Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  202

 

гр. Сливен, 29.11.2017г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и девети ноември през двехиляди и седемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                    мл.с. НИНА КОРИТАРОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Елена Христова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 517 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалван и са две първоинстанционни решения  -  първоинстанционно решение № 112/26.07.2017г. по гр.д. № 478/17г. на НзРС, с което е:

отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от И.Х.Х. иск за признаване за установено, че той е собственик на ½ ид.ч. от ПИ с идент. № 51809.501.143  по КККР на гр. Нова Загора, с административен адрес: ****, целият с площ от 384 кв.м., при граници – ПИ №№  51809.501.142, 51809.501.5159, 51809.501.144, 51809.501.149 и 51809.501.151, ведно с построената жилищна сграда с идентификатор № 51809.501.143.1, със застроена площ от 72 кв.м., гараж с идентификатор № 51809.501.143.2, със застроена площ от 36 кв.м. и второстепенна сграда с идентификатор № 51809.501.143.3, със застроена площ от 72 кв.м., 

отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от И.Х.Х. иск за унищожаване на договора за покупко-продажба на 4/6 ид.ч. от гореописания недвижим имот между С.И.Х.и С.Х.С., обективиран в н.а. № 15, т. ІХ, рег. № 7317, н.д. № 1202/23.11.2010г. на нотариус Я. В. с рег. № 183 на НК, поради грешка,

отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от И.Х.Х. иск за унищожаване на договора за покупко-продажба на 4/6 ид.ч. от гореописания недвижим имот между С.И.Х.и С.Х.С., обективиран в н.а. № 15, т. ІХ, рег. № 7317, н.д. № 1202/23.11.2010г. на нотариус Я. В. с рег. № 183 на НК, поради измама и е осъден И.Х.Х. да заплати на С.Х. С., К.А.С. и В.С.С. разноски в размер на 1 100 лв.

и допълнително първоинстанционно решение № 168/29.09.2017г. по гр.д. № 478/2017г. на НзРС, с което е осъден И.Х.Х. да заплати на С.Х. С., К.А.С. и В.С.С. разноски в размер на 820 лв.         

Против тези решения са постъпили две въззивни жалби от ищеца в първоинстанционното производство.

С първата въззивна жалба се атакува изцяло решението, като въззивнкът заявява, че то е неправилно и необосновано. Твърди, че при правилно констатирани фактически обстоятелства решаващият съд е извел незаконосъобразни правни изводи. Въпреки, че е приел, че е налице разлика между продажната и пазарната цена на имота, той необосновано е счел, че това не представлява порок, влечащ нищожността на сделката. Развива подробна аргументация във връзка с размера на продажната цена, на данъчната и пазарната оценка на спорния имот, като ги съпоставя, анализира предназначението на всяка от тях и обосновава виждането си, че е налице нееквивалентност на престациите и драстична разлика в ущръб на продавача, което представлява категорично основание за нищожност на договора за покупко-продажба. Изразява несъгласие с изложените в мотивите на решението доводи. Позовава се на съдебна практика в тази насока. Сочи, че извън неоправданото занижаване на продажната цена по атакувания договор, са налице и допълнителни факти относно противоречието му с добрите нрави – продавачът не е имал друг жилищен имот и не е бил запознат с пазарната конюнктура, а цената е била предложена от купувача. На последно място въззивникът заявява, че е без значение дали продажната цена, посочена в договора, е платена или не, тъй като неравноценността на престациите е порок в договарянето. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт и реши спора по същество, като уважи предявените искове и му присъди разноските за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания.

С втората въззивна жалба се атакува допълнителното решение постановено по делото относно разноските. Развиват се съображения за неправилност. Въззивникът счита, че тези разноски, присъдени с него, не се дължат и моли да се отмени това решение и молбата на насрещната страна за присъждането им бъде оставена без уважение.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК тримата ответници в първоинстанционното производство са подали писмени отговори и по двете въззивни жалби, с които ги оспорват изцяло като неоснователни. Заявяват, че изложените в тях доводи са несъстоятелни, двете атакувани решения  са правилни и законосъобразни, поради което искат те да бъдат потвърдени, а жалбите – оставени без уважение. Претендират разноски за въззивната инстанция. Няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който заявява, че атакува изцяло и основното и допълнителното решение, поддържа въззивните жалби, оспорва отговорите на насрещната страна и моли съдът да отмени обжалваните решения и уважи иска на някое от заявените основания.

