Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №25

 

гр. Сливен, 09.02.2018г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на седми февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:   

           

ПРЕДСЕДАТЕЛ:      МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:            МАРИЯ БЛЕЦОВА

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №524 по описа за 2017 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №345/24.04.2017г. по гр.д.№5055/2017г. на Сливенски районен съд, с което: 1. признато е за незаконно уволнението на М.С.М. и е отменена Заповед №310/21.10.2016г. на Управителя на „Стар пост“ ООД, гр.София; 2. Осъдено е „Стар пост“ ООД, гр.София да заплати на М.С.М. сумата от 1001,27лв., представляваща обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба – 18.11.2016г. до пълното й изплащане; 3. Осъдено е „Стар пост“ ООД, гр.София да заплати на М.С.М. сумата от 650лв., представляваща дължима наемна цена за периода от м.септември 2015г. до м.септември 2016г. за ползване на лек автомобил за служебни цели, представляваща обезщетение по чл.228 и сл. от ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 18.11.2016г. до заплащане на сумата, като иска до пълния претендиран размер е отхвърлен като неоснователен и недоказан. С решението са присъдени разноски на ищеца в размер на 1600лв. и ответното дружество е осъдено да заплати държавна такса в размер на 66,05лв. и разноски за вещо лице в размер на 200лв. по сметка на СлРС.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство „Стар пост“ ООД, гр.София и с нея се обжалва посоченото решение в частта относно признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, както и в неговите осъдителни за дружеството части.

Във въззивната си жалба въззивникът „Стар пост“ ООД, гр.София посочва на първо място, че обжалваното първоинстанционно решение е недопустимо и моли за обезсилването му като такова. Посочва, че съдът е приел и разгледал производството по реда на глава 25 от ГПК „Бързо производство“, като съдът с оглед обективното съединяване на искове, които не се разглеждат по този ред, не е имал  право да ги разгледа и реши в това производство. Счита, че недопустимо районният съд е осъществил процедурата по глава 25 от ГПК, което прави постановения акт недопустим и моли за обезсилването му.

На следващо място, в условията на евентуалност посочва, че решението е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, постановено при съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и при необоснованост на правните изводи. По отношение на първия иск за отмяна на дисциплинарното уволнение посочва, че извода на съда за неспазване на процедурата по искане на обяснения е неправилен. Твърди, че от работника са искани обяснения, изпратени на посочения от него адрес, но върнати като непотърсени от него. Съгласно цитирана практика на ВКС счита, че с достигане на изявлението на посочения адрес, той е изпълнил задължението си. Посочва, че заповедта за искане на обяснения е от 20.09.2016г., а заповедта за дисциплинарно уволнение е от 21.10.2016г. – един месец след това, а не един ден, както е приел районния съд. Посочва, че е изчакал достатъчен период от врем преди да пристъпи към издаване на уволнителната заповед и съобразно сроковете за налагане на наказание. Заявява, че разрешение за ползване на отпуск не е даван от управителя на дружеството, поради което неявяването на служителя за времето от 12.09.2016г. до 19.09.2016г. се явява неоснователно. По отношение на обезщетението по чл.22, ал.3 от КТ счита, че от представеният в съдебното производство документ не би могло да се направи извод за придобито право на пенсия от ищеца по време на действието на трудовият му договор. По отношение на претенцията за наемна цена за ползване на лек автомобил посочва, че районният съд не взел предвид, че между страните не е бил налице договор за наем, както и уговорки за плащане на наемна цена. Такъв договор ищецът не е представил и такъв не е установен и от вещото лице, изготвило заключение по ССчЕ. Освен това неправилно районният съд е присъдил обезщетение за ползване, тъй като такова се дължи при прекратяване на наемен договор, а такъв въобще не бил налице в случая. Поради това, въззивникът моли въззивния съд да отмени решението в обжалваните части и да постанови ново, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от насрещната страна – ищеца  в първоинстанционното производство М.С.М..

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.

С подадения отговор въззиваемата страна – ищеца в първоинстанционното производство М.С.М. чрез пълномощника си адв. Е.П. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита, че първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно и обосновано, кореспондиращо със събраните по делото доказателства. Посочва, че районният съд е направил пълен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, довел до правилни фактически констатации и законосъобразни правни изводи. Посочва, че двукратно е уведомил работодателя относно желанието си да ползва полагащия му се платен годишен отпуск и да премине към процедура по пенсиониране. Счита, че работодателят е предприел действия по уволнението му след като е бил уведомен за предстоящото му пенсиониране. Посочва, че се доказало, че е разнасял пратките с личния си автомобил, за което ответното дружество е заплащало по 50лв. месечно. Поради това моли съда да потвърди атакуваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.

            С въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на доказателства във въззивната фаза на производството.

В с.з., дружеството въззивник „Стар пост“ ООД, гр.София, редовно призован, не се представлява.

В с.з. въззиваемата страна М.С.М., редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие адв.П., която оспорва въззивната жалба като неоснователна, намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Претендира присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.

Във въззивната жалба са изложените на първо място твърдения за недопустимост на обжалваното решение, поради разглеждане на производството по реда на глава ХХV от ГПК „Бързо производство“ при липса на основания за това. Въззивният съд намира тези възражения за неоснователни. На първо място следва да се посочи, че разглеждането на производството по специалния ред на глава ХХV, а не по реда на основното исково производство, не води до недопустимост на постановения акт. Измежду предпоставките за недопустимост на съдебното решение не е това процесуално нарушение на съда. Разглеждането на делото по този ред, евентуално би довело да ограничаване възможността на страните да сочат доказателства, с оглед преклузията по чл.313 от ГПК, но това е преодолимо по реда на чл.266, ал.3 от ГПК във въззивното производство. В случая такива искания за събиране на недопуснати от районния съд на това основание доказателства няма. От друга страна следва следва да се посочи, че макар и районният съдия да е посочил в определението си от 25.01.2017г., а след това и в постановеното решение, че производството се движи по реда на глава ХХV от ГПК, всъщност, видно от самото дело то не е с отбелязванията за Бързо производство, а и самият докладчик не е спазвал както сроковете, така и особеностите по допускане и събиране на доказателства, предвидени за „Бързото производство“. Действително, с оглед обективното съединяване на иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ и 128 от КТ /оттеглен/ с искове по чл.222, ал.3 от КТ, чл.224, ал.1 от КТ /впоследствие оттеглен/ и по чл.228 от ЗЗД, съгласно разпоредбата на чл.310, ал.3 от ГПК бързо производство не се допуска и същото се разглежда по общия исков ред, както на практика е процедирано в производство пред СлРС. Независимо от това, процесуалните нарушения на районния съд относно реда на разглеждане на производството, даването на различни указания на страните с оглед характера на производството, не водят сами по себе си до недопустимост на обжалваното решение.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично незаконосъобразно и неправилно.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са частично основателни по отношение произнасянето на районния съд по исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ и по чл.228 от ЗЗД.

От събраните по делото пред районния съд доказателства /пред въззивната инстанция не са направени доказателствени искания/ се установява следното от фактическа страна:

Ищeцът в първоинстанционното производство М.С.М. е работил по трудово правоотношение в ответното дружество „Стар пост“ ООД, гр.София въз основа на трудов договор №163/13.06.2014г. на длъжност „шофьор-куриер“, при пълно работно време 8 часа към офис – *******, като му е възложено управление на служебен/личен/ автомобил /подчертано „личен“/, доставяне на пратки на куриери и директно на получатели в гр.Сливен и страната /чл.1 от договора/.  

В трудовия договор и всички останали документи, приложени към трудовото досие на ищеца М. е посочен адрес на лицето, както следва: гр.Сливен, кв.“Сини камъни“ 28-Г-15.

Със Заповед №282/20.09.2016г. на Управителя на „Стар пост“ ООД, гр.София на основание чл.193, ал.1 от КТ, вр. с чл.187, т.1, предл.3 от КТ, поради неявяване на лицето на работа в продължение на 7 последователни работни дни за времето от 12.09.2016г. до 19.09.2016г. вкл. без представяне на извинителна причина на работодателя, е открита процедура за преценка на извършените от М.С.М. дисциплинарни нарушения по чл.187, т.1, предл.3 от КТ – неявяване на работа за посочените 7 работни дни и възможно евентуално налагане на дисциплинарно наказание на лицето по чл.188, т.3 от КТ и от М.М. са поискани изрично писмени обяснения за извършените нарушения.

Заповед №282/20.09.2016г. е изпратена на М.М. на 21.09.2016г. по пощата, като препоръчана пощенска пратка, с обратна разписка на адрес: гр.Сливен, кв.“Сини камъни“ 28-Г-15. Пратката е обработена в пощенски клон в гр.Сливен на 27.09.2016г., като върху плика са отбелязани две дати за оставени съобщения до адресата – на 27.09. и на 07.10. На 18.10.2016г. от пощенския клон в гр.Сливен пратката е върната в гр.София с отбелязване „непотърсен“. Върната е на изпращача „Стар пост“ ООД, гр.София и е приложена в оригинал към ЛТД на М.  М..

Със Заповед №310/21.10.2016г. Управителят на „Стар пост“ ООД, гр.София на основание чл.188, т.3 КТ, вр. чл.190, ал.1, т.2, вр. чл.187, т.1, предл.3 от КТ е наложил на М.С.М. наказание дисциплинарно уволнение, считано от датата на връчване на заповедта, поради неявяване на лицето на работа в продължение на 7 последователни работни дни за времето от 12.09.2016г. до 19.09.2016г. вкл., като за дните на отсъствието си не е представил извинителна причина пред работодателя. В заповедта е посочено, че на лицето са искани писмени обяснения със заповед №282/20.09.2016г., изпратена на адрес по пощата, но върната като непотърсена от получателя. Посочено е че и до момента лицето не е дало обяснения, нито се е явило на работа. Нарушението е оценено като тежка, отнасящо се до неизпълнение на основно задължение на служителя, довело до нарушаване на установения трудов ред в предприятието, до затруднения от организационно естество в работата на дружеството.

Заповед №310/21.10.2016г. е изпратена на М.М. ***, получена от лицето на 27.10.2016г.

С писмо, изпратено по пощата на 01.11.2016г., получено в „Стар пост“ ООД, гр.София на 04.11.2016г., М. е депозирал писмено обяснение, в което посочва, че на 27.10.2016г. е получил заповед за дисциплинарно уволнение, а друга пратка на домашния си адрес не е получавал. Посочва, че е депозирал молба за платен отпуск на 08.09.201г., считано от 12.09.2016г. до 30.09.2016г. Нямал възражение по молбата. Подал документи за пенсиониране и след това подал молба за прекратяване на трудовия договор, считано от 01.10.2016г. Посочва, че документите изпратил по  междуофисната поща на 15.09.2016г. Към обясненията са приложени: 1. молба с дата 15.09.2016г. за прекратяване на трудовия договор поради пенсиониране по чл.68 от КСО, считано от 01.10.2016г.; 2. молба от 08.09.2016г., написана ръкописно на кариран лист формат А4 от М.М. до Управителя на „Стар пост“ ООД, гр.София  за разрешаване ползване на отпуск поради битови нужди от 12.09.2016г. до 30.09.2016г. от неползван пл. год. отпуск за 2014,15г.; 3. Удостоверение от НОИ за подадено заявление за лична пенсия за осигурителен стаж и възраст и 4. Отчет за разход на гориво за периода 01-10.09.2016г. с подпис на водача, без подпис на мениджър, образец 5.

На 13.09.2016г. М.М. *** заявление за лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.68а от КСО. С разпореждане №2 по прот. №03291 от 20.09.2016г. на ръководител „ПО“ при ТП на НОИ Сливен е отпусната на М.С.М. на осн. чл.68а, ал.1 от КСО лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 13.09.2016г.

„Стар пост“ ООД е подало до ТД на НАП – София  на 17.11.2015г. и на 17.12.2015г. сметка за изплатени суми по чл.45, ал.4 от ЗДДФЛ за изплатена сума от по 50лв. за ІІ тримесечие на лицето М.С.М.. В сметката не е посочено основанието за плащане на сумата, няма посочен договор, въз основа на който е платена сумата.

От показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели се установява следното: Ищецът бил в ответното дружество куриер с нает автомобил, негова собственост. Фирмата имала собствен транспорт за гр.Сливен и наети автомобили за селата, Твърдица и Нова Загора. За наетите автомобили – 4бр. фирмата плащала 30лв. или 50лв. месечно  /свид.Д./. Според свид.Д. имало договори за наем на автомобилите. Ищецът водел образец 5 за разход на автомобила плюс товарителниците. Плащането било по ведомост. Плащало се всеки месец. Свид.Д. била мениджър за област Сливен до 09.12.2015г. Свид.Д. бил мениджър за област Сливен в периода 07.01.2016г. – 21.02.2017г. Ищецът М. ***. От как бил той мениджър на никой не били плащани наеми за наетите 4 автомобила.Фирмата не давала пари за ремонт на автомобилите, плащала само винетка и 100 литра гориво месечно за селския район. Свид.Д. посочва, че М. на 08.09.2016г. попълнил молба за отпуск по образец на работодателя при него, като я подписал М. и самият той. Свид. Д. изпратил молбата по вътрешната поща до централния офис. Практиката била такава, че щом мениджъра подпише молбата за отпуск, работникът може да излезе в отпуск и е осигурил човек да го замества през това време. В случая щом шефа не се обадил, значи нямало проблем да се ползва отпуска. Тъй като до този момент не е имало случай  работодателят да е разрешавал или забранявал писмено ползване на отпуск след подаване на молбата, то свид. Д. казал на М., че може да излезе в отпуск. документите на М. – молба за отпуск, за прекратяване на трудовия договор поради пенсиониране, молба за връщане на СИМ карта, получил свид. Д. от М.. Свид. Д. твърди, че управителят В. е знаела за тези операции.

В ЛТД на М. има приложени нарочни молби по образец на работодателя за ползване на отпуск през 2015г., подадени от М.М. и нарочни писмени заповеди, с които управителят е разрешил ползването на поискания отпуск. Молба по образец за ползване на отпуск през м.09.2016г., подадена от М. в ЛТД няма приложена.

От назначената и изслушана пред районния съд съдебно-икономическа експертиза се установява следното: Размерът на обезщетението на М. по чл.222, ал.3 от КТ е 1001,27лв. За периода от 01.09.2015г. до 30.09.2016г. няма сключени граждански договори между дружество и М.М. за наем на личен автомобил.

От приетото за установено от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване искове за признаване на уволнението за незаконно и за неговата отмяна с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ; за заплащане на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение след придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на 1001,27лв. с правно основание чл.222, ал.3 от КТ и иск за заплащане на дължимо наемно възнаграждение за ползване на собствен лек автомобил за служебни цели за периода м.септември 2015г. – м.септември 2016г. в размер на 850лв., с правно основание чл.232, ал.2, вр. с чл.228 от ЗЗД. С исковата молба са били предявени и искове за заплащане на неплатено трудово възнаграждение за м.09.2016г. в размерна 400лв., както и за заплащане на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск в размер на 394,63лв., които в хода на производството са оттеглени и производството е било прекратено по отношение на тях.

Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които обаче не е формирал обективни и пълни фактически констатации, като значителна част от установените от събраните пред районния съд доказателства /писмени и гласни/ въобще не са намерили отражение в установената от районния съд фактическа обстановка, която е изключително откъслечна, непълна и необективна. По този начин районният съд не е достигнал до законосъобразни правни изводи. Изложените такива в решението са напълно незаконосъобразни /с изключение на тези по иска с правно основание чл.222, ал.3 от КТ/, неподкрепени от събраните по делото доказателства и необосновани.

І. Искът за признаване уволнението, извършено със Заповед №310/21.10.2016г. на Управителя на „Стар пост“ ООД, гр.София за незаконно и неговата отмяна, е неснователен.

Безспорно по делото се установи, че ищецът М.С.М. е работил в ответното дружество по трудово правоотношение на длъжността „шофьор - куриер“.

Прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца е извършено със Заповед №310/21.10.2016г. на Управителя на дружеството, с което му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл.188, т.3, вр. с чл.190, ал.1, т.2 от КТ, поради неявяване на лицето на работа в продължение на 7 последователни работни дни за времето от 12.09.2016г. до 19.09.2016г. вкл., като за дните на отсъствието си не е представил извинителна причина пред работодателя.

Дисциплинарните наказания се налагат и дисциплинарната отговорност се реализира, като се следва едно определено дисциплинарно производство. То обхваща четири основни въпроса: установяване на факта на нарушението на трудовата дисциплина; определяне на вида на дисциплинарното наказание; издаване на заповед за дисциплинарно наказание и връчване на тази заповед на лицето, извършило нарушението.

Установяването на факта на нарушението се извършва от работодателя – установява извършването на определено по фактическия си състав нарушение на трудовата дисциплина, извършено от работника, като е длъжен да събере необходимите за това доказателства, които го потвърждават. В тази фаза от развитието на дисциплинарното производство, съгласно разпоредбата на чл.193, ал.1 от КТ, работодателят е длъжен да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения. Значението на това задължение е работодателят да събере доказателства относно извършеното нарушение, да си изясни всестранно и пълно фактическата обстановка, при която е извършено нарушението на трудовата дисциплина, да си изясни отношението на работника към извършеното, да му даде възможност да се защити. Това задължение на работодателя като орган на дисциплинарната власт представлява от друга страна право на работника или служителя да бъде изслушан или да даде писмените си обяснение. То е израз на неговото конституционно право на защита като гражданин съгл. чл.56 от Конституцията на РБългария.

В тежест на работодателя в процеса е да докаже, че дисциплинарното производство е проведено съгласно изискванията на закона, в т.ч. и обстоятелството, че са поискани обяснения от работника. В конкретния случай, според въззивния състав, работодателят по трудовото правоотношение е доказал факта на поискване на обяснения от ищеца за конкретното дисциплинарно нарушение, за което му е наложено дисциплинарното наказание “уволнение” с атакуваната Заповед №310/21.10.2016г. Изводите на първоинстанционния съд в обратния смисъл са неправилни, в нарушение на материалния закон - чл. 193 от КТ и несъобразени с доказателствата по делото.

Съгласно константната съдебна практика, в изпълнение на задължението си по чл. 193, ал. 1 от КТ, работодателят следва да поиска от работника или служителя да даде устни или писмени обяснения, като му предостави разумен срок за това преди налагане на дисциплинарното наказание. Това искане може да бъде направено от работодателя устно или писмено. Когато искането е направено устно, то следва да е било направено по начин, че да бъде възприето от работника или служителя. Когато искането е писмено, то следва да се връчи на работника или служителя - лично, или чрез пощенска услуга - на адрес, посочен от работника или служителя. Съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 2 от КТ, когато работодателят предварително не е изслушал работника или служителя или не е приел писмените му обяснения, или изобщо не му е поискал обяснения, съдът отменя дисциплинарното наказание, без да разглежда спора по същество. Съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 3 от КТ, разпоредбата на чл. 193, ал. 2 от КТ не се прилага, когато обясненията на работника или служителя не са били изслушани или дадени по негова вина. Такова виновно поведение на работника или служителя, препятстващо събирането на обяснения (писмени или устни) от него, несъмнено е налице, когато до знанието му е достигнало отправеното искане (писмено или устно) на работодателя за даване на обяснения в разумен срок, но въпреки това работникът или служителят, без извинителна причина, в рамките на предоставения му срок не се яви, за да бъде изслушан от работодателя, или не му предостави писмените си обяснения. Виновно поведение на работника или служителя по смисъла на чл. 193, ал. 3 от КТ, обаче е налице и тогава, когато по какъвто и да било начин, без извинителна причина, той не приеме или се постави в невъзможност да получи писменото искане на работодателя за даване на обяснения, като например: откаже да го приеме, когато то му се връчва лично; откаже да получи или не предприеме действия за получаване на пощенската пратка, съдържаща писменото искане на работодателя, макар пощата да е удостоверила доставянето й на адреса, посочен от работника или служителя; промени или отсъства от този адрес, без да уведоми работодателя си за това и пр. Законовата разпоредба на чл.193, ал.3 от КТ се прилага и в случаите, когато работодателят е поставен в невъзможност да поиска обяснения от работника, когато не може да бъде намерен на адреса, който е съобщил на работодателя си, не се е явил да получи препоръчана пратка, съдържаща искане да даде обяснение и т.н.

В настоящия случай, от събраните по делото доказателства, се установява именно такава обективна невъзможност на работодателя да поиска обяснения от ищеца, която е приравнена в практиката на отказ за даване на обяснения по смисъла на чл.193, ал.3 от КТ. Безспорно работодателят е поискал обяснения от ищеца писмено чрез нарочна Заповед №282/20.09.2016г., което е изпратена на посочения от ищеца на работодателя /в трудовия договор и във всички документи, подавани от него до работодателя/ адрес в гр.Сливен, кв.“Сини камъни“ 28-Г-15 по пощата, с препоръчано писмо с обратна разписка. Видно от приложената в цялост към личното трудово досие на ищеца пратка, пощенските служители са направили две посещения на адреса, с оставяне на съответното известие и след изтичане на срока по чл.5, ал.3 от Общи правила за условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети, пратката е върната на изпращача с нарочно отбелязване „непотърсена“. Следователно, съгласно посочената константна съдебна практика, в случая неполучаването на поканата се дължи на недобросъвестно поведение на ищеца. Следва да се отбележи, че от момента на поискване на обясненията до издаване на атакуваната заповед е минал 1 месец, противно на извода на районния съд.

Поради това въззивният състав намира, че работодателят е спазил процедурата по чл.193 от КТ.

На следващо място атакуваната Заповед №310/21.10.2016г. отговаря на изискванията на чл.195, ал.1 от КТ и същата е връчена на работника – ищеца М. с препоръчано писмо с обратна разписка на неговия, посочен на работодателя адрес на 27.10.2016г.

Няма спор между страните по въпроса за спазване на предвидения в чл.194 от КТ преклузивен срок за налагане на дисциплинарното наказание.

По отношение на самото извършено нарушение на трудовата дисциплина и наложеното за това наказание, съдът намира следното:

Работодателят е констатирал извършено от М. дисциплинарно нарушение по чл.190, ал.1, т.2 от КТ – неявяване на работа, в случая на 7 работни дни без извинителна причина, представена пред работодателя. Това нарушение е тежко, изрично предвидено като такова, което може да доведе до налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“.

Между страните не се спори, че в периода, посочен в атакуваната заповед 12-19.09.2016г. М.М. не е бил на работа в ответното дружество – работодател. Неговото твърдение, заявено пред работодателя едва след получаване на уволнителната Заповед №310/21.10.2016г. и в исковата молба е ползване на платен годишен отпуск.

Тълкуването на чл. 173, ал. 1 от КТ налага извод, че работникът може да започне ползването на този отпуск само след достигането до него на изявление за разрешение на работодателя, изразено писмено, т.е. само след като е узнал за това, до когато той е длъжен да продължава да изпълнява задълженията си по трудовото правоотношение. В закона не е предвидено задължение за работодателя да уведомява работника/служителя за отказа си да удовлетвори искането му за ползване на платен отпуск. Неявяването на работа на работника/служителя в периода, за който е отправил до работодателя искане за отпуск, без такъв да му е бил разрешен по посочения начин, съставлява дисциплинарно нарушение, предвидено в чл. 187, т. 1 от КТ, за каквото може да се наложи и наказание дисциплинарно уволнение с оглед тежестта му, обстоятелствата, при които е извършено, и поведението на работника /чл. 190, ал. 1, т. 2 и ал. 2 от КТ/.

Липсата на писмено разрешение за ползване на отпуск означава, че неявяването на работа на ищеца представлява дисциплинарно нарушение. Без правно значение е устното заявяване от страна на офис-мениджъра в гр.Сливен /който не е работодателя/, че няма проблем и отпуска може да се ползва. Няма законова възможност за ползване на платен годишен отпуск без писмено разрешение от работодателя, нито задължение на последния да уведомява работника или служителя за отказа си да разреши ползването на отпуск за определен период от време. В личното трудово досие /ЛТД/ на ищеца няма приложена молба за ползване на отпуск за периода 12.09.2016г. - 30.09.2016г. по образец на работодателя, съдържаща и одобрителната санкция на офис-мениджъра за гр.Сливен - Д., каквито са твърденията на ищеца и показанията на свид.Д.. Към документите, изпратени от М. на работодателя след получаване на уволнителната заповед е приложена молба, изписана изцяло ръкописно от М. на кариран лист от тетрадка формат А4 /на какъвто между впрочем са и обясненията му от 31.10.2016г./, без входящи номера и отбелязвания от страна на офис-мениджъра за евентуалното й подаване до него. Следва да се посочи, че противно на заявеното от свид.Д. за практика на разрешаване ползването на отпуските без нарочна заповед, в ЛТД на ищеца има приложени две заповеди от 2015г., с които има изрично писмено разрешение на работодателя за ползване на отпуск през 2015г. от М. въз основа на молба за отпуск по нарочен формуляр на работодателя. Освен това свид.Д. е офис мениджър от началото на 2016г. е не може да свидетелства каква е установената при работодателя практика. Показанията му в тази насока не се кредитират от съда.

С оглед на това, съдът приема, че по делото не е установено, както подаването на нарочна молба за ползване на платен годишен отпуск от страна на работника М. до работодателя, нито надлежно писмено разрешение на работодателя за ползването на такъв. Поради това е налице допуснато нарушение на трудовата дисциплина от страна на М.М., което работодателят е преценил за тежко, с оглед затрудненията от организационно естество в работата на дружеството, недаването на обяснения, непосочването на причина за неявяването на работа и продължаване на същото до момента на издаване на уволнителната заповед. Въззивният съд споделя тези съображения относно тежестта на извършеното дисциплинарно нарушение.

С оглед тезата на ищеца, изложена в исковата молба и споделена от районния съд за предприемане действия за дисциплинарно уволнение поради предстоящото пенсиониране на ищеца, следва да се отбележи, че този извод е произволен, неподкрепен от събраните по делото доказателства. По делото така и е останало недоказано твърдението на ищеца, че е подал до работодателя нарочна молба, ведно със съответните към нея документи, съдържаща искане за прекратяване на трудовото правоотношение поради пенсиониране. Такава молба е изпратена до работодателя едва след издаване на атакуваната уволнителна заповед. Ищецът не е представил надлежен документ, удостоверяващ подаването на такава молба по надлежния ред до работодателя. Представения от него опис на документи е изготвен от самия него и няма означение същите да са приети по т.нар. вътрешна офисна поща за изпращане в деловодството на дружеството в гр.София. Свидетелските показания на свид.Д. в тази насока не са годно доказателство по отношение на този подлежащ на установяване факт.

С оглед изложеното, предявеният иск за признаване на уволнението за незаконно и отменяването му е неоснователен и като такъв следва да се отхвърли. Решението на СлРС по отношение на него е неправилно и незаконосъобразно и като такова следва да се отмени в тази част.

ІІ. По отношение на иска за заплащане на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение след придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на 1001,27лв. с правно основание чл.222, ал.3 от КТ:

Този иск е основателен и доказан в пълня претендиран размер. Въззивният съд споделя напълно изводите на първоинстанционния съд по отношение на този иск и препраща своите правни изводи към тях.

Предпоставки за придобиване правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ са: прекратяване на трудовото правоотношение, без значение на какво основание и към момента на прекратяването работникът или служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. В случая от събраните нпо делото доказателства се установява наличието и на двете предпоставки за уважаване на тази искова претенция. Безспорно трудовото правоотношение с ищеца е прекратено, считано от 27.10.2016г. /връчване на заповедта за уволнение/ и ищецът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 13.09.2016г. на основание чл.68а от КСО, видно от съответното разпореждане на ръководителя ПО към ТП на НОИ – Сливен. Обезщетението не е платено от работодателя, поради което предявеният иск за заплащането му е основателен и доказан.

Върху обезщетението следва да се присъди законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 18.11.2016г.

Като е достигнал до същите правни изводи по отношение на този иск, СлРС е постановил правилно и законосъобразно решението, което следва да се потвърди в тази му част.

ІІІ. По отношение на иска за заплащане на наемно възнаграждение за ползване на личен автомобил за служебни цели за периода м.09.2015г. – м.09.2016г. в размер на 850лв., с правно основание чл.232, ал.2, вр. с чл.228 от ЗЗД:

Този иск, макар и допустим, разгледан по същество е неоснователен и недоказан. По отношение на него доказателствената тежест за установяване съществуване на твърдяното наемно правоотношение и размера на уговорения месечен наем, се носи от ищеца М.. Ответното дружество носи доказателствената тежест за евентуално установяване плащането на наемната цена, в случай, че твърди такова обстоятелство.

В случая обаче, ответното дружество отрича съществуването въобще на наемно правоотношение по отношение на лекия автомобил, собственост на ищеца.

Не се спори по делото относно факта, че действително ищецът е извършвал доставките на пратките, съгласно трудовия си договор, със свой собствен автомобил. Спорен е въпросът обаче налице ли е наемно правоотношение между страните по отношение на него, по него дължи ли се наемно възнаграждение и какъв е неговия размер.

Договор за наем в писмена форма по делото не е представен и не се установи такъв да е сключван между страните /арг. заключението на СИЕ/. Действително договорът за наем е неформален договор, като писмената форма не е задължителна. Обаче по делото не са ангажирани и гласни доказателства, от които по безспорен начин, с пълно и пряко доказване да се установи този правнорелевантен факт. Показанията на свид. Д. само са в насока, че извън града фирмата ползва наети автомобили – тези на куриерите, сред които е и ищеца, но не посочва изрично и конкретно за постигната изрична договорка между ищеца и управителя на дружеството за отдаване под наем на личния автомобил на ищеца за ползване с цел разнасяне на куриерски пратки на дружеството срещу заплащане на точно уговорена наемна цена. Свид. Д. от своя страна пък категорично е посочил, че докато той е бил мениджър на офиса в гр.Сливен на никой не е плащан наем. Той не свидетелства дали е виждал и дали въобще знае за наличието на нарочно сключени наемни договори. Свид. Д. посочва, че дружеството е заплащало гориво и винетни стикери на куриерите, но не и наем за автомобилите. Представените справки за две платени суми от по 50лв. през м.11 и м.12.2015г. не съдържат отбелязване на основанието за това плащане от страна на дружеството на М., не е посочен договор, въз основа на който е направено плащането, въпреки наличието на нарочна графа за това. Друг е въпросът, че тези две плащания са част от търсения от ищеца период и за тези два месеца претенцията му би била неоснователна и на това основание.

С оглед изложеното, съдът намира, че претенцията на ищеца М. по чл.232, ал.2, вр. с чл.228 от ЗЗД, поради недоказване наличието на наемно правоотношение, е неоснователна и недоказана и като такава следва да се остави без уважение.

Като е стигнал до други правни изводи по отношение на този иск и е уважил същия до размера от 650лв., СлРС е постановил неправилно и незаконосъобразно решение, което следва да се отмени в тази част и вместо него иска да се отхвърли до този размер /650лв./. В частта, с която иска е отхвърлен над присъдения размер от 650лв. до претендирания размер от 850лв., решението на СлРС не е обжалвано и е влязло в сила.

По отношение на разноските в първоинстанционното производство:

С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищеца М. се дължат разноски, съразмерно с уважената част от исковете в размер на 757,20лв., при присъдени такива от районния съд в размер на 1600лв. Поради това първоинстанционното решение следва да се отмени в частта на разноските за първа инстанция, присъдени на М. над размера от 757,20лв.

Ответното дружество не е доказало извършването на разноски пред първа инстанция и такива не следва да му се присъждат.

По отношение на определената от районния съд държавна такса, която ответното дружество е осъдено да заплати по сметка на СлРС, следва да се отбележи, извън факта, че е неправилно определена от районния съд, че с оглед изхода на спора, дружеството дължи на основание чл.78, ал.6 от ГПК държавна такса само върху уважения иск по чл.222, ал.3 от ГПК в размер на 50лв. Поради това решението на СлРС следва да бъде отменено в тази част над сумата от 50лв. дължима държавна такса. По отношение на възложените разноски за вещо лице, решението е правилно и законосъобразно.

По отношение на иска по чл.232, ал.2 от ЗЗД следва да се посочи, че ищецът не е освободен от заплащане на държавна такса по тази искова претенция и дължи такава по сметка на СлРС в размер на 50лв. останала несъбрана от СлРС.

По отношение на разноските пред въззивната инстанция:

С оглед изхода на спора по въззивната жалба – частична основателност, на дружеството въззивник се дължат по съразмерност разноски в размер на 59,70лв., а на въззиваемия - 364лв. за адвокатско възнаграждение.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

                             

ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение №345 от 24.04.2017г., постановено по гр.д. №5055/2017г. по описа на Сливенски районен съд в частта, с която е признато за незаконно уволнението на М.С.М. с ЕГН ********** и е отменена Заповед №310/21.10.2016г. на Управителя на „Стар пост“ ООД, гр.София, ЕИК 175157550; в частта, с която е осъдено „Стар пост“ ООД, гр.София, ЕИК 175157550 да заплати на М.С.М. с ЕГН ********** сумата от 650лв., представляваща дължима наемна цена за периода м.септември 2015г. – м.септември 2016г. за ползване на лек автомобил за служебни цели, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба на 18.11.2016г. до окончателното й изплащане; в частта, с която е осъдено „Стар пост“ ООД, гр.София да заплати на М.С.М. разноски по делото за първата инстанция над размера от 757,20лв. до присъдения размер от 1600лв. и в частта, с която „Стар пост“ ООД, гр.София е осъдено да заплати по сметка на СлРС държавна такса над размера от 50лв., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от М.С.М. с ЕГН **********,*** против „СТАР ПОСТ“ ООД, ЕИК 175157550, със седалище и адрес на управление: * иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ за признаване уволнението за незаконно и отмяна на Заповед №310/21.10.2016г. на Управителя на „Стар пост“ ООД, гр.София, ЕИК 175157550, с която е наложено на М.С.М. с ЕГН ********** дисциплинарно наказание „уволнение“, като НЕОСНОВАТЕЛЕН. 

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от М.С.М. с ЕГН ********** *** против „СТАР ПОСТ“ ООД, ЕИК 175157550, със седалище и адрес на управление: * иск с правно основание чл.232, ал.2, вр. с чл.228 от ЗЗД за заплащане на сумата от 650лв., представляваща дължимо наемно възнаграждение за ползване на собствен лек автомобил за служебни цели за периода м.септември 2015г. – м.септември 2016г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и  НЕДОКАЗАН.

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №345 от 24.04.2017г., постановено по гр.д. №5055/2017г. по описа на Сливенски районен съд в останалата обжалвана част.

 

ОСЪЖДА М.С.М. с ЕГН ********** *** да заплати „СТАР ПОСТ“ ООД, ЕИК 175157550, със седалище и адрес на управление: * сумата от 59,70лв., представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция разноски.

 

ОСЪЖДА „СТАР ПОСТ“ ООД, ЕИК 175157550, със седалище и адрес на управление: * да заплати М.С.М. с ЕГН ********** *** сумата от 364лв., представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.

 

ОСЪЖДА М.С.М. с ЕГН ********** *** да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Сливенски районен съд държавна такса за иска по чл.232, ал.2, вр. чл.228 от ЗЗД в размер на 50лв.

 

 

Решението, в частта относно иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок, считано от връчване на преписа на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.

 

Решението, в частта относно исковете по чл.222, ал.3 от КТ и по чл.232, ал.2, вр. чл.228 от ЗЗД е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

Препис от решението да се връчи на страните!

 

                                              

 

                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                         

                                                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                          2.