите се коефициенти за трудово участие /КТУ/ като допълнителни възнаграждения над основната заплата на някой от работниците и служителите. Актът е съставен при спазване на посочения в ЗДФИ и ППЗДФИ ред за издаването му: финансовата инспекция е възложена със съответна заповед; финансовият инспектор е извършил инспекцията при точно спазване указания предмет на проверката; актът за начет съдържа реквизитите по чл. 43, ал. 2 ЗДФИ и е документиран; обсъдени са от финансовия инспектор възраженията на проверяваните лица и е съставено е мотивирано писмено заключение по акта за начет чл. 22, ал. 4 ЗЗДФИ. Актът за начет е мотивиран и притежава всички изискуеми от закона реквизити и е подкрепен с надлежни писмени доказателства.

 

 

 

 

Фактическите констатации на акта за начет се смятат за истински до доказване на противното -  чл. 22, ал. 5 ЗДФИ. Следователно, върху ответниците лежи доказателствената тежест да оборят констатациите в акта с всички допустими от закона писмени и гласни доказателствени средства. ( в този смисъл решение № 124 от 15.04.2014 г. по гр. д. № 4837/2013 г., Г. К., ІV ГО на ВКС по реда на чл. 290 ГПК).

 

 

 

 

За да се прецени дали със събраните по делото доказателства са оборени констатациите на акта за начет, следва да се разгледат всички деяния посочени в акта за начет поотделно.

 

 

 

 

Според акта за начет вредата се състои в изплатени на работниците и служителите 2 501,22 лв. в резултат на утвърдени коефициенти за трудово участие в повече от определените в приложение № 2 на Колективния трудов договор, които КТУ били предлагани от съответния пряк ръководител на звено в ответното дружество и били завишени спрямо определените в КТД за 2010 г. и Вътрешните правила за формиране на работната заплата за съответните длъжности. Неправомерното поведение на изпълнителния директор и ответник се състояло в това, че ги утвърдил и разпоредил тези завишени КТУ, а на главния счетоводител също ответник, че ги бил начислил и изплатил и било в нарушение на нормата на параграф 5 от КТД за 2010 г. и приложение № 2 към същия, както и на чл. 20, ал. 1 от Вътрешните правила за формиране на работната заплата за съответните длъжности. Съгласно изготвената съдебно-счетоводна експертиза размера на изплатените в повече допълнителни възнаграждения в резултат на завишените КТУ на някои работници и служители за ревизирания период се равнявал на 2 475,15 лв., като за същия период на други работници и служители им били изплатени КТУ под предвидения в КТД максимум и така била извършена икономия в предприятието във фонд „Работна заплата“ на обща стойност 12 304,47 лв. Съгласно Вътрешните правила за формиране на работната заплата допълнителните възнаграждения коефициент за трудово участие се начислявали от преките ръководители с оглед изпълнението на оперативните задачи от работниците и служителите.

 

 

 

 

Спорно между страните е дали тези действия на ответниците представляват неправомерно действие, в разрез с установените нормативни актове, което е извършено виновно.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Изложените до момента съображения мотивират състава да приеме, че в производството се установяват действията от акта за начет, които са извършени от ответниците не съставляват неправомерно поведение извършено в нарушение на разпоредбите на КТД и на Вътрешните правила за формиране на работната заплата за съответните длъжности. Съгласно чл. 66, ал. 2 от КТ в индивидуалните трудови договори могат да се уговарят условия, които са по-благоприятни за работниците и служителите от установените в колективния трудов договор. Предмет на индивидуално договаряне могат да бъдат всички въпроси, които са предмет на колективното договаряне и те могат да бъдат преуредени с индивидуалния трудов договор, но само ако съдържат по-благоприятни условия от тези предвидени в колективния трудов договор. Следователно в случая няма законова пречка работодателя да изплати допълнителни възнаграждения на работниците и служителите, които са постигнали по-ефективно изпълнение на трудовите си задачи изразяващи се в завишени КТУ спрямо предвидените в приложение № 2 към КТД от 2010 г.  и това да стане за сметка на реализирана икономия във фонд „Работна заплата“ формирана от средства останали поради неплащането в максималния размер на КТУ на другите работници и служители, които не са изпълнили ефективно трудовите си задача.  В чл. 20 от Вътрешните правила за формиране на работната заплата за съответните длъжности, към който препраща пар. 5 от КТД 2010 г. изрично е предвидено КТУ да не се изплаща при неизпълнение на оперативните задачи. Правомощие на работодателя е да определи по-високи КТУ от предвидените в приложение № 1 от Вътрешните правила за формиране на работната заплата и да ги заплати на работниците и служителите показали по-добри трудови резултати и да не изплаща изобщо КТУ на работниците и служителите, които не са изпълнили оперативните си задачи като преразпредели средствата останали като икономия във фонд „Работни заплати“ именно поради неплащането на КТУ на тези работници и служители. По този начин ответниците не са нарушили с действията описани в акта за начет нито КТД, нито Вътрешните правила за формиране на работната заплата. След като не е налице противоправно поведение остава безпредметно изследването на останалите елементи от фактическия състав на имуществената отговорност по чл. 22 ЗДФИ, а именно вредите като пряка и непосредствена последица от виновното неправомерно  поведение на служителите и вида на вината. За пълнота на изложението СлОС обаче ще изложи и следните съображения:

 

 

 

 

Независимо, че фактическите констатации по акта за начет се потвърждават от доказателствата събрани по делото, това не се отнася до формата на вината на лицата. Както ВКС приема в обвързващата си практика - решение № 267 по гр. д. № 7254/2013 г., ІV ГО, за да се реализира имуществената отговорност по чл. 21, ал. 1 ЗДФИ, вредата трябва да е причинена умишлено - лицето трябва да е действало противоправно, осъзнавайки вредните последици, които ще настъпят от действията му, целейки или допускайки настъпването им. В тази връзка следва да се отбележи, че при деликтната отговорност се предполага само небрежността, а не всяка вина, а отговорността по чл. 21, ал. 1 ЗДФИ се ангажира само при наличие на умисъл.

 

 

 

 

От обсъдените доказателства в цялост, като съобрази вида на увреждането, а именно имущуствена щета под форма на претърпяна загуба, настоящият състав намира, че не може да се изведе категоричен извод, че ответниците са осъзнавали, че поведението им е противоправно, както и вредните последици от него и да са целели настъпването на вредни последици от изложените в акта за начет действия.

 

 

 

 

При тези данни установени в хода на процеса въззивният състав намира, че не се установява пълно и непротиворечиво умисъла на ответниците за причиняване на имуществени вреди на въззиваемото дружество.

С оглед на изложеното атакуваното решение се явява частично неправилно и незаконосъобразно и следва да бъде отменено, в частта с която се уважава частично предявения главен положителен установителен иск и предявения акцесорен положителен установителен иск, както и относно присъдените в полза на ищеца разноски сторени пред първата инстанция и в заповедното производство.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

По разноските: С оглед изхода от спора ищецът дължи на ответника Х.П. сумата от 700 лв., съставляваща сторени по делото разноски пред първата инстанция, а на ответницата К.Г.Д. сумата от 570 лв., съставляваща сторени по делото разноски пред първата инстанция.  По отношение на отговорността за разноски пред въззивната инстанция с оглед изхода на спора същата следва да се понесе от въззиваемото дружество. Жалбоподателят  претендира и  доказва разноски по делото пред въззивната инстанция в размер на сумата от 83,46 лв., съставляваща държавна такса и следва само тази сума да бъде осъдено въззиваемото дружество да заплати. Присъединилият се към жалбата необходим другар претендира сторените по делото разноски, но не представя доказателства за сторени такива и не следва да му бъдат присъждани.  

 

 

 

Така мотивиран съдът

 

 

 

 

 

Р Е Ш И:

 

 

 

 

 

ОТМЕНЯ Решение № 641/18.07.2017 г. по гр.д.№ 149/2017 г. на СлРС, в частта с която се признава за установено на правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 във вр. с чл. 124 ГПК във вр. с чл. 21, ал. 4 ЗДФИ във вр. с чл. 23, т. 4 ЗДФИ, че  К.Г.Д., ЕГН:********** ***  дължи солидарно с Х.П., ЕГН:********** *** на „Пътнически превози“ ЕООД- Сливен, ЕИК 202311429, със седалище и адрес на управление: *********сумата от   2923, 15 лв., представляваща главница по акт за начет от 07.01.2015 г., издаден от АДФИ, ведно със законната лихва за забава, считано от 26.05.2015  г. до окончателното й плащане и в частта, с която се признава за установено на правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 във вр. с чл. 124 ГПК във вр. с чл. 21, ал. 4 ЗДФИ във вр. с чл. 23, т. 4 ЗДФИ, че  К.Г.Д., ЕГН:********** ***  дължи солидарно с Х.П., ЕГН:********** *** на „Пътнически превози“ ЕООД- Сливен, ЕИК 202311429, със седалище и адрес на управление: *********сумата от 995,89 лв., представляваща законна лихва за забава върху главницата за периода от 31.12.2011 г. до 31.10.2014 г.  и в частта, с която К.Г.Д., ЕГН:********** ***  и Х.П., ЕГН:********** *** са осъдени да заплатят на „Пътнически превози“ ЕООД- Сливен, ЕИК 202311429, със седалище и адрес на управление: *********сумата от  377,11 лв., съставляваща сторени по делото разноски пред първата инстанция и сумата от 534,07 лв., съставляваща сторени по делото разноски в заповедното производство като НЕПРАВИЛНО И НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО. ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

 

 

 

ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 във вр. с чл. 124 ГПК във вр. с чл. 21, ал. 4 ЗДФИ във вр. с чл. 23, т. 4 ЗДФИ,  за признаване на установено, че К.Г.Д., ЕГН:********** ***  дължи солидарно с Х.П., ЕГН:********** *** на „Пътнически превози“ ЕООД- Сливен, ЕИК 202311429, със седалище и адрес на управление: *********сумата от   2923, 15 лв., представляваща главница по акт за начет от 07.01.2015 г., издаден от АДФИ, ведно със законната лихва за забава, считано от 26.05.2015  г. до окончателното й плащане като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.

ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 във вр. с чл. 124 ГПК във вр. с чл. 26 ЗДФИ за признато за установено, че  К.Г.Д., ЕГН:********** *** дължи солидарно с Х.П., ЕГН:********** *** на „Пътнически превози“ ЕООД- Сливен, ЕИК 202311429, със седалище и адрес на управление: *********сумата от 995,89 лв., представляваща законна лихва за забава върху главницата за периода от 31.12.2011 г. до 31.10.2014 г. НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.

 

 

 

 

ОСЪЖДА „Пътнически превози“ ЕООД- Сливен, ЕИК 202311429, със седалище и адрес на управление: ********* заплати на К.Г.Д., ЕГН:********** *** сумата от 570 лв., съставляваща сторени по делото разноски пред първата инстанция.

ОСЪЖДА „Пътнически превози“ ЕООД- Сливен, ЕИК 202311429, със седалище и адрес на управление: ********* заплати на Х.П., ЕГН:********** ***  сумата от 700 лв., съставляваща сторени по делото разноски пред първата инстанция и сумата от 83,46 лв., съставляваща сторени по делото разноски пред въззивната инстанция за държавна такса.

 

 

 

 

Решението е постановено при участието на Агенция за държавната финансова инспекция при министъра на финансите като подпомагаща страна.

 

 

 

 

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

 

2.