В с.з. тримата ответници в първоинстанционното производство, редовно призовани, не се явяват лично, за тях се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивните жалби и поддържа отговорите срещу тях, моли да бъдат потвърдени двете решения като правилни и законосъобразни, претендира разноски за тази инстанция, представя списък.

Въззивният съд намира двете въззивни жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакуваните актове съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваните съдебни решения са валидни, но с оглед обхвата на  обжалването – недопустими.

Спорното правоотношение, което съдът е сезиран да разреши със сила на пресъдено нещо, се дефинира, най-общо, със своите страни, предмет, основание и обем – тоест това са задължителните индивидуализиращи един иск характеристики. За да се счете, че съдът надлежно се е произнесъл по искането, той следва да постанови акта си, като задължително посочи между кои лица, по какъв иск, на какво основание и в какъв размер дава или отказва да даде търсената защита. Липсата на обективирана и изразена воля по който и да е от тези съществени елементи представлява липса на произнасяне по предявения иск.

Така, в случая, макар ищецът да е един и същ, той е предявил няколко иска, намиращи се в различни форми на обективно и субективно съединяване, против тримата ответници. Главният установителен иск за признаване на ищеца за собственик на 1/2 ид. ч. от спорния имот е предявен само против третия ответник на две главни преюдициални кумулативни основания, които не са заявени с иск. Евентуалните основания, също в условията на евентуалност помежду си, са предявени с два конститутивни иска, насочени само против първите двама ответници като задължителни другари, само за 2/6 ид.ч. от имота, а обусловеният от тяхното уважаване главен установителен иск, както се посочи вече, е предявен само срещу третия ответник.

В диспозитивната част на решението първоинстанционният съд, отхвърляйки трите иска като неоснователни, изобщо не е посочил кой иск против кой от ответниците на кое основание и в какъв обем отхвърля, никой от тях не фигурира въобще в диспозитива, поради което фактически няма произнасяне по предявените искове.

Не може да се счете, че се касае за допусната очевидна фактическа грешка в диспозитивната част на решението, тъй като за да бъде това така, е необходимо поне в мотивировъчната част на акта да е изложена ясно и недвусмислено волята на съда, която, поради пропуск, да не е формулирана в диспозитива. В случая в правните изводи на първостепенния съд липсват изобщо мотиви на съда относно това по кой иск между кои страни разрешава спора. По всяка от трите претенции няма въобще формирана воля между кои страни следва да се породи силата на пресъдено нещо, няма и възникнала обвързваща сила на мотивите по отделните правоотношения, тъй като съдът не е отграничавал по никакъв начин страните по всяко от тях в материалноправно отношение, както и кой иск против кой ответник е разглеждал в процесуално отношение и съответно – е счел за неоснователен.

Както се посочи вече, след като в диспозитива не фигурира нито един от ответниците, а в мотивите няма ясно изложена воля на съда по всеки иск между кои страни и в какъв обем разрешава спора, то той не се е произнесъл по исковете така, както са били предявени и приети за разглеждане от него. Ответниците не попадат в субективните предели на действие на СПН на този съдебен акт и тя не ги обвързва.

Така е невъзможно да се дефинира и предметът на обжалване, тъй като той не е отнесен към конкретните правни субекти срещу които са били предявени исковете. Ответниците не могат да се защитят по същество, след като не са придобили качество на въззиваеми поради липса на постановяване срещу тях.

Поради изложеното първото решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а делото – върнато на НзРС за ново разглеждане и произнасяне по предявените искове.

А доколкото е постановено допълнително решение само относно разноските, то също следва да се обезсили като недопустимо, тъй като с него са присъдени разноски на лица, за които фактически не е възникнало право на такива, след като в диспозитива на основното решение не е обозначено отхвърляне на исковете спрямо тях.

С оглед изхода на процеса при новото разглеждане първостепенният съд следва да присъди разноските, включително и по настоящото производство, съобразно изхода на спора.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ОБЕЗСИЛВА изцяло първоинстанционно решение № 112/26.07.2017г. по гр.д. № 478/17г. на НзРС и допълнително първоинстанционно решение № 168/29.09.2017г. по гр.д. № 478/2017г. на НзРС като НЕДОПУСТИМИ   и

 

ВРЪЩА делото на Новозагорски районен съд за произнасяне по предявените искове.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване  пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

                                                

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: